Брийн Джилбърт
Прегърни ме силно (2)

Глава II

Когато Джолиън, икономът на лейди Алида, дойде в спалнята на Каси да съобщи, че неговият господар желае да я види в западния салон, Фронси взе четката и гребена. Тя сложи прозрачната копринена панделка за коса, след това я смени с бледо синя и накрая реши, че без панделка ще е най-добре.

— Не бъдете нервна — предупреди тя Каси. — Направете реверанс. Слушайте внимателно и не говорете прекалено много!

Както винаги, говореше само сър Уилбър Тримейн. Той каза, че неговото жилище в Лондон не е място, където децата могат да тичат нагоре-надолу по стълбите и по коридорите. Нито пък е място, където парчета кейк могат да се взимат от масата и да се оставят на други места. В действителност той повтори всички неща, които лейди Алида се беше постарала да каже на Каси няколко дни преди това.

Тя искаше да обясни за кейка, за това, че един път беше оставила едно парче настрани, за да го занесе на Фронси, но бледите, големи очи на нейния дядо я фиксираха и всичко, което можеше да направи бе само да преглъща и да кима с глава.

— Харесва ли ти тук? — седнал с аристократична стойка, той зададе въпроса, в който личеше една скрита заповед, на която тя трябваше да се подчини и отговори положително.

Каси кимна бавно с глава.

— Опитвам се да не забравя, че мама е живяла веднъж тук.

Тя се чувстваше много притеснена, защото не беше лесно да стоиш прав на тъмночервения килим пред богато украсената с дърворезба маса, където стоеше той, и да не обръщаш внимание на всички чудни неща: тежки предмети за притискане на хартия, сребърни ками, странни птичи яйца, малки вечни букети под стъклен похлупак.

„Възможно бе, мислеше тя, мама да е събирала тези деликатни сини птичи яйца или малките букети цветя, които стояха сега там“.

Тя стоеше, гледаше дядо си и чакаше.

— Е да — каза сър Уилбър, след като я бе наблюдавал известно време.

Той се закашля и я разгледа внимателно отново. Към едното му око бе прикрепено кръгло стъкло, привързано с черен шнур. Той свали стъклото и започна усилено да го лъска.

— Това беше много отдавна, Касълмейн. Сега, както знаеш, Онора е малкото момиче на тази къща. Ние с майка й смятаме, че тя не трябва да страда от една гостенка, която хвърля ценни вази по нея в изблик на гняв. Едва ли изглежда естествено, Онора да бъде изгонена от нейния собствен дом от гостенка, която вика по нея на един странен език, който тя даже не може да разбере.

Той продължи да говори в същия дух и със същите факти, които Каси вече беше чувала неведнъж от лейди Алида.

Изведнъж тя започна да обяснява за вазата, но се сети, че не трябва да го прекъсва, така че наведе глава, като го слушаше и си представяше, че това е начинът, по който дядовците винаги се държат с внуците си.

След известно време тя вдигна главата си високо. Това беше един неволен жест, на който не можеше да устои, когато се споменаваше името на баща й. Нейните големи кафяви очи не се откъсваха от лицето на дядо й, докато той говореше.

Лице в лице с нейния непоколебим, пронизващ поглед и високо вдигната глава, той се почувства неудобно и стана неспокоен.

— Ще те помоля да не приемаш това грубо изражение — каза той най-после.

Тя присви очи въпросително, продължавайки да го гледа по същия изпитателен и непочтителен начин. След малко той смени мястото си на стола, така че да може да гледа над нея.

— Не е твоя вината, че ти нямаш повече дом нито баща — каза лорд Уилбър, като че ли това беше една идея, която току-що му бе хрумнала. — Но аз мисля, че ти ще се съгласиш, Касълмейн, че това не е вина нито на лейди Алида, нито на малката Онора. Това, в края на краищата, е техният дом. Ако беше показала дружелюбност, самоконтрол и благоприличие, както аз очаквах в случая, щеше да бъде възможно да живееш тук, без да безпокоиш никого.

Той въздъхна със съжаление.

