Брийн Джилбърт
Прегърни ме силно (11)

Глава XI

Каси беше толкова възмутена, че даже не искаше да го погледне. Тя седна на зида и докосна с пръсти заслепените си очи, които я боляха, все още преживяваше нечестността на неговото държание.

Той нямаше вид на човек, който има намерение да се оправдава:

— Беше подло и оскърбително — и неотразимо. Яздих до тук, за да ви изненадам, и признавам, малко се престарах.

— Да ми извадите очите с един необикновен начин за поздрав.

— Не може да съм ви причинил болка, но съжалявам, че ви изплаших.

Беше облякъл отворена риза от бял лен с богати ръкави, безукорни панталони за езда и лъскави ботуши.

Каси, под въздействието на шока и яростта, не можеше да анализира чувствата си, а и не правеше усилие да се опита. Знаеше само, че кипи от недоволство и умира от яд за безцеремонното му високомерие, хубостта му и за неговото самодоволство.

Мразеше очите, които светеха като скъпоценни камъни, непоносимата грация, мразеше даже кожата с приятен слънчев загар, лъскавата, гъста коса, леко завита сега от топлината при язденето му от Бийчскейп.

— Какво правите тук? — гласът й беше студен и твърд като стомана.

Кингсли се усмихна и заговори много нежно:

— Връщате си обръщението, с което веднъж ви поздравих, със съвсем същия груб въпрос — и се разкайвам за това — и с различен тон той добави: — Исках да ви видя.

— И в типичния ваш стил се уверихте, че няма никой наоколо, за да го направите.

— Не разбирам.

Тя се разсмя надменно.

— Нито пък аз разбирах навремето. Но след това стана ясно. Онзи следобед у лейди Рембо, когато вие едва успяхте да си припомните, че се бяхме срещали, и отказахте повече от една усмивка, когато се уверихте, че никой не ни наблюдава в градината.

— Моята лейди се оплаква от мен с превъзходен довод. Аз съм неловък и в пиенето на чай и в играта на „сляпа баба“.

Напълно спокоен, той седна безгрижно до нея на стената.

Каси се изправи инстинктивно и се затича към Стартбрайт, чувствайки, че сърцето й ще се пръсне. Тя му свирна леко, конят спря да пасе и тръгна към нея.

Кингсли скочи от зида, извика я нежно, за да я възпре, настигна я и обгърна кръста й с ръка. Тя блъскаше ръцете му, които я прегръщаха, с юмруците на двете си ръце, стъпвайки на краката му с токовете на старите си ботуши.

В напрегнатата борба те не казаха нито дума. Тя се опита многократно да се освободи и да избяга от него, но той беше много силен. Тя се задъхваше болезнено, фибите й се разхлабиха и паднаха от косата й, разпилявайки я. Почувства сълзи в очите си, но той стоеше здраво на мястото си и не я пускаше. Отново тя се помъчи да се освободи от него, задушавайки се от гняв и обида, и още по-яростно го настъпваше по краката.

Без усилие той я завъртя, погледна я развеселен и я целуна. Тя усети вкуса на смесицата от собствените си сълзи, на кичури от косата си и на незабравимите му устни. Те стояха така безмълвни и неподвижни, докато възторгът, почувстван след отвратителния шок от неговата „скрита атака“, заличи горчивината. Нежните му ръце бяха всичко, което тя познаваше на този свят и което я интересуваше.

Неговите устни, лицето му до нейното и силата на прегръдката му я поразиха с такава сила, че тя ги усещаше с всяка клетка на тялото си. Чувстваше се преродена и с желание да потъне още по-дълбоко в морето на този възторжен, спиращ дишането момент.

Кингсли притисна главата й до своите гърди и произнесе името й много бавно, отново и отново. Лицето й, до хладната му ленена риза, гореше от бушуващата й кръв, когато той вплете пръстите си в нейната разрошена коса.

Тя притисна устните си до гърдите му и усещайки неговите устни на слепоочието си, си представи, една почти неуловима музика в това красиво място, сред спокойната зеленина. Това беше мелодия, която тя си спомняше само до половината и на която дълго време бе отказвано да изплува в съзнанието й.

— Бяхте толкова красива, като прескачахте стената от жив плет — каза той, — че почувствах как сърцето ми спира да бие.

Той погледна в очите й. Каси видя гордост и учудване, изписани на лицето му, което говореше повече, отколкото неговите словесни похвали.

Птици описваха грациозни дъги от отдалеченото дърво и кацаха на покритата с листа клонка над тях. Толкова радостна бе възбудата на Каси, че тя мислеше, че полетът им, точно в този момент, е дар за присъствието на Кингсли. Тя отново долови една уловима, но прекрасна музика да се носи около тях.

