Бети Нийлс
Лунен лъч (8)

Осма глава

Нямаше полза да отрича повече.

— Да, зная. Съжалявам. — Думи, които предизвикаха повдигане на вежди от негова страна. Затова тя добави. — Вие сте последният човек на света, когото бих излъгала.

Глупава забележка — по-добре да си бе мълчала. Той я погледна недоверчиво.

— А сега по-добре ми кажете истината.

— Виждате ли — бяха последните думи от разказа й, — всичко се уреди много добре. Ще прекарам Коледа при леля Едит.

— Ами котето?

— Ще го взема в една кошница.

Правеше всичко възможно да се държи естествено, но все пак усещаше бариерата помежду им. Сигурно няма да ми има повече доверие, помисли Серена. Внезапно я обзе смешно самосъжаление — поиска й се да се бе удавила в канала, вероятно тогава той щеше да съжалява за нея. Представи си безжизненото си тяло, а той — обзет от мъка, наведен над нея…

— Престанете да фантазирате, Серена, и ме чуйте. Ще отсъствам два дни. През това време вие ще останете тук и Бишъп ще се грижи за вас. Той ще ви откара до вас. Ще можете да започнете работа на следващата сутрин. Ако не се чувствате напълно възстановена, уведомете госпожа Дън, за да намери кой да ви замести.

— Това означава ли, че искате друг да работи за вас вместо мен? Аз… Аз ви разбирам, ако е така.

— Не ставайте смешна, Серена! Мислех ви за разумно момиче, а говорите като раздразнено дете.

Това беше прекалено! Тя се изправи, взе котката и рече:

— Най-добре ще е да си лягам.

— Добре, разумът ви ще се върне след здрав сън.

Той й отвори вратата. Минавайки покрай него, тя промълви „лека нощ“, без да го погледне.

Когато си легна, се опита да помисли разумно. Най-достойно ще бъде да си намери друга работа далеч от него, но вероятно той ще се досети за причината, а това бе немислимо. Любовта й към него бе тайна, която никой не трябваше да разбере. Все пак разумът надделя и тя реши да продължи всичко както досега. Все пак тя бе само момиче, което работи за него, а след време той ще забрави всичко. Освен това мислите му ще бъдат насочени към новата му съпруга. Серена се опита да си я представи — млада и красива, с прекрасни дрехи.

 

 

Нямаше по-внимателен човек от госпожа Бишъп. Закуска в леглото, малка разходка в градинката заедно с котето, а после Бишъп идваше да й съобщи, че кафето е готово. Отнасяха се към нея като към много важен гост. Двата дни отминаха неусетно. В края на втория ден Серена събра нещата си и с Бюти в ръка се качи в колата, с която Бишъп я откара у тях.

Все още под покривка от мръсен сняг улица „Парк“ изглеждаше негостоприемна.

— Ще донеса нещата ви, госпожице — каза Бишъп, когато тя излизаше от колата. — Вие вървете и отворете вратата.

Госпожа Пек я поздрави топло, нещо, което не се очакваше от нея, и я последва в стаята й. Някой й беше запалил печката, а на масата имаше цветя.

— Колко мило от ваша страна, госпожо Пек. Благодаря ви — рече Серена.

Бишъп също влезе и остави на масата голяма картонена кутия.

— Госпожа Бишъп ви приготви вечеря, за да ви улесни.

Той огледа стаята, забелязвайки колко неподходяща беше тя за това мило момиче и добави:

— Ако мога да направя още нещо за вас, госпожице…

— Не, благодаря ви, Бишъп. Благодарете и на госпожа Бишъп от мое име. И двамата бяхте толкова мили.

— Удоволствие бе за нас — каза той и поглеждайки госпожа Пек, добави: — Без съмнение ви оставям в добри ръце.

Той не грешеше. Госпожа Пек, въпреки резките си маниери, имаше добро сърце. Освен това доктор Тер Фолен й беше оставил доста пари за цветята, за газта, чая, кафето и бисквитите. Тя приготви чая, като заяви, че Серена е герой и това е най-малкото, което би могла да направи за нея.

Когато остана сама, Серена нахрани котето и седна да изпие чая. Нямаше как да не направи сравнение на стаята си с удобствата в къщата на доктора. Отвори кутията. Освен вечеря — пилешки пай и салата, имаше яйца, масло, сирене, бутилка вино и кутия с плодове. Започна да приготвя вечерята си, като мислено благодари на госпожа Бишъп.