— Както стоят нещата, нищо друго не може да се направи, освен да те изпратя с леля ти Летития в Касълрок. Там тя, без съмнение, ще може да въведе дисциплина и ред в своеволния ти и упорит характер, който баща ти очевидно не е могъл или не е желал да обуздае.

Отново нейните пронизващи кафяви очи отразяваха неговото собствено сурово изражение и той вдигна предупредително пръст.

— Трябва да се научиш да бъдеш полезна, млада лейди! Десет години не е прекалено рано, за да усвоиш някои умения в бродирането, домакинството и в благочестивото поведение. Против желанието на лейди Алида, аз реших, че можеш да задържиш твоята прислужница от Тринидат.

Той вдигна ръце и въздъхна отново:

— Твоето идване тук беше свързано с разходи. Пътят на Летития и на още двама души — на теб и твоята прислужница — не е малък разход. Твоят баща, който щедро изхарчи състоянието от личните капиталовложения на майка ти, не те обезпечи, така че един ден ще трябва да работиш. Възползвай се от случая в Касълрок да развиеш способности, които ще ти помогнат да си печелиш хляб, когато пораснеш.

За пръв път Каси се усмихна. Това беше една особена, многозначителна усмивка на зрял човек, която сър Уилбър не можеше да разбере, но тя го направи нервен и малко засрамен.

Сър Уилбър Тримейн побърза да си възвърне контрола над ситуацията.

— Ти ще тръгнеш за Касълрок утре сутринта, когато леля ти се приготви!

С усмивка на задоволство той показа, че срещата е свършила.

— Има ли нещо, което желаеш да кажеш?

Тонът му беше такъв, че изразяваше неговата сигурност, че тя няма какво да каже.

— Радвам се за Фронси и за Касълрок — спокойно му отговори Каси. — Съжалявам за вазата, която счупих, и за татко.

— Какво означава това? — Сър Уилбър се наведе към нея нервно.

— Съжалявам, че вие не го познавате. Той никога не взимаше нещо. През целия си живот той даваше.

Каси почувства, че сълзите й напират, и наведе глава, като се поклони.

— Благодаря ви, дядо, и довиждане.

Тя си наложи да се оттегли бавно. Сама в главния коридор, тя даде воля на сълзите си и се затича нагоре по стълбите към Фронси.

 

 

Тринадесетгодишната Каси, остави бавно настрана салфетката и като се ослушваше, да не би да идва леля й Летития, отиде безшумно до колоната на прозореца на стаята за шиене на втория етаж.

Доколкото можеше да види от кухнята в Касълрок, вътрешният двор беше празен.

Мейсън — домакинът, и Иан Фипс — прислужникът, вероятно още изнасяха мебелите на поляната, за да приготвят музикалния салон за пристигането на лейди Алида и Онора. Леля Летития, сложила едно батистено прашно боне, вместо обичайното дантелено, може би наблюдаваше работата им. Фронси имаше още много работа, докато излъска големия сребърен сервиз. Нети, готвачката, която, както Каси добре знаеше, виждаше всичко, би трябвало да хока и да заплашва помощничката си Дисмес.

Ако се движеше бързо, преди леля Летития да се сети да надзърне в стаята, то с малко повече късмет можеше да стигне до конюшнята и да задоволи това лудо желание, което пулсираше в нея, откакто за пръв път чу за очакваните посетителки от Лондон.

Само да можеше да яхне Стартбрайт и да се понесе на свобода! Ако двамата можеха да се загубят за не повече от час под идеалната синева на това небе, препускайки през зелените гори, изпъстрени с играещите сенки на листата! Тя знаеше, че това ще й подейства като балсам, за да запази необходимото спокойствие при посрещането на гостите.

Ако можеше да язди сама със Стартбрайт, тя беше сигурна, че ще намери сили, за да изтърпи безкрайните, празни брътвежи на лейди Алида и обидите на Онора.

