Брийн Джилбърт
Прегърни ме силно (19)

Глава XIX

Лейди Тримейн седеше с останалите дами в галерията, преструвайки се, че проявява интерес към разговора, и се мъчеше да се освободи от присъствието на Маджи Дънлоп, която се беше промъкнала между насъбралите се титулувани дами, като че ли това бе нейно право и нейно истинско място.

Толкова често, колкото приличието позволяваше, погледът на лейди Алида обхождаше балната зала, за да види дали Латам се връща с Каси. Нейният добре прикрит гняв от отсъствието им личеше само от нервното стискане на ръцете й.

Как само щеше да говори на това момиче за неприличното му държане, когато остане насаме с него! Всъщност, тя не можеше да обвинява един добре възпитан джентълмен като Латам, за това, че си е позволил да флиртува с една безсрамна, неканена гостенка, но пренебрегването на Онора от негова страна беше съвсем друг въпрос. Въпреки че не винеше Кингсли за това влудяващо положение на нещата, тя не бе доволна от него в този момент. Той трябваше да разбере Касълмейн Томас и да не позволи да бъде отделен от залата за толкова дълго време.

Тя не беше доволна и от Онора. Забравяйки обещанието си, детето бе позволило, в отсъствието на Латам, да бъде едва ли не монополизирано от напълно неподходящия Ланарк, който тичаше след Онора, като че ли бе решен да си счупи врата, ловувайки по-усърдно, отколкото Рембо. За него се говореше, че когато не участвал в „бой между петлета“, се боксирал с професионални боксьори. Ланарк съвсем обмислено преследваше Онора и сигурно тази вечер бе особено внимателен, заради това, което се очакваше, че ще бъде оповестено за нея и Латам.

Лейди Алида въздъхна и бързо прикри мислите си, като показа прекалено голям интерес към разговора около нея. Кога ли, чудеше се уморено тя, ще бъде направено съобщението, че вечерята е сервирана?

Когато настъпи това време, тя ще се разправи с Маджи и ще отиде да потърси своенравния Латам. Ще заповяда на Касълмейн да отиде веднага на горния балкон и да седне до леля си, която сигурно е била скучна компания за тези, които седяха до нея. Летития поне беше достатъчно умна, да не се натрапва на зълва си, и бе отишла безшумно до едно отдалечено място, от което можеше да се вижда цялата зала и където много от прислужничките на дамите стояха и наблюдаваха бала.

Ако Маджи Дънлоп имаше толкова разум! Ако беше останала в Индия! Лейди Тримейн изправи гърба си и случайно срещна бдителните зелени очи на Маджи. Всеки път, когато това се случваше, тя мислеше, че вижда удоволствие, изписано в тях, и всеки път чувстваше нов гняв към нахалството на тази жена и арогантните претенции за нейната значимост. Присъствието на една бивша слугиня на най-претенциозния за сезона бал и смелото й искане да говори със сър Уилбър бе за разтревожения мозък на лейди Алида равносилно на молба, отправена към кралицата за частна аудиенция тази вечер. Лейди Алида погледна собственически към изправената, усмихната кралица, облечена в бяла рокля. Нейно Величество се смееше към адмирал Белвайдър и изглежда му бе казала нещо, което представляваше интерес и за двамата. Рембо стоеше наблизо и флиртуваше с дамата, която отговаряше за кралската спалня само за да достави удоволствие на мотаещите се наблизо компаньонки на кралицата. Това беше така необичайно, все едно Маджи да отиде при кралицата и да я осведоми за положението в Индия.

Потрепервайки от отвращение, господарката на Касълрок отново стисна ръцете си и се опита да следва нишката на разговора. Лейди Фицхю беше задала няколко въпроса за Индия, а Маджи, разбира се, се представяше, че знае всеки отговор.

Лейди Алида затвори очи за миг, стараейки се да не я слуша и като по чудо монолога се прекъсна.

Джолиън, нейният иконом, беше влязъл.

— Вечерята е сервирана, ваше благородие. Кралицата ще бъде придружена от лорд адмирала и капитана на гвардейците. Мога ли да известя на останалите гости?

С усмивка на облекчение лейди Алида даде съгласието си.

— Моля, направете го, щом като свитата на кралицата се настани в банкетната зала.

Танците спряха. Танцьорите и всички присъстващи застанаха прави, когато свитата на кралицата се отправи към банкетната зала. Кралска синя лъскава лента минаваше по диагонал от лявото рамо към кръста и контрастираше с бялата рокля, на която светеха обсипани със скъпоценни камъни медальони, показващи нейното кралско звание. От честните очи на кралицата не личеше тя да обръща особено внимание на всичките тези почести. Тя беше една много човечна жена, за която гостуването в провинцията явно бе приятно изживяване.

Сега групата, която бе около лейди Алида се отправи към вратите на банкетната зала, но тя остана на мястото си.

Хващайки здраво ръката на Маджи, тя каза:

— Вие и аз ще чакаме тук. Искам да говоря с вас.

Маджи оправи чантичката си и кимна с глава. Само след като балната зала остана празна, тя се осмели да заговори. Тогава лейди Алида се обърна към Маджи с чувство на облекчение, толкова голямо, че тя наистина се усмихна. Обидните думи се лееха, когато тя заговори за непристойното й поведение. Тя смъмри Маджи за нахалството й да се появи тук. Осъди лошото влияние, което оказваше върху Касълмейн и Летития, и порица липсата на въздържание, която беше показала през тази вечер.

