Брийн Джилбърт
Прегърни ме силно (15)

Глава XV

Лондонската утайка на обществото, бездейни младежи от знатен произход, членове на парламента, адвокати, търговци, метачи на улици, войници в отпуск и мъже, работещи във флота, мошеници, джебчии и контета — изпълваха кръчмата „Пелътейн“ с шум, въпреки че наближаваше полунощ.

Облаци от тютюнев дим се смесваха с миризмата на емфие, пот, бира, бренди и печено говеждо месо.

Глъчката, от време на време, бе прекъсвана от някоя буйна тайфа, но атмосферата беше такава, каквато всеки посетител би желал да намери — весела, непринудена и земна. В късните часове „Пелътейн“ беше винаги претъпкана и винаги процъфтяваща.

Ако, от време на време, някой маркиз или граф забравеше да плати сметката си, то пътникът от Манчестър, някой коняр или чиновник бързо я оправяше и често възнаграждението биваше повече от щедро.

Мъжки смях ехтеше до тавана, придружаван от дрезгавите, високи гласове на барманките в кръчмата.

Прислужващи момчета, едва ли не деца, с гамаши, тичаха между широкия бар и здравите маси, а техните изморени лица бяха осветени от пламъка на големия огън, където самият собственик с подбран помощник печаха огромния говежди бут.

На шега едно гърбаво момче — джудже бе кандърдисвано да танцува на бара до двама елегантно облечени пияници. То протестираше настойчиво, на висок глас, пред превъзхождащото го по численост и значение множество, че плащането на виното му трябва да предшествува това усилие от негова страна.

На голяма кръгла маса, на разстояние от огъня, Грегъри Рембо, Дарси Сноу и други от техния кръг пиеха арманяк^[1], пренебрегвайки обичайните развлечения на посетителите на кръчмата.

Рембо откъсна с безразличие от месото, печено в тесто, и поклати глава към Дарси Сноу.

— Грешиш, приятелю. Нашият крал няма да изгони Латам от Англия. Лудостта на нашия господар не е чак толкова голяма.

Неговата забележка беше повод за разногласие между седемте приятели. Сноу, лорд Сесил Пойтън и един от близнаците Талбот не бяха съгласни с Рембо и на висок глас опровергаваха неговата гледна точка.

Другият близнак Талбот твърдо подкрепяше Рембо.

Ланарк, надарен с една мургава красота и не съвсем трезвен, не вземаше ничия страна. Това беше един своеобразен начин да изрази своето обратно становище, като не застане на ничия страна. Ланарк малко се интересуваше от лорд адмирала или от адютанта му.

Първият Талбот предложи виконтът на Бийчскейп да се махне веднага от Англия.

— Какво? Да изостави своя адмирал и имението, което той ще отвори в чест на мис Хардинг? Никога!

Ланарк, сипвайки си още арманяк, каза с надебелял език, че Кингсли може да изостави краля, адмирала и имението с прилежащата му земя, но той няма да посмее да избяга от лейди Алида Тримейн.

Смехът, който последва това твърдение, за известно време имаше разтоварващ ефект за опънатите нерви.

През цялата вечер компанията не говореше за нищо друго, освен за епизода в кабинета на кралицата и за сензационното избухване на краля.

Всеки мъж държеше пламенно на своето собствено мнение за инцидента, поне за тази вечер, независимо, че на следващия ден включваше аргументи, които по-рано беше презирал.

Смяташе се, от една страна, че виконт капитан Латам от кралския флот е смел и благороден, а от друга — че е високомерен и арогантен.

С шегата на Ланарк разговорът на компанията се обърна от ужасната преценка на състоянието на Британските въоръжени сили и непрофесионалните диагнози за душевното състояние на краля към лекомислени забележки за предстоящото тържество в Касълрок и Бийчскейп.

Екипажи, дрехи, които трябва да бъдат показани, млади госпожици, за които трябва да се грижат, и планове за заминаване, бяха предмет на всеобщ интерес.

— Какво ли ще правят лейди Тримейн и ангелската й дъщеря, ако Бийчскейп бъде здраво заключен следващия уикенд, и нейният ухажор избяга далече от кралския гняв? — попита Пойтън.

Под прикритието на предизвиканата от този въпрос глъчка той се протегна и взе една хапка месо от чинията на Рембо.

— Това ще стане причина да се сложи край на съмненията, дали годежът трябва да бъде обявен или не — каза той.

— Той не дава пет пари за нея! — съобщи Сноу.

— Тя не го харесва въобще — намръщи се Ланарк. — Нейният настойник, Тримейн, я кара да го придружава навсякъде.

Някой се изсмя на това твърдение. Вторият Талбот отбеляза, че не може да си спомни мис Онора да е имала силно желание да изпълнява заповеди.

