Брийн Джилбърт
Прегърни ме силно (16)

Глава XVI

Лейди Тримейн не беше на себе си. В един момент тя бе на седмото небе от радост заради съобщението, че самата кралица Шарлот желае да присъства на бала в Касълрок и Бийчскейп. В следващия момент бе готова да плаче и припада от притеснение да не се изложи пред такъв августейши гост, изискващ съответно посрещане.

Свитата на кралицата не можеше да бъде подслонена или третирана като слугите на обикновените херцогини или графини. Кралицата беше придружавана от титулувани дворцови любимци, чиято способност да виждат всичко и да правят неудобни заключения, лейди Алида знаеше добре. Те имаха навика да разказват своите умозаключения във висшето общество и понякога ефектът беше унищожителен. Бъдещето на Онора като виконтеса на Бийчскейп можеше да зависи от критерия за достойнство, констатиран от кралската свита по време на приема за рождения й ден.

Касълрок трябваше да се покаже достоен да се справи с това предизвикателство.

Неговата господарка, почиваща върху възглавниците на кушетката, за миг завидя заради легендата, която един ден щеше да бъде разказвана за годежа на Онора с Латам на нейния осемнадесети рожден ден, когато нейно величество се бе показала благосклонна към младата двойка.

Тя почти чуваше разказите. Как кралицата беше помолила за покана, колко великолепни бяха стаите и храната в Касълрок и колко очарователна бе неговата собственичка.

Лейди Алида въздъхна и насочи мислите си към по-практични неща. Фипс трябва да спре да пропилява времето си в мечти за своята невяста и да се върне към задълженията си с много по-голямо усърдие от това, което показваше след завръщането си от тази тайна, неподходяща сватба, за да бъдат нещата готови за fete.

Тя почувства остра болка в главата само като си помисли за проблемите, създадени от Касълмейн Томас. Постави една малка възглавница върху очите си, след това я блъсна гневно. Неблагодарна, нахална хитруша!

За да успокои дядовото хранениче, тя беше отворила преди години, широко вратите си, давайки щедра доброта на една усойница! Всички неприятности, които една дива прислужница от Тринидат и едно завистливо, безскрупулно сираче можеха да стоварят върху нея, бяха налице.

Разтривайки с ръце слепоочията си, лейди Алида мислеше горчиво за отговорността, с която нейният съпруг се беше нагърбил, довеждайки момичето в Англия. Сега, останал със своята внучка в Лондон, щеше ли да спази обещанието си да бъде строг и неумолим към нея? Това създание се заблуждаваше, че може да го накара да не изпълни заканата си. Почти целият градски персонал бе в провинцията, за да помага в приготовленията за посрещането на кралицата и гостите. Тогава кой ще пази тази мъжкарана, да не избяга от къщи и им навлече още повече неприятности?

Позорното поведение на Каси, осъществила бягството на Фипс и Фронси, беше докарало твърде много унижения на Тримейн. В никакъв случай не трябва да й бъде позволено да създава затруднения на Онора сега, когато всичко беше почти готово, да достигне връхната си точка — съобщението за годежа.

Но ако внучката успее да се добере до лейди Брекенридж или, още по-лошо, до лейди Рембо, тогава резултатите може да бъдат катастрофални.

Може би, размишляваше тя, Летития Пикеринг беше права, когато многократно се противопостави на изгонването на момичето от Касълрок по време на празника на Онора и Кингсли.

Лейди Алида седна на кушетката и се втренчи мрачно в пространството. Какво щеше да си помисли свитата на кралицата, когато открие, че внучката на техния домакин е задържана насила в празната градска къща, когато големият празник започне?

Как това щеше да рефлектира върху неприятностите, които имаше скъпият Латам с краля?

Въпросите я накараха да почувства самосъжаление. Защо тази жалка натрапница ги караше да се чувстват така неприятно? Припомни си настояването на лейди Рембо, Касълмейн да присъства на чая в чест на базара. Тогава тя беше принудена да включи момичето, за да има лице пред лейди Илейн, но сега, с неочаквания интерес, който Рембо бе показал към нея, можеше да има затруднения с изтъкнатата дама, когато последната научи, че те са проявили неблагодарно отношение към Касълмейн Томас.

Това твърдеше нейната зълва.

Да върви по дяволите Летития! Нейната поза на мъченица, след бягството на слугите и сирачето, и вечните й оплаквания бяха непоносими. Обтегнатите отношения между двете жени бяха по вина на това момиче. От години тя бе глезила придирчивата стара дама, беше накарала и Онора да бъде въздържана и почтителна, когато беше около нея, самата тя беше понасяла пеенето на всички църковни химни и четенето на проповеди, само и само да живее мир със сестрата на съпруга си. След отвратителното бягство на Фипс и Фронси, подстрекавано от жалкото сираче, всичко бе пропаднало.

Лейди Алида разтри парфюма, който сложи на китката си и се опита да се успокои. Летития поне имаше някакво слабо чувство за дълг. Въпреки, че беше поддържала Касълмейн в тяхната разпра, още не беше изоставила иглата и тя усърдно я ползваше там, където имаше нужда от нея.

Ако само притежаваше бързината на племенницата си в шиенето! Новите драперии в стаите за почетната дама на кралицата щяха отдавна да бъдат готови.

„Да я вземат дяволите! Тя ни напусна точно, когато можеше да ни бъде от полза тук“ — каза на глас лейди Алида.

Понякога нейната саможертва заради Онора й се струваше прекалено голяма. Да отсъства от Лондон по време, когато сър Уилбър се радваше на най-голямо благоразположение от страна на короната, да страда от оскърбителното поведение на Касълмейн, да ръководи цялата работа, свързана с почистването и подреждането на балната зала в Бийчскейп! Тя би трябвало да бъде в Лондон, да налива чай и да придружава на големите приеми Онора и Латам.