Топлата земя, старите дървета, цветята, мъжественото му тяло и всичко, което той представляваше, я изпълниха с едно желание, което тя трябваше да осъществи. Тя го хвана за ръката и започнаха да тичат.

Заедно, те се втурнаха в синевата на деня, надпреварвайки се по зелената, мека като кадифе трева, ръка за ръка, между широките сенки на дърветата, чиито корони бяха обсипани с листа, по тесния мост, през пъстротата на цъфналите храсти, минаха покрай килим от ярко цъфнали жълти цветя и се спуснаха накрая в едно обрасло с папрат кътче, покрито с бръшлян, като с дебела черга, което ги приюти и скри под сянката си.

Задъхана и засмяна, тя зърна едно късче от ведрото небе, което проблясваше през високите клони над главите им, и след това се загуби в тъмната синева на неговите очи.

— Погледнете, мила моя — докосна той бузата й. — Виждате ли тези златни цветенца? Нека да видя, дали мога да си спомня как се плетеше? Ще ви направя пръстен.

Разпуснатата й коса улови светлината, докато тя му помагаше да съберат малките цветенца, затаила дъх от силно желание за неговия първи подарък.

Стебълцата бяха влажни и податливи, докато той работеше. Той постави внимателно пръстена на малкия й пръст и целуна един по един пръстите на ръката й.

— Моя красива, жестока, царствена Касълмейн, носи го винаги, докато намеря глухарчета и изработя по-дълготраен накит.

— Никога няма да се откажа от този — каза строго тя и погледна нагоре, без да се усмихва, а той се разсмя, гледайки надолу към нея.

Небето бе изпъстрено с клоните на дърветата и пухкавите облаци, бавно носещи се над главите им. Стартбрайт изцвили в далечината, напомняйки за себе си, докато Каси гледаше втренчено клюмналите, малки, жълти цветчета на нейния пръст, и сякаш отново чуваше думите на Кингсли.

Както лежеше на земята, тя обърна лицето си към него, показващо чудото, което ставаше в нея в този прекрасен ден, отразено в кафявите й очи, пламнали под извитите й вежди.

— Моя малка любов — едва прошепна той, целувайки я нежно, докато тя почувства едно силно желание да я завладява и устните им се сляха така страстно, че те останаха да лежат бездиханни на меката трева в едно мълчание, което говореше много повече от всички думи.

— Дешифрирах името ви — каза след дълго мълчание той. — От КАСЪЛрок и ТриМЕЙН става КАСЪЛМЕЙН. Звучи като поезия.

Тя се опита да изрази нейните чувства за името му, което беше повтаряла стотици пъти, но не успя.

Когато Кингсли рецитира строфи от Бен Джонс „Нашите красавици не са наши“, тя отмести втренчения си поглед от неговото лице към заплетените папрати, красивите вековни дървета, прибавяйки към всичко това и натрапчивата интонация на гласа му и музиката, която тя чуваше, че се носи над повърхността на земята.

— Днес всяко стръкче трева е чудесно като тази поезия — каза му нежно тя.

— Знам — кимна той. — Въздухът е опияняващ като вино. Онези камъни, ей там в зида, са образи на омагьосани друиди^[1]. Виж, те носят зелени, покрити с мъх перуки.

— Притежава ли някога морето тази красота, Кингсли?

— Красиво по един напълно различен начин — жестока красота.

Той взе ръката й и я притисна леко до бузата си.

— Добре ли се развиват нещата за Кралския флот? — попита тя.

Той затвори очите си, после ги отвори, явно наслаждавайки се на нейния образ, и като че ли по този начин искаше да е допусне някаква сянка да застане между тях. Накрая той каза:

— Посредствено, страхувам се — въздъхна той и й се усмихна. — Преди сто години, когато холандците доплуваха в Мидуей и изгориха английските кораби, тогава трябва да е било най-лошо.

— Какво е успокоителното през 1770 година?

Той поклати глава.

— Тази година френският и английският флот са в отчайващо добро състояние, любима.

Все още ръката й беше там, където той я бе поставил, на неговата буза. Тя вдигна едната си вежда, усещайки загрижеността на тона му.

— Състоянието на краля и страната не е причината, заради която дойдох да ви видя, Касълмейн. Ще ви разкажа за всичко това по-късно. Най-напред бих искал да обсъдим само нашите лични отношения.

— Да?

— Спомняте ли си нашата среща, когато ви намерих на стълбите в хотела „Крал Джордж“?

