Бети Нийлс
Лунен лъч (7)

Седма глава

Марк Тер Фолен имаше много добро зрение. Той видя как Серена подмина автобусната спирка, прегърбена от тежестта на куфара. Ставаше нещо и искаше да разбере какво е то. В деня след сватбата той успя да задоволи любопитството си.

Беше почти седем часа, когато се качи в бентлито и се отправи към Източен Шийн. Серена трябваше вече да си е вкъщи, но нещо му подсказваше, че тя не е там.

Къщата беше окъпана в светлина. Той позвъни на вратата. Отвори му млада жена, която на въпроса му отвърна вежливо:

— Госпожа Праудфут не живее вече тук. Омъжи се вчера и замина някъде, Лъдлоу мисля беше — и попита подозрително: — Вие приятел ли сте й?

— Доктор Тер Фолен. Отсъствах от страната през последните седмици. Не знаех, че ще се омъжва отново. А Серена — дъщеря й?

Подозрението изчезна от лицето на жената:

— А, вие сте лекар? В такъв случай би било добре да ви кажа къде е госпожица Праудфут. Тя се изнесе бързо, след като майка й продаде къщата. Съпругът ми казва, че трябвало да си търси жилище. — Тя отвори вратата. — Влезте, сега ще ви донеса адреса.

Когато се върна, със съмнение рече:

— Мисля, че правилно постъпвам, като ви го давам, близо е до болницата.

— Ако мислите, че не трябва да ми го давате без проблем ще го взема от болницата.

— Да, разбира се — каза тя и му подаде листа с адреса. — Много хубаво младо момиче, каза съпругът ми, и много тихо.

Той мълчаливо се съгласи. Усмихна й се, пожела „лека нощ“ и се качи в бентлито.

Беше изморен и гладен, защо ли ходеше по следите на Серена.

— Досадно момиче — измърмори той.

Валеше ситен дъждец. Улица „Парк“ беше слабо осветена и обстановката беше леко депресираща. Също и къщата, независимо че бе добре поддържана. Докторът се вгледа в табелките по звънците. Натисна този, на който липсваше обозначение.

Госпожа Пек отвори и рязко попита:

— Кой е?

— Съжалявам, че ви безпокоя. Дошъл съм да се обадя на госпожица Праудфут. Доктор Тер Фолен от Кралската болница.

Госпожа Пек дръпна веригата и го покани в хола. Странно как се успокояват хората, като им кажеш, че си лекар — помисли си той.

— Тя е в сутеренното помещение. Тук — посочи му тя вратата.

Серена беше отворила консерва боб и тъкмо слагаше тигана на малкия котлон. Запали го и с тигана отиде да отвори вратата.

— Очаквах госпожа Пек. — Това бе всичко, което успя да каже, при появата на доктора.

— Това вечерята ли ви е? — попита той, като влезе в стаята.

Тя се беше отдръпнала и облегнала на масата.

— Откъде разбрахте къде живея?

— Ходих в Източен Шийн. — Усмихна се и добави: — Обличайте се, отиваме на вечеря, а после ще ми разкажете всичко.

— Не! Няма! — отвърна тя твърдо, без да поглежда към него.

— Само една стая? — попита тихо той и обиколи наоколо. Влезе в кухничката и банята и каза: — Вземете си палтото, Серена.

Нямаше смисъл да се спори повече — наистина тя искаше това. Взе си палтото и го облече:

— Косата ми… — ядосано рече тя. — Нямах време даже да…

— Изглеждате много добре — отвърна той с любезния глас, с който успокояваше по-нервните пациенти, и Серена се успокои без дума повече.

Госпожа Пек беше в хола. Докторът се спря пред нея.

— Ще водя госпожица Праудфут на вечеря и ще я върна навреме.

— Има нужда да качи някой килограм — усмихнато рече хазяйката.

Навън тя се спря и рязко се обърна към него:

— Изглежда забравяте — студено рече тя, — че съм на двадесет и пет години и мога сама да преценявам кога да се прибирам.