Мислите й се насочиха към необмислената прибързаност, която Кингсли бе показал пред краля. Благодарение на Провидението кралицата не сметна държанието му за толкова ужасно и Онора успя да я убеди да изяви желание да присъства на бала. Кингсли сигурно трябва високо да цени такта на своята любима. Сър Уилбър също беше работил много ефективно в тази насока. Като резултат от всичко това Латам би трябвало да се чувства още по-обвързан с тях. Тя се засмя кратко, мислейки за Латам и починалия Адриан, и се почувства така, като че ли тя самата беше Онора, радваща се на пламенното ухажване на златокосия флотски адютант.

Ах, но, чудеше се тя, щяха ли приказките за изгонването на внучката да навредят на положението на сър Уилбър и по този начин да засегнат възстановената репутация на Латам? Винаги съществуваше тази опасност.

Нервно притискайки дланите си една към друга, лейди Тримейн направи внезапно откритие. Маджи Дънлоп! Възможното пристигане на тази жена предлагаше едно чудесно обяснение. Какво значение има дали глупавата, стара персона щеше да дойде след седмица или нямаше да дойде въобще? Щеше да бъде толкова просто да се обясни, че Касълмейн е в Лондон с единственото намерение да посрещне Маджи.

Да, лейди Алида пое дъх щастлива и легна отново на кушетката си. Ще е по-добре да изпрати Летития, с нейното скръбно, изразяващо неодобрение лице в Лондон, като придружител на младото момиче. Тя, в края на краищата, прекарваше цялото си време, когато не се молеше, оплаквайки предстоящото няколкодневно празненство в имението.

Какво би било по-естествено от това, след като с шиенето се свърши, да изпратят Летития при нейната племенница? Нека те двете да изчакат загадъчната дребна жена, която беше играла толкова голяма роля във всички неприятности, причинени на сър Уилбър от бягството на Анна Лусия.

Летития ще напусне сцената на голямото празненство с чувство на облекчение, а от друга страна, няма да развали веселбата по време на събитието.

Най-доброто от всичко бе, че тя щеше да държи под око Касълмейн. Тяхното очакване на Маджи Дънлоп щеше да бъде отговорът на всяко обяснение, че Онора или нейната майка ги бяха изпратили в Лондон, за да не присъстват на fete в провинцията. Очакваше се сър Уилбър да се държи снизходително към завръщането на старата прислужница. Какво можеше да е по-естествено от това, той да е задължен да бъде на разположение за пристигането на кралицата, а за да засвидетелствува уважение към Маджи Дънлоп, да изпрати бързо сестра си и внучката си в Лондон, за да я посрещнат.

Чувствайки се силна и уверена сега, тя се пресегна да дръпне звънеца, за да извика прислужницата си.

 

 

Рембо и Сноу стояха пред черните врати с блестящи месингови обкови на жилището на Тримейн в Лондон и чакаха отговор. Това беше обичайният час за светски посещения. Сноу държеше малка книга със скечове. Грегъри носеше цветя от майка си. Бяха решили да се отнасят към затварянето на Каси като към посещение при болна.

И двамата джентълмени бяха облечени по последна мода с елегантни шалчета на врата. Украсени със скъпоценни камъни катарами блестяха на обувките им, а косата им беше модно напудрена.

— Двама порядъчни и най-почтени джентълмени! — разсмя се Сноу и размаха малката книга.

— Знам аз, ние трябваше да носим рапира, вместо подаръци — каза Рембо.

Младежите бяха във весело настроение. Сноу вече изпитваше триумфа, който тяхната авантюра щеше да предизвика, когато я разкаже на редовните посетители в „Пелътейн“. За Грегъри опитът да види Каси беше отчасти на шега, отчасти сериозна работа, не единствено заради загрижеността на майка му, но защото той считаше внучката на сър Уилбър за свое специално откритие.

За Рембо Каси предлагаше един привлекателен контраст на русата предвзетост на лейди Дейвид, досадата от безкрайните френски фрази на Клара Уестън и превзетото кокетиране на Онора Хардинг. Понякога Рембо си мислеше, че е отегчен до смърт от разглезените, накичени с панделки дами, с които той обикновено флиртуваше. Това ставаше по време, когато си спомняше за великолепното смело момиче, чиито големи, кафяви очи можеха да те заслепят, когато биваха запалени от гняв или радост. Той се възхищаваше на бронзовите кичури в нейната богата, кафява коса и високото й ясно чело. Поставена до другите, мислеше Рембо, Касълмейн Томас ги правеше да изглеждат превзети.

— Какво ще правим, ако нейният пазач, сър Уилбър, насъска кучето към нас? — попита Дарси, докато чакаха отговор на тяхното позвъняване със звучния глас на камбанката.

— Можеш да пъхнеш книгата си между челюстите му, а аз ще го замервам с цветята. Позвъни отново.

Все още с чувство на удоволствие от собствената си смелост те чакаха на каменните стъпала. Дарси можеше да си представи удивлението, с което близнаците Талбот щяха да го слушат тази вечер, разказвайки им за тяхното посещение. Беше ли тя във вериги? Хлябът и водата единствената й храна ли бяха? Ланарк и Пойтън щяха да зададат първо такива въпроси, а после щяха да изреват за бира, за да вдигнат тост в тяхна чест.

— Никой няма в къщи — посмя да каже най-сетне Грегъри.

— Нужно е време, за да й свалят оковите. Имай търпение. Освен това, по-голяма част от персонала е изпратен в провинцията за приготовлението на бала.

