Брийн Джилбърт
Прегърни ме силно (18)

Глава XVIII

Дядото на Каси я учуди, като преди заминаването си в провинцията й даде пет лири по случай нейния рожден ден и да помогне за забавлението на Маджи, Летития й подари изящно ветрило от слонова кост, което тя не бе използвала никога. То лежеше в оригиналната си обвивка. Каси го повдигна, чувствайки, че то подхожда точно на нейните осемнадесет години, прага на пълнолетието й.

— То ще ти отива много добре на бала — кимна одобрително с глава Маджи. — Сега трябва да излезем веднага и да потърсим рокля.

Въпреки лошото си предчувствие, Летития реши да не казва нищо, което можеше да развали деня на нейната племенница, но тя бе отчаяна от всички поразии, които Маджи бе направила.

От момента, когато нейният крак стъпи на английска земя, тя имаше вбесяващо поведение, мислеше Летития, а беше увлякла и Каси със себе си.

По-възрастната жена разбираше, че всичко това бе част от целта на Маджи да пази интересите на детето на нейната скъпа Анна Лусия. Тя желаеше Маджи да си спомни, че не се намира в Индия, където очевидно командваше всички, а бе само гостенка в една скръбна къща, чийто господар още мислеше за нея като за бивша прислужница.

Напразно Летития се опита да внуши на гостенката начина, по който стояха нещата. Тя направи остри намеци за специалните разпореждания на лейди Алида.

Маджи само вирна главата си нетърпеливо.

— Уф, Летития! Вземете си шапката. Трябва да отидем и намерим бална рокля.

Летития стисна здраво устните си, за да не изрече всичко, което силно желаеше да каже. Маджи трябва да разбере, че въвлича Касълмейн в неприятности. Всеки можеше да види, че момичето е пламнало и е почти омагьосано от абсурдните идеи, които Маджи му втълпяваше.

Тяхната гостенка проявяваше голямо късогледство. Без съмнение, момичето се нуждаеше от здрава, всекидневна рокля, а не от бална, която никога нямаше да използва. И още, Летития можеше да се закълне, че детето прекарва цялата нощ в мечти за бална рокля и си представяше, че е в Бийчскейп, заобиколено от обожатели, както става в книгите.

Тя беше наблюдавала често с неодобрение как нейната зълва задоволява, милва и разглезва дъщеря си, но нищо, мислеше Летития, не можеше да се сравни с абсурдните постъпки на Маджи към Касълмейн.

Маджи разресваше косите й и насърчаваше нейната представа за голямата важност, която има като една Тримейн. Убеждаваше я да свири на клавикорд, отнасяше се критично към нейния френски и действително я завърташе в кръг из стаята, за да се увери, че знае стъпките на кадрила.

Всичко това беше продиктувано от добри намерения, но бе така катастрофално за едно момиче с обикновени, благоразумни наклонности, привикнало да живее в провинцията.

Бедата бе, че момичето забрави и себе си и мястото си. Под майчината нежност на Маджи лелята можеше да види едно опияняващо, донякъде обезпокояващо лекомислие, да завладява нейната обикновено уравновесена племенница.

— Ще отидем в един магазин, за който научих на борда на кораба. Казват, че бил съвсем като тези на континента. — Маджи направи претенциозен жест с ръка и оправи шапката си.

— Ще дадете много пари за нищо — предупреди Летития.

— Имам достатъчно златни монети за харчене — Маджи потупа чантата си — и кой ще каже, че осемнадесетият рожден ден на Каси е „нищо“!

— Това е един рожден ден, който аз винаги ще помня — Каси се завъртя буйно и по-въодушевено, отколкото Маджи можеше да предположи.

— Но, скъпа моя, ти не трябва да мечтаеш за бала — каза много нежно леля й. — Човек е най-щастлив, ако живее в реалността.

Каси заговори умолително:

— О, само за този ден аз отказвам да го правя! Маджи е дошла тук, за да ме види, аз съм на осемнадесет години, вие ми подарявате ветрило и аз нямам нищо общо с реалността — отметна назад главата си тя.

Това бе една мисъл, която Маджи намираше прекрасна, но която безпокоеше твърде много Летития. Любезно, но твърдо, тя каза:

— Но реалността е, че ние ще останем тук и няма да присъстваме на бала.

Маджи си позволи да издаде един звук, подобен на изсвирване и каза, че те наистина ще отидат на бала. Тя вече била уредила каретата, а и роклята й била готова.

— Маджи, скъпа — гласът на Летития трепереше — вие не можете да ни закарате всички там, защото вие самата ни каните. Човек просто не може да постъпи така с лейди Тримейн.

— Правя го с най-голямо удоволствие — сви рамене Маджи.

Сега даже временната лудост на Каси се уталожи. С изплашен и изпълнен със съжаление глас тя се обърна към Маджи:

— Наистина, разберете, дядо не ни е поканил.

— Глупости. Откога дъщерята на Анна Лусиа се нуждае от покана в Касълрок?

— Но балът е в огромната бална зала на Бийчскейп — посочи Летития.

— Толкова по-добре. Каси има всички права да отиде там. Същото право имаме вие и аз, вследствие поканата на виконта.

— Вие го принудихте да направи това, Маджи — порица я Летития. — Това въобще не беше покана. Вярвам, че младият мъж е съвсем наред, но той прекалено много „хвърчеше“, когато беше с Касълмейн на пристанището. Трябва да се има предвид и неговото сериозно отношение към Онора Хардинг.

Маджи отмина това като маловажно и хвърли гневен поглед на старата си приятелка.

— Искате ли това момиче да мисли за себе си като за изхвърлено от обществото, нещо средно между момиче от прислугата и затворник, или искате дъщерята на Анна Лусиа…

— Искам на нейната дъщеря да бъде спестен срамът от явяването й там, където тя не е нито желана, нито очаквана! Искам да я предпазя от мечти, които не могат да станат реални!

— Празни приказки! Елате. Каретата чака. Не бива да бъдете така съкрушена, Каси. Ние ще намерим бална рокля, обувки, ръкавици, дамски ризи, фусти и всичко необходимо и вие ще отидете на бала!

— Мисля, че влияете лошо на Каси — каза Летития, но те не я слушаха.

— Трябва да имам нещо — очите на Каси грейнаха, обръщайки се към Маджи с поглед, пълен с мечти и спомени, — което да е точно в светлокафявата гама на тигровия крем.

— … или, може би… — Маджи присви устни и затвори очи, мислейки за това — тъмно розово.

Летития се предаде и отиде с тях. След известно време откри, че изпитва доста голямо удоволствие. И едно сърце от камък би изпитало удоволствие, наблюдавайки как Маджи пръска златни монети за развлечението на Каси.