— Трябва да ви кажа да си помислите, преди да отидете по-нататък — каза тя, а гласът й бе станал рязък. — Вашата… Вашата самонадеяност и волността, която си позволихте, идвайки тук сама, е твърде шокираща, за да бъде извинена. Пробутахте тук Касълмейн, като един поканен гост, а вие се напъхахте между благородничките и съпругата на лорд камерхера, като че ли сте на равна нога с тях и принадлежите на това място толкова, колкото аз самата.

Тя спря, за да си поеме дъх, а Маджи, наблюдавайки я със зелените си очи я удостои с леко кимване на главата.

— Действително, аз се чувствам свободна от предразсъдъци — призна тя спокойно. — Не мога да си спомня, от кога не съм се чувствала така на мястото си. Това предполагам е така, защото виждам Каси толкова красива и щастлива точно тук, където тя принадлежи.

— Това е достатъчно! Ако познавахте даже най-обикновения етикет, вие щяхте да бъдете прекалено засрамена да говорите за неща, за които не знаете нищо. Момичето е способно да предизвика скандал всяка минута! Кой знае къде, в този огромен замък, е завела виконт Латам в желанието си да спечели неговото внимание? Не си въобразявайте, че това не е било забелязано от всеки от присъстващите и затова сте отговорна вие!

— Да, виконтът е запленен от Каси — каза спокойно Маджи.

— Вие показвате отново вашето неведение, мисис Дънлоп — гласът й се издигна пискливо — от месеци виконт Латам показва внимание единствено към Онора. Латам е обвързан с обещание.

— О, добре — Маджи приглади гънките на полата си. — Мъжете от рода Колеман са склонни към изненади. Адриан не спазваше установените обичаи, а и Кингсли ще бъде…

— Ето! Правите го отново! — посочи триумфално с пръст лейди Алида. — Времето, прекарано в Индия, е оказало лошо влияние върху вашата обикновена светска вежливост. Ако вие имате предвид последния виконт Адриан Колеман, в чиито вени тече най-аристократичната кръв на Англия, чиито предци бяха в Аджинкорт, а самият той имаше обещаваща кариера като флотски офицер…

— Същият.

— Тогава, наричайте го с неговата почтителна титла! — изграчи лейди Алида с възмущение. — Кажете „Виконт“. Или още по-добре, не споменавайте нищо, имайки предвид вашето положение.

Маджи не изглеждаше обезпокоена ни най-малко, което раздразни лейди Алида още повече.

— Ах, — каза Маджи замечтано — каква галантност притежаваше той в ухажването!

Лейди Алида потъна в тапицираното кресло, но след това се изправи, като че ли беше много горещо. Съпротивлявайки се на желанието си да удари Маджи, тя най-после успя да каже:

— Вие или нямате срам, или сте побъркана! — изсъска тя, а лицето й се бе изкривило, сякаш бе получила ужасен апоплектичен удар. — Не е достатъчно, че известихте за себе си сър Уилбър, като че ли той нямаше да върши нищо по-добре от това, да говори с вас за отдавна починалата жена, на която вие навремето сте служила.

Цветът на бузите й се бе възвърнал и тя продължи, съскайки като змия:

— Не е достатъчно, че отегчихте всички с вашите превземки за живота в Индия, а сега имате безочието да претендирате, че познавате виконт Адриан Колеман пред неговата годеница! Даже си позволявате да коментирате и начина, по който той е ухажвал!

— Беше така пленително и интересно, вълнуващо и дяволски хубаво — въздъхна щастливо Маджи, като се облегна назад в креслото и потупа синята си чантичка с танцуващи от удоволствие пръсти.

Лейди Алида успя да сподави смеха си, невярваща на ушите си, и разтвори ветрилото, държейки го до гърдите си като предпазен щит.

— Вие сте готова за лудницата! Напълно умопобъркана! Не искам да слушам повече за това и няма да го търпя! Мисис Дънлоп, вие трябва да напуснете кротко това място. Не губете време да търсите Летития или Касълмейн. Те ще бъдат отпратени по-късно. Ще ви изпратя с карета до хана „Петте дъба“ и ще се погрижа лекарят да ви донесе лекарство.

С най-приветлив смях, изразяващ добро разположение, Маджи само притисна ръцете си и погледна със сияен поглед съкрушената лейди.

— Сър Уилбър! — с хленчещ глас нейно благородие се обърна към съпруга си, който идваше към тях.

— Защо не сте на масата с гостите? — запита нетърпеливо той.

Тя се втурна към съпруга си и увисна на рамото му, улавяйки ръката му за подкрепа. С обезумял поглед в очите тя го помоли да осигури карета за Маджи.

Отстъпвайки от нея, сър Уилбър изгледа с неодобрение спокойната Маджи, застанала близо до разстроената му съпруга.

— Всичко това е много неудобно — скара се той на лейди Алида. — Гостите са на масата, а вас ви няма. Какво се е случило, мила моя, че сте така развълнувана?

Той стрелна Маджи с леден поглед, пълен с недоволство.

— Надявам се, че не сте създали повече грижи — каза мрачно той.