Рембо удари по вратата с бастуна си в знак на нетърпеливо разочарование.

Мисис Редфийлд, съпругата на кочияша, отвори вратата и имаше вид на човек, страдал дълго.

— Мислех, че вие сте още другият човек — обясни неясно тя.

— Дойдохме да посетим мис Томас — каза Сноу, отклонявайки нейното обяснение. — Кажете й, че господата Рембо и Сноу я чакат.

— Те всички са в провинцията. Няма никой вкъщи, няма ги даже и слугите, с изключение на мен и моя съпруг, който не прави нищо друго, освен да ги кара напред-назад.

Държанието на мисис Редфийлд не беше благосклонно.

— Дошли сме да видим мис Томас, която е в града — усмихна се очарователно Рембо.

— Тя не трябва да приема посетители.

— Болна ли е?

— Не може да се каже, че е.

— Идете и й кажете, че ние сме тук, моля.

Мисис Редфийлд се колебаеше и изглеждаше смутена, но след това заяви решително:

— Не е позволено, сър. Заповед на господаря. Най-добре ще е да си вървите.

— Искате да кажете, че двама стари приятели не могат да я видят за спокоен следобеден разговор? Хайде, хайде. Аз ще разкажа това на лейди Алида и тя ще бъде повече от ядосана — шегуваше се Сноу.

— Не мога да направя това, сър. — Мисис Редфийлд беше непреклонна.

Сноу, виждайки, че неговият бъдещ триумф в „Пелътейн“ беше под заплаха, погледна Рембо за помощ.

— Вие сте напълно права да спазвате заповедите, но няма ли да ни позволите да влезем в приемната и да поговорим само един миг с нея? Никой няма да разбере за това, мога да ви уверя.

Рембо се усмихна отново.

— Поради това, че имаше едно бягство… — мисис Редфийлд поклати глава и понечи да затвори вратата.

— Да, да. Ние знаем — каза нетърпеливо Сноу. — Но ние сме гостували на мис Томас в Касълрок и сър Уилбър не може да има възражения да се видим с нея.

— Не можете, сър — каза жената. — Тя излезе и е малко вероятно да я настигнете, както казах и на мистър Ланиард само преди минута.

За пръв път джентълмените оклюмаха.

— Да не искате да кажете Ланарк? — бавно попита Сноу. — Един много висок, чернокос, черноок мъж?

— Същият — каза мисис Редфийлд. — Той донесе кошница със сливи за нея, но тя беше заминала.

— Ланарк, нощната птица, се е запътил да прави посещение в следобедните часове? — чудеше се Сноу.

— Мис Томас е напуснала къщата? — запита Рембо, без да му обръща внимание.

— Леля й се върна тази сутрин от Касълрок и те двете са излезли тайно от мен, когато бях заета с приготвянето на чая им — каза мисис Редфийлд намръщено. — Какво ще каже негова светлост, когато се върне вкъщи и прочете бележката…

Тя поклати главата си съкрушително.

— Тя — те — са оставили бележка и са излезли? — попита рязко Грегъри.

— Изглежда така, сър.

Мисис Редфийлд се опита отново да затвори вратата, но кракът на Рембо й попречи.

— Какво пишеше в бележката?

Жената прецени дали ще искат нещо повече от нея или не и после с въздишка им каза:

— Аз не мога да разбера писмото много добре. Когато сър Уилбър си дойде, той ще разбере смисъла на написаното. Спомням си, че имали намерение да отидат на някакъв кораб.

— Отплавали са за някъде, искате да кажете?

Мисис Редфийлд сви рамене, поклати отново глава и се опита още веднъж да затвори вратата.

Това не беше вече шега за Рембо и Сноу. Новината, която жената им каза, ги бе накарала да изтрезнеят. Те дори вече не се смееха на дързостта на Ланарк, опитал се да приложи техния собствен номер. Тяхното безгрижно държание до този момент изведнъж бе станало сериозно.

— Казвате, че сте отишли да правите чай на мис Томас и мисис Пикеринг, но по-късно сте открили само една бележка, в която пише, че са отишли да хванат кораба?

Мисис Редфийлд беше изморена от разпита. Тя стисна устни.

— Не мога да пазя цялата къща без прислуга и да отварям вратата на млади джентълмени, които през цялото време само задават въпроси.

— Преди колко време открихте, че са излезли?

— Повече от час или два, сър. Имах твърде много работа с чая, с къщата и с пътуването на Редфийлд, за да гледам часовника.

— Какво пишеше в бележката, доколкото можете да си спомните?

Сноу имаше силно желание да помоли за бележката, но се страхуваше от здраво стиснатите челюсти на жената.

— Беше за отиване на кораб. Тринидат, обзалагам се.

Тонът на мисис Редфийлд изразяваше нетърпението й.

Рембо се обърна към приятеля си:

— Дарси, мисис Пикеринг не би заминала, освен ако… — той се обърна, благодари кисело на мисис Редфийлд, сложи цветята в ръцете й и се втурна надолу по стълбите, последван от Сноу.

— Освен какво? — запита Сноу.

— Освен ако в Касълрок е имало игра на реванш и дамата е взела страната на племенницата си по въпроса за бягството и женитбата на слугите.

— Искаш да кажеш, че двете просто са заминали за Тринидат? Какъв повод за скандал ще бъде заминаването им на бала на Онора!

— Какво срамно нещо! — заяви Грегъри. — Вие видяхте скромния живот, който двете бяха принудени да водят в провинцията. Не е чудно, че са признали правото на мургавата прислужница да се омъжи за този, който й харесва. Защо трябва лелята и момичето да бъдат принудени да страдат, преместени в Лондон, точно когато нещата в Касълрок стават интересни?

