Брийн Джилбърт
Прегърни ме силно (1)

Глава I

С решителна усмивка на лицето Фронси сресваше непокорната коса на младата си господарка, като се преструваше, че поне тя не бе неутешима. Надяваше се така да измами Каси и подобри настроението й.

— Лондон не е Порт ъв Спейн — сравни тя — тук има много повече замъци, мъже в униформа, короната със скъпоценните камъни… още толкова неща. Ето, вашата леля Летития е обещала да ви заведе в имението на господин дядо ви в провинцията и вие ще яздите, така както вашата майка правеше някога, когато отиваше в Касълрок.

Но обичайната нетърпеливост, с която малкото момиче реагираше при всяко споменаване за коне, я нямаше.

Само десетгодишна, тя гледаше скептично и се опитваше да измъкне четката от мургавата ръка на Фронси.

— Стойте мирна! — говореше строго Фронси Сен Пиер. — Може би господин дядо ви ще ви извика долу в гостната всеки момент. Какво ще си помисли, ако слезете долу, направите реверанс и някой забележи възли и гнезда на плъхове в косата ви, госпожичке? Така ли трябва да изглежда неговото собствено дете — сираче?

Едва бе задала въпроса, когато извика от болка:

— Ох! — Очите на Каси блестяха. Тя беше измъкнала четката и я бе ударила с нея по рамото.

— Аз не съм сираче, Фронси Сен Пиер! Не смей никога да ме наричаш така!

Със засегнато достойнство на своите седемнадесет години Фронси си взе обратно четката и се втренчи в детето, разтривайки удареното си рамо.

— Това е само една дума. Аз никога не бих я казала, ако това би променило нещата.

Тя се пооживи и хвана малката ръка.

— Ти си детенцето на Фронси, племенница на леля Летития и единствената внучка на сър Уилбър.

— И робиня на Онора! — избухна Каси, като се хвърли в ръцете, с цвят на канела, на момичето от Западна Индия.

Плачейки тя простена:

— О, Фронси, съжалявам, че те ударих! Татко щеше да каже да ме удариш и ти, ако знаеше. Това, което направих на моята Фронси е ужасно. Изглежда аз не мога да бъда добра в Лондон — ридания я разтърсиха, докато мургавото момиче я успокояваше и милваше. — Въпреки всички молби на леля Летития, аз се държа лошо. Мисля, че те ударих, защото Онора винаги ми казва „Сираче, сираче“, а ти няма да ми позволиш да я ударя.

Внезапно тя се разсмя. Фронси се присъедини към нея, приветствайки този звук, така рядко чуван от Каси тук в Лондон, в къщата на дядо й.

Прислужницата се трудеше над гъстата, къдрава коса, с познатите опявания, на които Касълмейн не обръщаше голямо внимание.

— Твоят баща, д-р Томас, щеше да каже същото, което и аз, ако беше жив. Той щеше да каже: „Касълмейн, слушай Фронсина Сен Пиер и прави точно това, което тя казва, и не обръщай внимание на Онора“. Да, той щеше да ти каже това.

След като сръчно прибра меките кичури коса над слепоочията на Каси назад, тя ги върза с бяла панделка на яркочервени райета, и остави останалата коса да пада на вълни от двете страни на лицето й.

— Онора казва, че аз нося креолски панделки! Тя разправя, че истинските джентълмени не обичат да ходят боси. Тя се подиграва на моите френски и испански песни, които татко обичаше да слуша.

Смесица от раздразнение и обида се изписаха на лицето на Каси при изричането на тези думи.

— Креоли — Фронси прие едно високомерно изражение като това на Лейди Алида — означава първите заселници в Тринидат и Нови Орлеанс. Те са аристократи. Нима това не е нещо наистина изтънчено?! Само кажете на Онора Хардинг, че на вас се случи да бъдете дъщеря на собствената дъщеря на сър Уилбър и на доктор Томас от Тринидат. Кажете й, че това е много повече, отколкото да бъдеш дъщеря на съпругата на господин дядо ви, каквато е тя — правата линия, която образуваха стиснатите й устни, изразяваха правотата й. — Панделките за коса са tres belle. Може би нейната бебешки тънка, избеляла коса, провиснала около главата й, е прекалено слаба, за да държи хубава, колосана панделка.

