Брийн Джилбърт
Прегърни ме силно (10)

Глава X

Касълрок не беше толкова далече от Лондон, че неговите обитатели да са в пълно неведение по отношение на новините от големия град. Освен нередовните посещения на сър Уилбър, лейди Тримейн и Онора, в имението пристигаха писма от Саймън Дънстрийт, топли и несвързани фермани от лейди Миньон, писма от Грегъри Рембо, пълни с ловни и дворцови клюки, политически и разни други публикации. Всички играеха своя роля в поддържане осведомеността на Каси за по-големите събития, които ставаха около нея.

Най-сигурна от всичко обаче беше мрежата, която бе създадена и процъфтяваше, въпреки всички усилия на лейди Алида, между персонала от градската й къща и този от дома й в провинцията.

Снабдяването с продукти и материали за шиене от градската къща трябваше да бъде направено или от Редфилд, или от неговия подчинен Карбъри. Това означаваше, че куриерите ще бъдат поканени за малко в кухнята на имението, за да хапнат и пийнат, осведомявайки Мейсън и Фипс за всички събития, станали в града, и на свой ред събирайки за Морайрити, Джолиън и техните подчинени неписаните хроники за случките в провинцията.

Така обитателите на Касълрок знаеха, че кралят още неуморно търси министър-председател, след като бе презрял Чатам и бе уморил Бют и Гринвил, и че той все повече търсел съветите на сър Уилбър, сър Хорейс Брекенридж и лорд Седрик Ашмор.

Те знаеха също, че лейди Алида се перчела и ликувала заради новото положение, което имал съпругът й, давайки си вид, че е силно привързана към децата на кралицата, с което искала да изрази почтителното си отношение към нея, и уморявала съпруга си с безкрайни социални програми.

В градската къща се знаеше пък, че Каси преди шест месеца беше чествала, не съвсем спокойно, седемнадесетия си рожден ден с твърде необичайни събития: обяд с креолски ястия, сервиран от Фронси, беше получила портрета на майка си от леля Летития, фин персийски шал от лейди Миньон и едно неочаквано посещение от Грегъри Рембо и Дарси Сноу.

Своевременно прислугата в Лондон научаваше по същия начин, че въпреки неудоволствието на Морайрити привързаността на Ян Фипс към Фронси Сен Пиер ставаше все по-силна, както редовно ги осведомяваше домакинката на Касълрок — Мейсън, че Летития Пикеринг всеки месец изпраща сандък с дрехи и хранителни продукти в сградата на мисията на Саймън Дънстрийт и че Касълмейн Томас беше удължила старата си зелена рокля, пришила жабо на фини, ситни бастички и махнала копчетата от ръкавите.

След малко, облякла овехтяла, габардинена пола за езда и избеляла жълтеникавокафява блуза, Каси излезе от къщата с последното писмо от Рембо, което седеше неотворено в джоба й, твърдо решена нито леля й, нито Фронси да научат за неговото пристигане или съдържание.

Тя си призна, че не й бе неприятен единственият син на лейди Илейн, че той и неговият другар бяха приятни гости и добре дошли, и придадоха необикновена, нова радост на нейния рожден ден.

Да, тя беше отегчена от дяволитите предложения на Фронси, резервирана и предпазлива към леля си, която от една страна хвалеше добрите обноски, а от друга страна, лицемерно заплашваше за клопката, поставяна от тези безполезни, задоволени, млади, светски мъже.

Тя беше страдала прекалено много, смутена от навика на Грегъри да я затрупва с писма, откакто я посети, за да позволи на когото и да било да разбере, че друго писмо беше дошло.

Това, че и Фронси и Летития можеха да си въобразяват, че скучните писма на Рембо, съдържащи ловни и дворцови клюки, ще променят нейното мнение за него, като за малко повече от приятно конте, я смущаваше.

Веднъж завинаги, безмилостно си призна тя, беше напълно престанала да мечтае за мъжа, който беше доказал, че не заслужава. Това нямаше да се случи отново. Като Саймън Дънстрийт, тя просто ще даде тържествено обещание никога вече да не мисли за любов и брак.

Решението я накара да се почувства изведнъж силна, но неспокойна и силно желаеща да открие какво предстои да й поднесе съдбата в самотния й живот на себеотрицание. Ще остане ли в Англия или ще избере Бангалор, Индия? Как ли ще се почувства виконт Кингсли Латам, когато научи за заминаването й?

Тя седна на една каменна пейка, обхваната отново от силно нетърпение. За какво? Тя не знаеше.