Рембо сви рамене, изразявайки неведение по въпроса. Хлътналите очи на Ланарк останаха замислени.

— Не се заблуждавайте от постоянното внимание, което той й оказва. Той повдигна изпуснатото й ветрило, танцува с нея всеки кадрил, но гледа тъпо в пространството, докато тя флиртува. Той изпълнява заповедта на своя адмирал, да бъде чрез нея близо до Тримейн. Това е един фалшив театър и той само играе своята роля доста добре.

Талбот го опроверга:

— Латам продължава да поставя бели пъпки от роза върху нейния поднос за закуска…

— Това не означава нищо!

— Кой започна да разпространява слухове за годежа, който ще се обяви на приема в провинцията? Не беше ли това самата Онора?

— Подлец! Тази мисъл е недостойна за един джентълмен!

Бъркотията, която настъпи, заглуши неговия глас. Всеки контешки облечен гуляйджия около кръглата маса изказваше мнение, което никой друг не слушаше. Някои се заклеха, че Латам беше загубил ума си по бледата, златноруса влажна личност на мис Хардинг. Други твърдяха, че дългите години прекарани във Франция, бяха направили флотския адютант истински развейпрах. Някой решително твърдеше, че англичаните бяха дали такива уроци на французите.

На свой ред, бе заявено, че нежната Онора е пътеводната звезда за съществуването на Латам, и бе обвинена, че е запленена от един мъж, който можеше да оскърбява краля и по този начин да навлече нещо по-лошо на доверчивата лейди.

— Това, което вие твърдите — избухна Рембо толкова ядосано, че останалите притихнаха — е равносилно на факта, че вие мислите Латам за лъжлив нахалник.

— Неговото държание трябва да е по нареждане на някого или той е точно това, което вие казахте на него, че е — възропта срещу него Дарси Сноу.

Ланарк се засмя, показвайки белите си зъби.

— Той ще бъде свален от неговото представително място, принуден да върне медалите си и може да счита себе си за късметлия, ако някой английски кораб го заведе до Франция.

— Флотът не може да изпълни амбициите на краля без него — Рембо бутна разгорещено настрана оловната си чиния.

В този момент Латам застана пред тях.

Внезапно настъпи тишина около грубата, дървена маса, където само преди секунди този мъж беше предмет на разгорещени спорове и смях.

Тези, които си бяха правили толкова свободно шеги с неговото име, гадаейки характера му, сякаш те бяха нещо по-висше от него, и които произнасяха присъди над чашите с вино, сега си държаха езиците зад зъбите.

— Има ли едно място за мен тук?

Латам стоеше висок и строг. На фона на светлината от ярко горящия огън златистата му коса изглеждаше като ореол около главата му. Нетърпелив, той кимна с глава, без да се усмихва, докато мъжете скочиха на крака, всеки предлагайки му своя собствен стол.

Тостовете станаха бурни. Пиеха се наздравици не само в чест на някой, но и заради самото пиене. Безразсъдство и дързост погълна компанията на масата, но като че ли те не се интересуваха да намерят причини за това, а и не биха си признали.

Само Латам едва докосна чашата си и не можа да бъде въвлечен в гръмогласния смях на пийналите благородници, които изведнъж бяха показали такова добро разположение към него.

Колкото до Грегъри Рембо, той говореше спокойно, въпреки големия шум, който неговите другари вдигаха.

— Бил ли е лорд адмиралът тук тази вечер?

Когато чу отрицателния отговор, той стана, без да се извини и се отправи към съдържателя на „Пелътейн“. Отново отговорът беше „не“. Той се върна на масата в ужасно настроение.

Талбот се наклони към него.

— Не сте се карали с хубавата Онора? — попита безобидно той.

Адютантът го стрелна със смразяващ поглед, дали заради споменаването на нейното име или заради контекста на запитването му, Талбот не можеше да каже. Той наблюдаваше силното, здраво тяло на Латам да се движи неспокойно, като че ли страдаше от бездействието и компанията, която не успя да го стимулира.

Безмълвен до този момент, Ланарк си сипа още за пиене, стана и обиколи масата, за да отиде при Латам.

— Виконтът чака адмирала на краля? — запита той с язвителен тон. — Сигурно това не трябва да бъде допуснато. Адмиралът е този, който трябва да ви чака!

Черните вежди се сключиха над очите му и на светлината на огъня той зае сатанинска поза.

Кингсли заговори спокойно, без да поглежда нагоре.

— Пиенето не ви позволява да прецените правилно нещата. Мисля, че ви е достатъчно. Върнете се на мястото си, Ланарк.

— И какво, да се откажа от удоволствието да чуя грубия ви език, какъвто вие държахте на нашия крал миналата седмица?