Като откъсна стрък папрат, с дълга цепнатина по дръжката на стеблото, чиято гладка повърхност бе покрита с роса, Каси легна по гръб с усещането, че те бяха попаднали в рая.

— Всеки момент от нея, Кингсли.

— Позволете ми да знам тогава как стоят нещата между вас и дядо ви. Защо сте отказали предложеното ви от лейди Брекенридж гостоприемство?

— Вие знаете за него?

— Говореше се за това в Лондон. Почитаемите — Пайтънс и Атертон нямат добри чувства към лейди Тримейн и имат голяма слабост към вас.

Тя лежеше притихнала, чувствайки се смутена заради дядо си, но повече заради самата себе си.

— Надявам се, че сте разбрали защо отговорът ми на поканата на лейди Миньон бе отрицателен.

— Аз… да разбера такава възвишеност и величие? По никакъв начин — той пусна ръката й и седна.

— Така ли? — възрази тя. — Да искам да спася моя дядо от унижение? Да не изоставя леля си, която обичаше моята майка и ме доведе в Англия?

— О, Касълмейн Томас! — изтръгна се от гърдите му един любовен вопъл. Той я взе в прегръдките си, целувайки очите й, които беше закрил с ръце, когато пристигна и я видя да лежи на зида. — Вие се държите като истинска богиня на търпението и добрината! Вашият дядо глези и задоволява желанията на дъщерята на съпругата си, докато вие стоите в ъгъла до огнището. Лейди Тримейн напъхва Онора във всички събирания в Лондон и почти играе нейната роля в ухажването и флиртуването, за да спести безпокойството на дъщеря си. Вие отказахте милото намерение на лейди Брекенридж, за да спестите чувствата на дядо си. Но вие сте седемнадесетгодишна и още не сте обличали бална рокля или водила котильона^[2].

Каси настръхна, отвърна лицето си от неговите блестящи сини очи и отговори обидена:

— Нямам нужда от съжаление. Най-малко от вас.

— Аз да ви съжалявам? — протестира виконт Латам. — Преклонението ми към вас съжаление ли е?

— Преклонение? — повтори тя, без да му вярва. — Преклонение ли е това, да ме вземете за слугиня в Бийчскейп и отново за такава у лейди Миньон, а няколко часа след като се бяхме срещнали в хотел „Крал Джордж“, вие не можахте даже да ме познаете на чая у лейди Рембо? И това вие наричате преклонение?

Той не се усмихна. Беше изцяло погълнат от нейните думи, тялото му бе отпуснато, а лицето му безизразно.

Загорялото лице на Кингсли, светлата коса, даже замислената сериозност на сините му очи привличаше погледа й с магнетична сила. Тя нарочно се извърна и се втренчи, обхващайки с поглед покритата със зеленина беседка. Каси хвана ръцете си и ги стисна силно.

— Щеше ли да бъде различно — попита накрая тя, — ако бях протеже на лейди Брекенридж? Щяхте ли да оставите Онора, когато бяхме в замъка на лейди Рембо и да дойдете при мен и с очите си да ми напомните за предишната вечер в хотел „Крал Джордж“? Нямаше ли да флиртувате повече с Онора или с майка й и само мен да водите по балове и siorees, давани в чест на кралския флот?

— Недейте! — заповяда той с една-единствена дума, изправяйки се, за да вземе ръката й и да я поднесе към устните си, преди тя внимателно да я изтегли.

— Просто не говорете така — обърна се накрая умолително към нея и се опита отново да я привлече към себе си.

— Отговорете ми — главата на Каси бе високо вдигната, слънчевите лъчи съживиха падащите на вълни гъсти къдрици. Блузата с избелял кафяв цвят подчертаваше още по-силно цвета на нейното заруменяло, сериозно лице с огнени кафяви очи.

— Касълмейн, обвинявайте ме, ако това ви успокоява, но в интерес на истината, през това време аз вярно служех на адмирала и на кралския флот, когато толкова силно желаех да ви отведа и да ви взема в обятията си.

— Съжалихте навярно! — гласът й бе остър и искри проблясваха в очите й. — Как това служи на адмирала, да ме отбягвате нарочно и да не ми кажете нито дума, докато не останахме сами в градината на лейди Илейн? Адмиралът бе в състояние да служи на флота, макар че ме поздрави сърдечно и разговаря с мен накрая.

Кингсли се извърна от нея към зелените клонки, надничащи през беседката, и изучаващо разгледа камъните на старинния зид зад овощните дървета.

— Аз съм — каза бавно той — толкова радостен да бъда причина за вашата ревност и в същото време, толкова ядосан, че трябва да обяснявам моето държание, че не знам дали да ви целуна или добре да ви напляскам!

