Брийн Джилбърт
Прегърни ме силно (4)

Глава IV

Каси лежеше на хамака, опънат между две дървета в хладината на градината. Мирис на лавандула, от лехите за билки на Мейсън, достигаше до нея. Ленивото жужене на пчели галеше ухото й, а през отворения прозорец на господарската къща тя чуваше мелодията, която Летития Пикеринг свиреше с несигурни пръсти на клавесина.

Отгоре тя можеше да зърне само отрязък от небето, защо го клоните над главата й образуваха един дрипав чадър, който закриваше за нея малката вселена.

Една книга лежеше захлупена върху гърдите й — последният том от избрани проповеди, които Летития й беше препоръчала. Тя не се преструваше, че я чете. Вместо това затвори очи и позволи на дърветата над главата й да пропускат върху лицето й тези слънчеви лъчи, които те пожелаят. Със затворени клепачи Каси мечтаеше за живота, който някъде чакаше — подобно на опънатите струни на цигулка, настроена да даде живот на една мелодия, напълно различна от мъчителния рецитал на леля й.

За своите шестнадесет години Каси беше израснала доста висока. Естествените кичури с цвят на старо злато в кафявата й коса подчертаваха още повече кадифената й кожа. Когато отвореше очите си, те разкриваха една бездънна дълбочина, един буден и зрял поглед върху нещата, показваха една гордост, която тревожеше леля й, плашеше дядо й и ядосваше съпругата му.

Под семплата рокля от зелен вълнен плат, изпратен от Лондон, която тя беше ушила сама с помощта на Летития, можеше да се види закръглен бюст, тънък кръст, добре оформени крака, дълги и подвижни, подобаващи на една ездачка.

Каси спусна единия си крак от хамака, като разглеждаше с отвращение окаяните си обувки, носени някога от Онора. Те бяха винаги твърде къси и прекалено широки. Фронси трябваше да ги мокри и разтегля, за да станат годни за носене. Резултатите бяха добри — нямаше повече болка, оставаше само болката от наранената й гордост.

— Спуснете полите и краката си долу! — нареди Фронси, която имитираше съвършено гласа на Летития. След това тя започна да се кикоти.

— Бих искала да пусна обувките си долу!

— Сложете ги долу на земята, където им е мястото, веднага. Вашата леля иска да отидете в гостната.

— Но тя свири за мистър Дънстрийт — протестираше Каси.

Тя беше отишла в градината под предлог, че иска да чете, за да избяга за известно време от тях двамата. Симон Дънстрийт се вглеждаше внимателно в нея, когато Летития не го наблюдаваше.

— Къде останаха добрите ви маниери, госпожичке? — каза строго Фронси. — Когато вашата леля свири за един гост, то тя се нуждае от голяма морална поддръжка. Те се надяват да бъдете при тях още тази минута и да се приготвите да им изсвирите нещо. Спомнете си какво казваше господин дядо ви в писмото си.

Касълмейн изохка и заплашително стрелна с очи мургавото й лице. Фронси се позоваваше на единственото писмо, което Каси някога е получавала от дядо си в Касълрок. То беше пристигнало, за да съобщи за посещението на преподобния мистър Саймън Дънстрийт, който, както сър Уилбър казваше, беше нетърпелив да се запознае с Летития, за да дискутира с нея сериозните проблеми на страдащите.

„Преподобният Дънстрийт, продължаваше дядо й, е учен и печелещ мъж, въпреки че е толкова млад. Неговият успех в училище беше най-висок, а работата му в областта на Ланкастър бе високо оценена от духовните лица. Освен това е от добро семейство и има определен път в живота, който ще му спечели уважение. Той е, аз съм сигурен в това, един млад човек, който ти, Касълмейн, би трябвало да познаваш и да цениш. Онора приготвя цял куп хубави дрехи, които той ще ти донесе. Тя показа голяма щедрост, имайки предвид, че това посещение на младия пастор може да е повод за специални официалности по време на вечеря или през дните, когато заедно с твоята леля ще поемеш задълженията на домакиня.“

Каси стисна юмруци. Яростта й нарастваше всеки път, все повече, спомняйки си ужасния момент, когато Саймън Дънстрийт любезно махна капака на сандъка с подаянията на Онора и тя разопакова вързопа под критичния поглед на Летития.