— Вие и аз ще има да се чудим още дълго време — каза Сноу. — Но къде още биха могли да отидат, освен в Тринидат, и на кого биха могли да кажат?

— Не и на сър Уилбър. Ще стане лошо за Каси, ако информацията ни е грешна.

— Редно е да разкажем тази история на Латам. Той е прекалено загрижен и зает с краля, за да обърне внимание на факта, че той, както и сър Уилбър, трябва да бъдат домакини на кралицата и на гостите на бала. Би било редно да го осведомим, че гостите му може би ще приказват толкова за втория отбор бегълци на Тримейн, колкото и за неговите неприятности с краля.

— На Ланарк ще му е приятно да ги разпространява във всяка гостна стая и клуб в града — каза с плачевен глас Сноу.

— Към сградата на адмиралтейството — каза Рембо на кочияша и скочи с Дарси в чакащата ги карета.

— Нито сър Уилбър, нито русокосата Онора имат такова влияние върху лейди Тримейн, каквото притежава Латам — каза Грегъри, когато тръгнаха.

— Ако нещо трябва да бъде направено, за да възтържествува справедливостта за бедната Каси, то той е мъжът, който ще свърши тази работа.

— Съгласен — каза плачливо Сноу. — Мога да се закълна, че лейди Алида е в основата на тези неприятности. Но дали ще има голямо значение за виконта, че бедната внучка е била принудена да избяга?

— Ако кралицата се обиди от тази работа, това може да се прибави към неприятностите, които Латам има с краля. Освен това мисля, че той ще намери за отвратително това, да се ожени в една къща, където благочестиви възрастни дами и достойни млади момичета не могат да получат помощ и намират спасение в бягството. С надеждата, че Латам ще направи предложение на Онора, той трябва само да изрази загрижеността си и лейди Тримейн ще преобърне небето и земята, за да успокои Каси.

 

 

Разглеждайки внимателно пристанището с твърд поглед, Кингсли видя далече пред него на палубата перото от малката шапка на Летития и деликатното лице под нея. Проскубаното перо бе толкова демоде, а лицето — толкова благо, че той заключи веднага, че то принадлежи на лелята на Каси.

Горчивото му недоволство бе адресирано към лелята с цялата жлъч, която той чувстваше към племенницата. Очите блестяха от силен гняв, а лицето му изглеждаше като издялано от камък.

Само като помислеше за Каси, той чувстваше стягане във всеки мускул на тялото си. Разбутвайки хората по пътя си, той проклинаше купчините багаж, разпръснати наоколо и жадуваше за някакво много голямо удовлетворение от този свят, който го беше поставил в едно неравностойно положение с всички произтичащи от това последствия.

Когато видя отличителните знаци на кралския флот върху униформата на посетителя на кораба, един от юнгите се изкатери по камарата от кутии и сандъци, за да го поздрави. Кингсли му позволи да се оттегли, изръмжавайки нещо и удряйки токове, продължи да си проправя път през навалицата от мъже и жени, които се суетяха около багажите си на палубата на кораба. Латам не им обърна внимание. Той мина бързо покрай една жена, стъпвайки върху мрежата й, без да направи опит да я отмести или да помоли за извинение.

С мрачен израз на лицето, той се изкачи тичешком на дъсчената палуба и тръгна по посока на демодираната шапчица с перо и едва тогава за пръв път видя Каси.

Тя не го виждаше, но усмивката й беше лъчезарна, когато се обърна към леля си. Виждайки нейното безгрижно изражение, неговият гняв стана по-яростен. Очарователната усмивка засили всичко, което изпитваше и в един миг той почувства дива нужда да сложи ръцете си на гърлото й и да се поддаде на желанието да я удуши. С големи крачки той бързаше напред, изгубвайки от поглед от време на време шапката и усмивката, без да вижда никого от изпречващите се пред него пътници.

Строфа от балада изплува в съзнанието му: „Жена така красива — жена така лъжлива.“ Той чуваше как стиховете отекват в неговия пулсиращ мозък и усещаше острата болка, която те му причиняваха с всяка стъпка. Тези цинични думи характеризираха подходящо вероломната, потайна жена, която го беше примамила, мислеше той.

— Кингсли! — гласът й трепереше от удивление.

В следващия момент неговите ръце бяха на раменете й и той я разтресе с такава жестокост, че тя беше повече шокирана, отколкото наранена.

— Кингсли, аз моля за…

— Какво имате да кажете за себе си? — Той беснееше пред нея с такава сила, че не можеше да предаде форма на думите, съответстващи на сляпото му чувство за несправедливост. — Вие…! — каза той през оголените си зъби, докато натискаше надолу раменете й. Очите му горяха, а чертите на съвършеното му лице се бяха изкривили от яд и жажда за удовлетворение.

Възторгът от това, че го вижда най-после, надделя над болката, която й причиняваха ръцете му, и тя можеше само да се усмихва, а в погледа й се четеше трептяща несигурност.

— Можете да избягате от къщата на дядо си, а не можете да ми изпратите известие, преди да вземете кораба и да заминете!

Тя почувства пламъка на сините му очи да изгаря нейните и видя за пръв път, че той беше един мъж измъчван, разкъсван, наказан от някакво изпитание, прекалено голямо за него.

— О, каква е бедата? — съчувствие струеше от лицето й. — Моля, не ме блъскайте по този болезнен начин. Кажете ми…!

— Бедата! — той я стисна грубо, като че ли нейният сподавен от болка вик му доставяше удоволствие. — Бедата!