На сутринта откри, че някой бе закачил палтото й зад завесата — изпрано и изгладено. Тръгна за работа. Като минаваше покрай канала, не искаше да си спомня за случката, но ако жената не бе паднала, Марк нямаше да се появи, а в последствие да разбере за майка й. Е, всичко свърши, а вероятно и той е забравил всичко.

Когато влезе в кабинета, освен обичайното „добро утро“ той не й каза нищо друго. Денят й бе ангажиран, както винаги. Някои от персонала й направиха комплимент за смелостта, но тя им напомни, че без намесата на доктор Тер Фолен вероятно не всичко щеше да е така.

През следващите няколко дни докторът като че ли я отбягваше. Някой оставяше бележките на бюрото й, понякога с надраскани допълнения. Успя да го види едва на прегледите му.

— Възстановихте ли се вече? — студено попита той.

— Да, благодаря ви — и допълни: — Много съм благодарна и на госпожа и господин Бишъп. Бяха толкова мили… Вие също, сър. — Стана й неудобно.

Вежливото му „благодаря ви, Серена“ я трогна. Дори да искаше да се коригира не успя — със студен глас й пожела лека нощ и си тръгна.

Оставаше малко време до Коледа и всички казваха, че този път ще има сняг. Серена получи две картички от майка си. И двете с описания на удоволствия завършваха с безсмисленото „Ще се видим скоро!“ Получи писма и от леля Едит, в които пишеше, че я очакват с нетърпение и нямат нищо против котето. Серена им купи подаръци, а за себе си — кошница за котето и доста скъпи ботуши.

Животът й би бил доста скучен, ако не беше мисълта, че като отиде на работа, ще види Марк. Разбира се, той бе заобиколен от екипа си и освен официалните и хладни поздрави, не чу друго от него. Но това бе по-добре от нищо. Трудно й бе да повярва, че това е същият човек, който я заведе при семейството си във Фризия. Явно го беше раздразнила по някакъв начин, но не знаеше как. Разбира се, че съсипа един костюм, като влезе във водата, но беше достатъчно богат, за да си купи друг. Пък и беше доволен от работата й. Тогава какво? Толкова се притесняваше за това.

Коледа, както винаги, дойде бързо и неочаквано. Докторът имаше прегледи в празничния ден и никой не можеше да отсъства. Щяха да започнат работа час по-рано и да свършат в четири часа, така че всеки да може да се прибере навреме. Серена приготви багажа си, уведоми госпожа Пек, че ще отсъства два дни и тръгна за работа. През цялата сутрин беше сама и затова почисти бюрото си, а тъй като беше Коледа, нямаше много пациенти.

Изглежда фактът, че е празник, не вълнуваше особено доктора. В четири часа все още имаше двама пациенти. Главната сестра си тръгна, тъй като трябваше да хваща влак до Йорк, но другите останаха. Серена подостри още един молив и се опита да не изглежда нетърпелива. Не беше успяла да си вземе билет, а ако опашката бе дълга щеше да изпусне и другия влак. Последният пациент мина в пет без петнадесет и Серена започна да почиства около доктора, който все още пишеше.

Серена сърдито попита:

— Кога ще искате тези бележки?

— Като се върнете на работа. С влак ли ще ходите до леля си.

— Да.

— Трябва да отида до Бристъл тази вечер. Пригответе се до шест часа и ще ви закарам дотам. Взехте ли си билет за влака?

— Не — намусено отвърна тя.

— Добре. И без това няма да успеете да хванете и последния влак тази вечер.

— Това е много добре, сър — въздъхна тя. — Какъв късмет извади Серена! Бягай бързо и се приготви, за да не караш доктора да чака.

Всички се усмихнаха, с изключение на доктора.

— Благодаря ви, сър — изрече тя, като се вгледа в присмехулния му вид.

Май бе по-добре да не го беше казвала. Събра си нещата, пожела на всички весела Коледа и тръгна. Да се приготви до шест часа, бе казал с неговия заповеднически маниер, което й даваше около час време.

Щеше да е готова, когато той почука на вратата, но Бюти реши, че кошницата не е подходяща за нея и се скри зад печката.

— Не сте ли готова? — попита докторът с тон, който подсказваше, че не е очаквал друго.

— Аз съм готова, но Бюти не харесва кошницата.