Мъжете около масата като че ли заедно поеха дълбоко дъх. Нито една чаша не се вдигна.

Рембо и Сноу застанаха от двете страни на Ланарк. Тежки пейки се раздвижиха от околните маси, като че ли „Пелътейн“ усещаше наближаваща драма.

— Върнете се на мястото си — каза Латам и погледна възбудения придворен, а в очите му се четеше студена заповед.

— … или какво ще направите? — запита Ланарк, докато се съпротивляваше на двамата си другари, които го задържаха.

За пръв път тази вечер Латам се усмихна. Той стана бавно от мястото си и се приближи до пийналия благородник.

Рембо и Сноу отстъпиха за миг, когато Ланарк залитна и след това се изправи неестествено. В очите му имаше изражение на силна и горчива радост, като че ли прекалено дълго си бе губил времето в обикновени брътвежи и най-после се беше опитал да каже нещо истинско.

Все още усмихвайки се леко, Латам се приближаваше до тъмнокосия мъж, докато техните наметки се докоснаха и той можеше да почувства плътта под дрехата на Ланарк.

С най-приятния маниер на света, като че ли в действителност почти нищо не се беше случило, въпреки упоритото нежелание на придворния тъмнокос мъж, той помести дългото му тяло. Заобикалящите ги контета наблюдаваха в захлас как въпреки целия стремеж на Ланарк, Кингсли го насили да се върне обратно с добре обмислено, елегантно движение напред. Ланарк, неспособен да се противопостави или да се придвижи напред, въпреки желанието си, се придвижваше непреклонно към своето празно място, докато Латам го избутваше, усмихвайки се през цялото време.

Хората от масата останаха с отворени от учудване уста, наблюдавайки придвижването на Ланарк до неговия стол, благодарение на спокойната сила на Кингсли. Видяха, как мургавият мъж се отпусна на стола безмълвно и без съзнателно усилие.

— Ето, сега, стари приятелю — каза ласкаво Латам и дръпна бутилката на Ланарк далече от него, задържайки я с ръка, — номерът, който вие трябва да знаете, когато сте препили, е да се разходите добре заднишком.

— Вие, презрян, самодоволен глупако!

Погледът на Ланарк скочи към бутилката му, но той не направи опит да си я върне, като че ли звукът на ехтящия смях около него в кръчмата го успокои. В един миг подигравателната усмивка изчезна от лицето му и той свали обичайната маска на арогантно несъгласие. Ланарк беше станал изведнъж толкова усмихнат, колкото най-долен боклукчия, стремящ се да спечели медна монета от улична търговия.

Кингсли не показа, че слуша него или другите. Той се излегна назад, наблюдавайки вратата на кръчмата, обхванат отново от безразличието, което Ланарк беше прекъснал само за миг.

Сега Рембо стана център на внимание. Той говореше бързо и се стараеше да прикрие това, което се беше случило преди минути. Рембо разказа за раздразнението на сър Тримейн, претърпял невероятна проява на неподчинение от неговия персонал в провинцията.

Латам го погледна вяло, продължавайки да си играе с две монети и да наблюдава вратата, но изведнъж се оживи.

— Моля, повторете това, Рембо. Вие казахте, че западноиндийската прислужница от Касълрок и домакинът на лейди Алида са избягали в Лондон?

Рембо кимна с глава, удовлетворен, че неговата клюка беше привлякла внимание.

— Сър Уилбър беше загубил самообладание и бе предприел мерки да ги върне в провинцията. Но това е само една малка част от историята. Неговата внучка, с която вярвам сте се запознали, ги придружавала и малко оставало Тримейн да й постави белезници и да я дамгоса!

— Аз харесвам мис Касълмейн Томас извънредно много — вметна Сноу пламенно. — Когато Рембо и аз я посетихме, тя беше състрадателна и жизнена. Мога добре да разбера нейната смелост да доведе двойката в Лондон под носа на стария човек.

— Тя е тук, в Лондон? — попита рязко Кингсли.

— Точно така. Майка ми се надява, че тя ще я посети, тъй като тя не трябва да присъства на бала, а дядо й я държи под ключ.

Като чу тези думи, Латам стана от масата, но в този момент видя лорд Белвайдър да влиза и да прави жест на съдържателя на кръчмата, че няма време за шеги. Лорд адмиралът с ястребовото лице се отправи към адютанта си.

— Милорд адмирал Белвайдър — Кингсли се мъчеше да отдаде полагаемото се внимание на неговия старши с голямо усилие, като че ли се бе изгубил в мислите си.

— Каретата ми е отвън и ще ви обезпокоя, като ви кажа да дойдете веднага с мен — каза шефът му, без да обръща внимание на другите в „Пелътейн“.