Поглеждайки износената си пола за езда, отдавна захвърлена от Онора, Каси беше радостна, че гардеробът й бе така ограничен, че тя я носеше като всекидневен костюм. Това означаваше, че няма да загуби нито минута, за да стигне до конюшнята, където Били Хънт ще й помогне да оседлаят Стартбрайт. Той никога няма да каже, че я е видял да заминава.

Тя изведе коня с цвят на канела и в лек галоп те поеха по пътя, който и двамата харесваха най-много. Животното подскачаше при всяка стъпка, като държеше великолепната си глава нагоре и нащрек, стъпвайки с една гъвкавост, която Каси усещаше в кръста си и с кръвта си. Тя помилва дългия, грациозен врат с чувството, че двамата — конят и ездачът, изпитват еднаква радост от бягството от еднообразната пасивност.

Изглежда Стартбрайт знаеше, че днес ще отидат на тяхното любимо място — Бийчскейп. Каси можеше да почувства силното му желание, което отговаряше на нейното собствено нетърпение.

Беше намерила красивото имение, наречено Бийчскейп случайно, само преди година. Този факт, в почти тригодишното й пребиваване с леля й тук, в Касълрок, изглеждаше чудно нещо за нея. Тя мислеше, че познава всички пътеки, всеки сантиметър от заобикалящата местност. Хиляди пъти беше яздила по всички удобни за тази цел пътеки. Беше препускала до черковния двор, яздейки в тръст бе минавала през селото, беше галопирала със скокове през нивите на наемателите на сър Уилбър и мечтаейки беше яздила раван през всяка ливада и през всеки поток.

По онова време, в един момент, когато нейното младо сърце се бе разбунтувало срещу еднообразието на живота тук, тя откри безмълвното величие на Бийчскейп.

Един ден, водена от Стартбрайт, поеха по най-безинтересната от всички пътеки в Касълрок. Преминаха диагонално през земите, които даже пазачът на дивеч на Тримейн не желаеше да прекоси, тъй като бяха осеяни с опасни скалисти издатини и не беше сигурно дали някога човешки крак е достигал до тези непознати възвишения. Най-после стигнаха до едно очарователно, привидно запустяло място, покрито с мъхести треви, трептящи сребърни букови дървета, високи, рушащи се стени и заключени порти. Така тя видя за пръв път замъка в имението Бийчскейп.

Всяка нощ оттогава Каси преживяваше откритието си стотици пъти, преди да заспи. Всеки път чувстваше сърцето си да бие от радост при този спомен. Чувството на мистериозност и усещането, че тя беше предопределена да открие единствената порта, чиято ключалка повече не държеше, възторгът на Стартбрайт крачещ в хладния, тих двор на красивата, стара крепост, мисълта за всичко това често я спохождаше.

Беше като спомена за белите каменни стени, съживени от лозници и цветя, които тя бе отнесла от Тринидат. Не че Бийчскейп приличаше по някакъв начин на къщата на баща й в Порт ъв Спейн, но и двете разпалваха в нея някакви странни, носталгични багри и рисунки, които съществуваха почти видими в съзнанието й. Способността им да я вълнуват, благодарение на любовта и благоговението й, изглежда я изпълваше с едно неуловимо чувство на притежание.

Може би беше така, защото толкова малко неща трогваха сърцето й по време на пребиваването й в Касълрок.

Тя беше пораснала и благодарение на преданата леля Летития бе усвоила не само бродирането, но и историята, аритметиката, бе придобила някакви познания по география, астрономия, латински и френски език. Жадна за живот, тя беше изчела на един дъх книгите от бедната библиотека на сър Уилбър и отегчаваше леля си с безумни предположенията за света отвъд стените на Касълрок.

Касълмейн Томас жадуваше за един свой свят, който имаше много малко общо със строгия свят, който Летития Пикеринг бе наложила в Касълрок. След като прие добрината и любовта на леля си като благословия, Каси невинаги се примиряваше мълчаливо с начина, по който стояха нещата, страдаше и се разкайваше, когато се бе противопоставяла, бореше се със своето собствено чувство на безнадеждност и заедно с леля си се молеше на Провидението да й даде силата да може винаги да се държи така, както тя добре знаеше, че трябва, но невинаги успяваше.