Благодарна, че успя да се измъкне незабелязано, тя извади писмото на Грегъри от джоба си. Тя щеше да го прочете и унищожи и след това ще се отърве от това нервно нетърпение, когато се понесе, яхнала Стартбрайт.

Чувствайки слънцето да гали лицето й и заобиколена от аромата на влажен, благоуханен въздух, тя счупи печата на писмото му.

„Скъпа мис Томас — Каси,

Поздравявам ви официално от уважение към вашата благовъзпитана и сериозна леля. Наричам ви Каси, заради мен самия. Изминаха месеци, откакто ви гостувах в Касълрок, бродих из този чудесен ловен резерват, пях химни с леля ви и яздих с вас. Защо не намерихте време да пишете повече от един път? Разбира се, моята майка беше радостна да получи вашето известие и поздрави, но аз съм нетърпелив да чуя нещо от вас самата.

Може би това, да научите новини за вашето семейство, ще ви освежи. Дядо ви, който поддържа страната на Брекенридж срещу условията в Закона за гербовия налог, които гласят, че парламентът има всички права да налага данъци на колонизаторите, каквито намери за подходящи, сега напълно промени мнението си. Той често е с краля и никога не е бил по-сигурен, че англичаните в Америка би трябвало да считат себе си щастливи да бъдат облагани с данък. Какво предполагате вие, го накара да промени напълно убежденията си? Сигурно не красноречието на нашия владетел!

Сноу и лейди Д. твърдят, че всичко това е дело на неговата съпруга, защото тя не може да понася тази добра, стара дама — лейди Миньон и е предпочела съпругът й да бъде близо до трона, отколкото до всеки един от Брекенридж.

Лейди Д. казва, че това е работа на мис Хардинг. Нейната любовна сянка, Латам, е в постоянна тревога заради флота и за това, какво колонизаторите могат да направят, ако им се развържат ръцете.

Аз обръщам много малко внимание на такива неща и само страдам от лекциите на Сноу, но оставам с надеждата, че всичко това ще ви разсее и ще ви накара да ми напишете такова писмо, каквото получих преди шест седмици.

Лейди Илейн ми нареди да ви поздравя и да повторя отново искреното й желание да ни посетите. Тъй като аз го правя във всяко писмо, не е ли време да отговорите или да повикате нашата карета, която винаги е на ваше разположение?

Отново, мис Томас — Каси, ви моля настойчиво да благоволите да ми отговорите и ви изпращам моите най-искрени пожелания.

Г. Р.“

Накъсвайки писмото на малки парченца на път за конюшните, Каси въобще не се вълнуваше за дядо си и неговата съпруга. Тя мислеше само за това, че един такъв аутсайдер, като Грегъри, беше нарекъл Кингсли „любовна сянка“ на Онора.

С буен жест тя скъса и последното парче от писмото на Рембо, подаде късчетата на Били Хънт, за да ги изхвърли в кофата и възседна Стартбрайт, който проявяваше всичко друго, освен безразличие към нейното грациозно яздене и нямаше търпение да тръгне.

Под въздействието на мрачните си мисли тя видя Кингсли, застанал в градината на лейди Илейн Рембо, видя блясъка на неговите Lycaenidae очи, извитата линия на устните му, позлатената коса, изражението на несъмнена увереност, че тя ще приветства неговото закъсняло внимание към нея.

Тя решително се застави да призове образа на Грегъри Рембо, вместо този на Кингсли.

Как ставаше така, чудеше се тя, да не можеш да си спомниш едно лице, което желаеш да си спомниш, а да не можеш да изгониш от съзнанието си лицето, което упорства да се появява, когато си решила да го забравиш?

Беше истина, призна тя с яд, че си представяше постоянно едно лице, и въпреки презрението й, той й се появяваше по всяко време.

Кингсли, враждебен и арогантен, застанал на пътя й, когато яздеше Карим през деня на тяхната първа среща, Кингсли ядосан на писмата й, когато се появи в къщата на лейди Миньон, и преди всичко Кингсли, който я притискаше към себе си в хотела „Крал Джордж“.

Тя се освободи от всичко, което й напомняше за собствената й слабост, и решително се върна към образа на Рембо. Грегъри беше слаб, висок, с дълго слабо лице, с леко червеникава коса и очи с леко подпухнали клепачи.

Нетърпелива, тя поклати кръста си и Стартбрайт промени хода в тръст. Той стъпваше гъвкаво с щръкнали нагоре уши и шия, извита назад като дъга в очакване. Въпреки настроението си, тя също започна да се наслаждава на ездата.

Те се движеха надолу по сенчестия, лъкатушен път, изпълнени с желание да се понесат във вихрен галоп, когато мястото стане по-широко, но каза си тя, той не трябва да тръгне към Бийчскейп.