Каси се почувства по-добре. Тя размахваше крака насам-натам, като се любуваше на платнените върхове на обувките си и мъничките копчета. Внезапно й се прииска да каже на единствената си приятелка нещата, които Онора разправяше за нея. Онора казваше, че Фронси била магьосница, която пазела в шкафа си муски за заклинания в черна магия. Онора смяташе, че колосаните фусти и ярките цветове на дрехите, които прислужницата беше донесла от Тринидат, не са случайност. Даже отиваше толкова далече, че разправяше за обета, който уж видяла Фронси да дава, палейки една вечер лула на стълбите в помещенията на слугите.

Като наблюдаваше предизвикателно гордото държание на мургавото момиче, Каси почувства любов към нейната непоколебима компаньонка, от която тя единствено получаваше топлина в студената Англия. Тя чувстваше закрилата й, смяташе я за нещо сигурно, което ще има винаги. Фронси можеше да бъде строга или нежна, но тя не можеше да бъде правена на глупачка. Изведнъж Каси реши, че не й се иска Фронси да чуе това, което Онора казваше за нея. Каси въздъхна. Каква беше ползата от нещо в такова затворено, студено, старо място като Лондон? Дядо й никога нямаше да я извика, за да проведат този разговор, за който леля Летития винаги говореше. Всичко, което дядо й правеше, бе да играе с къдриците на Онора, да й позволява да седи в скута му и да се държи така, като че ли Каси изобщо не съществува. Тя пое дълбоко дъх:

— Защо трябва да бъда роднина на Онора?

Фронси се разсмя. В смеха й се чувстваше прелестната волност на Тринидат.

— Скъпа, вие не сте. Никога не се тревожете за това!

— Тогава, защо дядо е неин баща? — Каси се намръщи.

— Аз обяснявам и обяснявам, мис Касълмейн Томас, но това просто не влиза в главата ви. Сега слушайте. Първо, господин дядо ви беше женен за майката на собствената ви майка. След това, вашата баба, лейди Дебора, почина, след което господин дядо ви се ожени за майката на Онора.

— Лейди Алида — Каси произнесе името с отвращение.

— Вашият господин дядо е само настойник на Онора Хардинг. Тя не му е роднина, но ти ще получиш една четка, ако й го кажеш. Той е единственият баща, когото тя някога е познавала, тъй като нейният собствен е починал, когато тя е била само на около две годинки. Тя няма вина за това!

— Но моят баща никога не е бил женен за майката на Онора, нали? — попита озадачено Каси.

— Разбира се, че не е. Вие знаете по-добре. Вашият баща беше женен единствено за сладката ви майка. Вие бяхте късметлийка да имате такъв баща, който винаги да ви носи на ръце, да бди над вас, да ви взима със себе си при своите посещения, да ви учи да яздите кон. Всичко това вие го имахте допреди по-малко от година, когато той се преумори и легна болен.

Кимайки тъжно с глава, Каси попита:

— Дядо, лейди Алида или Онора познаваха ли татко?

Нежността на Фронси беше изчезнала от реалистичния й отговор:

— Не, госпожичке. Господин дядо ви познаваше само майка ви. Тя беше неговото малко момиче. Баща ви беше прекалено зает в Тринидат, за да ви доведе на гости, а и господин дядо ви беше много зает с лейди Алида, за да дойде да види вас, баща ви и майка ви.

— Но леля Летития дойде накрая и ни върна обратно при него — промълви малкото момиче.

Мимолетно то си спомни колко вълнуващо нейната леля Летития беше представила всичко, когато уреждаше нещата в Порт ъв Спейн, Тринидат. Е, леля Летития не беше излъгала, но тя ужасно се бе заблудила. Дядо й ни най-малко не го беше грижа, че тя идва в къщата му. Това беше въображението на леля Летития. Лейди Алида се бе държала добре само първия ден. Колкото до Онора, тя не бе добра нито за минута.

Каси още си спомняше първите й думи на кораба: „Можеш да ме наричаш Онора, но няма да спиш в спалнята ми“.

Фронси прекъсна мислите й:

— Леля Летития обичаше майка ви, обича и вас. Няма да мине много време и господин дядо ви ще си играе с хубавата ви коса и лейди Алида ще бъде също добра — по свой начин. Само почакайте и ще видите. И бъдете добра с Онора.

Нетърпението на Каси порасна:

— Ти казваш същото изтъркано нещо всяка вечер. През тези две седмици, откакто сме в Лондон, ти го повтаряш непрекъснато. Отново и отново.