Тогава тя откри Бийчскейп, видя го в спокойната, мека, слънчева светлина на летния следобед, зашеметена от вълнение, каквото не беше изпитвала от години. Това беше радост. Като че ли тя бе намерила най-после своя истински дом в Англия. В бляновете си тя се чувстваше притежателка на всичко, което беше открила. Плод на фантазията — призна тя. Но само на нейната собствена! Бийчскейп нямаше нищо общо с Фронси, с леля й, с лицемерната домакинка Мейсън или с който и да е от Касълрок. Преди всичко това беше едно съкровище, за което Онора, майка й и сър Уилбър не знаеха нищо. За да го държи изолирано от всички тях, Каси стигаше до границите му много рядко, като запазваше спомена от всяко посещение и мислеше за него, докато яздеше по обичайните пътеки на Касълрок. Тя оставяше действителните посещения за такива редки случаи, когато имаше достатъчно време и никой не я наблюдаваше.

При първото им посещение изглеждаше, че Стартбрайт едва ли ще се помръдне от хребета на хълма. Тя мислеше за това време, когато бавно се спускаха по хълма и наближавайки подножието му, видяха река с висок, стар, но още запазен мост. Отвъд се бе ширнало зелено пространство, насред което на един тъмносив камък бяха издълбани букви с името на Нейно височество кралица Елизабет, съобщавайки, че тя е удостоила с благоразположението си Бийчскейп, пребивавайки в него през 1565 година.

Тъй като Стартбрайт стоеше невероятно мирен, Каси пое към мястото, където кралица Бес беше веднъж посрещната така великолепно. Замъкът беше направен от сив камък, наполовина скрит от редици дъбови дървета. Сиви кули се издигаха от двете страни, а на покрива между тях стояха ветропоказатели със сложна изработка. Крилата на централната част имаха малки прозорци с оловни стъкла, но тези на голямата зала в центъра бяха удължени. Каси беше виждала такива високи прозорци само в катедралите в Лондон.

На слънчевата светлина, при това първо посещение, прозорците на Бийчскейп блестяха, а голям брой врани от съседната гориста местност, кръжаха над коня и ездача.

Тя се почувства нерешителна и плаха, като че ли беше омагьосана. Каси завърза Стартбрайт за един стар кол, направен за тази цел на двора, и се изкачи горе, за да надникне през високите прозорци. Тя можеше да види облицованите стени, на горния край, на които бе изработена една процесия от птици, животни и дървета, направена от цветна мозайка. Огромен полилей от метал — майсторски изработен, висеше от средата на един разкошен, украсен със златни орнаменти таван. Даже празнотата на Бийчскейп й говореше.

Лекото цвилене на Стартбрайт я върна в действителността. Това, каза му тя, е тяхното последно посещение в Бийчскейп, докато продължи гостуването на лейди Алида в Касълрок. Конят се изправи на задните си крака, готов да изпълни всяко нейно желание. Каси се засмя, но след това въздъхна.

Дано Онора не настоява да язди Стартбрайт! Беше толкова несправедливо такъв смел, красив кон да има един тромав, непрофесионален, жалък ездач, който смята, че употребата на камшика доказва превъзходството му.

Лицето на Каси изразяваше гняв. Даже Били Хънт признаваше, че бе трудно за Стартбрайт да има Онора за ездач. Тя стисна устните си решително и мислено обеща на леля Летития да не се прозява или да показва безразличие, когато лейди Алида започне безкрайната сага за нейната трагична любовна история с виконт Колеман, само Стартбрайт да бъде пощаден от непохватността на Онора.

Да. Тя ще се преструва, че слуша всичко и няма да хапне даже една хапка от месото, когато лейди Алида ги направи отново съпричастни към съдбата на трагично удавилия се в чуждото пристанище виконт, за когото е била сгодена. След това се преминаваше през краткия й брак с бащата на Онора, измамил я, като не й признал преди брака им за несигурното си здравословно състояние. Накрая, Каси трепна при мисълта за това, следваше декламация за трудностите, понесени от храбрата вдовица с малкото момиченце и последната триумфална любовна история с дядото на Каси.