Изражението на лицето му показваше уморено съсредоточаване, когато адютантът му го последва навън.

Мълчаливи по време на пътуването, лорд адмиралът заговори за среднощната си аудиенция в двореца, след като двамата се разположиха в неговото луксозно жилище.

— След разговора с Негово Величество се разсеяха някои страхове — каза бавно той, без израз на задоволство.

— Радвам се да чуя това, милорд.

— … и се появиха нови страхове.

Между тях настъпи мълчание, и двамата, потънали в размисъл, колебаещи се да нарушат тишината с думи. Кингсли седеше сдържано вежлив, докато по-възрастният мъж преплете пръстите си и се вгледа в тях.

— Негово Величество, предполагам, е подвластен на засегнатото честолюбие, както всеки от неговите поданици — каза накрая Белвайдър.

— Това, което се случи, моето момче, е — адмиралът прекъсна, стана, като се преструваше, че разглежда картината, която висеше на стената и представляваше кораб, стъкмен за отплаване.

— Ще бъдат ли отпуснати парите за кралския флот, които така дълго са оспорвани от министъра на финансите или Негово Величество упорито държи на…

Белвайдър нетърпеливо кимна с глава, като че ли безпокойството за такава важна работа не представляваше повече интерес.

Латам се усмихна за пръв път.

— Добре, тогава, вашият най-голям страх е бил разсеян.

— Той иска Франция и Испания, така че по съвет на Тримейн, Форестър и други, включително Брекенридж и Ланс, сега е готов да плати за силата на флота, като на времето не взе под внимание същото, за което неговият лорд адмирал се застъпваше.

Нещо близко до мъка проблесна за миг в очите на Латам.

— Капитан Латам, той е готов да даде пари за флота и вие трябва да бъдете готови също да дадете нещо.

— Не разбирам. Какво?

— Отново се опитвам да обясня случилото се по време на онази среща в двореца: откровените разговори, които кралицата е насърчавала, и вашето собствено изказване през тази прискърбна вечер, когато Негово Величество се обиди. Отново изразявам разбирането си за вашите забележки. Намирам, че срещу тях няма какво да се възрази в контекста на споделянето им в интимен кръг, както винаги съм казвал.

Лицето на виконта пребледня, но той не каза нищо. Само стисна ръцете си.

— Казаха ми, че даже кралицата се била застъпила за вас, което е нещо нечувано, като се има предвид нейният нежен нрав, но кралят смятал, че той самият е бил подведен и че неговото мнение за Америка е било оспорвано в личното му свещено жилище пред близките приятели на кралицата. Кралското мнение е, че вашето откровено изявление е било оскърбително.

— Съжалявам, толкова много ви обременявам, както и че съм наскърбил нашия крал — каза Латам с измъчен вид.

Белвайдър изпадна в неловко мълчание, изкашля се и се вгледа в адютанта си.

— Казано с две думи, той трябва да намери някакъв начин да покаже кралското си недоволство. По редица причини това му се отдава трудно. Вие имате пълното доверие на вашия адмирал, а той изглежда е добре разположен към мен. Имате най-преданата подкрепа на сър Уилбър, който е станал нещо като човек на краля в парламента, а Нейно Величество, която е много милостива и снизходителна, се опитва да смекчи неговите бушуващи чувства.

— Създадох грижи на краля и на още трима души, на които дължа само благодарност и смиреност, милорд.

Латам беше изпълнен с тъга.

— Станалото — станало. Нашият крал е бил много затруднен, как да покаже на своя двор, че не ще позволи да си играят с него. Той иска да ви унижи, капитане, но е съгласен да останете да служите във флота. За това, благодарете на Тримейн, не на мене. Сър Уилбър е използувал омразата му към Франция, като помислил, че това ще послужи да можете да запазите мястото си във флота.

Озадачен и разтревожен, Кингсли се отпусна в креслото и затвори очи. Изглеждаше, че иска да каже нещо, но само вдигна ръцете си. Накрая каза:

— Аз съм винаги на неговите заповеди.

— Както и аз съм го уверявал многократно в това.

— Чест е за мен да имам вашата подкрепа и съм смутен, че се нуждая от нея така отчаяно.

Възрастният мъж кимна с глава, но чертите на лицето му не се смекчиха.

— Минути преди кралят да влезе в стаята, където се бяхме събрали, кралицата се смееше, наблюдавайки един от нейните гости, който с лекота имитираше държането на краля, когато приема чуждестранните дипломати, а не е много склонен да го прави. Имаше една прямота и искреност през цялата вечер и стана дума кой е за и кой против отменянето на Закона за гербовия налог. За мое голямо съжаление, тази непринуденост, която се беше създала между нас, ме окуражи да спомена за моите чувства по един начин, който те сметнаха за оскърбителен.