— Искам тя да си върви! — произнесе с голяма мъка думите лейди Алида, тъй като гърлото й се беше стегнало.

Тримейн нарочно закрепи монокъла на окото си, изправи се и се обърна към Маджи:

— С какво право една бивша прислужница е довела лейди Тримейн до това състояние? Това ли е житейската ви мисия, само да ме измъчвате? Първо, изоставихте лейди Дебора на смъртния й одър, след това скроихте планове да омъжите моята дъщеря, постъпка, която коства живота й, а сега трябва да развалите тази вечер, която има толкова голямо значение за лейди Тримейн!

Впивайки пръстите си в ръката му, лейди Алида като че ли го умоляваше да свидетелства:

— Тази жена е луда — даже опасна!

— Успокойте се — каза кротко той. — И без тази истерия, предизвикана от една бивша прислужница, имам достатъчно лоши новини, заради които трябва да бъда близо до вас.

Той стисна устните си и от двете им страни се появиха две бръчки, като израз на неприятното състояние на духа му, породено от многото неща, които го караха да страда тази вечер.

Маджи го погледна внимателно. В погледа й се четеше спокойствие и безпристрастност.

— Тази жена е луда! — разрида се лейди Алида, опитвайки се да си възвърне достойнството.

След това, тя се заинтересува:

— За какви лоши новини говорите? Лоши новини за Бийчскейп и за Кингсли?

Сър Уилбър пое дълбоко въздух, повдигна раменете си и й се усмихна мрачно.

— Това място е гарантирано за него, но не бързайте да се радвате. Току-що имах един дълъг разговор с Белвайдър и с един джентълмен от близкото обкръжение на кралицата. Дойдох да ви кажа за това, но ви намерих в това недостойно състояние.

Отново дълбоките линии от двете страни на устните му показваха неговото неодобрение. Той погледна Маджи за един миг, след това погледът му отново се върна към неговата съпруга, а в безцветните му очи се четеше гняв.

— Какво тогава? — Изведнъж, лейди Тримейн бе изпълнена с толкова страх за него, колкото и с гняв към Маджи.

— Кралят, благодарение на моите усилия, е смекчил становището си относно Бийчскейп, но в този четвърт час се появиха други изненади, които се надявам вие да приемете както подобава на една лейди от аристокрацията, която помни, че е домакиня на своята милостива кралица.

— Това е вечер на изненади — веселостта на Маджи от необикновено драматичното положение изглеждаше оскърбително.

— Вие ме объркахте повече, милорд… — лейди Алида прекъсна, тъй като видя Латам да влиза в балната зала с Каси, хванала го под ръка.

Във великолепната празна бална зала тримата се обърнаха и наблюдаваха как Каси говореше на Кингсли, след това, забелязвайки ги тя се пусна от него и изтича към тях.

Момичето имаше вид, като че ли носеше някакво непоносимо бреме. Големите й очи пламтяха, а тъмната й глава беше вдигната високо и оставяше впечатление за такава трескава красота, сякаш изгаряше от висока температура.

— Маджи! Трябва да разбера за този пръстен! От къде може да е дошъл и кой е бил неговият собственик…

— Мълчи! — цялата раздразнителност на сър Тримейн пролича в тази единствена дума.

Обръщайки се към Кингсли, лицето му не се смекчи.

— Намирате, че времето е подходящо за шляене! — отбеляза той, а след това попита пламенно. — С кралицата под покрива ви и гибелните въпроси, касаещи съдбата ви, с които се занимават двама по-възрастни от вас мъже, а вие си губите времето във флиртуване, какво щяхте да си помислите, ако бяхте на мое място?

— Ако съм ви обидил, моля да ме извините, сър Уилбър.

Около Кингсли Латам също витаеше атмосфера на вълнуваща треска, така ясно забележима в Каси.

— Пропуснахте възможността да бъдете между ескорта на кралицата в балната зала — каза остро Тримейн. — Колкото до теб, Касълмейн, искам да придружиш мисис Дънлоп и да заминете веднага за „Петте дъба“. Нищо добро няма да излезе от твоето присъствие тук. Както добре знаеш, твоето истинско място е в Лондон.

— Нейното истинско място е тук, в Бийчскейп, милорд — каза язвително Маджи. — О, да, Каси. Пръстенът, който носите е доказателство за това.

— Кингсли — лейди Алида изглежда бе възвърнала обичайния си авторитет — отидете и намерете Онора, седнете и вечеряйте с нея и оставете разрешаването на тези семейни въпроси на сър Уилбър.

— Маджи! — гласът на Кингсли изразяваше неумолима заповед. — Какво твърдите, че доказва този пръстен?

— Мисис Дънлоп не е на себе си — обясни припряно сър Уилбър. — Ще я изпратя в хана за…

— Дядо, аз трябва да знам за този пръстен — прекъсна го Каси. — Кажи ми, Маджи, моля те.

Маджи гледаше сър Уилбър, без да мигне.

— Направих всичко, каквото зависеше от мен, за да ви кажа това в Лондон, но вие не пожелахте да бъдете обезпокояван. Тъй като по това време вашата внучка нямаше още осемнадесет години, можех да изчакам. Но… — Тежестта, която придаде на тази фатална дума, като че ли премина през всеки един от слушателите. — Няма да чакам повече.