Едва след като Каси си легна късно тази вечер и балната рокля бе закачена отпред на гардероба, така че да бъде последното нещо, което може да види, преди да са изгаснали лампите, а на сутринта да е първото, Летития Пикеринг разказа за своите решения на мисис Дънлоп.

— Маджи, вашето посещение ни радва извънредно много, но вие размътихте мозъка на Касълмейн до една почти опасна степен. От дните, когато пристигна за пръв път в Англия, не съм я виждала никога в такова състояние. Тя е егоцентрична, непокорна и много упорита. Това са чертите в характера й, които втвърдиха сърцето на моята зълва към мен и затвориха душата на дядо й, когато беше доведена от Тринидат.

Маджи, наклонила главата си на една страна, гледаше далече отвъд стаята, в която стояха.

— Това е най-естественото нещо в света за нея. Вие просто не познавате темперамента на баща й. Тя е точно като него. Красив, решителен, жизнерадостен, истински аристократ, както сър Уилбър и лейди Алида ще трябва да признаят.

Изморена, Летития легна в леглото си, мислейки за Хенри Дънлоп с голяма симпатия. Маджи имаше свой начин да обясни всичко, включително и глупостта на отиването им в Касълрок. Сега Летития бе обзета от силно желание, да избяга от всичко това! Макар че изпитваше дълбока неприязън към характера на лейди Тримейн, тя чувстваше съжаление към нея, знаейки за решението на Маджи да ги заведе при лейди Алида, която и без това беше обхваната от възбуда за претенциозното празненство.

Само любовта й към момичето, виждайки глупавите му мечти за балната рокля, накараха Летития да последва безумната постъпка на Маджи и да направи, каквото може за възстановяване на мира.

 

 

Когато смениха конете в „Петте дъба“, триото видя бъркотия, каквато никога преди това не бе имало в скромния хан. Екипажът на кралицата с четири придружаващи карети, беше минал оттук само преди един ден. На Каси и Летития бе разказано поне шест пъти как сър Уилбър седял точно до Нейно Величество и какво Нейно Величество бе казала за черквата.

— Тя каза, госпожо, гледайки точно в мен, когато аз подавах пакет за имението на сър Уилбър, „Не е красива, но без съмнение е нормандска“. Ето какво каза тя.

Съдържателят на хана, Смолет, поклати глава, учуден от всичко това, а дамите бяха също толкова впечатлени.

— Вие сте много зает с всичко това, което става в Касълрок, мистър Смолет — каза Каси.

— О, наистина е така. Ако вашият дядо не беше изпратил Били Хънт да ми помага, аз щях трудно да се справя с оседлаването на всички коне, които минават оттук на път за празника на нейно благородие.

Той разправи за проблемите, на новите коне, конюшните и поправките на каретите на гостите, които бяха пристигнали по-рано в Касълрок.

— Откакто кралицата мина оттук, прекалено много карети пътуват за Бийчскейп, където тази вечер ще има танци. Поради липса на място за екипажите в имението и в замъка — Били, Пръбъл, моето момче и аз докарахме една част от тях тук, за да се грижим по-добре.

— Изглежда ще има голяма нужда от печено говеждо и много халби бира — каза Маджи със задоволство.

— Всичко това ще бъде направено в „Петте дъба“ или това ще ми бъде краят — каза Смолет и се впусна да разказва на новопристигналите какво беше казала кралицата за старата черква.

Току-що се бяха разположили в един тих ъгъл в предната стая на „Петте дъба“, когато Рембо ги поздрави.

След като се запозна с Маджи, той попита дали може да пътува с тяхната карета.

— Един от моите коне си загуби подковата. Близнаците Талбот ме изоставиха в моето нещастие и продължиха с каретата на лорд Пойтън.

Грегъри направи последните часове от пътуването приятни за всички тях.

След като атакува Маджи с едно емоционално посрещане, Фронсина притисна Каси в прегръдката си и й каза, че ще си навлече неприятности заради Рембо.

— Как сте могли? Да пътувате в една карета с него, като знаете как ще се разтревожи виконтът!

Каси протестира, изтъквайки, че това е едно спасително дело, след това погледна първо Фронси, после младоженеца и разбра, че с тях нещата бяха наред. Каквото и да чувстваше към тях, лейди Алида не беше разрушила голямата хармония, която съществуваше между двамата млади.

— Виконтът спря тук на път за Бийчскейп и ни подари една златна крона като сватбен подарък — каза гордо Фронси. — Той ще изтълкува погрешно пътуването ви с Рембо, като научи за това.

— Не виждам нищо лошо в това, че джентълменът е пътувал с нас — каза твърдо Летития. — Ако виконтът на мис Онора научи за това, не разбирам какви възражения би могъл да има.

— Не позволявай това да те тревожи, Фронси — каза Каси, на свой ред разтревожена от израза, който употреби леля й за Кингсли, като „виконтът на мис Онора“, но тя беше прекалено възбудена, за да мисли за това.

— Гостите на горния етаж ли са? — попита Маджи, оглеждайки познатите жилища за прислугата в Касълрок, благодарна, че стаите на семейство Фипс бяха предоставени на тяхно разположение.

— Те пиха чай в пет часа и отидоха да се преобличат. Кралицата си почива и след по-малко от час всички ще бъдат на път за Бийчскейп. Лейди Алида вече замина там. Когато и другите заминат на бала, може да ви сервирам тук долу и ние ще прекараме много добре заедно.

— Донеси ни нещо за ядене сега, Фронси — нареди Маджи. — Трябва да се облечем за Бийчскейп.

Фронси се втренчи първо в Маджи, след това в Каси и накрая в Летития. Бе объркана и ужасена.

— Виждате ли! — Летития гледаше победоносно. — Фронси знае, че тази идея е абсурдна!

— Направи, както ти казах! — очите на Маджи искряха.

Тя започна да отваря сандъка с дрехите, които бяха донесли със себе си.

Фипс въртеше главата си насам-натам, но устните му като че ли се съпротивляваха на изкушението да изразят неговото задоволство. Той дръпна Фронси от стаята, за да донесе храна за обяда.

Когато се върнаха, след като бяха помогнали на гостите да заминат за Бийчскейп, трите дами вече се бяха облекли.

Фронси сподави един вик на възхищение, но не можа да сдържи радостния си смях. С учудване и удоволствие тя застана на колене пред Каси и взе края на балната й рокля в ръката си, без да може напълно да повярва на това, което вижда и усеща.

Повдигайки края на роклята, тя разгледа обувките и после с уважение стана и докосна меките бронзови кичури в тъмната коса на Каси.