Изненада се, когато чу неговото „Пъс — пъс“. Котето излезе и не се възпротиви, когато той я взе и я сложи в кошницата.

— Готово.

— Ох. Все пак можех да си хвана влака.

— Да, ако бяхте хванали Бюти навреме, също — такси, и да вземете билет, преди последният влак да е тръгнал.

Което бе истина.

Движението бе спокойно, тъй като хората вече се бяха прибрали. Докторът излезе от града и пое по магистрала А303. След около два часа стигнаха Грейнинг.

— Мисля, че къщата на пастора е до църквата — несигурно рече тя.

Скоро видяха приятна къща със светнали прозорци.

Докторът спря пред нея.

— Ще влезете ли? Леля и чичо ще искат да ви видят ако имате време.

— С удоволствие. В колко часа ви очакваха?

— Около десет. Щях да хвана такси…

— В такъв случай звъннете на вратата, а аз ще взема багажа ви и котето.

Леля Едит отвори вратата.

— Серена, мило момиче — топло я посрещна тя и я целуна. — Да не си хванала по-ранен влак.

Тогава видя доктора, а Серена каза:

— Това е доктор Тер Фолен, който бе така любезен да ме докара. Той трябва да ходи в Бристъл.

Леля й се здрависа и го погледна през очилата.

— Много мило от ваша страна! Заповядайте, влезте. Имате ли време за чаша чай или кафе?

Той отговори утвърдително, остави куфара в антрето и подаде Бюти на Серена. Леля й ги поведе към всекидневната — удобна стая с много цветя в нея и камина.

— Свалете си палтата. Извинете ме, не очаквах… Тоест не знаех, че имаш приятел, Серена.

Серена леко се изчерви, а докторът, които я наблюдаваше, се усмихна. Той не каза нищо, а остави Серена да отговори както намери за добре.

— Не е приятел, лельо — опита се да бъде естествена Серена. — Доктор Тер Фолен е консултант в Кралската болница, а аз съм му секретарка. Той… той просто минава оттук и защото съм с Бюти, пък и не успях да си взема билет…

— Не е точно така. Серена е дясната ми ръка.

Леля Едит седна до тях и попита:

— Вие женен ли сте?

Дори и да бе изненадан от въпроса докторът с нищо не показа това.

— Предполагам, че в скоро време ще се оженя.

— Лекарите трябва да са женени — отбеляза леля Едит, — както и пасторите.

В стаята влезе мъжът й.

— Чух гласове — каза той и се усмихна. — Виждам, че Серена е дошла. Чудесно! Когато те видях последния път, моето момиче, ти беше дете. — Той я целуна и се обърна към доктора, който се бе изправил на краката си. — А вие сте нейния приятел?

— Така си помислих и аз — каза леля Едит, — но не е. Това е доктор Тер Фолен, при когото работи Серена, докарал я е до тук…

— Много мило от ваша страна — подаде му ръка пасторът. — Ще останете ли тази вечер?

— Съжалявам, но тази вечер имам ангажимент…

— В Бристъл — като че ли искаше да му напомни Серена.

— Ще донеса кафето — рече леля Едит и поклати глава, когато Серена каза, че ще й помогне.

Двамата мъже поведоха разговор за средновековни църкви. Докторът разговаряше за завеси и олтари с увереността на специалист. Серена седна и се заслуша в разговора им.

— Чичо ви трябва да е горд от църквата си — каза докторът. — От дванадесети век и с такава история.

— Не съм била тук от малка — отвърна Серена — и не мога да си спомня църквата.

— Е, добре — снизходително рече той, — ще имате възможност да си припомните църквата.

Докторът изпи кафето си, пожела щастлива Коледа на всички и се изправи. Здрависа се с лелята и чичото на Серена и те излязоха да го изпратят. Той се спря до вратата и преди Серена да успее да се помръдне, я целуна и рече:

— Ще се върна вдругиден в осем часа — и се качи в колата.

Чичо й затвори вратата, а леля й каза:

— Чудесен човек! Сигурно е удоволствие да се работи с него. — А после като влязоха в стаята добави: — Сигурно е нормално сега да се целувате. Ние сме малко остарели.

Серена, все още замаяна, се съвзе и рече:

— Това е защото е Коледа — и с облекчение забеляза, че двамата приеха обяснението й. Но за нея не бе така. Нямаше причина Марк да я целува така… така страстно. Но каквато и да бе причината, на нея й хареса.