Имаше намачкани рокли, абсурдни за живота в провинцията, други — носени, накапани и безнадеждно малки, всички наблъскани в сандъка с единствената цел да изглежда пълен.

— Много са хубави! — пое дъх Летития и възкликна с чиста радост. — Колко мила постъпка от страна на Онора!

Без да я е грижа ни най-малко за присъствието на уважавания от дядо й пастор, Каси тропна с крак и окачестви купчината дрехи като боклуци.

Тя ще носи своята зелена вълнена рокля, докато се скъса, преди да докосне нещо от тези неща.

По време на нейното избухване Саймън Дънстрийт я наблюдаваше с внимание, изучавайки я с безизразно лице, и отказа да бъде въвлечен в спора, когато леля Летития се обърна към него за подкрепа на своята теория, че тези измърсени, нуждаещи се от голяма промяна дрехи, идват като манна небесна.

Каси предполагаше, че това бе черта от характера му, да остане мълчалив, но не можеше да му бъде благодарна.

Тя имаше едно тревожно усещане относно Саймън Дънстрийт, което Фронси споделяше.

Той беше дошъл, тя бе сигурна, като пратеник на сър Уилбър и лейди Алида. Те го смятаха за подходящ, благороден млад мъж, който можеше да разреши бързо приближаващата се дилема на Каси.

След по-малко от две години Каси ще бъде на осемнадесет години — на толкова ще бъде и Онора. Имаше много подмятания, че няма да мине много време и ще трябва да решават какво да правят с Касълмейн Томас, така че нейното съществуване да не пречи на частния им живот. Очевидно беше, че лейди Алида не искаше да има още един постоянен член в домакинството, като нейната зълва, мисис Пикеринг, при това толкова млад и склонен да живее дълго. Ставаше въпрос и за Онора. Лейди Алида хранеше големи надежди за времето, когато дъщеря й щеше да стане на осемнадесет години. Каси знаеше добре, че нито дядо й, нито неговата съпруга бяха привлечени от идеята да бъде близо до тях за неща толкова лични и важни като представяне на балове, закуски по време на лов и чайове във висшето общество.

Появяването на скромния, любезен Саймън Дънстрийт по покана на дядо й вбеси и стресна Каси.

Фронси, която вярваше много на шестото си чувство, беше категорична:

— Виждам чисто и просто предложение за женитба да се върти в главата му всеки път, когато ви погледне.

Като горещо отричане възмутителната идея, Каси беснееше шумно срещу изпратените дрехи и посрещна плахата любезност на Саймън Дънстрийт със сериозни резерви.

В гостната на Касълрок тя очакваше леля й да завърши свиренето на химна със сведени очи и скръстени ръце. Някога нейната леля свиреше много добре на клавесин. Сега обаче тя беше несигурна, забравила много неща и толкова често удряше не тези клавиши, които трябваше, че на Каси й се искаше да запуши ушите си, както беше свела поглед надолу.

Преподобният мистър Дънстрийт гледаше нито усмихнато, нито намръщено и с поглед, който би му подхождал много повече по време на проповед от амвона, продължаваше да следи само Каси.

Той беше начетен, двадесет и шестгодишен мъж. Фигурата му беше висока, кокалеста, която той движеше без грациозност, а лицето му бе скулесто, покрито с бледа кожа, с нос издялан сякаш от белезникав камък. Очите му бяха зеленикавосини и от време на време светеха очарователно. Той беше неизменно почтителен към Летития, независимо дали тя настойчиво му четеше памфлети с поучително съдържание или описваше епископи от английската църква, които познаваше.