— Ян! — извика тя, забравяйки се напълно.

Той погледна към Каси, а очите му изразяваха почти болезнено удивление.

— Мис Каси, вие сте видение! — той хвана ръката на Фронси, докато говореше.

Даже Летития, за нейна изненада, чувстваше само гордост и ликуване, да се надига в сърцето й, когато племенницата й застана пред нея, толкова очарователна и прекрасна, че балната рокля, подарък от Маджи, като че ли имаше незначителен дял за този нов вид. Никога преди това Летития не беше забелязала аристократичната линия на тази брадичка, деликатно изваяните скули или гладката руменина на кожата.

С навлажнени очи и треперещ глас тя каза:

— Това е самата прелест!

Само Маджи Дънлоп, блестяща в матовосинята си рокля, която допълваше нейната посребрена коса, не губеше време във възхищение.

— Фипс, погрижи се каретата да ни чака пред вратата. Всички те ще се перчат там и ще бъдат готови за първия котильон, преди да сме пристигнали — каза Маджи.

— Чакайте! Чакайте само една минута! — гласът на Фронси бе станал писклив. — Не правете нито крачка, докато не се върна!

Тя изтича бързо в другата стая. Връщайки се задъхана, държеше в ръката си нещо, което носеше за Каси.

— Вие бяхте на десет дни, когато една нощ дойде един човек и каза, че този пръстен е за вас, когато пораснете. Приемете го като подарък за рождения ви ден от отдавна отминали времена!

— Вземете го и да тръгваме! — каза нетърпеливо Летития, силно желаеща сега нейният брат и жена му да видят Каси в новата й рокля.

Фронси, все още криейки това, което държеше в мургавата си ръка, описа случката, станала в отдавна изминалата нощ, докато Летития се ядосваше, а Каси и Маджи слушаха очаровани.

— Доктор Томас беше прекалено зает с грижи за вашата майка, за да посрещне посетителя. Аз бях горе на терасата, където можех да ви чуя, ако заплачете. Бях застанала точно над кабинета на баща ви. Този мъж носеше пелерина над униформата. Той не дойде повече да види доктора, след като беше изхвърлен от него, така че господарят можеше да се върне в стаята и да се грижи за съпругата си.

— И той донесе бебешки подарък за мене? — Каси беше озадачена.

— Не. Той каза вие да го получите, когато пораснете. Но вашият баща тръшна вратата пред него и аз чух непознатия да кълне и да хвърля нещо към вратата, след като баща ви я бе затворил.

— Фронси, не може ли всичко това да почака за друго време? — попита Летития и сложи ръкавиците си.

— Не! — властно каза Маджи. — Продължавай, Фронси, какво имаш да предадеш на Каси?

По-малко сигурна в себе си сега, Фронси Фипс отвори ръката си и показа един потъмнял пръстен.

— От твоя дървен шкаф?! — каза учудено Каси. — Тя го взе, познавайки го. — Играла съм с него десетки пъти.

Преди да успее да го сложи на пръста си, Маджи го грабна и го разгледа внимателно, след което й го върна.

— Трябва да се лъсне — беше всичко, което Маджи каза, преди да се обърне към Фронси.

— И така, ти се промъкна надолу по стълбата, намери го и почака доктора, за да попиташ за него?

— Знаех, че той е ядосан, че мъжът го беше отклонил от мисис Томас, която се нуждаеше от него. Посетителят каза, когато дойде, че е тук от чувство за дълг и се е опитвал да достигне до Тринидат от много време.

— Наистина, Маджи… — простена отново Летития.

Каси сложи стария потъмнял пръстен на средния си пръст, но бе твърде увлечена от всичко, отнасящо се до нейните родители, за да мисли за пръстена. Тя слушаше Фронси, чудейки се на дълго пазената тайна.

— Какво още чу? — попита Маджи.

— Доктор Томас каза, че не е необходимо той да се безпокои за дълга си. Че той знае своите задължения към съпругата и детето си. Той не се ядосваше често, но непознатият мъж го направи луд. Те затвориха вратата и аз не можах да чуя нищо, докато тя не се отвори отново и бащата на Каси отказа да приеме пръстена. Когато мъжът каза, че детето ще го иска, когато порасне, доктор Томас тръшна вратата пред лицето му. Знаех, че докторът чу как пръстенът удари вратата, но той не я отвори. След като мина известно време, аз се промъкнах долу и го прибрах. Докторът никога не попита за него, така че аз го сложих при моите неща и чаках Каси да порасне, за да й кажа.

— Ще ходим ли на бал? — проплака Летития. — Това е една доста интересна история, но пръстенът не е подходящ за женска ръка и не е достатъчно красив, за да се носи на бал.

— Сложете го! — заповяда Маджи и взе пелерината си.

— Но ако татко е отказал… — каза неохотно Каси.

— Това нямаше значение за него, дете. Вашата майка бе толкова слаба и болна, а вие бяхте само бебе. Той не е имал никакви сериозни възражения. Приемете това като един малък символ от вашето минало и го носете.

— Ще го нося заради Тринидат — каза замечтано Каси, — а имам и късчета от маргаритката от сватбения букет и изсъхналите жълти цветчета от сплетения пръстен, поставени в корсажа ми — тя прегърна Фронси, въпреки че старият тежък пръстен с черен камък беше последното нещо от дреболиите на Фронси, което я впечатляваше, но тя си спомняше часовете на потиснатост, когато мънистата и дрънкулките някак си я успокояваха.

Фипс им помогна да се качат в каретата, докато Фронси оправяше внимателно роклята на Каси и поставяше всяка гънка на мястото й.

— Бъдете сигурна… — новата мисис Фипс шепнеше нещо на Каси, но Маджи и Летития заглушиха думите с тяхното бърборене.

— Благодаря ви, Фипс и скъпа Фронси! — каза Каси, като издърпа новата пелерина по-високо на раменете си.

Мощният глас на Фронси беше толкова нетърпелив, колкото в отминалите дни на детството й.

— Внимавайте в това, което ви казах! Не танцувайте с Грегъри Рембо и не сядайте до него!

Нелепостта на предупреждението накара Каси да отметне назад главата си със смях. Тя все още се усмихваше, когато слезе от каретата, спряла пред вратите на замъка Бийчскейп.

 

 

Каси последва Маджи в стаята, където дамският състав от гостите на Кингсли бе оставил своите наметала. Маджи взе тъмната плюшена пелерина от раменете на момичето и забърза надолу по коридора, следвайки Летития в посока на насъбралите се гости.