Каси настоя студено:

— Бъдете ядосан! Какво можете да кажете за онзи следобед, когато притискахте ръката на Онора до вашата?

Нарочно разпалвайки стария огън на гнева, който тя от толкова дълго време подхранваше, Каси наблюдаваше как веждите му се повдигнаха, мускулите на лицето се напрегнаха и тя призна пред себе си, че никога не бе виждала такава чудесно изваяна глава, изглеждаше даже по-привлекателен и симпатичен, когато бе в плен на това силно раздразнение.

Той я хвана грубо за раменете, красивите му очи гледаха студено.

— Тук, в нашия рай, в този изключителен ден, аз не разигравам лондонската игра, в която ролята ми бе „играчка“ за ухажване! Ако това беше Пал Мал аз щях да те обвиня, че прекара прекалено дълго време с Грегъри Рембо, щях да ти се скарам, когато те видях да хукваш към будоара на неговата майка, когато влизах в залата, където ти стоеше, да те смъмря заради високомерното ти държание в градината с розите.

Начинът, по който бе хванал ръцете й и я бе разтърсил, й причиниха болка.

— О, да. Това е толкова вярно, колкото и досадно, че в любовната игра, така както тя се играе от празноглавците в Лондон, тя трябва да го обвинява, а той на свой ред трябва да предяви претенции към нея и фалшивата битка на полуистини и лъжи да бъде проведена, защото те са уморени от докосването на устните си и твърде загрубели, за да разменят нежни погледи. Те се подиграват на всички чувства, приемайки позата на дребнаво оплакване, и мислят, че имат върховното право да не ги одобряват. Добре, аз нямам вкус към такъв празен ритуал, който да споделя с вас. Нито пък време!

Тя се освободи от ръцете му.

— О, вие нямате, наистина? — тя се опита да бъде надменна, но не успя, защото въздействието на неговите думи и тонът на гласа му я изпълниха с боязън.

— Точно така. Нямам. Очаквах, че нашата нежна среща в „Крал Джордж“ ви е показала, при кого е моето сърце през цялото това време. Очаквах, че вие ще осъзнаете и ще разберете, че аз бях морално задължен, като пръв адютант на лорд адмирала, да му помагам навсякъде и по всякакъв начин и да защитавам интересите на флота.

— И аз трябва да повярвам, че това изискваше вашето презрително отношение към мен по време на чая, даден в чест на организаторите на базара, състоял се, за да помогне именно на този флот.

— Вярвайте във всичко, което ви харесва, но имайте любезността да ме и слушате.

Той млъкна, като че ли нещо го възпираше и изглеждаше огорчен.

Сърцето й замря, когато видя неговото изражение, което разтълкува като виновно.

— Е…?

— Каси — каза умоляващо той, — понасям най-обременяващото задължение, с което адмиралът ме е натоварил, и не желая да ви говоря за това. По настояване на моя шеф, от мен се очаква да положа всички усилия да…

Отново израз на недоволство и отвращение се изписа на лицето му.

— Възложено ми е да положа всички усилия, за да предразположа лейди Алида да пожелае да направи каквато и да е услуга на племенника на нейната отдавнашна любов, виконт Адриан Колеман от Бийчскейп.

Латам отпусна ръцете си и отстъпи назад с една студена усмивка на устните си.

— И заради тази благородна цел вие не се отделихте от Онора дори на сантиметър през целия онзи следобед!

— Изненадан съм от вас, мис Томас. Сигурно знаете, че за съпругата на дядо ви няма друг начин да я накарате да направи услуга, освен чрез нейната дъщеря.

Изваяна като от мрамор, тя застана с лице към него, гледайки го безизразно и безразлично.

— Така, ако флотът ви възложи, вие ще се ожените ли за Онора, ще бъдете едно опитно зайче на лейди Алида, ще придружавате дядо ми в задоволяването на всички желания и на двете и няма да си позволите повече от едно кимване с глава към тези, които тайно сте целували?

Тя каза много повече. Думите се лееха от собствените й уста и тя ги чуваше, невярваща, че може да произнесе такива противни слова, но бе безсилна да ги спре.

— Мисля — каза бавно той, като че ли от голямо разстояние, — че моята лейди Алида прави добре, като ви държи в провинцията, а сър Хорейс Брекенридж е щастлив, че вие не приехте поканата на лейди Миньон. Вие сте красива, интелигентна и прекрасна ездачка, но притежавате един вбесяващ инат и сте завладяна от отвратително настроение. Вие имате склонност да преценявате смисъла на нещата чрез вашата изкривена, объркана, абсурдна логика, колкото и грешна да е тя, а притежавате и язвителен език.