Двамата мъже си размениха една усмивка, която за миг показа еднакво възхищение и от двете страни и уважение, което се бе зародило много преди всеки един от тях да достигне настоящото си обществено положение.

След това лорд адмиралът стана строг, като че ли се подготвяше да изпълни неприятно задължение, но продължаваше да стои мълчалив.

— Мога ли да попитам какви компенсации ще задоволят моя крал?

Нещо подобно на нежност проблесна в погледа на адмирала, гледайки своя адютант, и за миг угасна.

— Кралят каза, че вашата майка трябва да напусне Франция и да се засели в имението Бийчскейп, в противен случай, с кралски указ вие ще трябва да го отстъпите за нуждите на короната.

Удивление се появи на лицето на Латам, но той остана безмълвен. Лорд Белвайдър се пресегна към кристалната гарафа и си наля чаша вино.

— Това да унижи този, който го е обидил или разгневил, както знаете, доставя удоволствие на краля. Вие знаете също неговия навик да забравя всичко, когато неговото настроение се подобри отново. В такъв случай има може би някаква надежда…

— Природеният по-възрастен брат на майка ми, Адриан, е подписал завещание, в което се казва, че аз трябва да притежавам Бийчскейп с нейното съгласие, в случай, че той няма преки наследници, а такива, доколкото аз знам, той няма.

— Знам — каза студено адмиралът. — Кралят е ангажирал адвокатите си да установят фактите и съответния документ, че виконт Колеман е починал, преди да се ожени, вече му е изготвен.

— Моята майка, Матилде, от много години е в лошо здравословно състояние. За нея бе облекчение, че Бийчскейп остава за мене, без тя да има каквито и да било претенции. Тя нямаше сега да бъде във Франция, въпреки достойните връзки на моя баща там, когато нашите страни бяха най-близки съюзници, ако не беше болезненият ревматизъм, от който страда.

— Знам. Казах на краля, че тя се нуждае от мек южен климат и специална вода за пиене, но той не бе склонен да промени своето решение.

— Страхувам се, милорд, че тя не може да се върне в Англия.

— Така и заявих. Уверих също краля, че Матилде Колеман Латам, която е от горд английски род, ще намери това предложение озадачаващо. Това, което не можах да кажа, капитане, е, че една вдовица, живяла повече от десет години във Франция, заради здравето си, би се страхувала да се върне в Англия, за да може кралската заповед да послужи като средство за наказание на нейния син.

Една иронична усмивка заигра по устните на Кингсли. Той не бе показал гняв или отчаяние през цялото време.

— Начинът за наказание, който нашият крал прилага, действа зле на неговите поданици — колонизатори и на тези, които са по-близо до дома — каза той. — Предполагам хиляди пъти мис Хардинг да не ме обвързва да я придружавам, когато кралицата си въобрази, че желае да прекара една вечер без официалности с нея.

Забравяйки обичайното официално обръщение, Белвайдър заговори за пръв път лично:

— Приятелю мой, вярвам, вие не намеквате, че съжалявате за близостта, за която така горещо ви насърчавах да поддържате с прекрасната довереница на Тримейн?

Очите на възрастния мъж светеха хитро.

— Не питая нищо друго, освен уважение и доброжелателство към нея от личните фаворити на моя адмирал, сър, но интересът, който имам към семейството на сър Уилбър Тримейн, е съсредоточен в неговата внучка, мис Томас, която вие срещнахте на флотския базар.

Погледът, изразяващ искрена изненада в очите на адмирала, съчетан с неофициалното обръщение, освободи Латам от непоносимото напрежение, което изпитваше. След като разкри чувствата си пред адмирал Белвайдър, той се отпусна мълчаливо, усещайки облекчение, от което се бе лишавал от месеци.

Лорд адмиралът, без да сваля погледа си от Латам, разбра, че приятната задача, която той му бе възложил, е била в действителност едно мъчение, това че галантната му учтивост не значеше нищо повече от една задължителна игра на преструвки, че досада и липса на удоволствие придружаваха часовете в компанията на Онора и нейната майка, че неговият адютант се е чувствал по-скоро като лакей, отколкото като Дон Жуан и че самият той никога не е бил по-заблуден в увереността си, че виконтът се беше влюбил в повереницата на Тримейн.

— Може ли това, което казвате, да е възможно? — попита той с тон на неверие. — Или това е просто една реакция, вследствие от всички неприятности с нашия крал?

— Вярно е, всяка дума. Дойдох от Франция, защото се надявах да ви служа на високо ниво, плавайки по моретата. Вместо това, моята работа е да посещавам чайове на високо ниво! Принудата да се държа като ухажор ме кара да настръхна, както и да разменям лекомислени празни клюки и да се въртя на пета пред две много високопоставени и очарователни дами, които аз ценя само като познати.

