Брийн Джилбърт
Прегърни ме силно (13)

Глава XIII

Каретата, наета от лейди Брекенридж, се движеше тежко по отъпканите провинциални пътища в тъмнината. Каси не беше спала две нощи и сега спеше като упоена на рамото на Фронси. Ян Фипс, седнал отсреща, се вглеждаше по посока на своята възлюбена, въпреки че не можеше да я види.

Фипс и Фронси не разговаряха, но бяха заедно в мислите си. За Фипс беше лесно да скрие писмата на Каси до лейди Миньон и Саймън Дънстрийт в един пакет и да го бутне във файтона, с който се разнасяше пощата. Даже тяхното среднощно заминаване се бе уредило неочаквано добре, тъй като Морайрити с по-голяма част от състава на прислугата замина, за да изпълнява задълженията си в Бийчскейп, където приготовленията за бала не бяха на нужната висока.

Загрижеността на лейди Алида за работите в двете домакинства изглежда бе благотворен знак на Провидението. Най-големият източник на безпокойство за Каси бяха предупрежденията в писмата и на двамата — Онора и сър Уилбър, че виконт Латам можеше да бъде домакин задочно, т.е. да не присъства на отварянето на Бийчскейп.

Каси чу оплакванията на лейди Алида, че това щяло да разбие сърцето на Онора, изтръпнала от страх. Ако Кингсли, както Рембо мислеше, си бе навлякъл гнева на краля, то тя силно се възмущаваше от това, но ако крал Джордж щеше да го възпре от участие в бала, по случай рождения ден, то това не я интересуваше въобще. Въпреки думите му, изречени при тяхната среща в папратовата долчинка, той никога не я беше убеждавал, че тя ще води котильона заедно с него или даже, че ще я обслужва по време на бала на Онора. Ако той бъде задържан в Лондон — надеждата започна да пулсира във вените й — може би ще го види, след като тя реши въпроса с брака на Фронси.

Изтощителните усилия, които положи, за да заблуди леля си, да обуздае редуващите се изблици на въодушевление и песимизъм на Фронси и да наблюдава хладнокръвния, сигурен Фипс в изпълнение на нейния план, може би бяха една благословия. Тя беше прекалено погълната от тяхното тайно бягство, за да мисли постоянно за възможното негодувание от страна на дядо й и безспорната ярост на лейди Алида, както и за гнева на краля и възможното отмъщение, което можеше да сполети нейния любим.

Ян Фипс се обърна нежно към Фронси:

— Трябва да затвориш очите си.

— Ох, не мога. Прекалено възбудена съм.

— Знам — засмя се той в тъмнината.

Каретата следваше пътя си. Кочияшът извика подканящо на конете, а Фронси въздъхна дълбоко.

— Моята господарка си навлече куп неприятности заради нас, нали Фипс?

— Страхувам се, че е така, но ти не трябва да се тревожиш за това. Не искам никога да се тревожиш.

В тъмнината на каретата думите му прозвучаха толкова нежно, че тя можеше да му отговори само с усмивка.

Те потънаха в мълчание за известно време. След това той заговори отново.

— Бих искал да видя Морайрити, когато открият, че сме избягали. Ако не бяха каруците, конските впрягове, чуждите карети, движещи се непрекъснато напред-назад във връзка с приготовлението на бала, ние никога нямаше да можем да наемем тази карета!

— Не. Нито пък да наблъскаме нашите чанти под платнището. Бих искала да видя лицето на лейди Тримейн. Разбира се, бележката, която мис Каси остави на леля си, щеше да бъде открита своевременно. Бедната мис Каси. Чудя се, Ян, какво й направихте! Да настоява тя да ни ожени, е едно нещо, но никога не трябваше да позволяваме да стане по този начин. Ако нейната приятелка лейди Брекенридж приюти и трима ни… — гласът й изразяваше съмнение.

— Чу какво каза мис Каси — ниският глас на Ян я умоляваше. — Било то при лейди Брекенридж или при лейди Рамбо, ние веднага ще намерим работни места. Мис Каси ще живее при лейди Брекенридж, но ти и аз може да се заловим за работа и на някое друго място. Ще бъде чудесно. Ти ще можеш да я виждаш по всяко време, когато пожелаеш.

— Не съм сигурна, Ян. Въобще не съм сигурна.

— Добре, тогава тя ще може да вземе нещо за шиене и ще живее с нас.

— Тя не може да направи това! — Фронси беше категорична. — Тя е дъщеря на собствената дъщеря на сър Уилбър!

Както той добре знаеше, Фронси Сен Пиер държеше да има едно полагаемо се място за момичето, което лежеше спящо до нея. Фронсина никога нямаше да приеме нещо унизително за своята любима господарка.

Ян се засмя нежно и се пресегна към Фронси, но ръката му не можа да я докосне в тъмнината.

— Моя прекрасна птичко с красиви пъстри пера — прошепна той едва ли не на себе си, — ако мълвата за нашето пътешествие достигне до ушите на сър Уилбър, то може да намерим полицаи пред вратата на преподобния мистър Дънстрийт, когато пристигнем там! А ти се тревожиш дали твоята господарка ще си получи полагаемото й се или не.