Тя отметна гъстата си кафява коса примирено. Ако тя бе слушала всичко това сто пъти, то бедната леля Летития го бе чувала хиляди пъти. Като се усмихна мрачно на себе си, в самотата на този свят отвъд Касълрок, Каси въздъхна и докосна шията на Стартбрайт. Вдигайки погледа си, тя забеляза кон и ездач, застанали неподвижно на пътя й.

Младият мъж беше вероятно деветнадесетгодишен, висок, широкоплещест и безспорно красив. Той не носеше перука. Беше облякъл само една отворена бяла риза над панталоните, без съмнение, ушити при най-добрия лондонски шивач. Неговите очи, най-дълбокото, най-променливото синьо, което тя беше виждала някога, светеха с гняв.

— Нарушавате границите на владението! Вие нямате работа тук.

Каси можеше само да стои безмълвна и да гледа гневните сини очи, усещайки заблудата му от износената пола за езда и избелялата блуза, с които бе облечена. Тя разбра, че той я мисли не за това, което бе в действителност.

Хубавият му дорест кон показваше нетърпение. Конникът запита:

— Коя, по дяволите, сте вие и откъде идвате?

Тя не намери какво да каже, тъй като мислеше за ужасното състояние на старите си ботуши, които също износваше. Всичко, което можеше да направи, бе да стои и да среща погледа му.

— Глуха ли сте, няма или и двете?

— Нито едното, нито другото — усмихна се тя накрая. — Аз съм един нарушител, но не мисля, че има нужда да знаете името ми, така че само ще се извиня и ще си тръгна.

Гневното му изражение се бе смекчило. Сега той я изучаваше със сянка на съмнение и любопитство в очите.

— За къде ще тръгнете?

— Касълрок. Имението на сър Уилбър Тримейн.

— Вие не идвате оттам! — обвини я той.

— Оттам идвам, наистина.

Той поклати пренебрежително глава, съмнявайки се в нейното твърдение.

— О, не! Вие не сте оттам!

— Ако аз отричам това, което вие казвате, а вие отричате това, което аз казвам, така до никъде няма да стигнем. Така че аз ще се извиня отново и се връщам в Касълрок.

— Дори за мъж ще е трудно да дойде от Касълрок дотук, от тази посока. Очаквате да ви повярвам, че просто сте се изкатерили по тази отвесна скала? Че сте скачали от камък на камък, за да стигнете до мястото, където стоите сега, без конят ви да се покрие с пяна и без да разрошите косите си? О, не! Не може да бъде! Кажете ми откъде сте?

— Защо трябва да се излагам на риска, да не ми повярвате отново?

Каси леко дръпна юздите на Стартбрайт, за да го обърне и да поемат по пътеката, по която бяха дошли.

— Спрете! — повиши глас гневно той. — Останете там, където сте, докато свърша с вас.

Каси намали хода на Стартбрайт и го погледна въпросително. Веждите й се повдигнаха.

— Първо, аз съм един нарушител, на когото е казано да си върви. След това, когато се опитвам да си тръгна, ми казват да остана!

— Вие изпълнявате и двете команди много зле!

— Може би причината е в начина, по който ги давате.

— Вие сте извънредно дързък, малък лъжец!

Стартбрайт, винаги реагиращ на докосването на Каси, откликна мигновено на нейната мълчалива заповед и започна да слиза по пътеката.

Красивият дорест кон на младия човек ги настигна веднага. С едно възклицание, той опъна юздите на коня, подкара го близо до главата на Стартбрайт и принуди Каси да спре.

— Желая да говоря с вас — раздразнението му бе очевидно.

— Вие току-що ме нарекохте лъжкиня и досадница, така че нека това да е изходната ни точка — избухна тя.

Очевидно, против волята си, той се разсмя, като яздеше с дорестия си кон на няколко стъпки от нейния и внимаваше да не изостава от нея.

Каси също се разсмя и леко потупа Стартбрайт, за да го успокои.

