Брийн Джилбърт
Прегърни ме силно (6)

Глава VI

Топлината, която се беше зародила в отношенията между дядото и внучката, изглежда изчезна със завръщането на лейди Алида и Онора от Касълрок.

С чувство на потиснатост през тази първа вечер, Каси слушаше оплакванията на лейди Алида от персонала и изявленията на Онора за скуката в провинцията. Каси би искала да може да стане от масата и да се оттегли на спокойствие в стаята си.

Празничните вечери в Касълрок, според Онора, свършвали винаги късно след полунощ. Сър Уилбър й съчувстваше снизходително. Очевидно, мислеше Каси, на Онора й липсвал повече сънят, отколкото присъствието на виконт Латам.

Летития, в необикновено бъбриво настроение, беше преизпълнена с новини за евангелския проповедник от Шотландия, който завладя неотдавна слушателите със своето красноречие. Руфъс Пейт, според нея, беше превъзпитал стотици грешници и дал светли надежди на много нещастни хора.

Онора открито показваше пренебрежение към ентусиазма на Летития, докато лейди Тримейн гледаше високомерно и кимаше сдържано с глава.

Каси, необичайно уморена от ежедневната работа при лейди Брекенридж, въздъхна с облекчение, като видя, че чиниите се прибират. Тази вечер тя не можеше да понася повече превземките на Онора, не можеше даже да зарадва леля си, проявявайки интерес и задавайки въпроси за шотландския пастор.

— Мога ли да ви помоля, да ме извините, че ще ви напусна, лейди Алида?

— Не, Касълмейн, — възрази лейди Алида. — Остани за десерта. Ако скъпата Летития е приключила с пастор Пейт, аз бих искала да те попитам за работата в базара. Как вървят нещата?

— Много добре. Ние сме много заети и напредваме благодарение на лейди Миньон.

— Добре ли работите с нея?

Сър Уилбър се зае да отговори на въпроса на съпругата си.

— Те се разбират отлично. Сър Хорейс ми разказва почти всеки ден, колко благодарна и признателна е неговата съпруга на Касълмейн. Не съм й го казвал от страх, че ще й се вирне главата.

Онора се кискаше.

— Старото, начервено чучело не е тази, която бих искала да ме хвали.

— Аз бях задала въпрос — каза строго лейди Алида. — Касълмейн, какво е мнението ти за лейди Миньон?

— Тя е неизменно любезна и успява да се справи бързо с всичко, което е свързано с базара.

— И, разбира се — лейди Алида погледна многозначително съпруга си, а тънките й устни се обтегнаха в заговорническа усмивка, — тази нейна любезност и умение й дават възможност да се напъха в най-висшето дамско общество, което иначе няма много общо с нея. Това, което тя търси, е да има достъп до най-отбраното общество, на чийто добър прием са се радвали бившите съпруги на сър Хорейс Брекенридж.

Каси можа само да сведе очите си, когато сър Уилбър заговори примирително:

— Брекенридж ми е приятел от дните прекарани заедно в Оксфорд. Надявам се, скъпа моя, че в тази къща няма да има критика за неговата съпруга.

Онора протестира с угоднически тон:

— Но тя е толкова ужасна! Цялата в червена дамаска, жълто кадифе и пурпурен атлаз. Всички й се смеят.

— Лейди Брекенридж се смее последна — хладно отбеляза Каси. — Тя приема грубостта на другите с безразличие, докато в същото време лично обръща внимание на много бедни моряшки семейства и полага усилия за тяхното благополучие, като работи твърде много за базара.

— Отказа ли се тя от нейните ярки труфила, за да бъдат продадени в Рилайънс Хол? — подигравателно попита Онора.

— Не знам.

Кафявите очи на Каси блестяха толкова свирепо, че Летития, протягайки ръката си, я стрелкаше с погледи, които я умоляваха да обуздае гнева си.

— На Руфъс Пейт е казано да обяснява, че суетата и хубавите дрехи ще доведат до края на света — каза със светнало лице Летития, изпълнена с желание да смени темата на разговор по възможно най-малко конфликтния начин.

— Е, дрехите на Каси няма да ни доведат до гибел, нали?

Сър Уилбър докосна една от внимателно сресаните къдрици, обграждащи лицето й, но не каза нищо.