— Предполагам, че е така. Знаеш ли защо?

— Защото искаш да разбера, че дядо ми е прекалено зает, за да разговаря с мене.

Фронси се намръщи и кимна.

— Отчасти — да. Но главната причина е друга. Искам да разбереш, че това е така, защото той познава Онора много по-добре, отколкото познава теб, собствената му внучка. Тя е живяла тук с него през последните осем години. Ти не можеш да очакваш, че той ще обича току-що пристигнало момиче толкова, колкото това, което живее тук от доста дълго време. Ако ти си извънредно учтива и имаш търпение, ще го опознаеш.

Раираната панделка клюмна, Каси отегчено наведе глава. Фронси имаше навика да повтаря този текст толкова често, колкото това правеше и леля Летития.

— Нека да се върнем в Тринидат — помоли Каси с детинска настойчивост. — Колко хубаво живеехме с майка си Трина, Шамбайл и снаха ти. Аз харесвах козите.

— Не! — Фронси Сен Пиер здраво затвори вратата за емоциите, от които и двете страдаха, когато тя позволеше на детето да се поддаде на такива чувства и да изрази копнежите си.

Веднъж, самата тя се беше отдала на безполезни размишления от такъв вид, рисуващи картини на бягство от строгостта на Летития Пикеринг, от подозрителността на лейди Алида, от студенината на Лондон.

Топлината, колоритността и свободата на Тринидат припламваха, но тя трябваше да им устои. Фронси взе детето в скута си и се усмихна насила.

— Скоро ще отидем с леля ви в Касълрок. Мислете си за това, скъпа. Това е една къща в провинцията, където майка ви е обичала да ходи, когато е била малка. Лейди Алида и Онора няма да искат да изоставят изтънчените посещения, които светският живот им предоставя тук. Така това голямо и хубаво имение ще бъде само за нас. Ще можете да яздите коне, а аз ще приготвям храната с много подправки, както вие я харесвате, и двете ще пеем креолски песни.

— Аз предпочитам да се върна в Порт ъв Спейн. — Дълбоките кафяви очи на Каси пронизваха младата жена. — Защо да не можем? Ще вземем и леля Летития. Лейди Алида ще се радва да се отърве от нас. Защо наистина трябва да чакам и чакам за този разговор с дядо, след като той не иска да говори с мен?

Фронси поклати неодобрително глава:

— Нищо подобно. Той е човек твърде зает в Парламента. Говори се, че има много работа сега, че някой на име Чатам има неприятности с краля. Господин дядо ви е много важна личност. Ами той е почти толкова зает, колкото баща ви беше, когато се разкъсваше между неговата клиника, преподавателската работа и нощните повиквания. Спомнете си как винаги ви е поучавал да бъдете търпелива. Вие трябва да се научите на това. И един ден, когато най-малко очаквате, господин дядо ви ще проведе този разговор с вас.

— Той никога не е говорил с мама, след като тя се е омъжила за татко. Леля Летития ми каза. Това натъжаваше много мама и татко също. Аз мисля, че Леля Летития даже се е карала с дядо за това.

Фронси бързо кимна с глава, като се надяваше този разговор да приключи.

— Между майка ви и баща й нямаше кавга. По-скоро беше време на мълчание. Господин дядо ви — тук, в Лондон, а тя — в Тринидат. Но майка ви си отиде много рано и тогава стана твърде късно, за каквото и да е. Ето как беше, Каси.

Със силно тропане с крака Каси отхвърли това твърдение.

— Не! Това беше кавга заради татко. На дядо не му е харесало, че мама е отишла чак в Тринидат, за да намери татко и да се омъжи за него.

Нейните очи срещнаха очите на Фронси, гледайки я дръзко. Даже строгият поглед на прислужницата не успя да промени становището й по неопровержимите знания, които имаше по този въпрос.

— Дядо никога няма да ме извика за този разговор — каза Каси. — Леля Летития го беше помолила два пъти и всичко, което се случи бе, че лейди Алида дойде, започна да си пъха носа наоколо и да задава глупави въпроси. — Каси я имитираше — „Баща ти, имаше ли някакви бели пациенти? Майка ти имаше ли бижута? Защо не пиеш чая си, както Онора пие нейния? Защо трябва лампата да свети, когато заспиваш?“ Тя е най-много задаващата въпроси лейди, която някога съм познавала!