Той свали ръцете си от нея, но лицето му остана ледено. В един кратък промеждутък от време тя усети, че той беше болен и почувства по вида му, че той изглеждаше сякаш лишен от живот.

— Какво има? Трябва да ми кажете.

— По чиста случайност научих, че сте решили да избягате в Тринидат. Втурнах се със страхотна скорост, за да докажа на себе си, че това не е вярно. Намирам ви тук, спокойно очакваща усмивки, поклон, целувка за щастие!

Той поклати главата си с отвращение и отстъпи назад от нея, като че ли тя беше непозната.

Ридание и смях се изтръгнаха едновременно от нея, когато тя се обърна за миг към ужасената Летития и после отново към Латам. Облекчението я накара да се чувства почти замаяна.

— Не заминаваме никъде. Дойдохме да посрещнем старата компаньонка на майка ми, която пристига от Индия в чест на моя рожден ден!

Когато той бе в състояние да говори, взе ръката на Летития и любезно й се извини.

После той се завъртя към Каси и я взе в ръцете си, присъединяващ се към всички на кораба, които непринудено се отдаваха на своите нежни поздравления.

По-късно Кингсли вярваше, че се беше държал прилично през цялото време, което последва. Той се беше поклонил и поздравил Маджи Джеймсън Дънлоп, беше й помогнал с багажа, помогна на Летития да отиде до наетата карета, стисна ръката на Каси за миг, даде полагаемия се бакшиш на носачите на пристанището.

Но за нито едно от всичките тези неща не можеше да бъде напълно сигурен. Едва когато всички бяха в каретата и той стоеше до Каси, усети, че главата му се проясни напълно и се почувства разтоварен от гнева, който го беше завладял от изненадата за заминаването й.

Докато Маджи Дънлоп възклицаваше на всичко, което виждаше от прозореца на каретата, а Летития задаваше своите въпроси за пътуването, той разбра най-после, че Каси беше здрава и седеше до него.

Даже приказките на жените за стотици различни неща не можеха да попречат на голямото му щастие. Когато техният разговор сновеше между Индия преди шест седмици, Тринидат от вчера и днешен Лондон, той чувстваше кадифените очи с дългите ресници на Каси да го гледат и мислеше, че все пак животът не беше горчива измама.

Той хареса Маджи Дънлоп веднага, поради много причини. Главната от тях бе нейното нежно отношение и очевидно възхищение от Каси. Намери гладките закръглени бузи на Маджи, живите синьо-зелени очи и нейния талант да говори хапливо толкова привлекателни, колкото нейната очевидна самоувереност.

Можеше да разбере защо Тримейн беше натоварил младата Маджи с отговорността за болната майка на Каси и защо преуспяващият търговец на чай беше избрал женствената, самоуверена Маджи за своя жена.

Усещайки всяко движение на каретата, което караше тялото на Каси да се притиска нежно до неговото, той слушаше как Летития описва бягството на Фронси и последвалото наказание на нейната племенница.

— Надявах се, че той се е променил — въздъхна Маджи. — Той обезнаследи Анна Лусия и намрази нейния прекрасен съпруг. Той трябва да се държи към своята единствена внучка по-мило, заради всички негови грешки в миналото. Фронсина винаги е била добра, като злато, и аз ще й направя сватбен подарък, когато отидем на празника за този рожден ден.

Между плахите забележки на Летития той чу спокойният глас на Каси да прави опит да разубеди Маджи за очакваното пътуване до Касълрок по време на наближаващия прием. Той мразеше напомнянето за това, което предстоеше, и се надяваше, че неговата въздишка не е била чута.

Безсъдържателната перспектива на претенциозния рожден ден на Онора, ролята му като домакин в изгубения Бийчскейп и мъчението да угоди на своя адмирал и кралицата, го караха да се чувства зле.

Но усещайки полата на Каси върху коляното си и нейната ръка, притискаща неговата, той почувства, че духът му се повдига, можеше да мисли за нуждите на флота и даже за кралското наказание и злочестината да бъде принуден да мълчи го изпълваше с търпение.

Поне Каси не бе му се изплъзнала, не беше го оставила в мрачната пустош на един живот без нея. Той усещаше ръката й толкова близо до неговата, че му се струваше, че го докосва и духът му се успокои.

— Леля Летития ви зададе въпрос. Тя искаше да знае кога ще заминете за празненствата в провинцията — обърна се Каси към Латам.

— Между моите прислужници и тези на лейди Алида има пълно разбирателство и приготовленията вървят добре. Аз съм пощаден от необходимостта да проверявам годността на корабите и от споровете около належащите флотски нужди, но имам още много работа тук, така че гостите ще пристигнат там преди мене. Лорд адмиралът и аз ще заминем след пристигането на кралицата, точно навреме за откриването на бала.

Летития бързаше да съобщи на Маджи за решението на кралицата и за собственото й лошо предчувствие за лекомислената им постъпка, за която можеше да съжаляват.

Въпросът изглежда не разтревожи мисис Дънлоп.

— Добре! — възкликна тя, изоставяйки голямото си желание да разглежда Лондон. — Мистър Дънлоп ще е доволен да чуе, че съпругата му е била на прием с кралицата.

Летития се изкашля предупредително и погледна Каси. Най-после тя изпълни задължението си към гостенката.

— Fete е само за Онора Хардинг и нейните поканени гости.

Скривайки собствените си чувства относно бала, Каси тактично подкрепи леля си и заговори за приятните посещения, които те ще имат възможност да направят заедно в Лондон.

Маджи Дънлоп присви очи, докато слушаше. Тя имаше желание на няколко пъти да ги прекъсне, но ги изслуша докрай и след това се обърна към Латам. Макар че го бе наблюдавала с одобрение да целува Каси, сега тя бе склонна да го разгледа критично.