— Касълмейн не е суетна — твърдо отбеляза Летития. — Да, тя беше приета топло и в най-добрите къщи през тези седмици. Чай с дукесата на Ирин, две посещения при лейди Рамбо. Преподобният Дънстрийт, който се възхищава много от характера на лейди Брекенридж, ми каза, че тя просто си дава душата за Касълмейн Томас.

Две петна с необичаен цвят се появиха на бледото лице на Летития Пикеринг.

— Ами тя даже правеше консултации с адютанта на лорд адмирала!

— Ти си видяла виконта на Бийчскейп? — попита лейди Алида.

Поразена от думите, които Онора беше казала по-рано, и от благосклонното им приемане от страна на дядо й, Каси се мъчеше да запази самообладание.

— Адмиралът изпрати адютанта си при лейди Брекенридж във връзка със загрижеността му за благотворителността на моряците.

— Прекалено зает да дойде в Касълрок, но може да припка, за да види подхвърлените стотинки от продажбата на тези вехтории — озъби се Онора. — От неговото извинително писмо за моя прием едва ли личеше такава fol-de-rol, че го е задържала.

— Какво мислиш за виконта? — продължи лейди Алида.

— Той беше много зает със задълженията си във флота — отговори сдържано Каси.

— Е, щом може да отиде при лейди Брекенридж, може да дойде и тук — заяви Онора. — След грубостта, проявена от него по отношение на моя прием! Защото той, всъщност, е племенник на мама и…

Майка й я прекъсна:

— Той говори ли за нас? За мен? — попита с нетърпение тя.

— Само за да каже, че е получил вашата любезна покана да се чувства в тази къща като в негов втори дом в Лондон.

— Не изглежда да е голям домашар — засмя се Онора, показвайки малките си равни зъби. — Той не дойде в Бийчскейп след всички приказки, че ще бъде там, и не е много любопитен към неговия „втори дом“ в Лондон.

Сър Уилбър изказа мнение, че много сериозен въпрос се надига срещу флота, който адютантът на адмирала констатира, че е от голяма важност. Намусена Онора побутна стъклената чиния с фруктова салата, бишкоти и крем настрани и каза на Каси:

— Не мога да си спомня как изглеждаше, когато бях малка, но всеки, който го е виждал във Франция, казва, че той е най-красивият и вълнуващ джентълмен, който можеш да си представиш. Бих искала да го видя, за да разбера дали това е истина. Ти какво мислиш?

— Мисля, че е един делови мъж, много предан на адмирала.

Тя понечи да напусне масата.

— Сигурно си забелязала повече от това — лейди Алида се усмихна многозначително. — Бях уверена, че той има очарователни маниери и същия профил като на Адриан, неговият вуйчо.

Каси се изкашля.

— Неговите маниери бяха много енергични и делови. Той изглеждаше добре, но в униформа, като толкова много други. Страхувам се, че не забелязах профила му.

Тя си прости изречената лъжа и помисли за момента, когато ще може да се оттегли в стаята си.

Изведнъж умората и безразличието на лейди Алида бяха изчезнали.

— Адриан, неговият вуйчо, който беше виконт на Бийчскейп преди Кингсли, беше най-енергичният и най-елегантният мъж в Европа. Когато той ме извеждаше на разходка, жените — млади и стари — щяха да паднат в несвяст от завист. Самата кралица беше толкова близка с него…

Още веднъж тя се отдаде на познатата носталгия за конните надбягвания, теменужките от Парма, дипломатичната му дарба, за това, как хората се възхищавали, когато танцували.

Онора, с изражение на мрачно безразличие, се отпусна тежко на стола. Сър Уилбър, който не взимаше участие в този познат разказ, лъскаше монокъла си с вид, показващ, че мислите му са много далече.

— Както виждаш — продължи лейди Алида с нежна усмивка на лицето — Виконт Колеман просто очароваше всички. От кралицата до кибритопродавачката, от жената на благородника до продавачката на цветя!

С глух глас Онора попита Каси:

— А Латам очарова ли те?

— Касълмейн не е продавачка на цветя или на кибрит — каза сър Уилбър и погледна проницателно Онора.

На лейди Алида й стана неприятно от порицанието, което съпругът й отправи към Онора, и не можеше повече да понася неговата внучка.