Моментна несигурност я обзе и Каси се обърна, за да я извика да се върне, но зърна за пръв път собственото си отражение в голямото овално огледало. В жилищата на слугинския персонал в Касълрок, където тя се облече, нямаше нито едно огледало. През тази 1771 година огледалата не бяха безразборно поставени, за да не насърчават суетността и мързела на слугинската прослойка в Англия.

Беше ли възможно, чудеше се тя, не вярвайки на собствените си очи, това заслепяващо същество пред нея да бъде Каси Томас?

Тя хареса тъмнокафявата коса с бронзовите кичури, очите, които никога досега не беше забелязвала, бяха големи и сияйни, но най-много от всичко я впечатли роклята. Корсажът от златиста дантела, полата майсторски надиплена, а колан, усукан от двадесет светлокафяви тигрови крема, стягаше кръста й.

Щеше ли да си спомни Кингсли, че веднъж я беше помолил да носи цвета на това цвете? Щеше ли да разпознае сега виконт Кингсли Латам някогашната Каси Томас със зелената вълнена рокля и напуканите обувки, употребяваната пелерина и оставените в наследство от Онора дрехи? Момичето в огледалото не можеше да бъде тя.

Каси протегна изящните си крака, вглеждайки се отново в кафявите атлазени обувки за танци и в копринените си чорапи от Париж.

Прекрасното видение пред нея, което носеше скъпоценни камъни на ушите си, пръстен на ръката си, панделка на аристократичната си шия, като че ли беше родено да се облича по този начин. Това не можеше да бъде Каси Томас.

Къде останаха скромните маниери, хрисимото изражение, които леля Летития така поощряваше, а Саймън Дънстрийт одобряваше? Това момиче с прекрасно облекло и царствена осанка нямаше нищо общо с момичето, което шиеше на Онора, четеше книги с проповеди на леля Летития и тичаше да изпълни заповедите на лейди Алида.

Тук, пред нея, стоеше момиче, свикнало да заповядва.

Отражението в огледалото накара прекрасната й глава да се вдигне още по-високо, а големите й влажни очи да грейнат още по-сияйно. Нежните, чувствени устни изглеждаха, като че ли създадени да произнасят заповеди.

„Каси Томас“ — мислеше учудено тя. Не, днес в Бийчскейп тя ще бъде нейното истинско „аз“ и ще се нарича така, както бе записана в кръщелното си: „Касълмейн Томас“ — каза тя на себе си. Мисълта й за Кингсли накара бузите на това очарователно същество от огледалото да порозовеят от вълнение.

— Вие дойдохте! — Кингсли стоеше и я гледаше.

Неговите сини очи блестяха от възхищение. Грациозното му тяло, облечено в синьо и обшито със сърма, изглеждаше елегантно, когато той направи един сложен, почти подигравателен поклон на момичето от огледалото.

— Рискувате да имате съдбата на Нарцис! — сгълча я той. — Наслаждавате се на собственото си изображение!

Лицето му под златистата коса бе загоряло, а усмивката показваше белите му зъби. Той лениво се облегна на рамката на вратата и продължи да я гледа втренчено, с одобрителна съсредоточеност и лека подигравателност.

— Просто се чудех на себе си, че съм тук въобще.

Блестящите очи на Каси показваха, че тя иска той да забележи роклята й.

Вместо това, той взе ръцете й и я привлече към себе си, улавяйки погледа й и задържайки го един дълъг миг.

— Моята малка отшелничка — закачи я той, — напълно готова да вкуси за пръв път удоволствията на еднодневката.

— Не съм ли красива за вас тази вечер? — попита тя почти умолително, несвикнала още със своето великолепие, за да страда от неговия отказ да приеме всичко, за което тя беше мечтала по време на пътуването от Лондон.

— Като съзвездие — каза той, накланяйки главата й и разглеждайки лицето й. Подигравателният му израз бе изчезнал. — Цветът на нашето цветче от тигровия крем.

Той докосна панделката на врата й и я привлече към себе си.

— Не мога да се закълна, че харесвам балната ви рокля повече от старите парцали за езда или зелената рокля с хартиени маншети, но довечера всички, включително нашата добра кралица, ще се чудат на вашето великолепие, а Онора Хардинг ще съжалява за своята бледорозова рокля.

Остра болка на несигурност премина през нея в този момент и сърцето й започна да бие силно, като чу думите му и видя изражението му.

— Кингсли, какво казва кралицата за вашите неприятности с крал Джордж?

Лицето му се промени, като чу въпроса й, и тя съжали, че го попита, забравяйки собственото си вълнение, като видя напрегнатото му изражение.

— Нейно Величество, разбира се, не каза нищо. Това е работа и задължение на краля. — Той пусна ръката й и се отдалечи на няколко крачки, а лицето му имаше по-спокойно изражение. — Фактът, че кралицата изрази желание да бъде тук тази вечер, лорд адмиралът счита за обнадеждаващ в моя случай. Но да не казваме нищо повече за това. Вие сте тук, за да се веселите. Имам да ви разказвам много неща, а трябва да ви попитам и за гостуването на Маджи Дънлоп. Посетих вашата изумителна приятелка, лейди Миньон.

— Тя тук ли е?

— Не. Тя изпрати да ме повикат при нея, в Лондон, три дни преди да замина за провинцията. Можете ли да отгатнете за какво се безпокоеше тя?

— Кралят и сър Хорейс, предполагам?

— Съвсем не. Тя искаше да знае, какви са намеренията ми към вас — усмивката му отново изразяваше лека подигравка.

Насилвайки се да говори спокойно и отмерено Каси каза:

— И вие не се осмелихте да кажете нищо — заради Онора!

— Осмелих се да кажа, че ви обожавам още когато вие бяхте на тринадесет години. Осмелих се да кажа, че и вие ме обичате също — и — гласът му стана тих, — че нашият случай е безнадежден.

Един странен, безмълвен вик се изтръгна от гърдите й и тя разтърси глава, накърнена и отричаща думата, обръщайки се, за да скрие чувствата си.

Кингсли я взе в прегръдките си и я целуна. Нежността на устните й го накара да почувства лекота в сърцето си. Отвръщайки на целувката му, тя почувства, че опасенията й отстъпиха, за да дадат път на бушуващата надежда и любов.

— Лейди Миньон има дръзката идея вие и аз да заминем за Америка, в колонията вирджиния, където те притежават земя.

Тя ахна, а във въпроса й личеше копнеж:

— Може ли това нещо да стане?

Той повдигна един кичур от косата й, който се виеше близо до ухото й. За момент си поигра с тъмната къдрица, без да говори, и накрая само каза:

— Не. Да забравим всичко и да заминем за Америка не е възможно.

— Но защо, ако… — започна отново тя. — Да предположим, че ние трябва…

Лицето й, повдигнато към него, имаше такова силно излъчване, че то говореше повече, отколкото прекъснатите й слова.

