Бети Нийлс
Лунен лъч (2)

Втора глава

На другата сутрин Серена бе все още твърдо решена да се противопостави на решението на лекаря. За нейно съжаление не успя да се срещне с него до края на работния ден.

Вървеше вече към страничния изход, когато го срещна. Тя се спря и бързо рече:

— Добре, че ви срещнах. Исках да говоря с вас, доктор Тер Фолен.

— А, госпожице Праудфут, сигурно трябва да се чувствам поласкан от желанието ви да ме видите отново? — Той замълча и се вгледа в сърдитото й лице. — Не, това май е твърде много да очаквам? Да не съм ви ядосал с нещо?

Серена помисли, че той й се подиграва.

— Мисля, че беше доста нечестно от ваша страна да разговаряте с майка ми, преди аз да успея да направя това. Не съм ви казала, че приемам работата, нали? Така че, какво право имате вие да се… да се…

— Бъркам — допълни той мисълта й. — Да се бъркам в работите ви? Никакво право, разбира се. Моите намерения бяха изцяло егоистични. Толкова години Мюриел спокойно приемаше лошото ми настроение, нетърпеливост и лош почерк, че ми беше трудно да й намеря заместник. Кой знае какви недостатъци може да има? А тя имаше желание да се свърши работата навреме, не игнорираше настроенията ми, винаги отговаряше дръзко и четеше правилно. — Той й се усмихна. — Вие сте това, което най-много прилича на госпожица Пейн.

Нещо като комплимент — помисли си Серена. Това малко я успокои, но само за момент.

— Вие сте ненатрапчива. Няма да отвличате вниманието ми от работата.

— Точно като госпожица Пейн — отвърна Серена.

— Да, точно така. А също трябва да ви кажа, че промяната в климата ще се отрази добре и на майка ви. Тя е очарована от предстоящото пътуване.

Той се усмихна самодоволно и на Серена й се прииска да се откаже от работата, но мисълта за майка й я спря. Тя отговори неохотно:

— Добре, приемам работата, доктор Тер Фолен.

— Чудесно. — Той погледна часовника си. — И тъй като доста ви задържах, ще ви откарам до вас и ще се запозная с майка ви.

Тя опита да протестира, но се отказа. Раздразнението й бе леко смекчено от мисълта за приятното пътуване с бентлито, но не изцяло.

Когато отваряше външната врата, с престорена любезност каза:

— Заповядайте, доктор Тер Фолен.

— Серена? — чу се нетърпеливият глас на майка й. — Отново закъсня, скъпа. Надявам се, че си помислила за вечерята ми. Напълно съм изтощена, за да мога да направя нещо сама. Може би чашка шери…?

Лекарят се вгледа в побледнялото и изморено лице на Серена. Потвърдиха се догадките му за майка й — самодоволна и егоистична жена. Постави ръка на рамото й и се усмихна. А на Серена й се прииска да се хвърли в прегръдките му и хубаво да се наплаче. Но вместо това тихо рече:

— Моля, запознайте се с майка ми.

Доктор Тер Фолен имаше чар и самоувереност, които му позволяваха да се справя с трудни ситуации като тази. За половин час на чашка шери той успя да уреди всичко така, както желаеше. Госпожа Праудфут кимаше одобрително и независимо, че Серена участваше в разговора, тя като че ли нямаше глас във вземането на решенията.

Когато той си тръгна, госпожа Праудфут се облегна на стола и заговори възбудено:

— Скъпа моя, това е толкова вълнуващо, а колко малко време имам! Ще ми трябват няколко рокли. Бъди добро дете и приготви вечерята, докато аз се занимая със списъка на нещата, които трябва да приготвя.

Докато се хранеха, госпожа Праудфут обсъждаше предстоящото пътуване. Представяше си дните, заети в излети, театри, обеди и вечери. В плановете й не влизаше Серена.

— Мамо, не мисля, че е толкова вълнуващо, колкото си го представяш. Та ние не познаваме никой в Холандия. Няма да ме има по цял ден и предполагам, че там, където ще отседнем, няма да има много хора.

— Скъпа, колко си прозаична само! — отвърна нацупено майка й. — Та това е голям шанс в живота ти и би трябвало да си доволна, а не да ме отегчаваш с приказки за работата си. Серена, аз съм твоя майка и ти желая доброто. Не ставай педантична. — После добави с усмивка: — Не съм ли ужасна? Но ти казвам, за твое добро е. Не би желала да прекараш целия си живот в някакъв тъп офис, нали? Пък и може да се омъжа пак.

— Познавам ли го? — попита Серена.

— Ами не, скъпа. Но аз се лаская само, че съм все още млада и добра партия, пък и кой знае, може да ми хареса някой в Холандия.

Май беше сгрешила като пое работата, помисли си притеснено Серена.

Когато след няколко дни срещна доктор Тер Фолен, тя го помоли да й отдели минутка от времето си.

— Е, какво мога да направя за вас? — нетърпеливо попита той.

— Не мисля, че е от полза за майка ми да ходи в Холандия — каза тя, без да мисли за последствията. — Тя води толкова тих живот, толкова е деликатна…

— Тъй като се притеснявахте за здравето на майка си, госпожице Праудфут, аз я посетих. И трябва откровено да ви кажа, че на майка ви й няма нищо. Състоянието й ще се подобри доста бързо, ако се захване с нещо — домакинска работа, готвене, въобще някаква работа. Не искам това да ви звучи грубо, но е така. Не се съмнявам, че в Амстердам ще си намери приятели и нови занимания. — Той отново погледна часовника си. — Извинете ме, закъснявам за операционната.