— Надявам се — каза тя на Каси, — че тези няколко седмици, прекарани в компанията на благородни дами, докато помагаше във флотския базар, не са те накарали да витаеш в облаците, скъпа моя.

С пресилена усмивка на лицето Каси леко кимна с глава.

— Едва ли щях да оставя каретата си на твое разположение, ако знаех, че това можеше да те накара да се държиш надменно и надуто.

— О, хайде, скъпа моя… — протестира сър Уилбър.

Неговата съпруга го стрелна с поглед, пълен с гняв и съпротива. Той не каза нищо повече.

Летития Пикеринг започна нервно да разказва за възгледа на Саймън Дънстрийт за бедността и мизерията на страдащите търговци и продавачи на улиците на Лондон, но лейди Алида я прекъсна с въпрос:

— Кажи ни, Касълмейн, за твоето приятелство с преподобния Дънстрийт. Как върви то?

— Вие сте създадени един за друг — усмихна се Онора. — И двамата се занимавате с благотворителност. Ти ще бъдеш една чудесна съпруга за него.

Каси, чиито очи блестяха опасно, й изпрати един леден поглед, който накара Онора да се отдаде на правенето на топчета от хляб и събирането им на купчина в чинията й.

— Моята внучка е осигурила неговата помощ за базара. Тя и лейди Брекенридж постоянно разчитат на него за помощ и съвет.

Това беше за първи път, когато той спомена за тяхното приятелство. Каси видя, че това не отбягна от съпругата му и дъщеря й.

— Дядо е прав — каза тя, като го погледна с благодарност.

Лейди Тримейн поклати глава със задоволство.

— Много по-добре е, че ти си оценена от един добър човек, като мистър Дънстрийт, отколкото да изпитваш желание към тези с по-високо обществено положение. Предлагам ти да го поканиш отново в Касълрок, като се върнеш там след един или два дни.

— Няма да напусна Лондон, докато не съм чула Руфъс Пейт от амвона със собствените си уши — каза Летития с необикновено въодушевление.

— Тогава трябва да побързаш да го сториш. Дала съм нареждания твоята карета, да замине в сряда. Персоналът в Касълрок се нуждае от надзор, а Онора и аз ще поемем задълженията отнасящи се до базара.

— Не и аз! — протестира Онора. — Нямам ни най-малък интерес към работата, касаеща моряците, а съм и прекалено заета. Трябва да направя две следобедни посещения и уроците ми по музика и френски трябва да бъдат подновени.

— Въпреки това — каза решително лейди Алида, — Летития и Касълмейн се връщат вдругиден и ти ще работиш с мен в базара.

— Те могат да отидат в провинцията, но аз нямам намерение да…

Сър Уилбър вдигна заповеднически ръка:

— Касълмейн положително няма да замине, докато трае базарът, за който тя работи толкова много.

Той никога не беше изглеждал толкова твърд. Очите на съпругата му гледаха неумолимо. Тя погледна първо дъщеря си, след това наведе леко глава в знак на подчинение на своя господар и повелител.

Летития заговори отново за евангелиста от Шотландия, като умоляваше брат си, съпругата му и Онора да я придружат, за да чуят неговото слово.

Каси, раздразнена от тяхното безразличие към леля й и от това, че я оскърбяваха непрекъснато, седна, ядосана на себе си, че понася забележките им толкова смирено. Чувствата бушуваха в нея болезнено и тя едва се сдържаше.

Лейди Алида заговори на дъщеря си, като я увещаваше:

— Скъпа, ти не можеш да искаш виконтът на Бийчскейп да се втурне в тази къща, да ти обръща внимание, да те ухажва, да бъде принуден да те приеме, ако ти не вземеш участие в благотворителния базар за неговия флот.

Тонът й беше ласкателен.

Онора Хардинг сви своите малки, перфектно очертани устни и каза злъчно:

— Базарът е за стари жени, като теб и лейди Брекенридж, или за някой като Каси! Не разбирам защо трябва да отида там и да получавам заповеди от тази жалка жена с нейната ужасна, червена коса и…

— Ти изказваш недоволство от лейди Брекенридж заради фрапантността на костюмите й — каза Каси с високо вдигната глава, — докато мен упрекваш за скромността на моите.

Дълбоките й кафяви очи станаха почти черни, докато тя гледаше изпитателно Онора.