Латам затвори очите си за миг и ги отвори, гледайки строго.

— Това е балът, който ви обещах! Казвали сте ми стотици пъти, че желаете да посетите моя стар замък. Пътували сте от Лондон до тук, за да го направите, и ето, ние стоим в стаята и разговаряме! Да не говорим глупости, защото след малко ще започне и първият ви танц — котильон.

— Разбира се — каза тя, виждайки мечтите си да умират.

Думата „безнадежден“, загнездила се в съзнанието й, направи това място и бала за рождения ден на Онора маловажни и загубени за нея.

Той я завъртя към огледалото и приближи главата си до нейната, така че изглеждаха като в овална рамка.

— Погледнете се, Касълмейн. Красивата рокля и царственият начин, по който я носите. Къде изчезна тази усмивка, която имахте на лицето си, когато влязох в стаята?

Покорна, тя му се усмихна, но след миг усмивката й посърна.

— Кингсли, страхувам се, че лейди Алида и дядо ще се вбесят от моето присъствие тук. Наистина горях от желание да видя вас и Бийчскейп, но всичко това е по вина на Маджи.

— Бъди благословена, Маджи Дънлоп!

Той повдигна ръката й и направи традиционните движения при започване на кадрила, като придържаше с ръка кръста й високо и я принуждаваше да се преструва, че танцува с него.

— Моя скъпа любов — каза той — можете ли да си представите, че няма да съм очарован да бъда с вас във вирджиния? Или в Тринидат? Или да ви задържа тук, в Бийчскейп?

Изпълнена с копнеж тя погледна към него. Неговият тон и думите му я изненадаха отново със силата на чувството му към нея.

— Можете ли да си представите, че аз няма да забравя с радост краля и това, че съм изпаднал в немилост пред него?

Той повдигна ръцете си към лицето й и срещна нейните устни с безразсъден плам. Каси, отговаряйки на целувката му си каза, че нищо друго няма значение, освен тази открадната вечер на бала, от който лейди Алида бе желала да я държи настрана.

Какво значение наистина имаше всичко останало, освен тази нощ, която им предстоеше и на двамата, тази целувка, която можеше да бъде последната за месеци напред, но тя не можеше да понесе да мисли за това сега.

Неговите устни, допирът на ръцете му и радостта да бъде с него тук, в замъка, трептеше вътре в нея.

Ако кралят трябва да му заповяда да напусне Бийчскейп завинаги, то тази нощ щеше да й принадлежи. Ако Онора трябва да има по-големи претенции към него, тя, в края на краищата, му беше показала тази рокля и му беше позволила да познае страстта на целувките й, а самата тя щеше да помни неговите завинаги. Ако дядо й бе решил да я изпрати някъде далече от своя поглед, нищо повече нямаше значение за нея. Никой не можеше да й отнеме тази нощ с Кингсли.

Той още държеше ръката й, когато влезе един негър в турски костюм:

— Милорд, лейди Алида пита за вас.

Отпращайки го, Кингсли каза:

— Ще отида при нея след малко.

Той вдигна ръката й и я поднесе към устните си, гледайки в нея леко намръщен, като че ли случайна мисъл го бе жегнала, но той не можеше да я определи.

Кингсли пусна ръката й, отстъпи назад и след това отново се приближи към нея, повдигайки ръката й, а веждите му се повдигнаха в болезнена изненада.

— Какво, за бога, сте направили? — попита той. — Подигравате ли се? Как това е попаднало във вас и защо е на вашия пръст?

За един миг тя остана спокойна, безпомощна да реагира на невероятната промяна в настроението му. Устните й се разтвориха за усмивка, която бавно помръкна, докато тя се мъчеше да разбере жестокостта в очите му. Гневният поглед, който той бе отправил към нея я удряше като с камшик.

Каси залитна, отстъпи назад и пребледня от страх.

— Отговорете ми!

Разбирайки, че нейният свят свърши, тя почувства края на всичките си надежди. Загубата на опустошението вътре в нея й причиниха такава силна болка, че на, челото й се появиха бръчки, а тялото й бе обхванато от слабост.

Застанал с гръб към огледалото, той я порази с израза си на огромно презрение, изписан на бледото му лице.

Събирайки цялата си сила, тя вдигна главата си и го погледна.

— Вашият гняв, виконт Латам, е позор за гостоприемството ви.

— Вие… — гласът му беше висок и опасен — позорите любовта и доверието! Вие искате да ме съсипете тази вечер. Да ме изкарате глупак, измамник… — той поклати глава, говорейки високо. — Би трябвало да повярвам на лейди Алида и Онора за вашето коварство и хитрост!

Неспособна да мисли, едва понасяйки яростната атака на омразата му, тя вдигна ръка и удари бузата му.

Неволната й постъпка нито я изненада, нито я накара да престане да трепери.

Без да мигне, той стоеше пред нея, докато тя наблюдаваше отпечатъка на ръката си върху бузата му. Той я разглеждаше внимателно, очевидно ненавиждайки я. След това се приближи до нея, сграбчи дясната й ръка и я стисна демонски. Чувствайки, че губи почва под краката си, тя се отскубна от него.

Той отново се вгледа в ръката й, а прекрасните му сини очи потъмняха от безумието, което го бе обзело.

Каси разбра, че той възнамерява да й причини болка, но тя не можеше да осъзнае защо. Тиха глъчка от разговори достигаше до тях от насъбралите се гости в балната зала, придружена от едва доловими звуци от настройване на инструментите.

Замаяна, тя разбра, че танците щяха да започнат скоро.

Само болката в дясната й ръка, която той бе стискал като менгеме, й изглеждаше действителна. Нито очите му, които я наблюдаваха, нито нейното собствено затруднено дишане имаха някакво значение за нея.

Сега, в този замък, в който Каси беше влязла за пръв път тази вечер, кралицата седеше, приемайки почести и удостоявайки с най-висока благосклонност Онора с нейното кралско присъствие на бала.

Натъжена, Каси прие факта и мислеше за балната зала, в която имаше почти хиляда гости, които щяха да вдигнат чашите пълни с шампанско, щяха да танцуват, щяха да се веселят, а някои от тях щяха да се влюбят.

„Какво правя тук?“ — питаше се объркана тя. Дядо й и лейди Алида щяха да се подиграят на присъствието й тук, Онора щеше да се радва да я унижи, а мъжът, когото тя боготвореше бе обезумял от заблуда, мислейки я за предател.

Въпреки че, мислеше си тя, не беше направила нищо лошо и никога не бе помисляла за предателство, скрит срам и скръб за безсмислените й блянове я понесоха на вълните на отчаянието.