Лицето на Белвайдър продължаваше да изразява съмнение, но Латам продължи нататък, говорейки с чувство.

— Понасях всичко това по принуда и действах по този лицемерен начин, за да спечеля сър Уилбър за нашата кауза, ако съм могъл да го направя — добре. В замяна, благодарение на мис Хардинг, аз съм приет от кралицата en famille и обиждам краля. Резултатът от досадния флирт и шляенето в гостните стаи бе да прибавя към вашите грижи още едно огромно бреме, да засегна краля и кралицата и да загубя Бийчскейп. Аз ви затрудних и нараних себе си. Мога да кажа, сър, че ми се струва, че мис Хардинг не заслужава една десета от всички тези неприятности.

Гръмогласният смях на адмирала не накара Латам да трепне. Той седеше безучастен и гледаше отчаяно.

— Наблюдавал съм ви с мис Хардинг и отказвам да приема вашето минутно разочарование. В действителност, ще трябва служебно да се възмутя, ако повярвам, че вашето мнение тази вечер е валидно. А сега да минем на други въпроси. Вие служите на флота с чест. Аз заех моя пост, когато всички влиятелни мъже в двореца се изправиха против мен. Имаше голяма опасност да не ни се отпуснат парите, за да ремонтираме малкото останали ни кораби след позорното поражение в Средиземно море. Парламентът беше бездеен. Вигите^[2] бяха престанали да ръководят и бяха дегенерирани групи от воюващи кланове. Роялистите се сражаваха, но не за своята страна, а за да спечелят благоразположението на краля.

— Не се ли подобри положението сега, сър? — попита унило Латам.

— Благодарение на вашата любезност към Тримейн и мястото, което си извоювахте сред приятелите на кралицата, мога да кажа, че нещата се развиват обнадеждаващо за флота.

— Радвам се, сър — каза неубедително той.

— Даже кралят се съгласи, че сте служили добре. В противен случай той щеше да ви изпрати в изгнание, вместо да вика бедната ви майка тук.

— Това е един вид черен хумор. Да извикам един болнав човек, за да спаси имението и прилежащата му земя, които ми се полагат по наследство, което е добре известно в curia regis.

Ястребовото лице на адмирала порица това изказване.

— Джордж трети не е лишен от лоши съветници — призна той. — Кой знае по-добре от мене? Как бъдещите поколения англичани ще съдят за него, не се осмелявам да гадая. Но това мога да кажа за него — намирам го не повече склонен да задоволява суетата си, отколкото много други владетели. Често е справедлив и добър, въпреки капризите си, които тревожат всички нас. Освен това, той е верен на своята съпруга и е любящ баща.

Латам наведе глава засрамен.

— Признавам това, милорд, и моля за снизхождение, ако съм показал недобросъвестност към владетеля, заради когото дойдох от Франция, за да служа.

Адмиралът напълни отново чашата си и за пръв път подаде гарафата на своя подчинен. Кингсли едва отпи от виното и остави чашата настрана.

Сега Белвайдър го разглеждаше с присвити очи, като че ли обмисляше нещо от голяма важност. Очите на адютанта бяха приковани в картината с морски сюжет, но той мислеше за отчайващата новина, която беше чул в „Пелътейн“.

Каси беше в Лондон и бе в немилост пред дядо си. Той я беше заключил, като че ли тя бе престъпник, а Кингсли не можеше да направи нещо повече за нея, отколкото за себе си, в това безнадеждно блато от грижи, което го заобикаляше.

Той мислеше за любовта на Каси към Бийчскейп и почувства свиреп, беззвучен вик да се надига в гърдите му.

Неговият шеф повдигна веждите си, като че ли наистина бе чул вика му.

— Вие сте млад, Латам. По-млад отколкото беше Адриан, когато го срещнах за пръв път. О, аз знам — вдигна ръка предупредително той — младите мъже не желаят да бъдат поучавани или разубеждавани, да бъдат побутвани като незначителни, само защото са млади. Но позволете да ви кажа, като приятел на вашето семейство от много години, че вие сте невероятен късметлия.

Опитвайки се да се изтръгне от мислите си за Каси, Кингсли попита язвително:

— Късметлия, за това че кралят не иска главата ми?

— За това, че кралят ви забеляза! — избухна Белвайдър. — В най-лошия случай (ако той помни и изпълни предложеното наказание) необходимо е вие само да удовлетворите неговия каприз за Бийчскейп и да продължите да изпълнявате вашите задължения. С необикновеното покровителство, което имате в лицето на кралицата, кралят ще гледа на вас като на напредващ млад поданик, чието реализиране е негово дело. Не е невъзможно той да ви върне Бийчскейп като проява на щедрост, която той показва към своите „приятели“.