Марк караше към летището, откъдето му предстоеше чартърен полет. И на него целувката също му беше харесала. Жалко, че не успя да остане да види как реагира Серена.

Летището беше на няколко мили от Лондон и час и половина път с кола от това място. Самолетът го чакаше. Прехвърли багажа си, а бентлито остави на паркинга.

— Бързо ще стигнем — каза пилотът, — преди полунощ сме там. Ще ви чака ли някой в Ливарден?

— Да. Ще летите ли обратно довечера?

Мъжът се нацупи:

— Имам жена и деца. Но след два дни ще съм там.

— Не си почивате много, нали?

— Не, но сега е Коледа, заслужава си да опитам.

— Сигурно имате нужда — лекар сте, нали? Записано е в бележката. Труден ден сте имали, нали?

— Щом вие казвате, ще послушам съвета ви.

Докторът затвори очи, но не можа да заспи. Мислеше за Серена.

 

 

На вечерята тя седеше между леля си и чичо си. Никой не спомена нещо повече за Марк, което я разочарова, тъй като желаеше да говори за него. Вместо това я разпитваха за майка й и новия й съпруг и за условията, при които живееше тя самата.

— Не е моя работа да критикувам — започна леля й, но всъщност вършеше именно това, — но сигурно са й останали достатъчно пари от продажбата на къщата, за да можеш да си купиш малък апартамент. Както знаеш, моето момиче, аз и майка ти не се разбираме. Надявам се, че си се устроила добре. Улица „Парк“ звучи добре. — Тя погледна към котето. — А и това мило коте навярно допълва домашния уют.

Серена се съгласи, без да нарушава представите им за прелестите на улица „Парк“. Мнението им за живота беше различно от нейното, но й желаеха доброто. Върнаха се във всекидневната и леля Едит я попита дали не й се спи.

— Защото сигурно ще искаш да дойдеш с мен на църква утре сутринта. Чичо ти ще води нощната служба, но ти вероятно ще си уморена тогава.

— Бих желала да дойда. Най-хубава е службата на Коледа, а и не съм изморена.

Беше прекрасна Коледа. Върнаха се в един часа сутринта, пиха горещо какао и Серена заспа.

Чичо Едгар трябваше да води сутрешната служба и Серена и леля й почистиха къщата и приготвиха закуска. След утрешната молитва и коледния обяд отвориха подаръците. Чичо Едгар й подари книга, а леля й, й бе изплела вълнена жилетка. От своя страна Серена им подари — шал за леля й и бележник за чичо си. Ядоха пуйка, пудинг и пиха портвайн, който викарият сам бе произвел, а после седнаха до огъня. Серена се почувства щастлива от коледния празник, а стоейки там с тихите си роднини можеше да мисли за Марк. Не знаеше как прекарват Коледа в Холандия, но сигурно цялото му семейство се бе събрало. Но той тръгна за Бристъл. Може би там щеше да се срещне със семейството, за чиято дъщеря щеше да се жени.

Леля й я откъсна от мислите й, като я покани да пият чай. Леля Едит не обичаше да говори със заобикалки и затова я попита направо какво й е изпратила майка й за Коледа.

— Ами, мисля, че тя е забравила, че е Коледа — отговори Серена. — Там сега е лято и вероятно нищо не й напомня за това.

— Двадесет и пети декември е навсякъде по света — твърдо отвърна тя, пренебрегвайки думите на мъжа си за географски ширини и разлика във времето.

— Мисля, че ще ми подари нещо като се върне — каза Серена, като се стараеше да избегне острите въпроси.

— А този хубав млад доктор, който те доведе — познаващ ли го добре? Ти работиш за него, следователно имаш тесни контакти с него.

— Ами, да. Но много често не го виждам по няколко дни — той работи, тогава ми дава бележки. Разбира се на прегледите записвам всичко около пациентите и после го пиша на машина. Наистина е удоволствие да се работи с него.

Говореше с топлота за него, без да осъзнава това.

— Значи имаш късмет, Серена. А откарва ли те вкъщи, когато е късно?

— О, да, и когато ме извади от канала ме заведе у тях, където прислужницата му се грижеше за мен. Тя бе толкова мила.

— Паднала си в канала?

— Ами, всъщност не… Разбираш ли, имаше жена, паднала в канала, отидох да й помогна и той ни извади и двете.