Ако не бяха изявленията в писмото на дядо й и противните дрехи на Онора, Каси можеше да го посрещне по-добре в Касълрок, да научи нещо ново, което я интересуваше, както и да се радва на компанията му.

Тъй като вярваше в свръхестествената сила на Фронси да пророкува, то всеки мил опит от страна на Саймън да започне разговор, срещаше нейната ледена резервираност, прикрита под маската на вежливостта.

Минала шестнадесетте, тя вече не страдаше от мъчителна носталгия, останала сама в претрупаната стая на Фронси, нито пък намираше за интересни колоритните дреболии.

Тя чувстваше себе си като пораснала млада жена. Пазеше своите настроения изцяло за себе си и отказваше да ги направи достояние даже на Фронси, въпреки че тя предусещаше тяхната същност.

Тя нямаше намерение да дискутира Саймън Дънстрийт с Фронси. Поради друга, съвсем различна причина, тя пазеше мълчание и за Кингсли.

Идването на Саймън Дънстрийт внесе промяна в еднообразния установен ред в Касълрок. Понякога тя почти забравяше своето решение да се държи резервирано с него, слушайки го да говори за работата си. Тогава той се оживяваше, ставаше красноречив и отразяваше нещо от човешката загриженост на баща й, когато описваше участта на обикновените хора, повикани пред съда.

— Тези клетници бяха захвърлени в смразяващи кръвта затвори — казваше Саймън. — Бе им отказано успокоение от духовно лице. Там те умираха от глад или горяха ръцете им с нажежено желязо само затова, че са влезли в каретата на някой джентълмен или че са си присвоили една златна лира от бирника.

Развълнувана и натъжена толкова, колкото и леля й Летития, Каси слушаше за посещенията му в мрачните бордеи, където живееха отчаяните съпруги на същите тези престъпници и се чуваше само плача на дрипавите им деца.

— Не е ли животът на един пастор чудесно нещо? — попита с уважение Летития.

Нейната племенница бе на точно обратното мнение. Тя не трябваше да й позволи да каже нещо, което да засегне гостенина.

— Мисля, че тази работа често изисква твърде много ласкателства към хората със знатен произход и отдаване прекалено голямо значение на проповедите, касаещи старите, отегчителни норми на поведение, които всички знаят, но никога не изпълняват.

Докато говореше, тя гледаше право в Саймън Дънстрийт с този горд, мъдър поглед на нейните блестящи очи.

— Вие описвате един сериозен проблем на духовенството — каза той.

— Въобще не съм съгласна с теб, детето ми — протестира Летития. — Как може да имаш такива недостойни мисли в главата? Аз съм изненадана и опорочена от теб, Касълмейн!

— Простете ми, лельо. Вие питахте за моето мнение.

— Моето мнение е, че преподобният мистър Дънстрийт и неговото бъдещо дело ще служат на една от най-благородните каузи в света.

— Това по-благородно дело ли е от лекуването, служенето във войската, снабдяването с храна или учителската професия? — попита Каси.

Отговор от на Летития бе прекъснат от пристигането на Ян Фипс. Саймън Дънстрийт изглеждаше толкова облекчен от появяването му, колкото и Каси.

— Пристигна пощата, мадам — почтително каза Фипс. — Ездачът е долу. Пие бира и яде пай с месо. Ще желаете ли да изпратите нещо по него обратно в Лондон?

Получаването на пощата бе цял обред за Летития. Тя оправи дантеленото си боне, прие едно достолепно изражение и се вгледа във всяко едно от писмата. Най-напред направи коментар на писмото на лейди Алида, а след това вдигна друг плик подпечатан с необикновено голям брой служебни печати и подписи, така че адресът беше почти неразбираем.

— Изглежда, че е обиколило света заради теб — каза тя и го подаде на Каси. — Някакво непознато място. Не мога да отгатна почерка.