За миг на лицето на Кингсли се появи една маска на посмъртна усмивка и той кръстоса нетърпеливо дългите си крака.

— Късметлия сте, че имате уважението на Тримейн и вниманието на неговата повереница — продължи Белвайдър, като клатеше показалеца си докато говореше. — О, аз знам. Мис Томас е толкова очарователна, колкото нейната майка беше преди много години, но тя изглежда е уединена в провинцията и вие едва я познавате. Не ще мине много време и ще се уверите, че мис Хардинг е много по-подходяща партия за вас. Когато неизбежно настъпи това време на избор, както става винаги с един мъж, вие ще използвате случая да обедините благосклонността на кралицата, голямата красота и не ме разбирайте погрешно — млада жена с подсигурен доход.

Кингсли стисна зъби, за да спре горчивите думи, които напираха да изразят несъгласие с това, което чу.

— На различно мнение съм, сър.

Белвайдър отново се разсмя високо.

— Изпийте си портвайна и отпуснете съкрушената си душа. Счупете чашата или ритнете нещо. Освободете се от това мрачно настроение. Вие сте шокиран от намерението на нашия крал да конфискува Бийчскейп и държите мис Хардинг отговорна за въвличането ви в тази прискърбна история.

— Не, сър. Вината е у мен.

— Говорите като благородник.

С проблясъци на хумор в плътния си глас Белвайдър подчерта значението на сър Уилбър за короната, похвали „класата“ на лейди Алида и ефирната красота на нейната дъщеря.

Кингсли слушаше с помътнели очи съвета, че той не трябва да се излага на риск, предизвиквайки отново краля. Кралската двойка харесвала мис Хардинг, майка й и настойника й. Той не трябвало да забравя това.

За младия мъж думите на адмирала означаваха само едно нещо: да напусне маскарада означаваше оттегляне на кралската подкрепа за флота и ново бреме за адмирала. През стиснатите си зъби той даваше кратки и неясни отговори, а сините му очи помътняха от изтощение и отчаяние.

— Трябва да цените високо усилието на сър Уилбър да запази Бийчскейп във ваши ръце. Той отиде толкова далеч, като загатна на краля, че неговата повереница може да бъде един ден господарка на Бийчскейп. С този намек той постигна решението, да не се предприема нищо във връзка с вашето имение до приема за рождения ден на Онора.

— Такава тя никога не ще бъде! Простете ми, милорд, но това трябва да ви бъде казано.

Неговият домакин не се смееше сега. С голямо усилие лорд Белвайдър потисна своето негодувание.

— Ако можете да пренебрегнете с леко сърце това, което мис Хардинг и нейните близки са направили за вас, то аз съм поразен. Бийчскейп остава ваш, до рождения ден включително, само поради една причина: Мис Хардинг убеди кралицата да присъства на бала. Приемането на поканата от страна на Нейно Величество възпря краля от незабавното изпълнение на наказанието.

Очите му изгаряха Латам при произнасянето на тези думи.

— Аз уважавам сър Уилбър и неговата повереница, но е трудно да чувствам благодарност към Нейно Величество за това, че ме обвързва още по-здраво с Онора Хардинг.

— Вие сте по-лош от вашия вуйчо, който фактически тръгна да плава по моретата, за да избяга от Алида Чансълър, настоящата лейди Тримейн!

Погледът му се беше смекчил, когато попита със скептичен тон:

— Да не би принудата за женитба да кара мъжете от Бийчскейп да се отказват от прекрасните жени от тази фамилия?

Той си позволи кратка усмивка. Въпреки черното си настроение, Кингсли изправи главата си и попита с любопитство:

— Искате да кажете, милорд, че виконт Колеман не е обожавал и не е желаел лейди Тримейн, когато тя е била млада?

Адмиралът сви устните си.

— Заслужава порицание да говорите за една дама по този начин, но отговорът е, че той не я желаеше. Тя е била прекалено ревностна и пламенна в нейната романтична акция и той, винаги съвършен джентълмен, беше обявен за неин годеник. Та той, за да печели време, се бе посветил на кралския флот и отплава към далечни пристанища, като приемаше всяко чуждестранно назначение, което можеше да му осигури далечно плаване. Колеман болезнено скърбеше за нейното убеждение, че той й се бе врекъл.

Кингсли направи един жест, като че ли нещо му се избистри в главата.

— Тогава излиза, че аз отхвърлям подобна вяла любовна афера с дъщерята на дамата.

За негово успокоение адмиралът се подсмихна и той продължи.

— През всичките тези месеци съм бил принуден да слушам страстните разкази на нейно благородие. Съвсем честно, трябва да бъда удостоен с награда за силите, които имах да изтърпя безсмислената досада от разговорите на тази тема. Моят мозък заспиваше, а краката ми се подкосяваха, когато лейди Тримейн за стотен път ми разказваше своя роман.