Без да бърза, Маджи отвори синята си плетена чантичка с очевиден триумф, извади един плик, от който изтегли малък пергамент и два сгънати листа за писмо.

Тя ги задържа за момент, без да каже дума, забравила за всички тях, а устните й трепереха застрашително. След известно време лицето й стана сериозно.

— Каси, честно спазих обещанието, което дадох на Роберт Томас и сега, скъпо дете, трябва да ви подготвя за…

В този миг, лейди Алида сграбчи листата от ръката й, надавайки вик на изненада.

— Това е почеркът на Адриан! Какво значи това? Откраднали сте по някакъв начин писмото, което ми е принадлежало? — тя се обърна към сър Уилбър и след това отново към Маджи, а в погледа й се четеше укор.

Като гледаше само Каси, Маджи каза:

— Писмото беше на Анна Лусиа Колеман от вашия баща, виконт Адриан Колеман.

Задъхвайки се, Каси каза:

— Не!

С пресипнал, неестествен глас тя отрече отново твърдението на Маджи:

— Не! Моят баща е Роберт Томас! Аз нямам друг баща!

Тя се обърна към Кингсли, а на лицето й бе изписано такова страдание, че той я привлече към себе си, притискайки лицето й до рамото си, докато тя отново повтори с болка „Не!“.

— Даже Касълмейн вижда, че Маджи Дънлоп е луда — заговори неубедително лейди Алида.

Тя вече беше прочела един пасаж от любовното писмо до младоженката, която Адриан наричаше „Анилус“. Стискайки безкръвните си устни, тя затвори очи, а мокрото й от сълзи лице бе застинало, като че ли бе една маска.

Сър Уилбър се облегна на колоната в галерията, тъй като почувства слабост, която представляваше странен контраст с бляскавото му облекло. Той взе почти крадешком другия лист от Маджи.

Във въздуха витаеше атмосфера на съмнение.

От дълго време Тримейн се взираше в листа хартия, сложил монокъла на окото си. Накрая, с разтреперан глас той прочете:

— Брачно свидетелство, издадено в Тринидат, 19 септември 1752 година. Свидетели — Джуан Оливър и капитан Тайниз Уинтърз. Подписано от свещеника на англиканската църква — Харолд Форестър.

Той погледна Маджи с безизразен поглед, главата му леко трепереше, а ръката му стискаше листа хартия.

— Но вие заминахте за Тринидат през 1751 година, а лейди Дебора беше жива до началото на 1753 година. Вие доведохте Анна Лусиа в дома й при нас… — неговият глас се изгуби.

Когато заговори отново, той изразяваше силен протест:

— Ако този брак е бил подходящ и почтен, защо бе запазен в тайна?

Каси, трепереща и ридаеща едва чуто на рамото на Кингсли, изрече нещо в протест, разтърсвайки главата си в знак на отричане и отхвърляне, но гласът на дядо й беше всичко, което можеше да се чуе.

— Отговорете ми, Джеймсън!

Въпреки, че никой не я слушаше, лейди Алида заговори, като че ли щеше да сложи нещата в ред с това изречение.

— Той беше сгоден за мене, повече от година преди това.

— Вярвам… — каза бавно Латам, говорейки само на Каси, — започвам да разбирам нещо от това. Вчера, идвайки в Лондон, лорд адмиралът спомена, че моят вуйчо е бил на кораба заедно с деликатната, прекрасна болна, поверена на грижите на Маджи.

Ако Кингсли беше придружавал Адриан и Белвайдър при това пътуване, погледът на сър Уилбър не би могъл да съдържа по-остро порицание, когато го погледна. Без да обръща внимание на погледа му, Латам продължи:

— Мисля, че Маджи е забелязала твърде късно, че един мъж на тридесет и пет години е спечелил любовта на едно момиче на…?

— На осемнадесет години, когато те се ожениха — каза Маджи.

Лейди Алида издаде сподавен вик, а Каси остана онемяла. Тя се отдръпна от Кингсли и отиде до ниските перила, които ограждаха дансинга. Тя стоеше там, с ръце на парапета, с гръб към тях и с наведена глава. Кингсли пристъпи към нея, но реши, че е по-добре да не я безпокои.

Каси чувстваше, че се задушава, изгубена в омагьосана от зла магия гора, където се луташе на ръба на лудостта и за съжаление знаеше, че това не бе сън. Думите, казани сега, разрушиха нейния живот — нейното собствено скъпо минало.

Тя чу Маджи да казва, че е знаела още от първата вечер там, на капитанската маса, че Колеман и майка й се бяха влюбили от пръв поглед.

— Но аз гледах те да се срещнат рядко и никога в мое отсъствие.

— Спомням си, че вие печално се провалихте в това ваше дело — стрелна я сър Уилбър. — Майка й и аз ви се доверихме да бдите предано над нея.

Кингсли поклати главата си и каза:

— Такива неща е удивително трудно да бъдат предотвратени.

— Да! — съгласи се Тримейн, поглеждайки Латам с цинична язвителност.

Виконтът отново не му обърна внимание. Вместо това той сякаш виждаше погледа на адмирала в онази студена нощ, когато двамата говореха за романтичния Адриан Колеман. Иронията на съдбата го порази, разбирайки, че роднината му, когото той никога не бе виждал, беше обичал и беше покорил майката на Касълмейн.