— Нека погледнем нещата от друг ъгъл — каза младият мъж. — Често ли напускате Касълрок и яздите през целия този път дотук? Това, което виждате да ви заобикаля, ви кара да се чувствате свободна?

— Наистина го правя. Толкова често, колкото имам възможност. Колкото до чувството за свобода, аз също го имам. Намирам старата, счупена ключалка, след това се възхищавам на сребърните пейки, лежа под сянката на някое дърво в гората, бера иглики, събирам ягоди и даже се опитвам да гледам през прозорците на замъка. Пазачът ще ви каже обаче, че оставям всичко точно както го намирам, без да повредя някоя клонка или стрък трева, която расте тук.

Той я разглеждаше изненадан и като че ли бе съгласен с това, което тя казваше.

— Намерили ли сте долчинката на папратите? Знаете ли, че много отдавна тук бяха правени опити да се засеят тютюневи растения, донесени от нашите колонии в Америка? Не съвсем успешни, но нека да ви покажа.

Тя го последва, като че ли това беше най-естественото нещо в света. След известно време те завързаха конете и той й показа овощната градина, занемарената зимна градина, басейна със златните рибки, голямата пещера, вкопана в земята, цялата от камък и желязо и здраво заключена. Вътре, окачени на големи куки, висяха запаси от шунка, овнешко, говеждо, дивеч, филета от еленско месо и парчета пушени прасета.

Едва тогава той й разказа за себе си. Името му бе Кингсли Латам. Той изглежда очакваше някакъв отговор от нея, който тя бе неспособна да му даде, не от незнание. След пауза Кингсли каза, че е напуснал Оксфорд, за да отиде в банката на чичо си в Париж, където го очакват, за да се подготви и присъедини към френската фирма.

— Трябваше — каза той — да наема още слуги, за да помагат на моя стар пазач, и да разгледам още веднъж Бийчскейп, преди да прекося Канала^[1].

— Искате да кажете — промълви тя със страхопочитание, — че Бийчскейп е вашият дом?

Те седяха на един каменен перваз в двора с фонтана. Каси, с напуканите си ботуши за езда, с безцветната си пола, която отдавна трябваше да бъде изхвърлена, седеше рамо до рамо с младия Латам. Това нещо бе толкова поразяващо, че не се сети да му завиди за неговото съкровище.

Той я погледна недоверчиво.

— Казвате, че сте от Касълрок — сигурно знаете нещо за мен и Бийчскейп?

Каси поклати глава.

— Вие сте нова в персонала на домакинството?

Тя се разсмя и призна печално, че това бе точното описание на нейното положение.

— Ако служите на лейди Алида, би трябвало да знаете всичко за моя вуйчо Адриан — природеният брат на майка ми, виконт Адриан Колеман.

Неговият глас я предизвикваше. Каси отмести очите си от арката дървета покрай замъка, като мислеше, че титлата не й бе непозната. С нетърпелив тон Кингсли я осведоми:

— Той и лейди Алида бяха сгодени от дълго време, но вуйчо ми се удави.

Каси побърза да се извини и да признае, че бе чувала историята, но никога не беше я свързвала с удивително прекрасното място Бийчскейп.

В очите му се четеше съжаление и скептицизъм.

— Аз познавам лейди Алида доста добре — каза бавно той. — Ако вие наистина сте от Касълрок, би трябвало да сте чували за виконт Адриан.

— Аз чувам често за него, но рядко си давам труд да слушам — призна виновно Каси.

— Коя сте вие? — заповедният тон от тяхната първа среща се долавяше отново в гласа му. Той се отдръпна от нея с недоверие, очевидно неспособен да повярва, че една прислужница може да бъде толкова невнимателна, или че един член от семейството може да бъде толкова бедно облечен.

— Не вярвам, че вие идвате от Касълрок, или дори, че знаете фамилията на сър Уилбър Тримейн — каза бавно той.

— О, но аз съм оттам — Каси искаше да върне доверието и приятелското чувство, което само до преди минута се четеше в очите му. — Наистина съм от там! Аз съм внучка на сър Уилбър, но не се виждам много често с лейди Алида. Може би не я слушам много внимателно. Стартбрайт и аз често яздим дотук. Той е много добър кон, а аз съм много добър ездач.