Фронси не можеше повече да се преструва. Като отметна назад главата си многозначително, тя каза с чувство:

— Зная, скъпа. О, аз наистина зная!

 

 

Летития Пикеринг затвори Библията си и започна ежедневната си молитва за това, брат й, сър Уилбър, да бъде накаран да постъпва правилно с единствената си внучка.

Сключила жилестите си ръце, тя се молеше той да може да обикне детето, както обичаше дъщерята на съпругата си Онора.

Тя огледа спалнята в къщата на брат си в Лондон, която бе неин дом след смъртта на Натаниел Пикеринг, нейния уважаван (и отдавна забравен) съпруг. Чудеше се какви неща да вземе със себе си, след като съпругата на сър Уилбър постигна целта си, като изпрати нея и Касълмейн далече в провинцията, в имението им Касълрок.

Спирайки се на проповедите на мистър Оглеторп за обучението на младата Касълмейн, тя категорично реши, че ще вземе портрета на лейди Дебора, първата съпруга на сър Уилбър, седнала и обгърнала грациозно с едната си ръка Анна Лусия. Тогава майката на Каси беше само на седем години.

Щеше да е добре за Касълмейн да вижда портрета и да знае за двете жени, които щяха да я обичат толкова много, ако бяха живи. Сър Уилбър даже не забеляза липсата му от стаята с гоблените.

Летития почувства старата мъка с болезнена острота и въздъхна.

Защо, тя се чудеше отново, защо беше тази ранна загуба на два живота — на майката и на дъщерята — всяка толкова добра и скъпа за нея?

Тя помнеше раждането на Анна Лусия през 1734 година, радостта на брат й и на лейди Дебора и възхищението им от тяхното съвършено дете.

Можеше ли същото това съвършенство, не само физическо, но и духовно, да доведе до това фатално заболяване?

Детската смъртност и нещастните случаи при раждане бяха бич за континента, но Анна Лусия растеше бързо и лейди Дебора се възстанови в обичайното време. Един месец на легло възвърнаха нейната красота и жизненост.

Детето се разболя, когато беше само на четиринадесет години, и на седемнадесет — когато отчаяните й родители чуха за прехвалените бани в Тринидат, които Мария-Тереза, императрицата на Австралия, предпочиташе и беше направила публично достояние.

С Маджи Джеймсън, доверена бавачка и компаньонка, като придружител, те качиха красивата си дъщеря на борда на кораба и я изпратиха с надеждата, че Бог ще й помогне.

Летития мислеше за Анна Лусия, как тя ги напусна на борда на кораба. Току-що навлязла в годините на зрелостта, тя притежаваше всички данни на голяма красавица.

— Тя беше най-прекрасното нещо, което светът бе виждал някога! — каза на себе си Летития, без да се сети, че такова абсолютизиране бе грях.

Него ден, Анна Лусия беше облякла бяла ленена рокля, цялата на фини бастички и изящна дантела, със сини панделки, които минаваха през специално направени за целта дупчици. Маджи държеше слънчобран над главата й, който с неговите сини панделки подхождаше на роклята й. Очите на всички, от палубата и кея, бяха привлечени от красивото момиче и не можеха да се откъснат от него.

Майката на Каси, облегната на парапета на кораба, щастлива от новото си преживяване, даваше на родителите си и леля си радостни уверения, че ще бъде добре и след по-малко от година ще се завърне при тях.

Уви, обещанията не бяха изпълнени.

В писмата на преданата Маджи се долавяше неясен, сдържан оптимизъм. Съобщенията на Анна Лусия бяха безгрижни, изпълнени с очарованието на непознатото място и съдържаха едно смело примирение с факта, че доктор Гординър и младият му помощник, доктор Томас, не разрешаваха прекъсване на лечението за посещение в пагубния за нея лондонски климат.

Летития оправи дантеленото си боне и приглади гънките на черната си вълнена рокля. Мисълта за болестта и смъртта на лейди Дебора събуди в нея спомена за изживяната скръб.

— Жалко за брат й, сър Уилбър! — Тази отдавнашна грижа дойде като нова мисъл. Тя считаше, че всичко, което той бе направил, го беше направил толкова добре, колкото един смъртен можеше, с болна дъщеря далече от него и съпруга, чезнеща пред очите му от страшна белодробна пневмония, която отне живота й в началото на новата 1792 година.