Едва способна да овладее надеждата, която се надигна в нея, Каси с разтуптяно сърце си помисли първо за Франция и Кингсли Латам. Може би днес тайното й желание ще стане истина и той ще й пише новината, че се връща в Бийчскейп. Мисълта за това беше толкова опияняваща, че тя се самозабрави и удостои Саймън с очарователна усмивка.

— Жалко за нас!

Летития разгледа отново писмото с многото печати.

— То е пропътувало целия път от Индия! Това е нашата скъпа Маджи Джеймсън, както по-рано се наричаше. Мисис Хенри Дънлоп е новото й име.

— Маджи, — кратко каза Каси и изправи с разочарование рамене.

Как смееше тя да си представя, че енергичният, елегантен виконт, живеещ понастоящем в Париж, ще си спомни някога очарованието на късния следобед толкова отдавна в Бийчскейп?

Летития побърза да даде на Саймън несвързани обяснения за историята на Маджи и Каси почувства внезапен срам.

Милата Маджи бе по-предана към майка й, отколкото лейди Дебора можеше да бъде, и не заслужаваше писмото й да бъде оценено по такъв начин.

Като помоли за разрешение да напусне стаята, за да намери Фронси и да сподели с нея за писмото, Каси се усмихна заради неловкото положение, в което оставяше леля си. Скъпата леля Летития имаше едно неудържимо любопитство към всички писма, пристигащи в дома, но нейните задължения като домакиня й пречеха да протестира пред мистър Дънстрийт.

Задълбочавайки се над писмото, те се чудеха отново на издигнатото обществено положение на Маджи като съпруга на управител на Английската източноиндийска компания в Бангалор. Фронси, която помнеше избухливата, благоприлична жена, въвела я в семейството на доктор Томас, никога не можеше да забрави удоволствието от издигането на Маджи, посредством брака й, от прислужница в господарка.

Каси си мислеше за голямото уважение, което баща й изпитваше към жената, която беше толкова скъпа на младата му съпруга.

Макар че Каси едва си спомняше за Маджи и за грижите й към нея в Тринидат, тя се радваше на писмото.

Един пасаж от него те прочетоха няколко пъти.

„Дънлоп винаги е бил човек, който изпълнява обещанията си. Когато се съгласих да се омъжа за него и да напусна детето на моята господарка и съпруга й в Тринидат, това стана с тържествена клетва от страна на Дънлоп, че ще се върна в Тринидат, Лондон или където се намирате по време на вашия осемнадесети рожден ден.

Наскоро аз получих неговите уверения, че молбата ми ще бъде удовлетворена. Ще дойда при вас през лятото на 1771 година.

Сега трябва да помоля за съответно обещание от вас, скъпа Касълмейн. То не е продиктувано от лекомислие или каприз, а от най-сериозни и важни причини. В памет на вашата благословена майка, аз имам разрешение от нея и трябваше да ви помоля за това обещание от много време, но вие бяхте твърде малка, за да го направя по-рано. Сега вие сте на шестнадесет години и сте една млада лейди, така че това е една благоприлична възраст, за да поемете задължения.

Не казвайте за това на мисис Пикеринг. Не разчитам на Фронсина да видя, че обещанието е спазено. Без да се впускам в описание на причините в този момент, аз ви моля, Касълмейн, нито да давате тържествен обет, нито да се омъжвате, докато не дойда при вас след две години. Ако по някакви причини не съм в състояние да дойда, в моя съпруг има писмо, което ще ви бъде предадено около датата на рождения ви ден. Но бъдете сигурна, че аз ще бъда тук, за да ви пожелая щастие за осемнадесетгодишния ви рожден ден и ви донеса много спомени от вашата любима майка — Анна Лусия, и от тази красива страна, Индия. Не се измъчвайте за това тържествено обещание. Опитайте се да го забравите, докато пристигна. Ако обаче сте обвързана вече с някой мъж, трябва да ви помоля, да изпитате любовта му и искрените му чувства, като го помолите да ви освободи от всякакви обвързващи обещания, докато не се срещна с вас.