Маджи заговори почти утешително на своя бивш работодател:

— Имайте предвид какво винаги сте чували за последния Адриан.

— Нищо, което да ме накара да гледам на него с голямо уважение — каза яростно сър Уилбър.

Лейди Алида издаде кратък, болезнен звук, нервно сгъвайки и разгъвайки ветрилото си, очите й бяха все още затворени, а лицето повехнало.

— Той беше най-уважаваният от всички мъже — каза решително Маджи. — На един малък кораб, на който пътува един такъв знаменит и самоуверен мъж, нямаше начин Анна Лусиа да бъде предпазена от неговата привлекателност. Той само се забавляваше с препятствията, които аз се опитвах да поставя на пътя му. Дъщеря ви беше неудържимо привлечена от него, както и Адриан от нея. Корабът беше спрял за поправка в Порт ъв Спейн. Те имаха на разположение много месеци, за да се опознаят един друг. Той никога не пропусна ден, без да я види или да не й изпрати поема или цветя, когато беше задържан далече от нея. Както казах на лейди Тримейн, той имаше великолепен стил на ухажор. Адриан можеше да бъде буен и очарователен. Любовта беше дошла в сърцето на зрелия мъж и той не позволи на никого да му се бърка в живота.

Тримейн отиде до стола на съпругата си и постави ръце на облегалката му, гледайки към нея със смесица от състрадание и преданост.

— Какво ще кажете за здравословното й състояние? Никой от вас не помисли нито за момент за него? — укори той с горчивина Маджи.

— Анна Лусиа разцъфваше в негово присъствие и едва хапваше или спеше, когато задълженията му изискваха той да отсъства. Деликатното й здраве я беше лишило от малките любовни приключения, които другите млади момичета имаха. Съдбата я беше запазила за голямата любов. Виконт Колеман беше нейният истински лекар в Тринидат. Докторите също признаваха това.

Каси се обърна и погледна Маджи, като че ли се връщаше от едно дълго пътуване.

— Скъпа Каси — гласът на Маджи трепереше — зная, че ще се наскърбите от тази шокираща новина и ще трябва да мине време да я превъзмогнете, но не се съмнявайте в голямото щастие на майка си. Казвам на вас и на баща й, сър Уилбър, че това беше една изключителна любов. Всичко бе една безоблачна радост — с изключение на нейното здраве и неговото трагично изчезване в морето.

— Вие насърчавахте всичко, което се случи! — смъмри я сър Уилбър.

— Какво можех да направя?

— Можехте да си спомните за вашите задължения и да ми пишете или да я доведете вкъщи!

— Против препоръките на лекаря? — попита Латам.

— Как можех да пиша за един годеж, който ви прави толкова нещастен даже и сега, когато бедното момиче го няма вече на този свят? — настръхна Маджи. — Как можех да я доведа в дома й, когато знаех, че тя ще умре без него и че той я обича също толкова силно? Виждах, че дъщеря ви се чувства по-добре, заради любовта си към него, а не заради минералните бани или лекарствата, които й предписваха лекарите. Адриан настояваше да остана и да служа при тях, защото той се страхуваше, че дните й са преброени. — Тъжно, тя каза на себе си — Ние всички се страхувахме за това.

— Така те се ожениха преди деветнадесет години — проговори за пръв път Каси с тъжен глас. — И някакъв приятел на Адриан…

Кингсли отиде до нея. Обгърна кръста й с ръката си и я поправи нежно:

— На вашия баща.

— … след като той се беше удавил, донесе пръстена му за мен?

— Пръстен? — лейди Алида като че ли се стресна.

— Един пръстен, който аз познавам добре — каза Латам. — Има само два в света с тази старинна форма и с инкрустацията на нашия герб — този на майка ми и на нейния природен брат.

— И така, те се ожениха — взе думата сър Уилбър, гледайки свирепо Маджи. — А вие, верният и сигурен член на нашето домакинство, доведохте младоженката в Англия и не казахте нито дума!

Маджи го поправи рязко:

— Доведох вдовицата в Англия. Доведох една младоженка от четиринадесет месеца, обезумяла от скръб по удавилия се съпруг. Доведох я при умиращата й майка и при баща й, който мислеше само за съпругата си. Какво значение щеше да има, ако по същото време научехте, че тя е била омъжена?

— За Бога, жено! Защо тогава я грабна от мен и я върна в Тринидат, за да я омъжиш за друг мъж, когато нейната благословена майка бе така близо до кончината си?

— Защото само след няколко седмици, прекарани в Лондон, здравето й се влоши, а духът й бе съкрушен от загубата на Адриан и от състоянието на майка й. Вашата дъщеря знаеше, че ще има дете.

Възбудата на Маджи стихна и тя наведе главата си, стисна здраво плетената си чантичка и остана притихнала, като че ли бе отишла далече на хиляди мили, напълно забравяйки за тях.

Никой не проговори дълго време, само тракащият звук от ветрилото на лейди Алида сякаш отмерваше тържествено минутите, като махало на стар часовник.

Каси изтича към Маджи, плачейки в изблик на чувства, които бяха извън нейния контрол:

— О, Маджи, колко трудно трябва да е било за вас двете!

— Не по-трудно, скъпо момиче, отколкото да ви накарам да разберете това, което Робърт Томас искаше вие да знаете един ден. Дядо ви вярва, че съм измамила доверието му, но аз направих всичко, което зависеше от мен след горещите молитви, които отправих към Бога, за да ме вразуми и напъти.