Когато Маджи и Анна Лусия пренебрегнаха забраната на лекарите в Тринидат и дойдоха в къщи, беше много късно.

Изгубил надежда за здравето на съпругата си, той беше дал на неговата приличаща на призрак дъщеря най-вялото и тъжно посрещане, показващо липсата на интерес към всичко, освен към състоянието на скъпата си съпруга.

Летития стана и с нервни ръце започна да мести дреболиите върху масивното си писалище от техните първоначални места върху плетеното мильо.

Тя не обичаше да мисли за това, което се беше случило. Не обичаше да разваля хубавите спомени, които имаше от прелестната Анна Лусия.

Отказът на лекарите ли беше причината, която не позволяваше на детето да остане по-дълго до смъртния одър на майка си, или пълната липса на добър прием и утеха от страна на баща й, бе това, което накара Анна Лусия да се върне обратно в Тринидад само дни преди смъртта на майка си?

Крачейки неуморно, Летития се опита да прогони мислите от главата си. Новината за заминаването на Анна Лусия разби сърцето й. Това бе една ужасна егоистична постъпка.

Летития вдигна отново портрета, внимателно разгледа малкото лице на Анна Лусия и решително го остави долу. Като че ли и сега чуваше думите на осемнадесетгодишното момиче: „Аз не мога да помогна на мама, така че трябва да помогна на себе си. А и не мога повече да понасям този климат. Откакто не ме пускат при мама, а и татко няма време, погълнат от грижите около нея, аз не виждам с какво може престоят ми тук да помогне. Аз мога да се моля за нея точно толкова добре в Тринидад, както и тук до вратата на спалнята й.“

Така, мислеше Летития, моята бедна племенница направи това, което искаше. Бързаше да се върне обратно в Тринидад и се омъжи за доктор Роберт Томас, с Маджи, която поощряваше всяка нейна стъпка по избрания път. В същото време майка й умираше без нея, а сърцето на баща й закоравя срещу неговото собствено дете.

Пронизващите спомени я завладяха и тя се пресегна за ленената кърпа, пъхната в колана й.

Е добре, Роберт Томас от Уелс не беше наистина виновен, допусна тя, въпреки че сър Уилбър го мразеше. Той беше добър към Анна Лусия през техния кратък тригодишен съвместен живот. Малката Каси остана като утеха за нейния дядо, а може би и като порицание за него, за всичко това, което се беше случило.

Макар че брат й мислеше, че Роберт Томас е един мерзавец, то на Летития нито за миг не й се посвидиха парите на Анна Лусия, които съпругът й бе изхарчил. Тя изобщо не се съгласи с мнението на брат си за хирургичната клиника, която той бе построил, а също и за парите, които бе вложил в едно начинание, имащо за цел обучение на акушерки.

Според нея, мъжът, който беше направил Анна Лусия съпруга и майка, макар и само за няколко кратки години, бе един достоен християнин, склонен да върши добри дела с пълното одобрение и финансова поддръжка на съпругата си.

С изключение на егоистичната постъпка на Анна Лусия, която се върна в Тринидат, в момент, когато баща й имаше най-голяма нужда от нея, то истинската вина според Летития Пикеринг бе на Алида Тримейн.

Алида бе тази, която спираше сър Уилбър да направи това, за което сестра му го молеше, а именно, да замине за Тринидат, да се помири с Анна Лусия, да се срещне с доктор Томас и да подържи в ръце внучката си.

Как щеше да го благославя, мислеше си Летития, ако брат й я беше послушал за Тринидат и за неговото неразумно увлечение по младата вдовица Хардинг, която го беше хванала месеци преди да изтече едногодишният траур, който благоприличието изискваше той да спази.

За неговата сестра, безразличието, което той проявяваше към дъщеря си и към спомена за лейди Дебора, беше хиляди пъти по-малко разбираемо, отколкото безразличието му към малката Касълмейн.

Сър Уилбър можеше да беснее и да се гневи на Анна Лусия, умишлено заблудила ги да повярват, че тя няма намерение да се омъжи за доктор Томас, когато отплава обратно за Тринидат. Но какво би могъл да каже за собствената си постъпка?

— Тънки устни, фини, деликатно набръчкани строги бузи — Летития издърпа кърпичката си. Докато я мачкаше и усукваше, тя мислеше за новата лейди Тримейн.