С горчивина, която прободе сърцето й, той каза:

— Вие кроите планове за моята разруха и се държите като мъжкарана в някоя кръчма. Не съм ви познавал до тази нощ — той отново поклати златистата си глава, отричайки самото й присъствие. С мъка, която беше почти благоговение, той добави. — Доверявайки ви се сляпо аз се съмнявах във всички, които ми помагаха.

Тя като че ли не го чу. Застанала права, облечена в роклята си, която имаше оттенък на цвета на цветето, което той веднъж й беше дал като залог, тя бе свела глава и гледаше непрекъснато ръката, която той беше наранил с чувство, прекалено силно, за да може да заплаче.

Каси се чувстваше захвърлена от течението на щастието в една пустиня на жестока измама и неразгадаема загадка, една бездомница, непринадлежаща никому и никъде.

Отчаяно наранена, тя се питаше защо бе мислила през всичките тези години, че Бийчскейп и неговият господар означават за нея щастие?

Извил устните си в насмешливо презрение, Кингсли взе ръката й, въпреки че тя се съпротивляваше със силата, която притежава една ездачка.

Скърцайки със зъби, той каза:

— Кажете ми веднага как се добрахте до този пръстен!

Тя освободи ръката си и отметна назад главата си с такава смесица от ненавист и обида, че не бе способна да изрече дума.

— Побързайте! — приближи се заплашително до нея Латам. — Във всички коридори има гости и новопристигналите могат да влязат в тази стая всеки момент.

— Бедните гости, да бъдат наругани и оскърбени, след като са били мило поканени да присъстват.

Главата й бе високо вдигната. Тя се отвърна от него, като че ли не бе в състояние да понася присъствието му.

— Вие сте така коварна, както нейно благородие твърди! — той я завъртя, така че да бъде с лице към него. — Вие ме насърчавате да се опозоря пред милорд Белвайдър и непоправимо накърнихте доброто мнение, което Тримейн имаше за мене. Вие ще накарате неговата съпруга и мис Онора да се срамуват пред кралицата и пред всички гости, докато стоите наблизо спокойна като ангел, преструваща се на невинна и мислейки как да ме измамите отново!

Докато говореше, неговото загоряло от слънцето лице под позлатената коса като че ли стана сиво. Тя можеше да види в дълбочината на светлите му сини очи края на едно чувство, вместо магнетизма, който съществуваше преди и който бе по-вълнуващ и удивителен от всяко съкровище в света.

— Не мога да ви издам, Касълмейн! — каза й тихо той. — Но не молете за милост, ако вашият проклет план бъде разкрит!

— Ето къде сте били! — извика Дарси Сноу, застанал до вратата. — Рембо ви очаква, без да спира да се суети около мисис Пикеринг и очарователната гостенка от Индия. Елате, Касълмейн, кадрилът започва скоро.

С Латам, който вървеше пред тях, той я въведе в залата, чийто под бе излъскан и готов за танците.

С чаша шампанско Рембо се приближи и изказа възхищението си от роклята й.

— Радвам се, че я харесвате — каза Каси с все още поруменели бузи, които подчертаваха нейните продълговати очи с дълги мигли. — За роклята трябва да се изкажат след внимателно разглеждане, лейди Алида и мис Хардинг.

— Те ще позеленеят от завист като листата на джоджена! — каза Дарси.

Джентълмените я заведоха до тапицирания диван. Оттук тя можеше да гледа направо към издигнатия, украсен с папрат подиум, подреден за кралицата и нейните компаньонки. Нейно Величество приемаше парада от гости с празнично, радостно настроение.

Лейди Алида беше първата, която видя Каси. Тя се отдръпна назад, след като направи реверанс пред кралицата и вдигна очите си, поглеждайки в посоката, където седеше Каси. Със същата възторжена усмивка на лицето, с която бе дарила кралицата, тя вдигна лице към внучката на своя съпруг.

Блаженото й изражение като че ли бавно посърна, докато погледът й стана пронизващ. Каси видя нейното колебание, мислейки си, че очите й би трябвало да я лъжат. За миг лейди Алида изглежда си каза, че това трябва да е някой друг. После реши, че трябва лично да се увери.

С решителни стъпки тя се отправи напред.

— Това Касълмейн ли е? — попита тя, като се изправи пред нея и сложи ръка на главата си, като че ли страдаше от замайване.

— Самата тя и никой друг! — поклони се Рембо.

— Но… — лейди Алида стисна ветрилото си и зяпна. — Ти беше в Лондон, аз мислех…

— Старата компаньонка на майка ми, мисис Дънлоп, реши, че трябва да види дядо ми тази вечер — каза Каси, като че ли това значеше много малко.

Действително, за нея нищо нямаше значение след съкрушителната промяна в Кингсли и непристойните му обвинения. Нито нейната рокля. Нито самонадеяността на Маджи. Нито даже опияняващата възможност, която бе мечтала, че тази нощ ще й предложи. Всичко бе лишено от съдържание. Бе така болезнено да мисли за него, че даже унижението на лейди Алида бе без значение за нея в този момент.

— Роклята е… съвсем… — главата на лейди Алида потрепери нервно. Тя въртеше очи, като че и за нея бе мъчение да изрече думата — … красива — каза най-после тя. — Дядо ти и аз едва ли сме си представяли, че една стара слугиня, която е чакала толкова дълго, ще се реши да дойде в провинцията, когато ние сме така много заети. — За един миг тя стрелна със страшен поглед Каси, след това прикри чувствата си и започна да си вее яростно с ветрилото.

Съзнанието, че кралицата с нейните компаньонки бяха в залата, като че ли я върна към задълженията й. Тя успя да се усмихне насила.

— Сър Уилбър е много зает с военната охрана на тържеството.

Ветрилото отново се раздвижи напред-назад. Тя каза на Рембо:

— Първият котильон се формира вече. Ако Касълмейн не се страхува, вие трябва да изберете вашето място за танца.

Произнасяйки последните думи, тя просто избяга от тях.

— Един безспорно зелен джоджен — разсмя се Сноу. — Ах, вижте! Ето я Онора, увиснала на ръцете на двама ухажори. На приятния виконт на Бийчскейп и на дръзкия Ланарк. Трудно е да се каже кой от тримата е най-красив.

Действително, мургавият Ланарк и златисто — бронзовото лице на Латам контрастираха на изящната рокля на Онора и на златните й къдрици, докато тя вървеше между двамата.

Показвайки трапчинките си на единия, а след това на другия придружаващ я млад мъж и безгрижно флиртувайки, тя известно време гледаше Каси, но за разлика от майка си, не се съмняваше в своето зрение.

