Брийн Джилбърт
Прегърни ме силно (3)

Глава III

След като леля Летития я беше отпратила в стаята й, недоволна от недовършеното й ръкоделие, Каси седеше, без да обръща внимание на леката вечеря, която Дисмес й беше донесла на поднос. Тя не беше нито гладна, нито сърдита. Една странна умора я бе обзела.

Леля Летития не беше виновна за това. Наказанието винаги причинява повече болка на този, който го налага, отколкото на потърпевшия. Каси обичаше леля си, въпреки нейната склонност да гълчи и да поучава. Нейната тъга нямаше нищо общо и с идването на Онора и майка й. По-скоро имаше някаква връзка с този следобед, който още я вълнуваше. Тя чувстваше живота по нов начин.

Действайки импулсивно, както винаги, когато я налегнеха мрачни мисли, тя остави подноса с храната недокоснат и се изкачи по тесните стълби, които водеха към помещенията на прислугата.

Тя влезе в стаята на Фронси, отиде до шкафа, взе дрънкулките, които висяха там, и се разположи върху леглото.

Обзе я едно чувство на замечтаност, същото, което почувства, когато се върна в Бийчскейп. Фронси беше още в кухнята. Беше забравила, без съмнение, вечерята си нарочно, намирайки си работа в последната минута, за да се озове на масата на прислугата именно когато Фипс се появи, след като бе свършил със задълженията си към леля Летития.

Ян Фипс беше обучен още като малко момче за тази работа от лейди Дебора. Сега той беше красив тридесетгодишен мъж, овдовял твърде рано. Проявяваше удивителна коректност и се отпускаше единствено пред Фронси.

Тя изглежда събуждаше в него нежни чувства и един светъл отклик, за съществуването, на който самият той даже не подозираше.

Каси го беше виждала да наблюдава красивото, мургаво момиче с една смесица от копнеж и възхищение, които леля Летития не бе забелязала, но Мейсън и Нети намираха противни.

Случайно намерила цял куп дрънкулки, които Фронси беше донесла от Тринидат, Каси се видя заобиколена от завързани с връв шушулки от различни растения. Гердани от яркочервени мъниста, къса кожена каишка, на която бяха нанизани много пръстени. Тя си поигра за момент с блестящия златен пръстен с гравиран куб отгоре, изпробва пиринчения пръстен с камък от синьо стъкло и потърси третия пръстен от матово олово със старомоден черен камък, монтиран много високо, на чиято повърхност бяха гравирани няколко нечетливи знака.

Украшенията и спомените, които Фронси бе донесла от Тринидат, включваха един колан от черупки, необикновено дълга, тясна, празна чанта от ярки мъниста и изцапани жълти пера. Имаше и едно замъглено огледало, което едва ли бе по-голямо от нокът на мъжки палец, поставено в рамка от мръсна дантела и прикрепено към една увита с панделка пръчка, която служеше за дръжка.

Каси знаеше, че баща й смята такива неща като мъниста, чанта от пера, муски и талисмани за един опасен заместител на лекарствата. Ето защо тя не разглеждаше с особено удоволствие цялата колекция на Фронси, но в крайна сметка, всичките тези неща успяваха да я разсеят малко.

Онора беше нарекла цялата тази купчина от колоритни, нищо неструващи чудновати неща — „муски за магии“.

За Каси беше по-различно. Те й даваха усещането за настроението и багрите на Порт ъв Спейн — Тринидат.

За Фронси Сен Пиер те бяха символ на времето на безгрижните дни, ленивия смях от високите балкони, виковете на продавачите по улиците и нощите, изпълнени с креолска музика.

Съвсем естествено бе дреболиите, които Фронси беше събирала като дете, да имат сега, когато бе откъсната от корена си в Западна Индия, много по-голямо значение за нея, отколкото бе истинската им стойност.

Каси разбираше това. Тази колекция беше за Фронси това, което беше за Каси възможността да поседи в стаята й, отдадена на спомени за отдавна отминал период на доволство, безоблачно небе, любов и другарство, които бяха загубени завинаги.

Една болка от силен копнеж за изминалите дни, когато тя беше обожавана от нейния внимателен, всеотдаен и щедър баща, премина през нея.