Когато сестра му го молеше да отплава за Тринидат, по времето, когато беше в траур, и да се помъчи да оправи нещата с Анна Лусия, то сър Уилбър ухажваше младата вдовица Алида Хардинг. Когато Летития го молеше да отиде да види малката Касълмейн, той очарован дундуркаше на коленете си малката русокоса дъщеря на Алида Хардинг. Докато той игнорираше всякакво съществуване на Анна Лусия и пишеше унищожителни, критични писма за прахосническия начин, по който доктор Томас харчеше парите, то той самият харчеше разточително по шивачи или за забавление на огромните тайфи приятели на Алида в Лондон и в Касълрок.

Е, тя мислеше с усмивка на удовлетворение, всички усмивки и хитрини на лейди Тримейн, всички нейни ласкателства и донесения не бяха успели да спрат Летития Пикеринг от задълженията й.

Бракът му с Алида беше сключен през 1755 година, по-малко от година преди смъртта на Анна Лусия Томас. Като младоженец, съпругата, на когото бе с единадесет години по-млада от него, той съобщи ужасната новина, като направи едно въздържано, обидено признание, след което се върна при неспирните изисквания на лейди Алида, като че ли се чувстваше привилегирован да прави това.

— Пази ме от присъда над миналото — помоли се тя, вдигна портрета, без да го погледне и за момент го притисна към себе си.

Не, мислеше отново тя. Не всички хитрини на съпругата му или цялата суетност на един мъж на 42 години, който се стараеше да подхожда на своята 31-годишна жена, бяха използвани срещу нея в края на краищата.

Когато Роберт Томас умря, на нея беше дадена силата от ангелите да изпълни мисията си. Въпреки гръмогласните протести на лейди Алида, тя беше принудила брат си да й отпусне значителна сума пари, която й даде възможност да отиде до Тринидат и да доведе Касълмейн, а също — спомняйки си тя направи гримаса — и това странно същество от Амазония, Фронсина Сен Пиер.

Избухналата глъчка в коридора прекъсна мислите на добрата жена. Без съмнение, отново Касълмейн Томас. Нейната племенница, призна тя единствено на себе си, беше почти толкова непокорна и буйна, колкото лейди Алида твърдеше, че е.

Летития не можеше да вини само прислужницата Сен Пиер. Тя се чудеше как един овдовял баща е толерирал тичането пред ходенето и е предпочитал викането пред говоренето със спокоен глас.

Каква странна смесица беше това дете? Емоционално и грубо, изпитващо силна любов към това диво момиче — неговата прислужница, която без съмнение показваше възможно най-лошото влияние върху него. И още, Летития се усмихна — беше невъзможно да не отговориш с любов на детето на Анна Лусия и да не почувстваш малко възбуда и злорадство, когато Касълмейн използваше учудените си, огромни очи, за да гледа открито лейди Алида, или смело да защитава правата си пред избухванията на Онора.

Ако брат й я беше послушал само. Ако можеше да го накара да види глупостта от женитбата си с вдовицата, то сега Летития щеше да има власт в тази къща и можеше лесно да накара сър Уилбър да бъде снизходителен към своята внучка.

Отдала се на въображението за това, как всичко би могло да бъде, мисис Пикеринг мислеше, че ако тя беше свободна да нарежда нещата без една втора лейди Тримейн, то щеше да потърси услугите на Маджи Джеймсън.

Ах, ако Маджи Джеймсън беше на мястото на Сен Пиер, каква разлика щеше да има. Летития не завиждаше на Маджи за брака й с нейния търговец на чай и благополучието й в далечна Индия. Маджи бе тази, която в края на краищата беше останала до Роберт Томас, докато Анна Лусия излезе вън от опасност след раждането на детето. По общо мнение, тя бе тази, която беше обучила Фронсина Сен Пиер да продължи нейното дело, след като заминеше като новата мисис Хенри Дънлоп за Бангалор.

Тя предполагаше, че Маджи беше направила всичко, което зависеше от нея, избирайки Фронси от местното население, въпреки че последната беше малко по-голяма от едно дете, когато бе наета за тази работа. Но странно изпъстрените дрехи на тъмнокожото момиче, смешните украшения за коса, цветът на кожата й бяха вълнуващи. По-смущаващи бяха наблюдателността на прислужницата, навикът й да върви тихо и грациозно из градската къща на Тримейн, ловкият начин, по който заобикаляше целия авторитет на иконома и на домакина. Тя беше посветила себе си изцяло на малкото момиче.