— Сега пък това — меко отвърна той. — Звучи обещаващо. Ще танцуваме ли тази вечер или ще ходим извън града? След вечеря, разбира се.

— Нямах това предвид и вие го знаете. Мисля, че няма да излизам повече с вас, но ви благодаря все пак.

Тя се опита да отвори вратата, но докторът я спря.

— Изморена сте — каза й той с по-различен тон. — Елате да вечеряме и после ще си изкарвате яда върху мен.

Тя го погледна и забеляза, че той отново се усмихна. Не можа да се въздържи — и тя се усмихна.

— Така е по-добре. — Той се наведе и я целуна по бузата. — Колко заплашително ме гледахте само. Направо се стреснах.

Той й отвори вратата на колата. Мисълта й бе обзета от целувката, за да забележи къде отиват. След известно време видя, че се движат на запад и след като подминаха няколко странични улици стигнаха до Уигмор, после Уимпъл и накрая паркираха пред редица от тесни къщи. По пътя не си бяха говорили много. Докторът просто не й даде възможност да зададе някакъв въпрос и чак по средата на улицата тя попита:

— Защо сме тук?

— Аз живея тук.

Той я поведе по тясната пътека и й отвори красива врата. Антрето беше дълго и тясно, дискретно осветено. След като докторът затвори вратата след себе си, дребничък мъж със сива коса излезе да ги посрещне.

— Добър вечер, Бишъп. Това е госпожица Праудфут — ще сподели вечерята ми. — Серена, Бишъп и жена му се грижат за мен. — Той й помогна да свали палтото си и добави: — Банята е на горния етаж, ако искате да се измиете. Бишъп ще ви заведе. Ще ви налея междувременно едно питие.

В банята имаше всичко за подобряване на външния вид. Като се погледна в огледалото, Серена се запита колко ли момичета бяха правили същото. И то по-хубави от мен, помисли си тя. Защо ли прави това за мен?

Каквито и да бяха мотивите му, не ги показваше. Покани я в приятна всекидневна, обзаведена с удобни столове и маси, залени от мека светлина, с кадифени завеси, които бяха в тон с мекия килим.

Докторът я покани да седне. Тя се огледа и се настани до камината. Подаде й чаша и седна срещу нея. Тогава забеляза, че до стола му се бе излегнало куче — рунтаво, не много голямо и от неизвестна порода.

— Харлей — рече докторът. — Страх го е от непознати. Обичате ли кучета?

— О, да! Имах едно като малка.

— Кажи „здрасти“, Харлей.

Кучето се приближи до нея и я загледа с красивите си очи.

— Много е хубав — рече тя. — Откъде го взехте?

— От една канавка на улица „Харлей“. Беше малък тогава. Имам го от две години.

След няколко минути влезе Бишъп и им съобщи, че вечерята е сервирана. Трапезарията беше зад хола, с кръгла маса в средата за около осем души. Приборите на масата бяха от сребро и кристал. Храната също беше превъзходна: супа от марули, пиле „а ла кинг“ с пържени картофи и задушена цикория, а накрая — ябълков пай и пудинг. Серена изпи и чаша бяло вино — сухо и вкусно. Не знаеше какво да очаква, но вечерята досега бе приятна.

Пиха кафе в хола и тогава докторът я попита:

— Сега ми кажете всичко, Серена. — И тъй като тя мълчеше той продължи: — Майка ви се е омъжила отново, нали? — Тя утвърдително кимна: — Тогава започнете отначало и не пропускайте нищо.

Серена започна бавно, като се стараеше да не споменава по-трудните моменти, но той връщаше разговора именно върху тях и накрая тя разказа всичко. Настъпи неловко мълчание. Серена рече тихо:

— Мисля, че е по-добре да си вървя, ако нямате нищо против.

Той не обърна внимание на думите й.

— Мога ли да направя нещо, за да улесня нещата за вас.

Тя поклати отрицателно глава.

— Ами на Коледа? Ще ходите ли в Лъдлоу?