Тя можеше само да го изгаря с погледа на очите си, усещайки края на техния ден, спирането на вълшебната музика. Чудесното настроение си бе отишло. Всичко между тях се бе разпаднало. Нищо не остана.

Кингсли тръгна към храстите, които оформяха входа на това убежище. Тя го видя да се навежда и крачи под ниските клони. Той не погледна назад.

Болка, толкова мъчителна и остра, стегна гърдите й, че тя беше принудена да извика. Тя стоеше, неспособна да се помръдне, болна от твърдостта на собствената си воля, твърдост, която й забраняваше да се затича след него и да го задържи, като в същото време знаеше неизбежните последици, че трябва да прекара останалото време в страдание за този арогантен, упорит, мълчалив мъж, който я бе завладял.

Под прикритието на листата тя го наблюдаваше да се отдалечава с непоколебима крачка към мястото, където бяха конете им. В един момент, преди тя да извика името му, видя, че той се обърна и погледна към нея.

— Кингсли, чакай!

— О, моя Касълмейн!

Срещнаха се с измъчени лица, все още изпълнени със страх от опасността, която още не беше отминала. Той я вдигна от земята, а тя се притисна към гърдите му. Можеше само да изговаря името му и се опитваше да се притисне още по-силно към него, да стане част от този мъж, който беше като бог за нея.

Той я постави на земята до ствола на едно дърво и погледна в очите й, дишайки учестено.

— Моя скъпа любов, казах в яда си думи, които нямах намерение да кажа — каза най-после той.

Трептящ огън озаряваше очите му, разпалвайки огъня в собствената й душа, когато той взе лицето й в ръцете си.

— Вие ме обичате — заяви тихо той.

Обуздавайки гордостта си, за което не се разкайваше, тя не отговори, а само поклати глава, между галещите я длани, в знак на съгласие.

— И вие знаете, че аз ви обичам — й каза просто Кингсли.

И двамата стояха и се наслаждаваха на признанието, което всеки от тях четеше в очите на другия. Стояха толкова близо, че тя чувстваше как те двамата се сливат в един дух и едно сърце.

Лек ветрец раздвижи листата на дърветата в приятна монотонност, безгрижна птичка подхвана песен, чиито тонове приличаха на звука от сребърен водопад, аромат от зрели плодове, които растяха близо до зида, се усети във въздуха около тях.

— Ако вие живеехте с лейди Брекенридж, ние можехме да се виждаме, но това би било мъчение за нас, предполагам — каза унило той. — Вашият дядо има ръководна роля в парламента и е станал близък на краля. Флотът го умолява за подкрепата му, а това означава, че аз трябва да ухажвам дамите Тримейн, с надеждата, че сър Уилбър ще защити нашата кауза.

Тя го погледна, проумявайки значението на думите му, но неспособна да отговори. Ако Кингсли трябваше да ухажва лейди Алида и дядо й, то животът в Лондон би бил толкова жалък за нея, колкото този нерадостен следобед в замъка на лейди Рембо. Онора можеше да претендира за неговото пълно внимание.

— Намерението на лейди Миньон да ме задържи в Лондон, щеше да бъде една грешка.

Той въздъхна, кимайки с глава, и каза:

— Освен това, не би ми харесало да ви виждам като съперница на Онора в един кръг от познати или да се излагате на ухажването на бездейната компания на Рембо.

— Грегъри е добродушен и сърдечен и аз го харесвам — призна равнодушно тя. — О, ако само можехте да останете в Бийчскейп, Кингсли.

— Това е отчасти причината, която ме доведе в провинцията. Ще отворя замъка и ще наема персонал, поради една причина, която може да ви разгневи, като я чуете.

— Обещавам ви, че няма да се разсърдя — каза тя възбудена.

— Лейди Алида има намерение да даде светско тържество, на което да покани всички женкари и контета на Лондон, порцеланови кукли и майките им, обезумели от завист. — Той направи гримаса. — Това са едни безполезни усилия, които ми отнемат половината от времето за сериозна работа. Това събитие ще ознаменува осемнадесетия рожден ден на мис Онора. Понеже лейди Алида веднъж се е надявала да бъде господарка на Бийчскейп и понеже списъкът на поканените на бала бил толкова дълъг, че гостите нямало да могат да се настанят в Касълрок, то аз получих нареждане да отворя Бийчскейп. Това се смята за толкова важно нещо, че адмиралът ми даде отпуск за осъществяването на тази мисия.