— Къде… — попита тя с висок, треперещ глас — намери такава рокля и как посмя да дойдеш тук?

Нейната нощ на триумф не заслужаваше такава тревога! Тя се отпусна на ръката на Кингсли за подкрепа и се огледа безумно за майка си, от която очакваше да оправи нещата, като незабавно се отърве от тази натрапница.

— Не е ли красива роклята? — усмихна се закачливо Грегъри.

Каси, гледаща само Онора, с изражение, което не показваше извинение, каза:

— Подарък е от мисис Дънлоп и казват, че е по последна парижка мода.

— Кой те покани да дойдеш тук? — Враждебното негодувание на Онора надвисна като облак над нея.

— Аз я поканих — каза решително Кингсли.

— И каква очарователна идея бе това — каза малко кокетно Сноу. — Сър Уилбър може да представи на Нейно Величество двете най-прекрасни госпожици, които присъстват на бала.

— Кралицата помоли да й бъде спестено прекалено дългото представяне — каза хапливо Онора.

Ланарк, красив и арогантен в своя кадифен костюм във винен цвят, гледаше Каси с лицемерна любезност.

— Каква необходимост има тя да се запознае с кралицата? Нейната прислужница — метис е направила заклинание или магия за нея. Слугинята в кухнята казала на моя кочияш, че мургавото момиче е приготвило магически смески. Това ще помогне на това малко сираче да се издигне до положение, еднакво с това на кралицата, доколкото може да се вярва на твърденията на слугите.

Рембо каза спокойно:

— Аз щях да освободя от длъжност кочияша, който клюкарства в кухненските помещения и след това ми досажда с приказки за това.

— И още — Сноу повдигна веждите си, — може би има нещо вярно в това, което казваш, тъй като е ясно, че мис Томас е втора след кралицата в тази зала.

Той хвана бързо погледът, с който го стрелна Онора.

— Наистина, Онора — каза той. — Вие двете сте великолепна двойка и аз знам, че тук няма никаква магия.

Високомерно, Ланарк се обърна към Каси.

— Е, вярна ли е приказката? Возихте ли се на кора от тиква, теглена от бели мишки? Носите ли в диплите на роклята си някакво вълшебство?

— Едва ли щях да страдам от вашето нахалство, ако притежавах и най-малката магия.

— Магията ще е била във всеки случай — черна — заговори със сарказъм Латам.

— Фронсина Фипс! — произнесе Онора името с непримирима злонамереност. — Тя е била любителка на магии и заклинания още от времето, когато сър Уилбър имаше добрината да я доведе в цивилизацията. Но нейните занимания не могат да направят нищо. Ще й трябва по-голяма сила, отколкото тя притежава, за да може да застраши Нейно Величество.

С един зов за спасение в блестящите си очи Каси прие ръката на Грегъри за първия танц — кадрил и примряла се опита да си даде кураж, след като знаеше, че неизбежно ще бъде партньорка на Кингсли преди фигурата на танца да свърши.

Ръката на Грегъри обхвана кръста й и сега сивите му очи бяха приковани в нея с такова очевидно внимание, че тя се надяваше лейди Дейвид да не ги забележи.

— Вярвам, че вие сте под въздействие на магия — каза той. — Роклята ви не е единствената промяна във вас. Тази нощ изглеждате озарена по същия начин, по който слънчевите лъчи винаги карат косата ви да блести.

Каси потрепна, като се опита да се усмихне.

— Страхувам се, че трябва да говорите само за лов, в противен случай не ви се полага повече шампанско.

Но тя не можеше да го порицае за галантността му, която й действаше успокоително в огромното притеснение, което изпитваше. Единствено неговата любезност направи възможно оставането й тук, особено като знаеше, че скоро ще докосне ръката на Ланарк, че ще кръстоса ръце с Онора и в по-нататъшните фигури от танца ще трябва да танцува с Латам. Само силата на отчаяното й желание да избяга от замъка я предпазваше да не припадне. Необходимостта да се измъкне от това място, което бе радостната мечта на живота й и което, вместо това, стана гроб на всичките й надежди, я притискаше като острие на сабя.

Весела, жива музика понесе танцуващите във фигурите на грациозния танц. Въпреки желанието й, тя чувстваше как музиката и движението в балната зала карат кръвта й да кипи и сърцето й да тупти силно.

Тя мина от Грегъри към Пойтън с тържествена, премерена стъпка, докато звуците на цигулките се виеха, а струните на арфата пръскаха кристално глисандо^[1].

Песента беше „Лилибулеро“, която държеше първенството на любима английска песен от 1767 година. Кралицата се усмихна, когато нейните красиви компаньонки потропваха в ритъма на веселата песен и клатеха глава в знак на одобрение към музикантите.

Лорд Пойтън направи своя поклон пред Каси, тя направи реверанс и се придвижи напред към Кингсли, който изглежда не я виждаше, само стискаше ръката й и през цялото време, докато танцуваха, се мъчеше грубо да извади пръстена от пръста й. Всеки прикрит опит да го изтръгне й причиняваше болка, тъй като пръстенът се врязваше в плътта на пръста й, но тя не даваше вид, че е наранена.

Той никога нямаше да докосне нейните чувства или да я види наранена от неговите атаки, закле се в себе си Каси.

— Наредих ви да махнете този пръстен, преди да са го забелязали! — заговори той през стиснатите си зъби, като се преструваше, че се усмихва. — Как сте го получили, дали чрез магиите на Фронси, или е дело на моя собствен лош късмет, е без значение. Аз искам този пръстен!

Фигурата на танца се промени. Те се обърнаха и отново промениха стъпките, като се придвижиха към центъра и след това обратно към края на фигурата. Той обърна пръстена така, че инкрустираната украса остана от вътрешната страна на пръста й. Тя почувства пулсираща болка, но само се усмихна и се върна към Рембо за края на танца.

Грегъри я заведе до столовете в отдалечения край на залата. Онора и дамата на Пойтън — една дребна маркиза, се спряха, разговаряйки на края на дансинга. Пойтън и Латам продължиха да вървят без тях, следвайки Рембо.

— Грегъри — Кингсли докосна ръката му, погрижете се Онора да има шампанско, докато аз покажи на Касълмейн моя родов дом.

По начин, не по-различен от този, който той веднъж бе използвал към Ланарк, Кингсли отведе Каси, която не можеше да се освободи от силните му ръце. Той следваше потока от лениво веселящи се хора, кимайки с глава на различни гости, даже преструвайки се, че отговаря на забележките, които казваше мълчаливото момиче до него. За тези, които гледаха с възхищение високия, златокос мъж, облечен в синьо, и красивото момиче, всичко беше естествено и прекрасно.