Досега бе искрена, но в този момент изрече:

— О, да, всичко е уредено. Ще имам няколко свободни дни, така че ще остана там за празниците.

— Как ще стигнете дотам? Пътят е дълъг.

Като каза вече една лъжа трябваше да продължи в същия дух.

— Господин Хардинг ще ме вземе.

— Това е добре, тъй като аз ще бъда във Фризия. Добре ли се чувствате в новото си жилище? Може ли да си позволите наема?

— Да. Много мило от ваша страна, че се интересувате.

Изведнъж той като че ли се отдалечи:

— Не трябва да забравяте, че вие сте моя секретарка, Серена, и в известна степен аз съм отговорен за вас.

— Глупости — ядосано отвърна тя. — Трябва ли да ви казвам пак, че съм на двадесет и пет години и съм способна да се грижа за себе си? Не съм част от вашето домакинство.

— Няма нужда да ми го напомняте — отвърна той. — Трябва да ви се извиня, че се меся в живота ви. Не се притеснявайте — няма да се повтори. Сега мога ли да ви предложа чаша кафе?

Тя се изправи и той заедно с нея.

— Мисля, че е по-добре да се прибирам. Прекарах прекрасна вечер.

— Удоволствието е мое, Серена.

Той натисна звънеца до камината и Бишъп влезе в хола. Серена му пожела лека нощ и се качи в колата. По пътя си говореха за различни неща. На вратата на къщата вече на улица „Парк“ тя каза:

— Благодаря ви отново, беше чудесно. Извинете ме, ако бях груба.

Тя не виждаше лицето му.

— Няма такова нещо. Аз трябва да ви благодаря за хубавата вечер.

Той взе ключа от ръката й, отвори вратата и влезе с нея в хола. Стоя там, докато тя си отключи нейната врата. След като тя влезе в стаята си, той й пожела лека нощ и си тръгна.

Серена дълго седя, мислейки за Марк и вечерята, без да усеща студа в стаята. Не знаеше дали ще продължи да работи за него, като знаеше, че освен загриженост, той не изпитваше други чувства към нея. Това той го доказа с думите си само преди час. От друга страна, да не го види отново бе немислимо.

И му наговорих всички тези лъжи за Коледа — промърмори тя, когато си лягаше. — Добре че няма да успее да разбере, нали ще е в Холандия.

Все пак притеснението й за Коледа излезе неоснователно. На другата сутрин получи писмо от леля Едит, препратено й от Източен Шийн. Леля й беше научила от неин познат, че майка й се е омъжила отново. В писмото питаше за повече подробности. „Аз и чичо ти сме обезпокоени за твоето положение след тези събития“ — пишеше тя.

Имаше и послепис. На нея и чичо й ще им бъде много приятно, ако Серена ги посети за Коледа. Освен, ако няма други ангажименти. Същата вечер Серена й написа отговор. Беше й трудно, понеже знаеше, че леля Едит не понасяше майка й. Подробно й описа събитията от последния месец, като пропусна нещата, които леля й не би одобрила, и накрая написа, че приема поканата за Коледа.

 

 

Добро начало на седмицата — помисли си Серена, когато отиде на работа в понеделник. На бюрото й я чакаха купчина бележки, а по изражението на лицето на госпожа Дън предположи, че я чака много работа.

— Знам, че доктор Тер Фолен е в операционната, но в последния момент е дошъл спешен случай, тъй че ще получите бележките за него не по-рано от късния следобед. — Тя се вгледа в бледото лице на Серена и добави: — Изглеждате изморена. Нямате възможност да се шляете, щом работите за него, нали?

Независимо за кого работя нямам такава възможност — помисли си Серена.

— Мисля, че ще намали темпото, ако се ожени. — Думи, които накараха дъхът на Серена да секне.

— Той ще се жени? — попита тя.