Гласът й се разтрепери, когато тя се обърна умолително към сър Уилбър:

— Как можех да се обърна към един мъж, чиято жена умираше, с тревожни новини за бедата, в която се намираше неговата дъщеря? Сър Осуалд Аустин, лекарят на лейди Дебора, разбра с един поглед ситуацията и беше единственият ми довереник. Благодаря на Бога за това! Той знаеше, че Анна Лусиа трябва да се върне в мекия климат на Тринидат и писа на Робърт Томас, доверявайки му се, да се грижи за нас двете.

— Така моят баща — доктор Томас, се е оженил за нея и е предявил права над мен. — Каси говореше само на себе си.

— И се чувстваше най-щастливият мъж, който някога е живял на земята. Колко харесваше тя неговата нежност и идеалистичната му страст! Той не беше буйният Адриан, когото тя никога не забрави, но… — Маджи спря, неспособна да продължи за момент. — Той беше нейният добър Роберт, преданият баща на дъщерята на Адриан, опората в нейния кратък живот.

Очите на Каси се изпълниха с влага, но тя не можеше да каже нищо.

След известно време Маджи каза много ясно и без вълнение:

— Аз уважавах и двамата и имах тяхното доверие. Колкото до вас, дете мое, никой мъж не би могъл да обича своята собствена дъщеря повече, отколкото Роберт Томас обичаше вас.

— Знам — усмихна се през сълзи Каси.

— Той ви искаше и обичаше още преди да се родите.

За пръв път Маджи погледна лейди Алида.

— Като дете Касълмейн беше заобиколена от любов и грижи и познаваше само обичта. Изглежда затова съдбата й бе отредила през всички тези години в Англия един живот изпълнен с горчивина!

Каси каза без ирония:

— Няма значение, Маджи.

Противоречиви чувства на съмнение, скръб и нещо като радост се преплитаха в нея. Душата й не беше повече скована, а само завладяна от трогателните чувства, които се породиха в нейните глъбини.

— Разбирам — каза тя.

— Роберт Томас беше твърдо решил да помири вашата майка и дядо ви. Той вярваше, че вашето съществуване ще бъде добре посрещнато от него, а след това историята за истинския ви произход можеше да бъде разкрита. До самия си край той пишеше писма, но…

Когато нейният глас замлъкна, Тримейн сведе глава и хвана здраво облегалката на стола, на който седеше съпругата му, чувствайки слабост.

— Той имаше намерение да пази известно време вашето съществуване в тайна, за да предпази майка ви и нейните надежди за сдобряване с баща й, така че пристигането на капитан Уинтърз онази нощ в Тринидат беше страхотна изненада.

— Той е мислел, че никой не е знаел за брака на Адриан — каза учудено Кингсли.

Маджи кимна с глава.

— И никой не трябваше да знае, че Анна Лусиа беше бременна от месеци. Нейното болнаво състояние правеше тази заблуда лесна, но…

— Той е взел предпазни мерки, като се е доверил само на един верен приятел, в случай че умре — Кингсли й се усмихна едва доловимо и прехапа устни.

— Точно така. Капитан Уинтърз нямаше намерение да причини зло, донасяйки пръстена с инкрустирания герб на Бийчскейп, но Роберт Томас прие това като заплаха за надеждите и плановете на Анна Лусиа.

Удряйки коленете на съпруга си, лейди Тримейн стана, ръцете й от силна възбуда и тревога бяха стиснали здраво роклята й. Тя се обърна с лице към съпруга си и го погледна с такъв поглед, като че ли бе глътнала отрова и сега чувстваше ужасното й действие. Без да обръща внимание на официалните норми на поведението, тя се обърна към него със забравеното обръщение от времето на тяхното ухажване:

— Бър — страдалческите нотки в гласа й накараха сър Уилбър да трепне, — разбра ли, че твоята внучка има право върху Бийчскейп, защото Адриан е по-възрастен от Матилде?

Ужасът от този факт изглежда блокира мозъка й, за каквото и да е друго.

Очите й внезапно станаха огромни от страшното прозрение. Тя огледа блестящата бална зала, белите стойки за ноти на оркестъра, изработени с резба и позлата, баронските тапицирани столове.

— Тя е виконтеса на Бийчскейп! — със страхотно ридание каза тя. — Всичко това е нейно! — седна на стола механично тя.

Наблюдавайки лейди Тримейн, Маджи като че ли обмисляше нещо.

Най-после тя каза:

— Лейди Тримейн, загрижеността на Адриан към вашите чувства беше причината бракът им да бъде запазен в тайна. Като джентълмен, той смяташе, че трябва да се види първо с вас и да ви обясни лично, преди светът да е разбрал за това. Той не искаше да ви го съобщи посредством писма или пратеник. Тъй като работата му отнемаше много от времето, а любовта му ставаше по-силна, той не можеше да устои на желанието си да бъде постоянно с Анна Лусиа. От уважение към вас, бракът им трябваше да бъде пазен в тайна за известно време.

Без да покаже, че е чула нещо от това, лейди Алида каза отново с тон на смутено страхопочитание:

— Тя е виконтеса на Бийчскейп!