Каси видя как очите на Маджи светнаха, докато Кингсли я теглеше към галерията, която се използваше от тези, които не танцуваха. Маджи, мислеше тя, без съмнение си въобразяваше, че това бе романтично ухажване, а не безсърдечно насилие.

Тя видя дядо си да води адмирала в една странична стая и да затваря вратата, като се чудеше какво ли щяха да кажат те, ако знаеха намерението на разгневения Кингсли към нея.

Латам я изведе от претъпканата бална зала, минаха по извития коридор, чиито под беше направен от груб дялан камък. Вековните коридори бяха осветени от запалени факли, разположени на равни разстояния една от друга. Те не видяха никого в дългия коридор и Кингсли не се преструваше повече, че й говори.

Най-после, той бързо отвори няколко тежки врати. Тя надзърна и видя мрачна стая с поразителна височина, осветена от светлината на луната, надничаща през прозорците, които се извисяваха над тях като в голяма катедрала. Когато той запали лампата, един мъчителен спомен изплува в съзнанието й от една нощ в хотела „Крал Джордж“. Тя почувства, че животът й беше свършил с това, с което бе започнал. Веднъж, запалването на свещите беше накарало пулсът й да се ускори с надежда, а сърцето й да бие лудо. Сега, същото действие — носеше само мрачен и потискащ страх. Имаше ли той лоши намерения към нея? Щеше ли да я заключи тук, където никой нямаше да се сети да я потърси?

Огромният хол изплува от трепкащите сенки на сумрака със запалването на лампата.

Каси можа да види голяма маса, заобиколена от столове с високи облегалки, целите в резба, една много стара рицарска броня, изглеждаше като призрак, огряна от светлината на лунните лъчи, голям, нисък сандък, обкован с месинг, стоеше пред незапалената камина, в която можеше да се опече цял бик. Сводестата стая беше празна и зловеща. Тя изпита диво желание да избяга от тук.

— Седнете там — бутна я той на сандъка. — Сега не казвайте нито дума. Сложете пръстена на моята майка в ръката ми и аз ще ви върна на Рембо, след като го направите.

— Пръстена на вашата майка?!

— Както много добре знаете! Освен това, не е трябвало да слагате това сиво парче желязо, което така малко подхожда на премяната ви.

Всяка неправдоподобна дума засягаше нейната наранена душа. Можеше само да се бори срещу напиращите сълзи, които тя се молеше да не я надвият, пред жестокото презрение, което се бе появило в неговите сини очи.

Клатейки глава, като че ли изпаднала в делириум, тя протестира:

— Не! Не! Вие сте луд и грешите, ако…

— Вие — викаше той — грешите. Въпреки, че аз исках да се оженя за вас и мечтаех за това по време на всички тези неприятности, които бях достатъчно глупав да споделя с вас — глупак, това е, което аз бях! Нищо от това не бе достатъчно за вас, нали? О, не! Вие трябва да покажете гордо вашата плячка, плод на магия, пред кралицата, адмирала и вашия беден дядо точно тази нощ. Вашето желание бе да накарате лейди Алида и Онора да повярват, че съм ви дал клетва, подарявайки ви пръстена на моята майка.

Гласът му трепереше от презрение и тя знаеше, че бе в състояние да извърши всичко, даже и насилие.

Нека да ме убие, мислеше тя, смаяна от собственото си безразличие, след раната, която й беше нанесъл за нещо, което бе плод на разпаленото му въображение.

В следващия момент тя изпита съжаление към него. От гърдите й се изтръгна едно ридание и тя заговори умолително:

— Вие сте болен! Бремето на трудната ви работа във флота, безпокойството за Бийчскейп и притеснението за този бал са ви докарали до същото гневно състояние, от което страдахте онзи ден на кораба!

Без да обръща внимание на думите й, Кингсли сграбчи грубо ръката й и започна да дърпа и върти пръстена, мъчейки се безжалостно да го изтръгне насила от пръста й.

Тя усети дъха му до устните си, когато той приближи лицето си близо до нея и каза шепнешком думи, които прозвучаха по-заплашително, отколкото ако ги беше изкрещял:

— Вие, както и аз, знаем, че сър Уилбър и милорд адмирал Белвайдър ще го приемат като непочтена постъпка и ще си помислят, че съм поставил коварна уловка. С пръстена на майка ми на вашата ръка вие искате те да помислят, че съм избрал този начин, за да призная моята привързаност към вас. Вие възнамерявахте да ме представите пред кралицата като съучастник в замисления от вас план.

Яростта, изписана на лицето му, обърканите му думи и грубият му шепот, опънаха до полуда нервите й. Тя го одра по ръката, удряйки го многократно със свободната си ръка, но той продължаваше да я държи здраво.

Тя извика в лицето му:

— Този пръстен е от Тринидат! Оставен е за мен и е трябвало да ми се даде, когато порасна. Вас не ви интересува моят рожден ден, но той дойде и този прокълнат, този ужасен пръстен ми бе даден! Той ми струва скъпо, но ми разкри много от вашия зъл характер.

Каси плачеше, но в своето силно страдание тя не усещаше сълзите. Ръката й бе освободена. Ридания я разтърсиха и тя залитна, но успя да се хване за облегалката на масивния стол, докато се мъчеше да си поеме глътка въздух. Измъченото й лице бе мокро от сълзите и тя чувстваше, че ще се пръсне.

— Вашият пръстен?! — заговори той с друг глас, повече учуден, отколкото обиден. — Това е невъзможно!

— Баща ми е отказал да приеме този пръстен и е бил прав! Никога няма да ви го дам, но след тази нощ няма да го нося повече!

На фона на мъждукащата светлина на лампата техните силуети се отразяваха във високите прозорци, без някой от тях да помръдне. Само нейните тихи ридания можеха да бъдат чути.

Той пристъпи към нея, където тя стоеше все още подпряна на тежкия стол и приближи главата си до нейната.

— Касълмейн — като че ли той изплака името й.

Тя се пусна от стола и пристъпи, като го чу да казва:

— Това е най-странната от всички случки и ме кара да вярвам, че вие наистина трябва да сте омагьосана.

Тя го отстрани с ръцете си, когато той се приближи към нея.

— Моята бедна, вярна Фронсина няма тази сила. Тя прави своите малки заклинания с изсъхнали цветчета от букети, подарени с любов… — печалните нотки в гласа и трептяха в сянката. — Такива заклинания не могат да помогнат — уви! Тя не е материализирала този пръстен, залагам живота си за това!

— Тогава Бог да ни е на помощ — виконтът поклати главата си невярващ и уплашен. — Нещо ужасно витае наблизо!