В тази стая тя винаги чувстваше очарованието на Тринидат. То се усещаше от всички неща върху тоалетната масичка на Фронси, жълто-зелените муселинови пердета и отровнозелената покривка на леглото, която винаги ужасяваше леля Летития.

Вкусът на Фронси към ярките цветове и всичките й вещи можеха да изпълват лейди Тримейн с отвращение, но за Каси това бе разбираемо. То беше част от всичко, което тя обичаше в своята компаньонка и в Тринидат.

Спомените се върнаха назад, когато тя придружаваше своя баща — лекар в „Квартала“. Красиви стройни жени с високо навити около главите им тюрбани ги поздравяваха. Малки деца, облечени в рокли с шлейфове, които метяха прашните улици, докато играеха, молеха баща й за бонбони, които той винаги носеше.

В тесните стаички Роберт Томас се грижеше за беззъби старици, брадясали мъже със страшни изгаряния от киселина, станали при злополука по време на работа, или спасяваше нежни малки бебета с кожа, която имаше цвят на черупка на орех.

Често в тези тесни, мизерни стаи тя беше виждала точно такива ръчно издялани дървени закачалки, като тези на Фронси, на които бяха натрупани нанизи от нищо неструващи гердани от синци и изкуствени брилянти, гордо изложени на показ като съкровища.

Внезапно Бийчскейп се появи в съзнанието й и тя видя очите на Кингсли Латам, които светеха като скъпоценни камъни. Почувства погледа му, който изразяваше една вълнуваща смесица от неприязън, любопитство и въздържано одобрение.

От допира с огромния камък от огърлицата на Фронси до бузата си тя почувства, че нещо в нея се надига и устремява към него — някакъв сляп натиск от желание, който да може да го държи настрани от Париж, настрани от корабите, които той обичаше толкова много, настрани от всичко, освен от Бийчскейп. Нейният Бийчскейп.

Тя не разбираше каква бе причината за желанието й, което искаше да му внуши от разстояние. Знаеше само, че то бе най-истинското нещо от всичко, което й се бе случило, откакто свободните дни, прекарани с баща й в Тринидат, бяха безвъзвратно отминали. То бе определено по-въздействащо и изпълнено със значение, отколкото очакваното посещение на лейди Алида и Онора в Касълрок.

Даже по-силно, установи с изненада тя, от ревнивото чувство за собственост, което изпитваше към Стартбрайт.

Кингсли Латам. Имаше ли присмех в очите му, когато го нарече свой приятел? Тя се страхуваше, че може да е така, но не съжаляваше за твърдението си.

Тя си играеше с пурпурните огърлици на Фронси, като ги увиваше около пръстите си. Отново видя дорестия му кон, наречен Карим, и неговия ездач, видя себе си да стои до него на каменния перваз между буковите дървета.

Фронси влезе засмяна, с блестящи очи, тъй като бе пила кафето си заедно с Фипс.

— Знаех, че ще те намеря тук. Погледнах в стаята ти и видях подноса с храната, до която не си се докоснала. Какво ще кажеш, ако мис Летития отиде да те потърси?

Тя се настани в стария стол-люлка и изправи главата си, която бе украсила с гребенчета и нанизани в косата й мъниста.

Каси не обърна внимание на въпроса, поклати ръката си, накичена с украшения и седна на леглото:

— Фронси, срещнах едно момче — или по-точно един мъж, струва ми се. Той е собственик на красивото имение Бийчскейп. Днес, когато яздих там, той искаше първо да ме изгони, но след това промени решението си и ме разведе из цялото имение.

Значението, което имаше за нея този факт, бе изписано на лицето й, както и радостта, че има да съобщи нещо толкова важно на Фронси.

— Какво говорите? Боже мой!

Фронси старателно прибра гривните, герданите и пръстените от ръката на Каси и ги сложи внимателно на дървената закачалка.

— Когато не ви видях на масата за шиене, аз реших, че сте отишли, галопирайки с коня си до някое скрито място.

— Той не можеше да повярва, че мога да яздя по стръмната пътека — продължи Каси възбудено, едва долавяща думите на Фронси. — Един ден той ще ме разведе из целия замък, за да ми го покаже. Само че за това ще е необходима цяла седмица, а той няма да бъде тук. Трябва да замине за Париж, за да се занимава с банковите дела на майка си.