— Знам, момчето ми. Това отегчава всички, освен Тримейн.

— Никога не съм и сънувал, че моят вуйчо не е желаел дамата!

Нервите, умората и презрението отекнаха в неговия горчив смях.

— Вярно е, капитане. Вашият вуйчо беше преследван от жените, а в същност…

Усмивката бавно помръкна и сега едно ново учудено изражение, което Латам прие за смущение от непристойния им разговор, се появи на лицето му.

— Да, сър? — попита почтително Латам.

— Каква е причината за вашето увлечение към мис Касълмейн Томас?

— Причините са хиляди, милорд, но аз не се нуждая от друга причина, освен че я познавам и съм привлечен от нея, както стомана от магнит, откакто за пръв път очите ми се спряха на нея.

Адмиралът стана, мушна ръце в джобовете си и започна да се разхожда напред-назад. Изненадата, изписана на лицето му, се смени с едно изражение, което Кингсли не можеше да разгадае. Беше ли това несигурност, презрение или неверие?

Възрастният мъж се върна, седна на стола си и взе чашата с портвайн.

Латам наруши тишината колебливо.

— Ако мислите, че причината за моето предпочитание към мис Касълмейн пред мис Онора е, че моят вуйчо, когото никога не съм познавал, не е обичал майката на мис Онора, то това е погрешно. Не харесах Онора Хардинг още от нашата първа среща, когато майка ми беше в Бийчскейп, а Онора бе на по-малко от седем години. Мис Томас срещнах за пръв път, когато тя беше само на тринадесет години и аз й направих предложение за женитба. Това бе доста лекомислено, но по-късно разбрах, че не бях се шегувал.

— Глупости! Внимавайте да не постъпите като глупак.

Белвайдър говореше, като че ли насреща му стоеше немирно дете.

Кингсли се поклони, съжалявайки, че бе изложил на показ чувствата си, даже пред този мъж, когото дълбоко уважаваше.

— Вие знаете моите причини, когато ви нареждам да продължите да обръщате полагаемото се внимание на сър Уилбър, неговата съпруга и мис Онора Хардинг. Вашата съдба и тази на кралския флот много зависи от това.

— Но, милорд…

— Аз заповядвам това — думите на Белвайдър изплющяха! — Не казвайте на никого за намеренията на Негово Величество, отнасящи се до замъка и земите ви и се дръжте по най-приличен начин към кралицата, ако тя удостои с присъствието си въпросния рожден ден в провинцията.

Преуморен и разстроен, както никога досега не се беше чувствал, Кингсли даде съгласието си.

Мина време преди да се предаде, впечатлен от желанието си да страда сам и да се държи както подобава пред своя шеф, без да си позволява повече обиди.

— Ако вие сте настроен срещу мис Хардинг, която аз намирам tres belle, това е ваша работа. Но аз се обзалагам, че ще промените становището си. Помнете задълженията си към нея, каквото и да си въобразявате, че чувства вашето сърце. Разбрано ли е?

— Разбрано, милорд адмирал.

— Тримейн, неговата съпруга и мис Хардинг ще бъдат разярени с основание, ако вие покажете, че предпочитате мис Томас. Трябва да внимавате да не загатнете за това на този бал, Латам.

Докато не се озова в студените сенки на развиделяващите се лондонски улици, Латам не си позволи да мисли повече за това. Тогава той постави свитите си юмруци един до друг и почувства, че зъбите му скърцаха от безнадеждна ярост.

Каси, презирана повече от всякога от семейство Тримейн, не можеше да разчита на неговата помощ в тежкото положение, в което се намираше. И още по-лошо, той трябваше да прибави и своето морално задължение към нейната скръб. Кингсли вървеше по площад „Гросвенър“ и мина през вратата на Уестминстър Еби^[3], без да срещне някой, чувствайки само нервна възбуденост от голямата си мъка.

Мъдрият, упорит мъж, на когото той се беше заклел да служи, му беше дал да разбере, че Бийчскейп щеше скоро да бъде загубен, а кралският флот — изложен на опасност, ако той не продължи своята игра за спечелването на Онора. Далече по-лошо бе, че му беше забранено да утеши любимата си, ако изобщо можеше да я види.

Вятърът задуха яростно, донасяйки студени капки дъжд.

— О, Касълмейн — произнесе в себе си името й той. — Щяха ли твоите сияйни очи да греят с възхищение към мен сега, ако знаеше как ме притиснаха, без да мога да направя каквото и да било?!

Никога, мислеше той, вятърът не бе духал така силно и студено и никога сърцето му не е тръпнело така от студ.