— Казал е на регистратора си. Казал е, че иска да свали от плещите си част от трудната работа. Чудя се коя е тя? Веднъж го видях с едно хубаво русо момиче. Но която и да е, се е уредила добре. Ще стане баронеса или както го наричат това в Холандия и ще има каквото си пожелае. Той има къща тук, близо до улица „Уигмор“, с кабинет и къща в Холандия също. Всъщност вие сигурно въобще не се интересувате от това? Всичко е наред при вас, нали?

— Да, благодаря, госпожо Дън.

Госпожа Дън си тръгна, Серена сложи листа в машината. Опита се да започне работа, но ръцете й не я слушаха. Опитваше се да свикне с мисълта, че Марк се жени. Минаха няколко дни, преди да успее да го види отново. Той се обаждаше, за да дава инструкции и допълнения към бележките си, но освен това друго нищо не чу от него.

А така е най-добре — помисли си Серена.

Във вторник получи писмо от майка си. Пишеше, че е очарована от новия си дом и най-вече от това, че има кой да върши домашната работа и да готви. Имало хубави магазини в Лъдлоу, а тъй като времето било много студено, заминавали за остров Мадейра няколко седмици по-рано, което означаваше, че Серена няма да може да ги посети по-рано от Нова Година. И това бе всичко.

Писмото от леля Едит беше далеч по-вълнуващо. Очакваха я с нетърпение за Коледа и можеше да остане при тях, колкото си пожелае. Не споменаваше нищо за майка й, а само, че ще я посрещнат като собствена дъщеря.

„Защото обичах много баща ти“ — пишеше леля Едит.

Колко хубаво бе да си желан! За първи път тази седмица Серена заспа спокойно.

На следващия ден си намери котка. Прибра се вкъщи мокра и измръзнала. Навън имаше лапавица. Освен това денят й беше много тежък — трябваше да пита отново доктора за някои от бележките му, а когато привършваше работа, той й изпрати половин дузина писма, които искаше напечатани веднага.

Независимо от абажурите във весели тонове, които си купи, стаята й изглеждаше празна. Запали огъня, свали си мокрите дрехи, включи телевизора и сложи чайника на огъня. Телевизорът й издаваше странни звуци и тя отиде да види какво му има. Но звуците не идваха от телевизора, а от градината — някой се опитваше да влезе. Помисли си, че някой е забравил да заключи вратата на градината… Шумът се повтори, а после се чу тихо мяучене.

Серена отвори вратата и в стаята полази премръзнало коте. То беше толкова мокро, че не можеше да се определи цвета на козината му, сплъстена върху крехкото тяло. Серена го зави с хавлия и му стопли мляко.

— Е, исках котка — заговори му тя — и сега се появи ти! Само ще трябва да те нахраня, нали?

После го уви с вълнен шал и го сложи до огъня, където то заспа. Когато тя вечеря, нахрани и него. Взе го със себе си, когато си легна. Погали го нежно и му заговори:

— Ще ти оставя храна за утре, а в събота ще сме заедно цял ден.

Стана по-рано от обикновено, за да види котето. То вече показваше признаци на живот. Направи му голяма закуска, след което то се качи на дивана и се сви на кълбо.

Времето се развали и скоро заваля сняг. На връщане от работа се чудеше дали да хване автобус, но накрая реши да тръгне пеша. Вече излизаше от болницата, когато пред нея се изпречи докторът:

— В една посока сме, ще ви откарам.

Бентлито спря пред къщата. Серена се опита да излезе, но той я спря. Излезе, отвори й вратата и я придружи до входната врата. Докторът влезе заедно с нея в хола, отвори нейната врата и я последва в стаята.

Котето се бе свило на дивана. Когато те влязоха, то отвори едното си око, но после отново заспа.

— Имате си компания — рече докторът и нежно го погали. — Гладувало е. Къде го намерихте?

— До вратата, снощи. Надявам се да се оправи — беше мокро, като го намерих. Но не мога повече да го наричам „то“…

— Малко женско коте — рече докторът и го взе в ръцете си — мисля, че ще е много красиво, като се оправи. Докато го храните, ще сложа чайника. Ще му измислим име, докато пием чай.