Един ден тя трябваше да си отиде. Лейди Алида вече беше говорила за това и малката внучка на сър Уилбър нямаше силата да я спаси от уволнение.

Според леля й, парите на Касълмейн не бяха важни. Какво значение имаха? Нека Онора да влезе в обществото, да направи реверанс на кралицата, да се измори и изтормози от балове и ухажори, както нейната майка искаше.

Дъщерята на Анна Лусия щеше да бъде съвсем различна. Летития реши да й чете проповеди, да ръководи стъпките й и с готовност да изпълни желанието на лейди Алида относно преместването й в Касълрок, където нито сър Уилбър, нито неговата съпруга или Онора щяха да се дразнят от присъствието на детето.

В този момент от коридора тя чу страхотен трясък, бързо тичащи крака, стенание от силна болка, последвани от обвинения. Тя разпозна гласа на Онора Хардинг, след това лейди Алида заговори бързо и гласът на Каси, ридаещ и изразяващ плачлив протест.

— Виж какво си направила! — каза високомерно лейди Алида. — Тази ваза беше сватбен подарък от лорд и лейди Пойтън!

Последваха продължителни обвинения, прекъсвани от протести. Гласът на лейди Алида стана по-рязък:

— Ти не трябва да удряш Онора!

— Тя дърпаше косата ми и развърза панделката ми! — пищеше Каси, като изричаше чужди фрази от местния говор на Тринидат.

— Аз ще я ударя, както тя прави винаги! — крещеше силно Каси.

Острият креслив глас на Онора издаваше нейната наивност, колкото и да я успокояваше майка й и да винеше Каси.

— Не съм го направила! — викаше Онора.

— Направи го! — тържествуваше Каси.

Чу се и гласът на Фронси, който ясно показваше накъде клонеше нейната преданост.

Лейди Алида изглежда си беше възвърнала самообладанието:

— Ти ще заведеш Касълмейн в стаята й — нареди тя — и тя ще остане там, докато я повикам!

Летития стисна ръцете си. Каква безчувствена жена беше нейната снаха! Не можеше ли да измисли нещо по-добро за малкото сираче, което тъгуваше за дома си, отколкото да го затваря в стаята му с мургавото, невежо момиче, което носеше ярки украшения от мъниста в косата си.

Тя поклати глава и сви устни. Лейди Алида винаги драматизираше загубата на бащата на Онора. Този призрачен мистър Хардинг, беше живял само две години след брака им, след което елегантно бе „предал Богу дух“, така че съпругата му да може най-после да осъществи мечтата си, осуетена вече веднъж, преди смъртта на мистър Хардинг — да вземе титла за себе си.

Лейди Алида не се чувстваше длъжна да помири двете малки момичета, въпреки че те бяха на една и съща възраст, и двете само десетгодишни. В действителност, тя нямаше никакви чувства към внучката на съпруга си, освен несправедливо негодувание — забеляза Летития.

Старата дама стана решително и докосна Библията си.

Когато заведе Каси далече от всички тях в имението Касълрок, тя ще се опита да направи всичко възможно за доброто й възпитание. Детето беше отгледано до деветгодишната си възраст от един претоварен с работа баща, в къща, натъпкана с мърляви тъмнокожи, докато и той самият почина от треска в Чакачакаре, заразен от един беден езичник, за който се грижел по време на епидемия. Тя имаше нужда от любов и добро обучение.

Касълмейн имаше горд, но обичлив характер, мислеше леля Летития. Тя боготвореше баща си и нямаше съмнение, че обича Сен Пиер. Може би беше добре, че в този студен, скован дом на лейди Алида, бе довела прислужницата.

Детето на Анна Лусия беше разглезено, оставено без контрол. На него му беше позволено да препуска свободно яхнало коня си, да яде и пие всичко, каквото пожелае. Третирано като възрастен, то беше научило малко от местния френски и испански диалект. След това бе доведено в Англия, където даже обичаната леля Летития не беше в състояние да заличи хладния прием от страна на лейди Алида или убеди сър Уилбър да прояви родителска заинтересованост към детето.

„Бедното агънце“, Летития изправи раменете си. „Не стана така, както се надявах или обещавах, но с Божията помощ, аз ще поправя нещата!“