Леля Едит знаеше кога да спре.

— Имала си късмет, че е бил наблизо — и промени темата. — В Лондон сигурно е лудница. От години не сме били там.

Поговориха си за това и името на доктора не се спомена повече.

На Свети Стефанов ден отново имаше църковна служба, но леля й предложи, че една хубава разходка ще й се отрази по-добре. Серена тръгна към Раундхедо, мястото на реалистката победа през седемнадесети век. То бе на миля от селото и Серена повървя доста. Денят беше студен, но дори и в средата на зимата наоколо бе тихо и красиво.

По-късно през деня, след като обядваха и седнаха до огъня леля Едит неочаквано попита:

— Ти не си щастлива, Серена. Разстрои ли те сватбата на майка ти.

— Да, мисля, че да, но не мисля, че ме изненада. Тя е такъв човек, който се нуждае някой да се грижи за нея.

— Нещо, което ти вършеше! — язвително добави леля й.

— Да, но виждаш ли, тя беше сама по цял ден. Не се прибирах преди шест…

— Тогава е имала цял ден свободен, в който да се грижи за къщата, да пазарува и готви.

— Имахме добра прислужница, когато татко беше жив.

— И ти продължи нейната работа. А къде майка ти срещна господин Хардинг?

— В Амстердам.

— Така ли? Не е ли по-добре да ми разкажеш всичко, скъпа. Има нещо, което те прави нещастна и ако говориш за това, може да ти е от полза. Мисля, че скоро няма да се видим, така че ще ти бъде по-лесно — на строгото й лице се появи усмивка. — Не е само майка ти, нали?

— Не, но е малко… малко глупаво.

— Любовта не е глупост. Започни отначало, скъпа.

Беше такова облекчение да говори за това. Веднъж започнала, не можеше да спре, а Марк присъстваше във всяка нейна дума. Опитваше се да говори спокойно, но когато стигна до момента, когато леля й го обърка с неин приятел й се доплака.

— Ти много го обичаш, нали скъпа? — нежно я попита леля й.

— О, да! — през сълзи отвърна тя — И какво да правя?

Тя отиде, седна до креслото на леля си.

— Поплачи си, детето ми. Това ще пооправи мислите ти…

— Но той ще е тук…

— Каза в осем часа, а сега е едва четири. Наплачи се Серена, но когато той дойде, бъди с весело лице.

След хълцанията и сълзите леля й попита:

— А той харесва ли те?

— Не знам — измърмори тя. — Той се държи високомерно с мен.

Детинска забележка, което предизвика усмивката на леля й.

— Не разбирам много от тези неща и не мога да ти дам съвет… — Тя млъкна, защото влезе съпругът й заедно с доктора.

Марк се ориентира веднага в ситуацията и каза:

— Извинете ме. Малко подраних.

Той не успя да види Серена, независимо, че повдигна кичура коса от очите й и й подаде носна кърпичка.

— Пасторът ме покани, но май трябваше да ви предупредя.

Леля Едит се справи със ситуацията:

— Радвам се, че ви виждаме и няма нужда да се извинявате. Наистина се радвам, защото ще вечеряме заедно, преди да тръгнете. — Тя потупа Серена до рамото. — А ти бягай и вземи два аспирина, преди да ти се е пръснала главата.

Серена се изправи, толкова добре се чувстваше с нея.

— Здравейте — най-сетне успя да промълви нещо Серена. Лицето й вече бе изсъхнало от сълзите и тя си помисли, че вероятно не изглежда по-зле от всяко друго плакало момиче, и се поуспокои.

— Не ви очаквахме толкова рано.

На което той нищо не отвърна, само й отвори вратата и седна до леля й след поканата.

— Добре ли прекарахте в Бристъл? — попита леля Едит.

— Бях в Холандия, у дома. — Той леко се усмихна. — Исках да докарам Серена и трябваше да си намеря повод — Бристъл бе добър повод.

— Съжалявате ли за Серена?

— Разбира се не, ако имате предвид дали изпитвам съжаление към нея. Тя е твърде независимо момиче и, ако мога така да се изразя, костелив орех.

— Но вие ще го пречупите? — с усмивка рече тя.

— Разбира се.

Те се усмихнаха един на друг съзаклятнически, а Серена — гримирана и с оправена прическа, влезе в стаята.