— Капитан Латам, вие ще участвате във всичко това със специални задължения?

— Да.

— Добре, тогава… — с една усмивка, която беше добре позната и караше индийските слуги в далечен Бангалор да се страхуват, тя предложи. — Поканете ни всички на бала.

— Разбира се, мисис Дънлоп. Аз отдавна съм поканил Касълмейн и сега с голямо удоволствие каня вас и мисис Пикеринг и ще направя всичко възможно, за да присъствате и трите на бала.

— Това е невъзможно — настръхна Летития, желаейки Маджи да не поема сама всичко в свои ръце. — Лейди Алида е цялата в нерви за пристигането на кралицата, бягството е друга болезнена тема и аз заявявам, че се страхувам за двамата — Фипс и Фронси, че ще бъдат уволнени на минутата, след като приемът свърши. Моята племенница е въвлечена в спор с това семейство и ние имаме строгата заповед да останем в Лондон. Суетата и разпуснатостта в тази история е последното нещо, в което искам да участвам.

— Мисля, скъпа Маджи — каза тихо Каси, — че ние сме задължени да останем тук.

Но Маджи не показа, че е чула. Спирайки погледа си на Кингсли, тя започна да го разпитва за състоянието на флота, случката в Средиземно море и му разказа за моряците, които нейният съпруг познаваше добре.

Кингсли отговаряше облекчен, че говори на тема близка до неговите задължения.

След това тя попита за лорд адмирала.

— Той е лорд Рейнолд Белвайдър, близък приятел на баща ми и на вуйчо ми. Един прекрасен човек с огромни задължения — каза Кингсли.

— Спомням си го. Анна Лусиа и аз пътувахме заедно с него за Тринидат. Това беше през 1750 година. Един внушителен млад офицер с характерен, остър нос.

— Той все още е най-внушителният. Най-добрият ръководител и тактик във флота. Но носът му не се е променил много.

Каси добави нетърпеливо.

— Той помни майка и говори, като че ли е бил очарован от нея.

— Всеки беше очарован от нея — каза мило Маджи.

— Тя беше толкова прекрасно момиче, каквото вие никога не сте виждали — поде Летития.

— Трябва да е била като дъщеря си — каза Латам и се обърна, поглеждайки право в Каси.

— Що се отнася до Каси — това е вярно — каза Маджи със задоволство. — Анна Лусиа беше така естествена, пряма и скромна, че местните жители на Тринидат я мислеха за ангел!

Забележката предизвика еднакви усмивки на забавление на лицата на Кингсли и Летития, които казаха на Маджи, че ангелските качества на Каси не бяха напълно доказани.

Маджи и Каси се разсмяха.

— Баща й беше този, който я дари със смел, дързък дух, от който Летития се оплакваше понякога в писмата си — каза тя, взимайки ръката на Каси.

Като пристигнаха пред къщата, Кингсли скочи от каретата, за да помогне на дамите да слязат и на кочияша да свали багажа.

— Съвсем същата е — възкликна с голямо удоволствие Маджи, докато оглеждаше къщата на сър Уилбър.

Докато Летития известяваше за посетителката, Каси стоеше до каретата, обхваната от силно желание да каже на Кингсли зловещата новина за гнева на краля, за която Рембо й бе писал в писмото.

Накрая, след като последният сандък, кутия за шапки и куфар бяха прибрани, Кингсли дойде при нея със скръбно изражение и умора, изписана на лицето му.

— Моето държание на кораба — каза с мъка той — бе достойно за презрение и е непростимо — гласът му заглъхна, сякаш за момент се бореше, после я заля с порой от думи. — Бях затрупан с неприятности, не всички, от които си бях навлякъл сам. Не мога да ви кажа за тях и не желая да ви безпокоя. Мога само да кажа, че случайно научих, че сте била дори повече от затворник в тази къща, по време, когато не можех да ви предложа помощ или да направя нещо, освен да се тревожа за вас. Когато Рембо дойде и каза, че сте отишли да вземете кораба за Тринидат, аз вече бях толкова премалял от тревога за вас, а като прибавим и моите собствени грижи, виждате, че бях готов за лудницата. Втурнах се към пристанището с намерение да предотвратя вашето заминаване на всяка цена. Мисля, че последното, което мога да направя, е да ви помоля най-покорно за снизхождение.

— Кингсли, скъпи — тя не се интересуваше, че той ще види сълзите й, а искаше само да го утеши. — Няма да се чувствам затворник тук в приятната компания на Маджи. Кажете ми само, какво е решил кралят за вас?

— Нищо, за което да не мога да предявя претенции — каза той, като се стремеше да заобиколи въпроса, който толкова би я огорчил.

Той докосна нежно мокрите й бузи с пръстите си, описвайки профила на лицето й.

— Ще доведе ли това до затруднения за флота?

— Не.

— Кингсли, знаете ли, че утре ще навърша осемнадесет години? Питам се, дали не бихте могли да дойдете и да вечеряте с леля ми, Маджи и мен?

Тя му се усмихна, повдигайки главата си към него, но потръпна, когато видя сянката, която премина по лицето му.

След това неговото изражение внезапно се промени и като че ли се отдръпна.

— Това е изключено.

— Искате да кажете, че не можете да ми отделите даже една вечер, когато всички са заминали в провинцията за приема?

— Трябва да ви пожелая всичко хубаво — каза твърдо той, поклони се ниско и я остави, без да каже друга дума.

 

 

Тя намери Маджи да снове из спалнята си — разгръщаше рокли, преместваше куфари с обувки, разнасяше подаръци и подлудяваше мисис Редфийлд с работата, която й възлагаше и с неизтощимата си енергия.