— Виждам, че е така — каза той и взе ръката й. — Защо трябва да живеете тук самотно, когато дъщерята на лейди Алида — Онора, се весели в лондонското висше общество?

Погледът й беше прям, когато му отговори.

— Дядо и лейди Алида искат да бъде така, но да ви кажа право, най-добре е Онора и аз да бъдем разделени.

Кингсли Латам извика от удоволствие, като чу това.

— О, колко добре познавам Онора! Когато тя беше на около седем години, аз изпитвах огромно удоволствие да я държа с главата надолу над ваната с вода, докато златните й къдрици се намокрят и добият непристоен вид. Тогава, за мое нещастие, бедната ми майка ми припомняше вкуса на каиша.

Каси ликуваше от удоволствие, но споменаването на наказанието я накара да се сети, че може и нея да я сполети същото, ако не побърза да се върне в Касълрок.

— Трябва да се връщам, преди да е станало тъмно — каза му тя. — Онора и лейди Алида пристигат от Лондон и всички сме под пара, за да подготвим посрещането им. Аз изоставих работата си, за да дойде в Бийчскейп.

— Радвам се, че сте го направили.

Проницателните, блестящи, сини очи й показваха със сигурност, че той наистина го мисли.

— Приятно ми е, че се запознахме, Кингсли Латам — тя повдигна главата си и подаде ръка. — Вие сте първият ми английски приятел.

За момент изглеждаше, че Кингсли обмисля положението. След това направи бърз поклон над предложената му ръка.

— Как трябва да ви наричам? — попита той.

— Кръстена съм Касълмейн Томас, но Каси ми харесва повече.

— Каси. Това име ви отива. Бих желал да не заминавах за Париж, или да имах възможността да идвам по-често на това място, което вие обичате толкова, колкото и аз.

— Ще отворите ли замъка някой ден, за да живеете в него? — попита тя и едно чувство, но не на завист, премина през нея.

— Не мога да реша. Ако трябва да бъда френски банкер, то това ще бъде една безразсъдна постъпка. Ако трябва да тръгна да пътувам по моретата — това може да стане.

— По море?

Каси остана поразена от тази нова възможност. Изглеждаше изключително неподходящо за един бъдещ банкер.

— Това е една моя стара мечта, която съм оставил да отлежи. Майка ми и сестрата на моя пастрок имат много банкови дела, които трябва да бъдат ръководени, за да ми позволят да послушам сърцето си и да стана моряк.

— Аз ви пожелавам да имате това, което искате, Кингсли. Толкова малко хора имат тази възможност.

В продължение на една дълга секунда, неговите сини очи я гледаха втренчено.

— Бих желал да говорим с часове — каза той и взе отново ръцете й — един ден, ако някога наистина отворя Бийчскейп, искам тук да има една господарка, която да може да язди като вас и да говори така честно и откровено, както вие можете. Може би е по-добре да обмислите възможността да живеете тук и да се омъжите за мене.

С проницателно, сериозно изражение и царствен поглед, който старите дрехи на Онора не можеха да омаловажат, Каси погледна към него, докато усмивката изчезна от лицето му.

— Имам намерение — каза тя с една неотстъпчивост, която подхождаше повече на възрастен човек, отколкото на едно момиче — да постъпя така, както майка ми е направила преди мене. Аз ще се омъжа, само ако обичам и съм обичана и никаква друга причина няма да е в състояние да промени решението ми.

Докато яздеше към къщи, тя виждаше в съзнанието си изражението му, когато слушаше нейното последно изявление. Той имаше вид на човек, който си бе играл с дете и беше открил, че тя в действителност е напълно зряла.

Когато Стартбрайт я носеше бързо през последните слънчеви лъчи на този незабравим следобед, Каси си спомняше отворената бяла риза, необикновените сини очи, този израз на мигновено замайване и изненада. Досада или удоволствие бе изписано на лицето на Кингсли Латам от Бийчскейп?