— Не — каза Фронси с особен глас. — Аз не се тревожа за нищо, скъпи. Всичко ще се разбере скоро.

— Фронсина, какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че съм взела мерки някои неща да не се случат. Не забравяй, че познавам и се грижа за мис Каси по-дълго, отколкото който и да е в Лондон. По-дълго, отколкото Маджи, която ме обучи за тази работа. Предполага се, че аз ще се грижа за моето дете и че няма да й създавам неприятности, като ми помага.

— Не разбирам.

— След като тя пожела да направи всичко това с каретата и бягството, така че ние да можем да се оженим, както му е реда — с доверен свещеник, то тогава зависи от мен да направя нещо в замяна.

— Разбира се, момичето ми, и двамата имаме това чувство. Но какво можем да направим?

Смеейки се тихо, Фронси му обясни:

— Направих едно от заклинанията за закрила на баба ми. Това е единственото, което някога съм се опитвала да правя и то много отдавна в Порт ъв Спейн. Моята баба, Джейс, направи едно, преди да напуснем Тринидат с леля Летития.

— О, но — протестира шепнешком той, изразявайки нежно порицание — любима, винаги си казвала, че няма нищо вярно в тези работи.

— Знам — каза много бавно Фронси, — но аз трябваше да направя нещо. Наистина ли мислиш, че само късметът попречи на прислугата и на лейди Алида да не забележат нищо, докато ти и мис Каси уреждахте бягството ни? Какво попречи на мис Летития, с цялото нейно любопитство, да не подуши нещо?

— Искаш да кажеш, че това е заклинанието, Фронсина? — попита Ян с благоговение.

— Във всеки случай. Но аз го направих по един особен начин. Исках да омагьосам мис Каси, за да ни помогне, но така, че нищо, което тя направи за нас, да не й причини зло.

— Какво ще кажеш за една магия за нас?

— О, Ян, скъпи, какво можем да желаем повече от това, което имаме?

Той издаде тих звук на благодарно съгласие и започна да говори, но след малко спря. Каси се размърда, шепнейки нещо, докато Фронси се обърна към нея, успокоявайки я, като произнасяше неразбираеми думи, за да я приспи отново.

Но Каси повдигна глава, чу трополенето на колелата на каретата и за момент се зачуди в тъмнината как беше попаднала тук. Тя се изправи, спомни си за Фронси и потръпна от удивление от това, което беше направила.

Следващата й мисъл бе сънят й, в който се бе появил Кингсли. Тревожният фрагмент от него бе, че тя го видя да стои необичайно сковано, казвайки, че му е наредено да замине за Франция. Лорд адмирал Белвайдър, застанал зад него, я гледаше навъсено и блъскаше Кингсли да побърза.

Писмото на Грегъри Рембо и тревожните думи на лейди Алида за положението на Кингсли се появиха бледо във все още замаяното й от люшкането на каретата съзнание, за да уравновесят безпокойството й към Фронси до този момент.

— Дълго ли пътувахме? — попита ги тя, за да прогони тревогата от това пътуване, което сънят й бе засилил.

Ян отговори успокоително и настоя тя да поспи още малко, но вместо това, Каси прибра на една страна пелерината си и дръпна главата на Фронси върху рамото си.

— Фронси би трябвало да е изморена — каза гордо той, — но не е.

— Ти си този, който би трябвало да е най-изморен, Ян. Ти свърши всичките си обичайни задължения и в допълнение направи всичко това възможно!

— Мис Касълмейн, вие направихте всичко. Искам да знаете, че Фронси и аз сме ви признателни за цял живот. Можете да разчитате на нас за всичко, което е във възможностите ни да направим за вас.

— Тогава, ще помоля и двама ви, да се обичате и да бъдете внимателни един към друг.

Въпреки, че изглеждаше дълбоко заспала, Фронси кимна в потвърждение на думите на Ян.

Каси се отпусна на тапицираната седалка, опитвайки се да почувства същата увереност, която тя показа пред тях, но не можеше да подреди безпорядъка на мислите си.

В тъмнината тя сякаш виждаше лицето на любимия си, който гледаше към нея така, както й се бе присънило. Сините, блестящи очи бяха странно сериозни и цялата негова радост от живота и от любовта му към нея, беше изчезнала от тях.

Тя почувства внезапен страх, тръпнещо желание да го види и неизвестно лошо предчувствие за Кингсли, за себе си и за двойката, която й бе поверила съдбата си.

— Кой е там? — наруши тишината кочияшът, викайки с висок глас, от което краката й се подкосиха.

— Разбойници! — настръхна Фронси и се изправи. Проблясък на фенер освети каретата за момент и отмина. Конете спряха, тропайки шумно с копита, а след това внезапно стана тихо.

Каси чу Ян да казва нещо на Фронси, а гласовете на кочияша и на непознатия отвън се повишиха.

Не, молеше се тя. Нищо не трябва да се случи сега.