— Моля те, кажи ми, Онора, как може човек да получи одобрението ти?

Лейди Тримейн пое шумно въздух.

— Не мога да понасям безочливостта!

— Малко от нас я понасят, лейди Алида, и малко могат да седят спокойно по време на дългата вечеря и да слушат постоянно клевети за най-чудесния приятел.

Каси я гледаше непоколебимо и като че ли от голяма височина.

— О, мое скъпо дете — прошепна Летития, като че ли се молеше.

Онора изведнъж се оживи от интерес:

— Какво ли щеше да каже преподобният Дънстрийт на такова представление?

— Онора, мисля, че щеше да бъде по-търпелив към това, отколкото към твоите недостойни фантазии, касаещи неговите най-интимни дела и житейски решения.

Каси почувства студено въодушевление, даже когато сухата, предупреждаваща я ръка на Летития, докосна нейната.

— Сър Уилбър — попита лейди Алида, — ще търпите ли всичко това?

— Съжалявам много — каза той.

Като чу думите му, Каси съжали, че беше избухнала и в същото време беше сигурна, че е била предизвикана да го направи.

— Касълмейн, мисля, че ще бъдеш по-щастлива в провинцията — каза сър Уилбър, а бледите му очи гледаха хладно. — Ще останеш за базара, но ще оставиш по-нататъшната работа на лейди Алида и Онора. Да ставаме ли всички от масата?

Лейди Алида вървеше тържествено, когато напусна стаята хванала под ръка дядо й, а Онора ги следваше. Тя чуваше гласовете им от коридора, докато стоеше до шокираната и разплакана Летития.

Гласът на лейди Алида звучеше убедително:

— „Тя беше твърдоглаво, непослушно дете, когато дойде тук, а когато порасна, стана много по-лоша, както видяхте сам тази вечер.“

Онора каза:

— „Базарът й е завъртял главата и притъпил добрите обноски.“

— Не желая да чувам повече за това… — думите на сър Уилбър се изгубиха в звука от затварящата се врата.

 

 

Докато изтегляше внимателно конеца от подгъва на роклята на лейди Тримейн, мислите на Каси бяха далеч от всекидневната стая, където седеше. В особен момент на слабост тя преживя мислено целия си живот от пристигането си в Англия. „Да предположим — размишляваше тя, — че бях станала един подлизурко на Онора и майка й от самото начало.“

По един заобиколен начин, през тези първи злочести месеци, този тип поведение й бе загатнат и от двете — от Летития и от Фронси. Това беше тяхното желание. Убеждаваха я да бъде любезна и благосклонна, но тя не беше в състояние да се подчини.

Дядо й щеше да хареса това й поведение. Може би даже щеше да дойде времето, когато той щеше да изпитва същите чувства и към нея, каквито изпитваше към Онора. Ако тя винаги беше отстъпвала на Онора, ако винаги се беше подмазвала на лейди Алида, колко различни можеха да бъдат нещата днес! Те никога нямаше да посмеят да й натрапят бедния Саймън Дънстрийт. Можеха даже да я представят гордо на компанията от контета и надути пауни на Онора. Може би щеше да има шкаф пълен с рокли, шапки, изящни обувки, направени по мярка. Тя се опитваше да си представи себе си в компанията на Онора, посещаваща приеми или придружаваща всички тях в Касълрок за редките балове, които бяха станали толкова модерни.

Мислите й се върнаха в настоящето. Тя внимателно прибра роклята в скута си, като започна нов шев. Усещаше, че тази къща напълно я задушава. Съзнавайки, че извън нея, в обширните, оживени стаи на голямото жилище на сър Хорейс Брекенридж, лейди Алида и Онора сега споделяха възбудата и напрежението от наближаващото откриване на базара.

Тя остави иглата. Образът на Кингсли и цялото познато вълнение, което го съпътстваше, премина бързо през нея. Макар че трябваше да я нарече глупава, тя беше преследвана от мисълта, че той ще се върне у лейди Миньон и ще бъде заплетен от хитростите на Онора и от ловкостта на лейди Алида.

Каси наведе главата си, усещайки, че сълзите й ще потекат. Щеше ли да й бъде спестена тази мъка и да бъде наистина щастлива в този момент, ако притежаваше тази благородна черта на покорност в характера си, която така щедро присъстваше в характера на леля й?