С котката в едната ръка, докторът сложи чайника, приготви чаши, мляко и захар и извади бисквити от шкафа. Той съумяваше да изглежда като човек, който се нуждае от чашка чай след тежък ден и сърце не й даваше да му откаже. Освен това той така приготвяше чая, като че ли го е правил винаги, в което Серена дълбоко се съмняваше.

Докато пиеха чая, решиха да кръстят котето Бюти. Докторът погледна часовника си.

— Имам среща тази вечер. — Той стана и попита небрежно: — Уредихте ли всичко около Коледа?

— Да, благодаря ви.

Изпрати го до вратата и го наблюдаваше, докато изчезна от погледа й. Ще прекара вечерта с момичето, за което ще се жени. Подреди и изми всичко в кухнята. Вечерта беше пред нея. Тя вече беше свикнала да не вечеря рано, понеже след това й оставаха доста свободни часове. Затова седна и започна да пише писмо до госпожа Блом, която още не знаеше за сватбата на майка й.

 

 

На следващата сутрин все още валеше. Серена нахрани Бюти. После облече палтото си и си обу високите ботуши. Тръгна по-рано, тъй като беше решила да стигне до болницата пеша. Пътят й минаваше покрай малък неизползваем канал. Снегът беше силен и Серена бе нахлупила шапката си ниско над очите, така че не виждаше много. Но когато стигна до канала, чу вик и се спря. Не видя никой. Трябва да е бил някой от къщите насреща. Тя продължи пътя си, но втори вик я накара да спре и да се огледа сред пелената от сняг. В канала имаше човек и главата му бавно потъваше. Серена се огледа. Нямаше никой наоколо, пък и не можеше да очаква помощ от къщите насреща. Въздъхна, съблече си палтото, свали си ботушите и влезе в мръсната и много студена вода. Беше добър плувец и не се съмняваше, че ще извади човека. Въздъхна тежко, когато ледената вода проникна до тялото й.

В това време Марк седеше във всекидневната си и гледаше през прозореца. Отвратителен ден, помисли си той и заговори на кучето:

— Не завиждам на този, който е принуден да излиза в такъв ден. — Погледна часовника си. Сега Серена сигурно излизаше за работа. Представи си я как пристига в болницата с прогизнало тънко палто…

След няколко минути Марк напусна къщата заедно с верния Харлей. Нямаше смисъл да ходи до улица „Парк“. Серена сигурно вече беше излязла, но ако тръгнеше по пътя от болницата, по който тя му беше казала, че минава, сигурно щеше да я срещне и да я откара. Но от нея нямаше и следа. Сигурно бе хванала автобуса. Той навлезе в уличката с канала и видя група хора, които гледаха нещо във водата. Докато стигне до мястото, докторът вече бе извикал полиция и линейка и се спусна към брега. Двамата във водата вече бяха близо. Докторът позна лицето на Серена в мръсните води.

— Излез на брега — каза докторът. — Аз ще я хвана!

Серена бе измръзнала и изморена до смърт. Тя чу гласа на Марк и усети как няколко ръце я поеха и я положиха на заснежената пътека. Лежеше там, доволна, че е жива. Чуваше тежко дишане до себе си. Някой я покри с палто и чу Марк да казва.

— Дръж се момиче. Тя е жива.

Когато линейката и полицията пристигнаха, със спокоен глас добави:

— Серена, качи се в линейката. Трябва да те прегледат и да се стоплиш.

— Не, отивам си… Тя ще се оправи ли? Жената?

— Благодарение на теб, да. — Чу, че той се засмя. — Следващият път гледай да е някой на твоите килограми. Тя тежи колкото петдесет камъка. — Той я погали по главата.

— Мръсна съм — прошепна тя.

— Така е. — Той я погледна. Лицето й бе кално и бледо, имаше малка драскотина над окото.

Стори й се, че лежи там от часове, а всъщност бяха изминали само няколко минути. Докторът я вдигна и я занесе до линейката. Сложи я на носилката до жената, която бе спасила. Марк беше прав — наистина бе много дебела.