Каси отново почувства силен гняв да се надига в нея. Дръпна се от дървото и се тръшна на тревата.

— Но защо е това отвратително обвързване на съдбата на кралския флот с един глупав бал в чест на рожден ден? Как може такъв благороден, здравомислещ човек като адмирал Белвайдър да изисква тази недостойна работа от вас? Да се подмазвате и да играете на флиртуване! Това е под вашето достойнство! — избухна в ридания тя. — Да отворите Бийчскейп заради Онора! Това разби сърцето ми!

Той я привлече към себе си, допирайки само челото си до нейното. Държеше я толкова здраво, че тя едва можеше да диша.

— Вие ще бъдете на този бал и ще водите котильона с мен.

— Лейди Алида никога няма да иска и да чуе за това.

— Поставих вашето име в листа за гости и нито лейди Алида, нито Онора ще посмеят да ми се противопоставят. Това е условието за моето участие.

— Това е едно условие, което те лесно ще забравят — каза тя, но обгърната от неговите ръце не можеше да се терзае повече за това.

Тя беше приятно изненадана от факта, че той бе помислил за нея, заемайки се да осъществи плановете на лейди Алида. Да води котильона с Кингсли в Бийчскейп беше за нея най-прекрасната, но и нереална мечта. Това, че той беше пожелал тази мечта да стане истина, бе достатъчно.

— Лейди Алида ще се хвали на всички, че отваряте Бийчскейп за честването на рождения ден на Онора. Това ще я направи много търсена за покани, но как, скъпи, как това ще помогне на адмирал Белвайдър?

Облегнат назад до ствола на дървото, Кингсли гледайки в нея описваше усилията, които адмирал Белвайдър полагаше, за да се справи с приближения кръг „приятели на краля“, които имаха такова голямо неофициално, но решаващо влияние над крал Джордж Трети. Групата, от по-малко от десет мъже, се съгласяваше с всяко мнение на своя владетел, като внимателно следеше противоположни становища да не бъдат допуснати да достигнат до неговите уши.

Тези вежливи подлизурковци бяха толкова убедени, колкото и кралят, че Франция и Испания бяха достатъчно уязвими, за да си позволят да ги атакуват, и че колонизаторите в Америка щяха пасивно да приемат всички изисквания и щастливо да плащат всички данъци. „Приятелите“, съпругите им и близките им познати повтаряха като папагали идеите, произлезли от самия крал, а от това следваше изолирането на Негово Величество от неоспоримите факти, които той на всяка цена трябваше да знае за доброто на империята.

— Виждате, мила моя, дядо ви и сър Хорейс Брекенридж са най-влиятелните мъже в парламента, които не са от „Приятелите“ и все още се ползват с благоволението и любезността на короната. Лорд Белвайдър се е заел да се справи с абсурдното невежество, което цари във високото място — работа, която го кара да се чувства отчаян. Някой, с извоювано положение и такт, трябва да каже на краля, че настроението на заселниците в Новия Свят е достигнало до точката на кипене и че Франция и Испания са понастоящем по-силни по море от нас. Това или трябва да се разбере, или ще доведе до самоубийството на английските надежди.

— Чухме по косвен път, благодарение на клюките на прислугата, че дядо ми е променил мнението си за колонизаторите и подкрепя идеята за събиране на данъци от тях, всеки път, когато парламентът се нуждае от пари.

— Това е така и въпреки че аз съм на съвсем друго мнение, не мога да кажа, че това е съвсем зле за флота. Промяната на становището му дава на Тримейн възможност да бъде близо до краля, а точно това желае адмиралът. Ако вашият дядо спечели благоразположението на така наречените „Приятели“, то ние можем да излезем от тежкото положение, като ги осведомим за нашите флотски нужди посредством сър Уилбър.

— Могат ли лейди Брекенридж и сър Хорейс да бъдат от полза?

— Надявахме се на това, но отлично организираният базар на лейди Миньон в помощ на флота, бе, колкото и иронично да звучи, до известна степен пречка в това отчаяно дело. Когато сър Хорейс изрази своите забележки относно бедите, които претърпя флотът, всички, включително и кралят, предположиха, че той преувеличава случая, защото неговите чувства бяха на наша страна.

Нежно галейки пръстена от крехки, жълти цветчета, Каси почувства неговото безсилие. Тя силно желаеше да му помогне.

— Без съмнение, лейди Алида мечтае за вашия загинал вуйчо и си хареса вас за изкупителна жертва, както и много други. Дядо ми изпълнява нейните прищевки и слуша съветите й. Сега, ако можете да ги убедите в истинското положение на флота, може да се надяваме, че кралят ще се вслуша в думите на дядо.