Летития беше приела извиненията й с мило разбиране и каза само едно изречение, изразяващо любезно порицание към нея, в часовете след съдбоносната вечеря. Тези думи, доброжелателно отправени към нея, като че ли я бяха залели с киселина и още звучаха в съзнанието й.

„Скъпо мое дете — Летития я беше погледнала съчувствено, — съжалявам те само за едно нещо. Ти няма да се научиш никога къде ти е мястото в тази къща“.

Вероятно тези думи бяха казани веднъж и на нейния баща, мислеше тя. На Робърт Томас също липсваше чувство за раболепие. Когато дядо й презря единствената си дъщеря, заради избора й на съпруг, може би от него зависеше да приеме унизителната покорност, за да спечели благосклонността, която един ден щеше да направи живота на неговата дъщеря по-приятен. Но това не беше в природата нито на Робърт, нито на Касълмейн Томас. Колко добре разбираше нещата тя.

— Няма да преклоня глава пред тях — шепнеше тя. — Те трябва да дойдат при мен, но това няма да се случи никога.

Една неволна усмивка се появи на лицето й след минутата на черна скръб. Мислеше за Фронсина Сен Пиер и за пръв път видя ироничния хумор в неприятностите, които тя имаше с Морайрити — неприветливата домакинка, и Джолиън — безпогрешния иконом, който беше служил при майката и бабата на Каси и сега, без забележими промени, служеше на лейди Алида и Онора.

Истинската грижа беше Ян Фипс. Морайрити силно не одобряваше неговата привързаност към мургавата млада жена, а и упоритото настояване на Фронси, че Американските колонии са в правото си да са недоволни от крал Джордж, поддържаше огъня на негодуванието срещу нея в помещенията на прислугата. Морайрити и Джолиън бяха толкова важни и силни в своето поле на действие, както сър Уилбър и лейди Алида в тяхното.

Фронси, горда и прекрасна по нейния си западноиндийски начин, не забелязваше неодобрението на иконома и домакинката и се държеше така, сякаш те не съществуваха в действителност. Тя беше доволна от това, че ги пренебрегва. Вместо това, тя невъзмутимо твърдеше, че Джордж Вашингтон е по-мъдър и по-смел от крал Джордж Трети, и установи неговия по-висш интелект с изявлението, че никой интелигентен монарх няма да облага с данък поданиците, които живееха толкова далече, че можеха да решат да вдигнат бунт. За такива верни поданици като иконома и домакинката на семейство Тримейн това беше, казано накратко, предателство.

Бедната Фронси! Каси взе отново иглата и вдяна един конец. В нейната неспособност да разбере мястото си, тя си беше навлякла негодуванието на Морайрити, Джолиън и целия персонал, които искаха да упражняват контрол върху нея.

Каси погледна нагоре и видя пред себе си Фронси, с лице, изопнато от гняв, сякаш беше с маска.

— Мис Каси, пощата е дошла и има писмо за мен. Морайрити не иска да ми го даде. Казва, че трябва да изчакам Джолиън да го провери и да види дали това е истина!

Отпращайки Фронси, тя извика Джолиън, който влезе във всекидневната стая с такава любезна невъзмутимост, че тя се запита, дали едно бодване с иглата ще го учуди.

— Пристигнало е писмо за Сен Пиер, което вярвам, е в теб. Аз ще го взема, моля.

— Мис Томас, вие със сигурност ще го имате, след като намеря подходящ момент да го прочета — той се закашля под нейния съсредоточен критичен поглед. — Напоследък е необходимо да се вземат предпазни мерки по отношение кореспонденцията на някои от персонала. Един наемник, преди известно време, подлъгал момичето, което работи в кухнята, и то забременяло.

— Може да имаш свои причини за такова решение, но те не засягат моята лична прислужница. Искам тя да получи писмото си веднага!

— Съжалявам, мис Томас, но ще трябва първо да се посъветвам с нейно благородие — каза той и една усмивка застина на восъчното му лице с груби очи. — Ако мога да посъветвам Сен Пиер, докато е в домакинството на тази къща в Лондон, тя трябва да се съобразява с обичаите, наложени от господарката ни.

Каси погледна обувките с катарами, белите чорапи, опънатите панталони до под коляното и редингота, с който беше облечен. Всичко това й напомни за клетвата, която беше дала миналата вечер, след неприятностите по време на вечерята.