Летития държеше изящен том със златни орнаменти върху кожената подвързия, който беше получила като подарък от Маджи.

— Каси, този прекрасен подарък ме накара да си спомня за обещанието, което направих на Фронси да ти предам нещо, когато отида в Лондон.

Летития извади един бял плик от чантата си и с усмивка на удоволствие го подаде на Каси.

— Какво е това, за бога? — Каси извади едно пакетче и след като го разгледа отблизо, видя изсъхналите листенца от маргаритка.

— Това е едно цвете от нейния сватбен букет. Не ме питайте защо. Фронси смята, че е много важно и че ти трябва да го притежаваш. Тя очаква да го носиш и каза да си направиш някакъв специален малък джоб за тази цел.

Носът на Летития потръпна от презрение, когато изрече тези думи.

— Скъпата Фронси! Страхувам се, че не обърнах внимание на нейните заръки. Добре, сега ще уважа нейното желание.

Поставяйки цветето обратно в плика, Каси го мушна в джоба си.

— В Индия те правят нещо подобно с хороскопи — каза Маджи със свити устни. — Това е едно предзнаменование или лекарство. Тринидат е пълен с такива познания. Безобидни, предполагам.

— Езически! — каза Летития, но тя беше прекалено щастлива от присъствието на нейната стара приятелка, за да даде допълнителни подробности за това, което мислеше по този въпрос.

— Сега — Маджи притегли един стол с изражение, нетърпящо възражение, — нека бъдем наясно за едно нещо. Несъмнено, ние ще присъстваме на този бал. Ще започнем честването на рождения ден на Каси, купувайки й една хубава рокля.

Каси не можеше повече да се преструва. Очите й грейнаха от силно желание, но устните на Летития останаха здраво стиснати.

— Това е решено — Маджи предизвика Летития с поглед. — Сега, разкажете ми за този избухлив капитан Латам. Искам всички подробности, тъй като той изглежда харесва нашето момиче твърде много.

— Той е изборът на моята зълва за нейната дъщеря — каза решително Летития, раздразнена някак си от изражението на Маджи. — Днес останах с впечатлението, че той може да има други намерения. Надявам се, че не е развейпрах.

Тя погледна към своята племенница без следа от неодобрение.

— Има ли нещо определено, което да го обвързва с мис Хардинг?

— Някои вярват, че ще се разбере на приема в провинцията — каза Каси, а погледът й отбягна двете жени.

— Добре! Вярвате ли в това след ужаса и страха, който показа, когато мислеше, че сте заминали далече? — каза Маджи.

— Не знам.

Каси почувства отново студенината при раздялата с Кингсли и безразличието, което той прояви към нейния рожден ден. Обзе я страх, че кралят има намерение да го изпрати далече, заради въображаемата обида, но нейната най-голяма тревога бе Онора, призна на себе си тя.

— Не знаете? — възкликна с нетърпелив тон Маджи.

— Толкова ли е потиснат вашият дух, че не вземате участие в собствената си съдба?

— Не ми е разрешено участие, Маджи. Не беше необходимо да ме молите в писмото си да ви обещая, че няма да се омъжвам докато пристигнете тук.

— Не ви липсваше кураж, за да защитите интереса на Фронси.

Летития започна да излага своята гледна точка за моралния аспект на женитбата на Фипс и Фронси, докато Маджи нетърпеливо потропваше с крак.

Каси, преструвайки се на заета с подреждането на стаята, се обърна с гръб към тях и се отдаде на ревността си, която от толкова дълго време се бореше да превъзмогне. Въпреки, че тя смяташе Онора за по-малко от очарователна, фактът, че красотата на Онора беше възхвалявана често пред нея, си оставаше. На нейния голям бал в Бийчскейп тя без съмнение щеше да бъде на едно ниво с кралицата в печеленето на адмирации и обект на голямо внимание. За лейди Алида това ще бъде триумф, а Онора няма да има нужда от опекунство.

Тя преглътна, чувствайки буцата в гърлото си да става все по-голяма. Адмиралът изисквал вниманието на Кингсли към Онора. Но, чудеше се тя отчаяно, това нямаше ли само да даде един тласък към всичко, което Онора желаеше?

Каси трябва да бъде в Лондон, далече от него, защото тя не бе в състояние да направи нищо за него. Само Онора държеше ключа към сърцето на сър Уилбър. Само Онора можеше да окаже помощ на адмирала и на неговия флот.

Ако Кингсли избере нея, то той ще срещне неизброими неприятности. Ако избере дъщерята на лейди Алида, имаше възможност кралят да стане по-отстъпчив в своето предстоящо наказание.

Тя поклати главата си обезсърчена, като че наистина желаеше да се качи на един кораб, пътуващ за Тринидат.

Маджи прекъсна монолога на Летития с желанието да получи повече информация за капитан Латам.

— Вие би следвало да включите титлата му. Само защото бяхте на кораба и той е флотски капитан, не може да му бъде отнето неговото място в Бийчскейп. Вие помните неговия вуйчо, виконт Колеман, който се беше удавил? — каза Летития.

Очевидно бе, че повишеното настроение на Маджи бе поспаднало. Виждаше се, че дългото пътуване е било прекалено уморително дори и за нея. Тя потъна в меките възглавници на леглото, хващайки се за кръглите странични стълбове с орнаменти на старинния креват.

— Нуждаете се от чаша чай — Летития дръпна шнура на звънеца.

Маджи гледаше умолително към Каси.