Мургавата жена застана внезапно нащрек. С ръце на кръста тя внимателно разглеждаше красивото лице на момичето пред нея.

Във втренчения поглед на младото момиче не се забелязваше колебание.

След минута Фронси отиде до леглото, обгърна Каси с ръце, хвана я за брадичката, повдигна нагоре главата й и се наведе над нея, за да я разгледа по-отблизо.

— Госпожичке, знаете ли кой е този мъж — момче, за когото говорите, чуруликайки като птичка и с тази скрита вътре във вас усмивка?

— Виконт Кингсли Латам — Каси обичаше звука на името му. — Неговият вуйчо е бил сгоден за лейди Алида много отдавна. Той иска да постъпи във флота и… — гласът на Каси заглъхна свенливо, когато си спомни неговите специални изисквания към бъдещата господарка на Бийчскейп.

Тя преглътна и всичко, което можеше да направи бе да посрещне изпитателния, втренчен поглед на Фронси. Почувства как една топлина залива бузите й и те се изчервяват.

„Etonner! Нещастие!“ — мислеше си Фронси, изразявайки се на езика на Тринидат, грешка, която тя рядко правеше. Тя притвори очи и ги отвори бързо.

— Добре.

Изглежда искаше да изчерпи цялата тема на разговора им с тази дума и не можеше да бъде безпокоена повече по този въпрос.

— Направили сте чудесна разходка, но недовършените салфетки ще ви очакват и утре.

Тя стана и постави бижутата си обратно в шкафа.

— Беше удивително — призна Каси. — Конят на Кингсли, Карим, е великолепен, дорест кон с най-красивото седло и юзди, а ботушите му за езда подхождат повече на един крал. Той…

Фронси взе и двете ръце на момичето в своите.

— Той изглежда точно така, както Ян ми го описа. Целият — усмивка и презрение, злоба и изтънченост. О, можеш да бъдеш сигурна, че аз съм го разпитвала за този тайнствен Бийчскейп, където ти яздиш, когато никой не те наблюдава. Виконт Латам от Бийчскейп.

Стресната от осведомеността на Фронси, Каси кимна с глава.

— То е част от това, което лейди А. поръча.

— Предполагам, че тя щеше да бъде негова леля или нещо подобно — допусна Каси, вече простила на Фронси за това, че знаеше за Бийчскейп.

Бил Хънт вероятно я беше подозирал в такова нещо и бе казал на Фипс, но това в действителност нямаше значение. Тя продължи разказа си.

— Той ми каза в коя година всяка една от кулите е била завършена. Строителството е продължило повече от сто години и бащата на майка му е имал танцувална зала по-голямо отколкото…

— И — Фронси я прекъсна авторитетно — той отива в Париж и вие няма да имате причина да го споменавате отново.

Каси стана от леглото и погледна гневно мургавото момиче, като не вярваше на ушите си.

— Защо трябва да разваляш всичко? Моят пръв приятел в тази прогизнала, студена, високомерно скована страна! Първата добра новина, която имам да ти кажа през всичките тези миришещи на мухъл месеци, месеци на шиене и слушане на проповеди!

Устните на Фронси потрепнаха, като че ли задържаха силното й вълнение.

— Защото — каза тя спокойно — това е мъжът, който лейди Алида е избрала за съпруг на Онора.

Каси се беше почувствала за пръв път превъзходно днес, окрилена и възвишена, като че ли това беше една нова част от нея. В този миг тя усети, че силата я напуска, и чу един вик, който излезе от собствената й уста.

— Не е възможно! Той я мрази!

Тя отново го описа, яхнал дорестия кон, погледа му, когато разчистваше пътеката пред нея, ослепително белите зъби, когато се усмихваше, спомни си епизода с Онора и ваната. Тя разказа за всичко, освен за шеговитите думи на Кингсли за жената, която той би избрал за съпруга.

Като монотонно кимаше с глава и слушаше без особено внимание, Фронси застана пред нея. Всички доводи, които Каси й предлагаше, не можеха да я разубедят от ужасното становище, което имаше по въпроса.