Съжалявам, че животът ви е ограничен по много причини, не само финансови, но не съм изненадана. Дългите години на деликатното здраве на майка ви ме убедиха, че дядо ви в дъното на душата си е добър човек, но е слаб, високомерен и невиждащ нуждите на другите. Благодаря на Провидението за вашата скъпа леля Летития, която винаги е била светец за мен. Кажете само на Фронси за обещанието, за което ви моля. Моля, не закъснявайте с отговора да ме осведомите дали ще ме послушате за това, което искам от вас.“

— Фронси, за Бога, за какво говори Маджи? — попита объркана Каси, разкъсвана между забавление и раздразнение. — Наистина не виждам защо моето лично решение трябва да е нейна работа?

Смеейки се възхитително, Фронси възкликна:

— Ох, тази Маджи! Звучи точно в нейния стил. Това е единствено нейният начин на обич, която изпитва към вас, заради сладката ви майка. Да ви кажа честно, Хенри Дънлоп никога нямаше да може да я мръдне от Тринидат, ако Анна Лусия Томас беше жива, когато той й направи предложението си.

— Знам, че тя беше най-близкият човек в света на моята майка — след това татко, разбира се. Но това тържествено обещание да не се омъжвам е толкова странно.

— Поне, мис Каси, то може да ви спаси от хубавия преподобен.

Лицето на Фронси светна весело, след това стана сериозно:

— Аз предполагам, че тя иска само да види и да сложи печата на одобрението на всеки, който претендира за ръката на малкото момиче на Анна Лусия.

— И аз мисля така.

— Вие мислите за виконта от Бийчскейп — каза Фронси уверено. — Добре, вие никога не го забравяте.

— Не, наистина!

Каси избягваше да срещне очите на мургавото момиче.

— Мислете за това, че Маджи ще направи едно дълго пътешествие от Индия, само за да може да ви честити рождения ден!

— Страхувам се, че тя ще бъде доста разочарована, като ме намери без нито един обожател, който бездиханно да очаква одобрението на Маджи Дънлоп, за да може да поиска ръката ми.

Очите на Фронси я гледаха изпитателно, но когато заговори, то беше да припомни на господарката си, че пощальонът скоро ще напусне къщата, и тя трябва да побърза с отговора на писмото от Индия.

— Донеси ми мастилница, перодръжка и хартия — въздъхна Каси. — Ще уведомя Маджи, че тя може да разчита на моето обещание.

Като си спомни как беше помислила, че Кингсли най-после й е писал, тя отново въздъхна дълбоко.

Когато Ян Фипс дойде да вземе писмото й, лицето му изразяваше безпокойство:

— Мис Каси, вие и Фронсина трябва да се приготвите, за да заминете за Лондон — каза злочесто той. — Мисис Пикеринг също ще отиде в градската къща.

— Сигурен ли си, Фипс?

Той кимна отчаяно.

— Съжалявам най-искрено за това!

Тя знаеше, че неговото съжаление се отнасяше до Фронси, но беше много изненадана, за да му съчувства.

— Лейди Алида ни иска там?

— Да. Вашата карета вероятно ще мине покрай нейната, когато тръгне от Лондон.

— Ние трябва да отидем там, а тя ще дойде тук?

— Точно така, мис. Леля ви ще ви обясни писмото. То е пълно с поръчки за мен и Мейсън във връзка с подготовката на къщата за посрещането на гостите. Мис Хардинг трябва да води котильона. Някои от персонала в Лондон ще бъдат доведени, за да помогнат.

Очите на Каси светнаха.

— И, разбира се, те не желаят аз и моята леля да присъстваме, за да не развалим забавата им? Но защо организират прием толкова далеч от Лондон?

Фипс сви рамене и каза:

— Това е нещо, което ще се разбере по-късно, мис. Мисля, че те са ходили на толкова много приеми в града, че сега искат малко промяна.