— Във всеки случай тя има всички права над него — каза Кингсли. — Милорд, надявах се да ви видя лично, но не мога да чакам повече. Касълмейн прие моето предложение тази вечер и ние ще се оженим веднага.

Сър Уилбър се изправи.

— Тази вечер научих от Рейнолд Белвайдър, че това е вашето намерение.

Той стрелна с пронизващ поглед своята съпруга и каза:

— Лейди Тримейн и аз даваме нашата благословия.

Маджи стана и искаше да каже нещо, но спря, като видя Онора да тича към тях.

Тя извика нетърпеливо към майка си:

— Какво значи това? Защо не сте със сър Уилбър в банкетната зала? Кралицата е недоволна от това!

С хленчещ глас Онора се обърна към своя настойник и към Кингсли.

— Толкова съм сърдита, че…!

Лицето й се сбръчка от раздразнението, което я обхвана, а строгата й брадичка се опъна презрително, когато се обърна към Маджи и Каси:

— Вие двете ли сте причина за проявата на тази неучтивост на моя рожден ден? Махайте се, да ви няма! Никой не ви е молил да присъствате тук и едва ли е необходимо да мислите…

— Скъпа… — опита се да говори лейди Алида, но избухна в сълзи и само поклати глава насам-натам в безмълвна мъка.

Кингсли каза хладно:

— Трябва да разберете веднага, Онора. Мисис Дънлоп донесе документ, че Касълмейн е наследница на…

— Колкото до вас! — разтърси къдриците си Онора и тропна с крак. — Вашето скандално държание тази вечер! Промених мнението си за вас!…

— Онора! — гласът на сър Тримейн изплющя заповеднически. — Кралицата ще бъде уведомена след малко. Междувременно, ще ви помоля да засвидетелствате съответното внимание към чувствата на вашата майка и учтивост към мисис Дънлоп.

Безцветните мигли на неговата повереница примигваха от смайване, чувайки враждебния му тон. Тя започна да говори, но забеляза предупреждението в очите на майка си и остана безмълвна с отворена уста.

Лейди Алида също направи опит да говори, но избухна в сълзи и обясни нещо, което не можа да стане ясно никому. Правейки безпомощни жестове на съпруга си, тя покри лицето си със своята кърпичка.

Сър Уилбър каза непоколебимо:

— Вашата майка е развълнувана. Както и всички ние. В допълнение научаваме, че моята дъщеря е била съпруга на Адриан Колеман. Също се разбра, че моята внучка и виконт Латам възнамеряват да се оженят.

Кингсли привлече Каси по-близо до себе си, а Маджи се усмихна и вдигна високо главата си, докато Лейди Алида дишаше тежко.

Онора сви унищожителния си поглед от Кингсли и погледна настойника си. Видя, че сър Уилбър кима утвърдително с глава. Тя раздвижи напрегнато тялото си, след което застана неподвижно, като статуя.

— Бийчскейп — каза тя и издаде звук, като че ли се задушаваше.

— Да — каза лейди Алида още невярваща.

Онора отново потърси очите на сър Уилбър и получи още едно утвърдително кимване с глава. Тогава тя се обърна с лице към Кингсли.

— Но вие двамата сте роднини!

Първоначалният плам на Маджи се възвърна:

— Не по-близки даже от втори братовчеди, нито пък толкова близки, колкото са повечето от монарсите и съпругите им на троновете на Европа — отсече Маджи.

— Нито толкова близки, колкото ние ще бъдем — каза Кингсли.

Усмивката на Онора неочаквано разкри малките й равни зъби, когато тя се обърна към Каси.

— Той иска да се ожени за теб, за да запази Бийчскейп!

Каси срещна нейните очи и след един миг тя се разсмя весело. Този смях съдържаше отчасти възторг, отчасти — забавление.

С порозовяло лице Онора тръгна към нея с вид на ловец, преследващ жертвата си.

— Ще повярвам, че си наследница на Бийчскейп, но не и че Кингсли Латам наистина иска да се ожени за теб.

— Мълчи! — сър Уилбър направи една крачка към нея.

Кингсли се разсмя. Той поклати глава, отхвърляйки думите й.

— Исках да се оженя за Касълмейн още от времето, когато се срещнахме в тази гора, когато тя беше на тринадесет години и оттогава досега не съм променил решението си, през цялото това време на неприятности и грижи.

— Ще бъдете подходяща двойка — с голямо усилие каза сър Уилбър. — Онора, присъедини се към мен и майка си и изрази най-добрите си пожелания.

Онора не му обърна внимание в стремежа си да предупреди Латам:

— Това е магия! — гласът й стана по-силен. — Лейди Дейвид също вярва. Видяхте ли държанието на Рембо към Касълмейн тази вечер? Напълно омагьосан. Казвам ви, че има някакви езически заклинания, които черното момиче прави. Вижте начина, по който тя завладя един човек от камък като Ян Фипс! Попитайте Ланарк дали не е вярно!

— Излагате се, мис Хардинг — светнаха очите на Маджи.

— Замълчи, Онора! Ще поговоря с теб по-късно — нареди кратко сър Уилбър.

Чертите на лицето му се изопнаха за миг, челюстта му се раздвижи, бузите му потрепваха.