Всеки път, когато яздеше, тя взимаше едно и също решение в изблик на гневна непоколебимост, което винаги оставяше у нея чувство на горчиво задоволство. Никога не беше отстъпвала от решението си да забрави всичко, което се отнася до красивото, спящо имение от древни постройки и несравнимо величие.

Нека Онора има своите балове и парижките си рокли, докато те я задържат далеч от Касълрок и Стартбрайт, мислеше Каси мрачно. Нека дядо й се среща с краля всеки ден, а лейди Алида се държи на висота, докато Онора и Латам откриват всеки кадрил — какво значение имаше за нея всичко това? Тя прехапа със зъби устните си и дръпна Стартбрайт да спре. Уверен, сега конят беше достатъчно добре обучен, тя го докосваше по един определен начин, който Били Хънт я бе научил по време на тренировките, и конят започваше стремителното препускане, което ще завърши, надяваше се тя, със серия плавни скокове над последователни по височина, живи плетове и огради, които се намираха в обсега на парка за елени в Касълрок.

Стартбрайт, потрепващ от обуздана възбуда и сила, започна да галопира леко и преодоля първото препятствие, подготвяйки се с хъс за следващото, по-високо, което се намираше пред него.

С умение и стил, за които тя не можеше да претендира, че има заслуга, Стартбрайт се понесе като стрела, профуча стремително над оградата със своя ездач на гърба с такава лекота, сякаш леко галопираше.

Усещането за полет, повдигането на собственото й сърце, този голям вълнуващ скок към свободата премина бързо през нея. След като се спряха, тя притисна лицето си към неговия гладък копринен врат. Каси слезе от коня, чувствайки се най-после освободена от напрежението и тъгата. Тя си тананикаше, като остави великолепния кон да пасе на воля и да си почива от тяхното съвместно усилие.

Все още тананикайки си, тя се изкачи на дългия, обвит с бръшлян зид, направен от камък, потъмнял от времето и легна по гръб в слабата слънчева светлина, изтегнала тялото си, сложила ръце под главата си, сгънати в лактите, като две разперени зад нея крила.

Клепачите й натежаха за сън и тя затвори очи. Мислеше за досадните задачи, които я очакваха в имението. След това помечта, да може да литне на гърба на Стартбрайт, далече от това място. В един момент фантазира за едно посещение в далечната колония вирджиния с лейди Миньон. Бяха ли местните червенокожи ненаситни към ярките панделки и синци и носеха ли ги като допълнение към костюмите си, така както Фронси беше ненаситна да събира всякакви лъскави съкровища.

Със затворените си очи тя се опита да си представи, че заминава за Индия с Маджи, милата жена, която тя даже не можеше да си спомни. Ако тя и Фронси трябваше да пътуват, така както веднъж майка й беше пътувала с Маджи, какво ли щеше да им поднесе съдбата в загадъчната страна, където търговската къща на Хери Дънлоп „Източно-Индийска Компания“ процъфтяваше?

Внезапно тя почувства една ръка върху затворените си очи, която скри всички слънчеви лъчи, проникващи през нейните притворени клепки, и като натискаше главата й към ръцете, сключени на тила й причиняваше болка. Всичко това я караше да се чувства като хваната в капан, безпомощна, като че ли настигната от неприятел, който беше чакал тайно момента да я уязви и да се възползва от нея.

— Кой сте вие? — попита тя, надявайки се, че гласът й няма да трепери, както нервите й.

Двете ръце нямаха нито мургавия цвят, нито малките размери на ръцете на Фронси. Беше сам човек и тя започна да мисли, кой ли можеше да се осмели да се държи така нагло. Тези пръсти бяха здрави, заплашително силни.

Тя заби нокти в стягащите я като с клещи ръце. Неизвестен, бесен гняв се преплиташе с безумна надежда, което тя не можеше да разбере. Никакъв глас не се чуваше. Само ръцете я стискаха по-силно.

Каси се опита да се освободи, но нахалникът само я бутна с по-голяма безразсъдна сила.

— Какво означава това? — беснееше тя.

Ръцете, стискащи очите й леко се разхлабиха, тягостният натиск не беше повече така вбесяващ и болезнен. Кръвта й кипна от дързостта на мъчителя й.

Използвайки повече сила, отколкото някога преди е проявявала, тя се измъкна от пръстите му. Сега те се повдигнаха от само себе си.

Яростта и слънчевата светлина я зашемети.

— Какво оскърбително, подло…

— Нима? — подсмиваше се Кингсли Латам.