Тя го погледна, като се чудеше дали друго лице може да изразява толкова трогателно чувството на загуба, скръб и безсилие. Ян Фипс представляваше внушителна фигура в ливреята си. Той беше хубав само когато се усмихваше, а Фронси бе тази, която го караше да се усмихва. Тя го очароваше и той изпитваше едно чувство много близко до радостта, но всичко това си бе отишло с новината за заминаването им.

— Фипс — каза нежно тя, — раздялата няма да е за дълго. Аз ще пазя Фронси и ще гледам да не е много самотна.

— Предполагам, че е така, мис. Лейди Тримейн първо ще доведе младите дами, а по-късно, след четири или пет дни, към тях ще се присъединят и джентълмените от Лондон. Очаквам, че ще минат седмици преди да видя Фронсина и не смея да помисля какво ще правя без нея — въздъхна той, като й се усмихна студено, опитвайки да се пошегува. — Смятам, че трябва да съм благодарен, че поне Морайрити няма да дойде.

Тя се разсмя, съгласявайки се с него. Икономката на лейди Алида, в градската им къща, определено не одобряваше нарастващия интерес на вдовеца към момичето от Западна Индия и смяташе за свое задължение да покаже и на двамата — на Фипс и на Фронси, своето неодобрение.

Точно когато той си тръгна, влезе Летития, която изглеждаше само малко по-малко нещастна, отколкото Фипс.

— Сигурна съм, че идеята да събереш двама млади хора заедно е чудесна — започна тя, — но това е проява на невнимание към преподобния Дънстрийт.

Каси усети, че забележката се отнасяше за някакъв замислен план, включващ Саймън и нея самата. Тя пое дъх и попита с раздразнение:

— Какво точно искате да кажете, лельо?

— Много е хубаво, че лейди Алида иска Онора да се срещне с виконта на Бийчскейп, но мисля, че би трябвало да поканят мистър Дънстрийт да остане, щом са го поканили тук наскоро.

— Виконт Латам идва в Бийчскейп?

— Така пише лейди Алида. Знаеш ли, тя беше сгодена за неговия вуйчо, така че това е хубав жест и проява на любезност към завръщащия се у дома. Това ще му даде възможност да се запознае с Онора, която е почти на неговата възраст.

— Това ли е причината за приема и за бързото ни изпращане в Лондон?

— Точно така! Всичко това показва такава липса на уважение към преподобния Дънстрийт, че аз чувствам, че трябва да протестирам. Между другото, Касълмейн, лейди Алида има специална препоръка, която иска да изпълниш за нея в Лондон. Ще научиш подробностите от дядо си.

— Сигурна съм, че ще ги науча — каза сухо Каси.

Тя не можеше да слуша повече. С едно сподавено извинение тя се втурна в стаята си и тръшна вратата. Беше твърде развълнувана, за да направи нещо повече от това да стои в средата на стаята, стискайки болезнено ръцете си. Цялото й тяло се тресеше от тревога и възмущение.

Кингсли пристигаше в Бийчскейп, точно когато тя беше изпратена в Лондон! Кингсли тук, в тази къща, да се срещне с Онора! Каси погледна обезумяла стаята, като че ли търсеше нещо да счупи, в противен случай щеше да се пръсне. Тя чувстваше, че трябва да заплаче, но сълзите бяха заседнали в гърлото й и само усещаше парещата им болка.

Онора, с всичките й тоалети, център на лондонския елит, красива в ролята на домакиня, очароваща Кингсли Латам!

Щеше ли да попита той със смях за странното, изпъдено полупораснало момиче, с което беше разговарял веднъж в Бийчскейп? Струваше й се, че чува подигравателния отговор на лейди Алида, че долавя смеха на Онора, когато спомене, че Каси е била изпратена от Касълрок в Лондон със специалната задача да кърпи завивки и салфетки.

Каси се хвърли на стола, след това се изправи отново стиснала облегалката му с ужасна сила. Тя, нежеланата внучка, беше нарочно изгонена, така че да не може да вземе участие в приема, даден в чест на Кингсли.