Почувства се зле в спешното отделение, а мръсните дрехи и калта, полепнали по нея, само усилваха това чувство. Серена се разплака, докато сестрите я събличаха и я поливаха с топла вода. Все още плачеше, когато влезе докторът — облечен елегантно както винаги.

— Добре ли сте? Добре, сестра, ще прегледам гърдите й. Има ли наранявания?

Бяха я облекли в болничната дреха. Сестрата показа няколко ожулвания.

— За по-сигурно направете й анти тетанус — каза докторът. — Всичко е наред — добави той, след като я прегледа със стетоскопа си. — Настанете я в отделението за двадесет и четири часа.

Той усмихнато й подаде легенчето, като забеляза позеленялото й лице. Тъкмо навреме.

— Много съжалявам — промълви тя.

— Няма защо. Това е добре. — Той я потупа по рамото и излезе.

— Вземете — каза сестрата, — сигурно ще сте по-добре утре.

— Той влезе във водата, нали? — попита Серена.

— Да. Добре, че е минавал и ви е видял. Вие сте много смело момиче. — Тя й се усмихнали й подаде легенчето отново.

 

 

Сестрата беше права — Серена се почувства добре на следващата сутрин. Настаниха я в отделна стая, даваха й хубава храна и можеше да седи с часове в топлата вана. Стана рано и започна да се притеснява за Бюти, но сестрата от нощното дежурство я увери, че някой се погрижил за котето и че са донесли палтото и чантата й.

— Ще ви донесат дрехи, с които да се приберете. Имате нужда от почивка.

— Жената, която беше във водата, добре ли е?

— Чувства се отлично. Сега ще повикам санитарката да ви донесе чаша чай.

Серена заспа след закуската и когато се събуди, дрехите й бяха оставени на стола. Чу тракане на чинии, което означаваше, че е време за обяд. Облече се — вероятно щяха да й позволят да се прибере. Седеше в очакване да се случи нещо, когато докторът влезе.

— Готова ли сте да се приберете, Серена?

— Да, благодаря ви, сър. — Тя взе сакото си. То не беше достатъчно топло, но сестрата й каза, че палтото й е оставено за пране.

В коридора тя се спря.

— Нямах възможност да ви благодаря, че ме… Че ни спасихте вчера.

Той й кимна приятелски.

— Ще си хвана едно такси.

Той хвана вдигнатата й ръка, а с другата отвори вратата на бентлито.

— Няма нужда… — промълви тя.

— Не спорете, Серена.

— Но това не е пътят за улица „Парк“ — рече тя, когато потеглиха.

— Ще останете у дома няколко дни. Госпожа Бишъп ще се грижи за вас.

— Не мога. Бюти ще бъде сама.

— Тя е вкъщи. Взех я вчера, когато ходих за дрехите ви.

Тя погледна твърдия му профил.

— Но нямаше нужда…

Той не отговори и тя замълча. Беше учудена. Нещо не бе наред, знаеше това, защото го обичаше и искаше да го попита, но нямаше право.

Госпожа Бишъп излезе от кухнята поведе я по стълбите и я настани в прекрасна стая.

— Свалете си палтото, госпожице, и елате да обядвате — каза й тя.

Изпиха с доктора шерито си и Бишъп ги покани в трапезарията. Той седеше през цялото време в стаята и тя не можа да каже това, което искаше. Нямаше нужда да му говори баналности. Вгледа се в лицето му отново. Явно беше ядосан. Защо ли? Скоро разбра. Седяха до огъня — Харлей свит в краката на господаря си, а Бюти — в ръцете й. Серена наля кафе, като още се чудеше какво да каже. През последния половин час реши, че да остане в къщата му няма да е добре. Той бе любезен само защото го чувстваше като задължение.

— Обадих се на майка ви, Серена. — Тихият му глас накара тръпки да полазят по гърба й. — Наговорили сте ми куп лъжи!