— Глупаво е от моя страна, но струва ми се, че се нуждая от спокойствие и почивка за известно време. Моля, погрижете се да бъда уведомена, когато сър Уилбър се върне от парламента.

Когато двете — Летития и Каси — напуснаха спалнята, тя все още стискаше здраво страничния стълб на кревата и изглеждаше наистина болна.

Но нямаше нито бледност на бузите, нито слабост, когато мисис Редфийлд съобщи за връщането на сър Уилбър.

Така царствена, както някога, когато беше взела ръката на Хенри Дънлоп, за да отидат при индийския махараджа, или когато сервираше чай на дамите от консулството зад мрежата против комари в гостната й стая в Бангалор, Маджи излезе от стаята си, за да се бори за дъщерята на Анна Лусия, въоръжена с прости факти, които щеше да изложи пред нейния някогашен работодател.

Не се безпокоеше, че нейният домакин винаги я беше смятал виновна за брака на дъщеря му. Маджи знаеше по-добре. Той би трябвало да знае точно как тя се чувстваше. Все пак, сър Уилбър нямаше да има работа с една слугиня, а със съпругата на Хенри Дънлоп, който беше нещо като арбитър между англичаните в Бангалор.

Възнамеряваше да се заеме с неговото неодобрение към участието на Каси в бягството. Фронси, ще каже тя, беше обучена от самата нея и заслужаваше най-великодушно отношение от негова страна.

Тя ще изрази своето мнение за жалките вещи на Каси, ще го уведоми, че Алида Манселор Хардинг Тримейн беше директно отговорна за това.

Маджи силно негодуваше за усамотяването на Касълмейн в провинцията в компанията само на една възрастна жена. Колкото до нетърпимата прищявка тя да не присъства…! Добре, тя не беше изминала целия изморителен път от Индия, която бе напуснала в кулминацията на дъждовния сезон, за да спести думите за истинското място на внучката на лейди Дебора във всяко аристократично събиране!

Маджи, с късо подстриганата си коса, се движеше по познатите коридори, докосвайки перилата, гледайки масите, столовете, картините, които толкова дълго време беше помнила.

Нямаше съмнение в едно нещо. Тя беше много необходима тук, но беше добре, че бе дошла сега, както и че беше останала далече, докато детето на Анна Лусия не навърши осемнадесет години.

Тя си каза, че знае кое е правилно и кое не и как трябва да бъдат подредени нещата. Зеленикавите очи отразяваха гордост от мисълта, колко много неща, за които никога не бе споменавала, знаеше и колко безстрашна се чувстваше сега, когато бе решила да оправи всичко.

Срещата беше изненадващо кратка.

Сър Уилбър поздрави Маджи вежливо, но някак си хладно. Въпреки че не разбираше и не одобряваше идеята й за важността на нейната визита, той се покази приятен и снизходителен. Бе твърде възпитан, за да бъде груб.

Маджи го изненада с голямата промяна в нейното държание, откакто бе станала видна дама в далечна Индия. Тя го изненада, но не му се понрави.

— Касълмейн е моя внучка и моите отговорности към нея ще бъдат обсъждани само от мен и лейди Алида. Вие сте я видели от няколко часа, а ние живеем с нея от много години. Ще се занимаем с нейното лошо държание след въпросния бал. Ако не бяхте пристигнали вие, тя щеше да бъде затворена в къщата ми в Лондон. Но аз съм щастлив, че нещата се наредиха така, и ще й позволя да ви покаже града, от който толкова дълго време сте отсъствали.

— Не бих очаквала повече, ако тя беше обвинена за кражба или палеж!

Той се втренчи в нея, изненадан от нейната дързост, след което направи лек жест на неодобрение, който тя предпочете да пренебрегне.

— Вашата внучка утре ще стане на осемнадесет години — продължи тя.

— Зная това. Трябваше да замина за провинцията, но лейди Тримейн даде указания за специална вечеря.

Маджи отново поклати глава, а очите й искряха.

— Това бе едно много дълго и изморително пътуване от Индия, за да седнем да празнуваме само тримата рождения ден на единствената ви внучка от страна на Тримейн — каза най-после тя.

Монокълът падна и провисна на ревера на сър Уилбър, но той не го забеляза, тъй като бе учуден от предизвикателството в нейното изказване. Най-после той премести монокъла и успя да се усмихне с мъка.

— Да — каза той. — Вашето становище е ясно. Добре, аз няма да ви задържам повече.

Но тя не можеше да бъде отстранена така лесно.

— Надявах се, че вие ще пожелаете да разберете защо аз гледах на моето идване тук, по това време, като на мисия на моя живот.

Тонът й като че ли го подканяше да й зададе въпрос.

— Разбира се, разбира се — каза той двусмислено, вече съвсем нетърпелив. — Поетът казва: „Да докоснеш още веднъж бреговете на родна Англия.“ После, вие също сте любопитна да видите детето, което сте оставили толкова отдавна в Тринидат.

Усмивката й беше смразяваща, а погледът — твърд.

— Сър Уилбър, тъй като вие не желаете да проявите интерес и да разговаряте с мен по въпроса за раждането на Каси, мястото, правата и привилегиите й сега, аз се отказвам да говоря, като възнамерявам да разкажа това, което знам, в най-благоприятен за мен момент и в най-неудобен за вас.

Безмълвен, той я наблюдаваше да се отдалечава царствено, след като беше произнесла това последно поразително по своята безочливост и нахалство изречение.

Изпълнен с възмущение и досада той позвъни за портвайн и си помисли, че може би лейди Алида беше права за момичето. Каси трябва да бъде изпратена в Индия с тази мъчна и властна жена, която не беше оправдала неговото доверие, когато той повери собствената си дъщеря в нейните ръце.