— На теб, моя внучке Касълмейн — Касълмейн Колеман, трябва да предложа… — той спря и издуха носа си. След това изглеждаше, отново, като доверения съветник на краля. — Аз обвинявам себе си — каза просто той и се опита да се усмихне на Каси.

— За какво? — поиска да узнае лейди Тримейн.

— Че не послушах сестра си Летития, а позволих съпруга и дъщеря да ме последват в равнодушното ми отношение към Касълмейн.

— Тя винаги е била третирана като ваша собствена внучка — изтъкна лейди Алида. — Къщата в Лондон, имението в провинцията, язденето на коне…

— Тогава мога само да кажа, че тя би трябвало да бъде третирана и като ваша собствена! — върна й го той.

Лейди Алида изсумтя кратко. Беше страдала много през последните часове. Тя поклати затвореното си ветрило, сочейки към него.

— Собствената й майка пропиля парите й. Вие се грижите за нея от осем години.

— Дъщерята на Анна Лусиа Тримейн страдаше от липса на обич през всичките тези години, прекарани с нас. Тя получаваше малко, а работеше като роб — каза тихо сър Уилбър.

Ветрилото се отвори с шум.

— Защо…? Тя е тук тази вечер и се забавлява толкова много, колкото Онора или…

— По покана на Кингсли, не по ваша. Облечена в рокля, подарена й от мисис Дънлоп.

Едно високомерно изражение се появи в очите й, но тя остана мълчалива.

Той отново загуби за миг контрол над себе си, обръщайки се към Маджи:

— Изпитвах голямо недоволство към дъщеря си, един почти отмъстителен гняв. Така аз подложих на мъчение Касълмейн, за да накажа Анна Лусиа.

Предизвиквайки Латам да го обвини, той се вгледа дълго в синеокия мъж и каза:

— Не бих имал дързостта да застана пред вас след обидите, които съм нанесъл на бъдещата ви съпруга, ако не можех да кажа, че Бийчскейп не е застрашен повече от конфискация. Благодарение на Белвайдър и на милостта на Нейно Величество…

— И най-вече на ваша милост! — каза Кингсли и се разсмя отново. — Сега не може да има безпокойство за това, тъй като Каси е истинската му собственичка. Радвам се на благосклонността ви, сър Уилбър, и на това, че короната възвърна доброжелателството си към мен, благодарение на вас, но вашата внучка ми даде най-големия повод за радост.

Той се взря в лицето на Каси и изведнъж стана сериозен, но след това се усмихна.

Лейди Алида плесна с ръце. Почти крещейки, тя предупреди, че гостите са се приближили до балната зала.

— Тихо! — увещаваше ги тя, истерично загрижена, да не би нещо от всичко това да се разбере, преди тя да може да нагласи фактите и да ги манипулира така, че да получат един подходящ за нея завършек.

Когато сър Уилбър отиде в библиотеката на частна аудиенция с кралицата, за да научи първа тя за събитието, Нейно Величество бе толкова радостна, че го прекъсва многократно, изисквайки да й разказва отново и отново подробностите и след това заяви, че тази вечер в Бийчскейп ще остане в английската история.

Кралица Шарлот беше явно убедена, че нейната благосклонност към Кингсли бе причината за всичко, което се беше случило. Притискайки медальоните с пълничките си ръце, тя бе опечалена, че кралят отсъстваше и заяви, че никога не е била на по-вълнуващо празненство от това.

Кралицата поиска любезно да бъдат доведени Каси и Кингсли пред събралите се гости, за да съобщи, че тази вечер гостоприемството им бе оказано не само от капитан Латам, но също и от виконтесата на Бийчскейп — Касълмейн.

Тогава със сълзи на радост в очите тя поздрави сър Уилбър и го призова да оповести годежа на внучката си. Когато годежът бе обявен, кралица Шарлот предложи на самоуверения сияещ Белвайдър да вдигне тост, лорд адмиралът не показваше никаква изненада от всичко, което се бе случило.

Най-после Кингсли можа да отведе Каси със себе си, за да се качат на тесния, извит балкон на горния етаж, от чиито прозорец тя можеше да види неясно гората и пътеката, където те се срещнаха за първи път.

Далечните звуци на оркестъра, отражението на лунната светлина от старите каменни стени и удивлението от тази вечер ги бе оставило безмълвни.

Той я привлече към себе си, без да докосва устните й.

— Колко сте силна — с дрезгав глас каза той, — след всичко, което се случи през тази невероятна нощ. Първо, моята налудничава жестокост, когато вие дойдохте, а след това и историята за вашето раждане.

В този момент тя можеше само да трепери сгушена до него, объркана от чувствата си и изтръпнала от докосването на Кингсли. Тя търсеше думи, но не можа да намери нито една и с безпомощен смях потърси устните му.

След една целувка, изразяваща безкрайна нежност, той взе лицето й в ръцете си, отметна назад къдриците й и я погледна с обожание, на което тя отвърна с благоговение и искрена преданост.

На лунната светлина, очите й искряха под извитите вежди, срещайки неговия блестящ син поглед.

— Каси, виконтеса на Бийчскейп и моя годеница — каза нежно той. — Точно както аз предвиждах, че ще бъде през онзи първи ден на нашата среща.

— А аз казах, че ще се омъжа само по любов, така както е направила моята майка.

— О, Каси, Каси! Магията на Фронсина не може да се сравни с твоята!

Той я целуна отново.