Каква беше ползата от всичко? Тя отново се отпусна на стола. Недоволството и протеста я бяха напуснали. Сега тя чувстваше само безнадеждност и силна болка стегна гърлото й.

Образът му отново се появи пред нея. Яхнал дорестия си кон Карим, препречвайки пътя на Стартбрайт. Тя видя отворената му риза, бронзовия загар на врата му и арогантния, изпитателен поглед. Как смееше да се върне от Париж, да дойде тук и тя да не го види?

Вместо това той ще види Онора, ще чуе лиричните излияния на лейди Алида за починалия вуйчо, за когото тя, по общо мнение, е щяла да се омъжи някога. Всички глупави, надути момичета и контета — кавалери, които бяха поканени тук, щяха да занесат обратно в Лондон новината, че виконт Латам е предназначен за Онора.

Очите й пареха от тази картина. Фронси, която вече знаеше за настроението й, влезе на пръсти в стаята. Каси се намръщи вместо поздрав.

— Аз трябва да нося дрипави дрехи — избухна тя — да шия и да робувам за лейди Алида, а после да получа като награда Саймън Дънстрийт!

Миглите й натежаха от влага.

— Онора може да ползва танцувалната зала на майка ми и да се перчи, докато аз съм скрита в кухнята в Лондон. О, Фронси. Тя ще има Кингсли и Бийчскейп и Стартбрайт и…

Беше прекалено. Силни ридания я разтърсиха и тя се хвърли в ръцете на Фронси.

Фронси се усмихна нежно и гордо.

— Не съм сигурна дали ще мога да запазя в тайна, от вас и Ян, моето прозрение?

Тя потупа раменете на Каси.

— Знам за какво мислите. Вие виждате младия Латам в залата да танцува с мис Онора и да й подава чашата с шампанско.

Мургавите ръце я обгърнаха по-силно.

— Изгонете тези мисли от главата си, скъпа. Аз получих прозрение, което казва, че Онора е прекалено слаба, много бледа и състарена. Може би е добре той да се запознае с нея. Може би това ще го накара да си спомни за вас.

— Ох, Фронси!

Напук на себе си Каси се разсмя. Но само за момент. Лошото й настроение се върна отново.

— Не плача за това толкова много, колкото за факта, че даже моите мечти са предмет на удоволствие за лейди Алида и Онора. От три години аз мечтая да видя Кингсли, който идва тук.

— Баба ми, Джейс, беше магьосница. Мъже, жени и много моряци идваха при нея за муски и заклинания. Понякога тя можеше да помогне, понякога не можеше. Но винаги казваше по нещо мъдро на всеки. Бих искала да можете да я видите — весела, жилава, с отрязана като на мъж коса. Тя щеше да ви каже: „Никога няма любов без неприятности. Ако искате да се отървете от неприятностите — ще се отървете от любовта.“

След като изтри сълзите от очите си, Каси кимна с разбиране.

— Ох, Фронси, знам как ще се чувства Фипс, когато ти заминеш далеч от него. Ти си единственото нещо, което те не могат да ми отнемат!

Фронси се усмихна в потвърждение на казаното.

— Аз ще стегна багажа, а вие отидете в конюшнята и кажете на Били Хънт да ви оседлае Стартбрайт.

Каси поклати глава примирено. Тя не желаеше да посети Бийчскейп сега.

— Ще сляза долу да попитам леля Летития дали е готова да й чета.

Саймън Дънстрийт беше сам в стаята. Изглежда, че я очакваше, когато тя влезе. Той скочи, като я видя, и остави книгата на масата.

— Мис Томас, знам, че сте много заета, но ви моля да ми отделите само няколко минути.

Тя мислеше, че отчаянието й е толкова голямо, че никога няма да разбере каквото и да е. Тържественото му държане и видът му, който издаваше неговата нервност от предстоящото изпитание, я изпълни с разочарование. Тя се втренчи в него, гледайки го тъжно, като търсеше тактични думи, но не успя да ги намери и само кимна с глава.