— Вашият баща, доктор Томас, беше много умен мъж. Той казваше, че вие сте умно момиче и вие наистина сте. Вижте как лейди Алида води за носа господин дядо ви. Бъдете внимателна и помислете за момент за начина, по който вашият дядо се отнася към Онора. Глези я и й дава всичко. Вижте малкото пари, които лейди Алида дава за вашите най-обикновени, скромни нужди.

Това беше любимата тема на Фронси, която Каси чуваше за хиляден път. Тя започваше разговора със загрижено лице и потъмнен поглед и съвсем не обхващаше всичко, което се отнасяше за Кингсли и Онора.

Фронси продължи, вече по-спокойно и логично:

— Помислете за всичко това. Те имат всичко, което пожелаят, вие го знаете. Използвайте ума си, с който вашият баща се гордееше, че притежавате, и ми кажете какъв шанс имат Бийчскейп и Кингсли срещу тях?

— Но той ще бъде банкер в Париж. Той каза, че ще замине скоро…

— Коя от вас двете може да стигне в Париж по-бързо? Онора, от Лондон, с нейната собствена карета и лакеи, или Каси, намираща се тук с леля Летития?

— Но той не я харесва!

Каси искаше безжалостно да удари Фронси и да сложи край на нейното безчувствено опониране.

— Много хора, които се женят, започват съвместния си живот, без да се харесват. Освен това, случилото се е било преди много години, когато той е бил едно палаво момче. Онора ще порасне много скоро и майка й ще я научи на начините, които ще го накарат да промени мнението си за нея. Следващия път, когато види мис Онора, той няма да иска да потопи главата й във ваната.

— Но тя не може да язди! — упорстваше Каси със сълзи в очите. — Тя никога няма да може да накара Стартбрайт да се изкачи по каменната канара в Бийчскейп.

Абсурдната идея за такова нещо я правеше сигурна, че тя, а не Фронси, беше права.

— Добре, скъпа — Фронси възприе омиротворителен тон — сигурна съм, че сте права. Разбира се, ако тя се беше научила да язди, тогава всичко, което казах, щеше да бъде вярно, нали?

Каси наведе глава, за да скрие рукналите сълзи, които не можеше да спре.

— Не! — стискаше зъби тя. — Не! Не! Не!

Думите, изречени през сълзи, казваха повече, отколкото упоритото отричане, от страна на Фронсина Сен Пиер, на този най-важен въпрос, касаещ щастието на Каси, срещу Онора Хардинг.

Всяка частица от душата на Каси крещеше „не“, на предсмъртната агония на една мечта, родена в един тъжен следобед, „не“ на всичко, което тя беше преживяла до този момент в Англия. „Не“ на бледите сини очи на дядо й, толкова студени, колкото бледата кожа на ръцете на съпругата му. „Не“ на Касълрок, където слугите управляваха къщата по свой начин, въпреки че леля Летития си въобразяваше друго. „Не“ на парфюмите на Онора, на малките й ветрила от слонова кост, на скучните описания на всички нейни soirees, чайове, посещения и приеми. „Не“ на притежанието на Стартбрайт и злоупотребата с неговата възхитителна сила.

„Не!“ Тялото й се разтърси от разпалеността, която тя вложи в думите. Фронси я прегърна и заплака с нея.

Това се беше случвало и преди. През дългите дни от тяхното пристигане тук това двадесетгодишно момиче не можеше да се отрече напълно от собствените си чувства, силни като желанието му, а трябваше да бъде адекватно на нуждите, които задълженията му налагаха.

— Това е просто Англия — каза тъжно Фронси, след като всички сълзи бяха изплакани. — За това, както казваше вашият баща, бяха всички неприятности между вашата майка и сър Уилбър. Тук всеки трябва да се омъжи за една титла, както е направила и лейди Алида. Вашата сладка, малка майка обичаше бедния доктор и това не можеше да й бъде простено. Трябва да бъде или за титла, или за пари, а ако може и за двете, ще е най-добре. Ян казва, че майката на Латам имала повече пари, отколкото банката на Англия. Прибавете и титлата му към парите му и ми кажете, какъв шанс ще има той срещу Онора и майка й.

— Не знам — каза Каси с безчувствен глас, — но това, което наистина знам, е, че аз ще се омъжа за Кингсли Латам.

Фронси не желаеше да спори повече.

— Много скоро ще видим.