Тя сложи ръката си в неговата, като мислеше за Онора, за която не желаеше да споменава, и се чудеше колко ли дълго задълженията на Кингсли ще го свързват с нея.

Времето минаваше и на Каси й се стори, че една предопределеност докосна сърцата и на двамата в тяхното безмълвие.

Най-после той каза:

— Страхувам се за нашия крал. Той мисли, че всички негови най-кадърни мъже в кралството са политикани. Счита себе си за човек със здрави нравствени принципи. Презира обичания метод на управление посредством Съвета и смята, че трябва да вземе ръководството на всичко в свои ръце, без значение колко нов и непознат е проблемът за разрешаване за човек, който е прекарал ранните години от живота си като болнаво дете в кулата. Адмирал Белвайдър притежава голямо търпение и упорство и е един мъченик в името на интересите на флота.

Тъй като той й се беше доверил, тя се съсредоточи върху думите му, а променящите се изражения на лицето й показваха, че тя преживява всяко откровение, като че ли това бе нейно собствено бреме. Тя съжаляваше за нрава си, че бе избухнала и го бе нагрубила, без да знае причината за поведението му. Адмиралът беше пожелал той да заведе Онора на предстоящата вечеря в адмиралтейството, скоро след чая в замъка на лейди Рембо, така че Кингсли бе изпълнявал служебна поръчка през този скръбен за нея ден. Колко добре знаеше тя каква би била реакцията на Онора, ако той се бе отдалечил от нея, за да поздрави Каси!

— Ако дядо подкрепи флота и ако кралят се обръща все повече и повече за съвет към него, Кингсли, то няма ли неприятностите на адмирал Белвайдър да намерят решение?

Замислено, преплитайки нейните пръсти със своите, той сви рамене:

— Възможно е. Може би споменът за моя очарователен вуйчо и благодарение на мен, одобрението на флота от страна на Онора да наклони задоволително везните на наша страна, когато лейди Алида иска толкова яростно да стане близка на двореца?

— Не бих разчитала на това — каза бавно тя. — Ако трябва да избира дали да помогне на флота или да посети будоара на кралицата, страхувам се, че лейди Алида ще предпочете… — гласът й заглъхна.

— Кралицата е далеч по-добра от краля — каза замислено Кингсли. — Страхуват се, че той страда от нервно смущение. О, той е напълно добре през всичкото време, но е толкова раздразнителен, че от време на време разумът му изневерява.

Каси усети тръпка на съмнение, че не беше схванала значението на думите му.

— Какво казвате?

Той стисна устни и поклати мълчаливо глава.

— Предполагате, че кралят е загубил разума си?

Той продължаваше да я гледа по един особен начин.

— Сигурно това е клевета, казана от някой придворен, който поддържа колонизаторите и разпространява лъжи?

— Не, моя любов, самият лорд Бют може да каже за странните действия и идеи на краля. Лорд Белвайдър го е виждал на два пъти да изпада в гняв за нищо. Нашият добронамерен владетел страда от неизвестно душевно разстройство, което разяжда неговото тяло и разум и му пречи да взима обмислени решения. Не казвайте на никого за това. Би трябвало да разстрелям всеки мъж, който говори така свободно като мен, но аз ви се доверявам напълно.

Изпълнена с лоши предчувствия, тя се притисна към него.

— Той задоволява всички прищевки на „Приятелите“ и третира почти всички останали като неприятели. Мисли постоянно за това как да принуди Франция, Испания или заселниците в Новия свят да му се покоряват. Това е толкова странно. Той се слави със своята благост към съпругата си и с добрина към многобройните си деца, но на всички останали, с изключение на „Приятелите“, а напоследък и на вашия дядо, няма доверие или ги пренебрегва.

— Нито на сър Хорейс?

— Ах, Касълмейн, докато съпругът на лейди Алида печели доверието на Краля, то този на лейди Миньон го губи. Това, което каза нашият крал, беше толкова оскърбително за Брекенридж, чието становище бе да се отмени Закона за гербовия налог и срещу подлите уговорки за по-нататъшното облагане с данъци на заселниците в Новия свят. След това кралят помоли двама от „Приятелите“ Бледс и Синесчъл да направят запитване в парламента дали може да се конфискува земята, която бе владение на сър Брекенридж във вирджиния.

Безрезервна преданост към лейди Брекенридж изпълни Каси. Тя беше възмутена от тази заплаха към фамилията на сър Хорейс. Каси видя с по-голяма яснота колко трудна е работата на адмирала.