Саймън Дънстрийт изглежда се поколеба нерешително за миг, след това допря дланите си една до друга, като че ли се молеше.

— Трябва да говоря по един много деликатен въпрос — каза той и се изправи, като наведе бързо глава. — Мисис Пикеринг непреднамерено изрази едно мнение, което аз старателно обмислих и…

Той отново наведе главата си и после я изправи.

— О, не, това е много ласкателно.

Той изглеждаше така, сякаш ще се задуши.

Тя го гледаше с нарастващ интерес. Неговите думи бяха необичайно предисловие за това, от което тя се страхуваше, че той ще попита.

— Какво е това ласкателно нещо, което ви притеснява, мистър Дънстрийт?

— Мисълта, че вие може би имате намерение да се омъжите за мен.

— Много жалко! — възкликна тя, както правеше леля Летития, и закри устата си с ръка, обидена.

— Моя скъпа приятелко — той изглеждаше почти успокоен, — аз се молих за това и ви моля да не се чувствате отговорна. Да говорим открито и искрено е най-малкото, което можем да направим при тези необичайни обстоятелства.

— Моята леля е оставила у вас впечатлението, че аз бих искала да бъда ваша съпруга?

— Не толкова с думи, но по стотици други неизказани начини аз бях принуден да стигна до това заключение.

Беше неин ред да почувства, че ще се задуши.

— Казахте „принуден“?

— Доведен до това заключение.

Той говореше много бързо сега и не бе в състояние да погледне право в нея. Неговата обикновена бледност отстъпи място на ярката червенина, заляла лицето му.

— Ако ви познавах по-рано, мисля, че щях да поискам разрешение от дядо ви да се грижа за вас, но вие знаете, че преди повече от година, аз взех решение, което отговаря на моето желание да проповядвам Евангелието.

Една надежда се появи в нея.

— Вие сте избрали бъдещата си съпруга? — каза тя с очевидно одобрение.

— Съвсем не. Аз избрах пътя на безбрачието. Вярвах и продължавам да вярвам, че мога най-добре да служа на Исус Христос, ако водя монашески живот и като подчиня всички мои мисли и усилия за добруването на моето паство.

Тя го гледаше, като чувстваше нещо повече от облекчение. Усети добротата на този обикновен, млад човек и се почувства неловко заради себе си, Фронси и Летития.

Тя каза много бавно.

— Аз съм сигурна, че вие сте взели това решение след много внимателно размишление.

Той кимна.

— Искрено вярвам, че не съм ви разочаровал, мис Томас, вас и вашата прекрасна леля. Нямах намерение да излагам моето лично решение, но се страхувах, че вие може… — завърши изречението той, като се усмихваше тъжно и с разбиране.

— Не, Саймън, моята леля може да е имала някакво такова намерение, но аз не съм имала никаква представа за това.

Тя сложи ръце в скута си със съзнанието, че трябва да му е било извънредно трудно да изрече тези думи, оцени по достойнство неговите умни забележки.

— Радвам се — каза той — аз много ценя вашето приятелство и разбирам, че положението ви тук не е лесно. Бих желал да е в моите възможности да ви помогна по някакъв начин.

— Но вие го правите! — искрено го увери тя. — Всеки достоен, полезен живот е от огромна помощ за всеки. Вие сте направили своя избор да служите, което не е било лесно за вас.

— Моето решение не е по силите на всеки, но когато мисля за нищетата, с която се сблъсквам в мизерните убежища, които често посещавам, то поне няма да ми е трудно да проповядвам радостите на брака.

— Не мога да направя такова благородно изявление, като вашето — сериозно го гледаше Каси, — но имам чувството, че обстоятелствата ще ме принудят да направя същата жертва.

— Глупости! Разбира се, че вие ще се омъжите един ден и няма съмнение, че ще откриете щастие и ще дарите щастие!

Тя поклати глава.

— Не, мистър Дънстрийт, аз никога не мога да обичам, освен един мъж, но той е недосегаем.