— Аз бих посъветвала — каза кротко тя, — моята лична домашна прислужница да се съобразява с нормите, които аз налагам, които включват и личната кореспонденция. Може ли да получа писмото сега?

— Обещавам да предам вашето мнение на нейно благородие, когато се върне.

— Ще отнесете този въпрос до моя дядо, ако не ми дадете веднага писмото!

Джолиън сви устни, като изглежда за известно време прие развитието на нещата, както тя го описваше, после помисли, че е по-добре да се съгласи.

— Много добре, мис Томас.

След всичко това, когато видя, че писмото не беше от Фипс, лицето на Фронси помръкна.

— Отвори го веднага — нареди Каси, обидена, че усилията, които положи заради момичето, бяха така малко оценени. — Ще отида в стаята при леля Летития да пия чай. Ела при нас, когато прочетеш писмото си.

— От Маджи Дънлоп е! — интересът на Фронси се бе възвърнал.

— Може би ще кажеш на леля и на мен новините, които ти пише, когато дойдеш.

Нито подпитванията на Летития Пикеринг, нито тези на господарката й, можаха да измъкнат много информация за писмото от Индия.

Фронси сервира сметана и захар, поднесе тънко навити кръгли кифли, като бъбреше непрекъснато, но можа да бъде придумана да каже само няколко общи приказки. Семейство Дънлоп в Бангалор беше добре. Служителите в „Британската компания“ на мистър Дънлоп били на инспекция по приемане на новата реколта. Маджи още имала намерение да пристигне в Англия някъде около датата на осемнадесетия рожден ден на Каси.

— Не споменава ли нещо за брошурата, която й изпратих? — попита Летития.

— Не, госпожо.

— Дали не изпраща и някакво специално съобщение за всяка от нас? — попита подозрително Каси.

— Нищо, освен че ви изпраща поздрави и обич.

— Хайде, прочети ни писмото, Сен Пиер — каза Летития. — Познавам Маджи Джеймсън Дънлоп от толкова много години, за да повярвам, че тя е писала чак от Индия, за да не каже нищо.

Една неуловима, нерешителна усмивка заигра на лицето на Фронси.

— Това е само едно писъмце, написано набързо.

— Наистина, сподели го с нас — усмихна се Каси. — Ще се радваме, ако ни го прочетеш, ако не възразяваш, разбира се.

Фронси сведе поглед.

— Не мога. Скъсах го, за да не може тази стара любопитна Морайрити, дето си пъха носа навсякъде, да го намери някога.

— Скъсала си първото писмо, което си получила през тези години?

Каси знаеше, че лицето й изразяваше същото съмнение като това, което имаше на лицето на леля й.

— Беше само едно кратко писъмце…

Фронси беше спасена от разпита от влизането на лакея.

— Лейди Брекенридж е в стаята с гоблените и желае да ви види, мис Томас.

Дългият, тъжен ден изведнъж стана по-светъл. Каси се извини и хвръкна при приятелката си.

Бузите бяха яркочервени, косата — повече от всякога заслужаваше присмеха на Онора, но за Каси лейди Миньон в светлолилава атлазена рокля, с боне, изработено със сложен, претрупан фестон, и с чанта от ярки мъниста беше великолепна гледка.

— Как можа? Ти, от всички хора, Касълмейн? — Лейди Брекенридж не си даде труда да поднесе любезни поздравления. — Знаеш ли какво ми каза твоята баба — мащеха — или каквато ти се пада тя на тебе, — че не желаеш да продължиш работата си като моя помощничка! Аз съм шокирана, сърцето ми е разбито…

— Но моя скъпа, лейди Миньон, нещата не стоят по този начин, въобще! Дядо мисли, че ще бъде най-добре, ако аз остана вкъщи, и накара съпругата си и Онора да дойдат при вас днес. Наистина това не беше моя идея.

Очите на лейди Брекенридж светнаха.

— Като че ли те двете или дузина като тях могат да те заместят!

Масивните рамене се повдигнаха, когато лейди Брекенридж справедливо се възмути, и заговори с висок глас:

— Добре, това е всичко, от което се опасявах и то се случи веднага. Вземи си пелерината и се качвай в каретата ми незабавно. Нуждая се от теб за хиляди неща, с които никой, освен теб, няма съобразителността да се справи.