Тя целуна нежно Кингсли поради затрудненията му, които я изпълваха със загриженост. Само днес тя изпитваше тази настойчива нужда да го утеши, да му помогне и подкрепи. Това бяха едни нови чувства, които тя усещаше към него за пръв път.

Очите на Каси бяха две тъмни езера, когато тя го погледна.

— Вие — каза той — сте единственото нещо, заради което си струваше да се върна от Франция. Постъпих във флота, за да управлявам кораби и ръководя мъже. За мое голямо съжаление адмирал Белвайдър имаше по-голяма нужда от дребен играч, който да действа в политиката, посредством жените.

Тя взе ръката му и попита с тревога:

— Вашите френски връзки, Кингсли. Не са ли те една опасност?

— Аз съм англичанин — каза той. — Даже някакъв объркан монарх ще забележи, че моето семейство притежава баронски титли от древни времена и аз дойдох от Франция да служа в неговия флот във време на най-големи трудности.

— Радвам се, че дойдохте — тя му позволи да прочете желанието изписано в очите й.

Той я целуна и притисна нежно главата й до рамото си.

— За един такъв следобед, като този с вас, аз бих кавалерствал на лейди Алида и мис Онора и на още дузина като тези досаднички, бих слушал нескончаеми истории и бих посещавал приеми, бих подавал стотици изпуснати ветрила и намирал хиляди изгубени ръкавици. Да ви държа в прегръдките си, както правя в този момент, си струва да се подмазвам на всички дукеси, маркизи, виконтеси, барони и подлите им лакеи, които ги заобикалят.

— И аз — каза тя, не напълно примирена — трябва да бъда спокойна, когато Бийчскейп бъде отворен заради Онора.

— Вие ще бъдете най-доброто тук — заяви той. — Трябва да ви кажа, освен това, още едно нещо, Касълмейн, и после ние никога няма да говорим за това отново. Приятелският кръг на Онора от шляещи се контета е от особено значение за изпълнението на тази обществено-политическа поръчка.

— За какво говорите?

— Кралицата е млада и интелигентна, но слабостта на краля и нейните задължения към децата им я ограничават и я правят тъжна и изпълнена с копнежи. Тя е добре разположена към весели и млади хора, като Рембо, Пойтън и Талбот. Те й влияят и чрез нея, оказват влияние върху краля. Лорд адмиралът се е справил майсторски със Седуик и Плимтън, но остави на мен да се оправям с по-младата кръв.

Той стана и откъсна един цвят. Тя тръгна към него, усещайки, че очите й светеха, а гърлото й прекалено я стягаше, за да говори.

— Желая вие да изглеждате точно по този начин — каза той, поставяйки светлооранжевото цвете в косите й, — когато ние водим котильона. Никога не можете да бъдете по-красива, отколкото в този момент.

Тя се хвърли към него и почувства, че той я повдига, почувства ръцете му около себе си, когато устните им се срещнаха в една целувка сред притихналата гора, сами в безкрайната вселена.

Облак затъмни слънцето и се почувства хлад, но прегръдката и страстната им целувка ги държеше плътно един до друг и те не усещаха нищо друго.

Виконт Латам целуна с устни шията й там, където нежната й кожа бе загоряла от слънцето.

— Обожавам ви — прошепна той. — Помнете това!

 

 

След като подаде поводите на Стартбрайт на Били Хънт, тя тръгна бавно, като на сън, към къщата, безразлична към това, което я очакваше. Сега можеше да мисли само за нещата, които неговото присъствие бе предизвикало в съзнанието й. Тяхното безоблачно щастие бе напълно помрачено, но тя не трябваше да се заблуждава. Лейди Алида и дъщеря й имаха всички оръжия на свое разположение и те щяха да ги използват умело. Тя нямаше да присъства на бала в Бийчскейп. Те щяха да се съгласят с това.

С една малко тъжна усмивка тя си каза, че в действителност това не я интересува много. На човек бе отредено да му се случат само ограничен брой чудеса в живота. Днес се бяха случили две: първо, пристигането на Кингсли в провинцията и после, завръщането му след караницата им. Тя не смееше да предизвиква Съдбата, надявайки се на повече.

Тя нямаше да води котильона, нито пък да сложи нея вечер светлооранжевото цветче на тигровия крем в косите си. Дългият съвместен живот с дядо й, съпругата му и Онора я правеше сигурна, че това беше невъзможно. Но тя нямаше да чувства тъга за това или да плаче заради разкритията, които Кингсли бе направил във връзка със служебните нареждания, които трябваше да изпълнява.

В края на краищата те бяха заедно и бяха признали любовта си.

Тя чувстваше още допира на ръцете и устните му, когато влезе в къщата.