— Повярвайте ми, скъпа лейди Миньон, с удоволствие бих дошла да ви помогна, но се страхувам, че дядо ми възнамерява аз да остана тук.

— Погрижила съм се за това. Просто поставих един ултиматум на лейди Тримейн. Тя и Онора могат да останат и да клюкарстват по време на чая, ако ти се върнеш да уреждаш нещата и ако те тържествено се закълнат да те водят всеки ден, докато продължава базарът.

В атмосферата на динамиката, която тази опасна лейди създаваше, Каси можа само да каже набързо няколко думи на леля си и замина с колоритната организаторка на базара.

Щом тя замина, Летития съсредоточи вниманието си към Фронси.

— Сега — гласът на Летития съдържаше една необичайно властна нотка, — желая да видя писмото от Маджи.

— Казах ви, че го няма вече.

— Фронсина, не си въобразявай, че можеш да ме излъжеш. То е или в корсажа ти или в джоба ти. Настоявам да го видя!

— Мис Летития, писмото е лично!

— Тогава ти не си го унищожила?

— То е адресирано само до мен и е лично за мен.

— Аз, която познавам Джеймсън преди ти да си се родила, да нямам право да видя писмото й за едно дете, което тя е познавала по-малко от година? Не съм неразумна жена, но те моля отново да ми покажеш нейното писмо.

— Не мога, мис Летития.

— Има ли нещо общо то с Касълмейн?

— Не.

— С мен?

— Не.

— С нещо напълно лично, касаещо твоя собствен живот?

Фронси беше много нещастна.

— Ето — каза тя ядосана, пъхайки листа хартия пред Летития, — прочетете го и ще видите, че тя не искаше да го правите.

Летития Пикеринг, прекалено шокирана от това последно изречение, за да изпита угризение за това, което беше направила, разгърна писмото.

„Скъпа Фронси,

Една странна забележка в последното писмо, което получих от Летития и Касълмейн, ме накара да ти пиша бързо. Аз съм толкова зле настроена срещу сър Уилбър Тримейн, откакто той създаде такива грижи на моята многообичана Анна Лусия, че страхувам се, обръщам много малко внимание на нещата, засягащи Касълмейн и дядо й.

Възможно ли е сър Уилбър да е женен за бившата Алида Чансълър, която е била омъжена за мъж на име Хардинг? Не желая да казваш нищо за това нито на Летития, нито пък на Касълмейн. Отговори толкова бързо, колкото е възможно. Може би въпросът ми ти изглежда странен, но аз желая много силно да разбера дали съм права. Не искам никой, освен теб, да знае за това мое любопитство.

Не познавам тази дама, но, разбира се, чух за нея през 1753 година, когато Анна Лусия и аз наскоро се бяхме върнали в Англия, поради здравословното състояние на лейди Дебора.

Дънлоп е много зает със служителите от Лондон. Аз продължавам да планирам моето пътуване до Лондон за осемнадесетия рожден ден на Каси. Предай моята обич и на двете — на Летития и на Касълмейн.

Моля те, пази в тайна между нас този поверителен въпрос и пиши много скоро.

Твоя вярна приятелка от дните в Тринидат

Маргарет Дънлоп“

Летития Пикеринг изсумтя презрително и вдигна ръце.

— Никога не бих допуснала! — каза тя хладно. — Маджи Джеймсън да събира материал за обикновени клюки! Чувала съм, че съпругите на търговците на чай в чуждите страни ставали мързеливи и душевно пусти, но Маджи Джеймсън?

Тя стисна зъби и помисли за преподобния мистър Пейт.

— Не се учудвам, че не иска аз да знам за такова глупаво любопитство.

— Предполагам, че тя просто иска да знае всичко за живота на мис Каси, така че да бъде подготвена за посещението си тук.

— Може би — Летития се мъчеше да бъде снизходителна — да знае малко за лейди Тримейн, съвсем не е лошо за подготовката й, за да може да разбере живота на момичето, което не е виждала от бебе.

Тя въздъхна със съжаление.

— Напиши й отговор, Фронсина, и й напомни по заобиколен начин за брошурата, която й изпратих, касаеща покръстването на езичниците в Индия. Сега не искам да чувам повече за това дребнаво писмо.