Никакъв резултат, помисли си Серена.

През седмицата беше доста заета и вкъщи, и на работата. Серена не знаеше колко време ще отсъстват, но доста приготовления трябваше да се направят — вкъщи, от банката трябваше да се изтегли пенсията на майка й, да подготвят и паспортите си. Затова не й остана много време за собствени покупки.

Беше средата на октомври и независимо, че все още бе приятно и топло, вече се чувстваше повея на зимата. Серена изтегли част от спестяванията си и си купи късо вълнено палто в приятен лилав цвят и подходяща за него карирана пола. Кремав пуловер и две-три блузи допълниха гардероба й. Една официална кадифена рокля, шлифер, чифт официални и чифт всекидневни обувки — според нея това бе достатъчно за престоя й в Холандия. В последния момент добави една дебела вълнена пола, стар анорак, вълнени ръкавици и шапка. Гардеробът на майка й беше далеч по-богат и щеше да й е предостатъчен за цялата зима. Серена вече се въздържаше от забележки по този въпрос, след като подобен разговор завърши с репликата на майка й, че вероятно е нежелана и ще си остане вкъщи сама, както винаги.

— След всичко, което съм направила за теб! — завърши тирадата тя.

Независимо, че бе изцяло отдадена на майка си, Серена често мечтаеше да има свой собствен живот и приятели на нейната възраст. Тя, разбира се, имаше приятели, но повечето бяха или женени, или живееха далече от нея. От време на време й предлагаха да си наеме апартамент сама, но майка й винаги предотвратяваше това — не че се противопоставяше явно, а просто пребледняваше, утихваше и започваше да описва мрачното бъдеще, което я чакаше. Разбира се, че ще се справи — обясняваше тя на Серена. Щеше да продаде къщата, тъй като не би могла да се грижи за нея сама, щеше да наеме един от онези апартаменти, където има пазач, който се грижи за наемателите, когато се разболеят. Парите нямаше да й достигат, разбира се, без помощта на Серена, но не се съмняваше, че ще се справи. И всичко това, изречено с усмивка и тъжно кимане, разбиваше всякакви надежди у Серена за самостоятелен живот.

След няколко дни Серена видя на бюрото си писмо от доктор Тер Фолен, с което ги уведомяваше за деня на отпътуването. Щяха да получат билетите за самолета, да ги посрещнат на летище Схипхол и да ги придружат оттам до пансиона, в който им беше запазил стаи. Серена трябваше да се яви на работа в осем часа на следващия ден. Когато се прибра вкъщи, тя показа писмото на майка си.

— Не разбирам защо да не отидем с колата му дотам! Сигурно ще пътува по същото време — рече тя. — Да ходим до Хийтроу и оттам до Амстердам — това направо ще разбие нервите ми.

— Вероятно ще пътува в неудобно за нас време — тактично й отвърна Серена.

Лекарят й беше обяснил, че майка й е напълно здрава, но вероятно щеше в подходящ момент да й предложи промяна в начина й на живот.

Два дни преди заминаването им Серена случайно дочу, че доктор Тер Фолен вече е заминал.

— Тръгна снощи — й каза госпожа Дън — и няма да го има няколко седмици, независимо че го чакат няколко операции преди Коледа. Не знаеш ли колко време ще отсъствате?

— Не. Зависи от работата му в Холандия.

— Е, това е късмет — да заемете мястото на госпожица Пейн и да пътувате. Имайте предвид, че е много взискателен към секретарките си. Трудничко се живее по неговите стандарти.

Добра перспектива, няма що, но Серена бе готова за това. Независимо, че работата бе трудна, имаше си и добрите страни. Първо — ще бъде в чужбина. От момента, в който стъпи на холандска земя, щеше да печели доста повече пари. И ако се върнеха преди Коледа, а тя бе сигурна в това, щеше да ходи на театър, може би — щеше да си купи нещо от любимите магазини на майка й…

— Ще се постарая — отвърна весело Серена.

Госпожа Праудфут настоя да хванат такси до Хийтроу, разход, без който можеха да минат. А веднъж пристигнали там, тя не спря да се оплаква — за това, че имаше доста време до полета, за кафето, за това колко е изтощена… Серена, затрупана с багажи, уверяваше майка си, че всичко ще се оправи, когато се качат в самолета. Така и стана. Полетът беше кратък, а кафето и бисквитите допринесоха времето да мине неусетно и не след дълго кацнаха на летище Схипхол. Малко закъсняха, докато си вземат багажа. Вече се чудеха дали ще ги посрещнат, когато възрастен мъж се приближи до тях.

— Госпожа и госпожица Праудфут? Доктор Тер Фолен ме помоли да ви посрещна. Името ми е Кор. Ако обичате, последвайте ме.

Той пое чантите им и ги отведе до тъмносин ягуар, паркиран пред летището.

— Ще пътуваме около половин час — поясни той.

Госпожа Праудфут беше престанала да се оплаква, тъй като нямаше вече за какво. Доста се оживи, когато наближиха Амстердам. Гледаше в захлас църквите, старите къщи и каналите. Кор спря в тясна уличка, застроена с масивни тухлени къщи. Позвъни на вратата на една от тях. Отвори им жена на средна възраст с приятна външност.

— А, вие сте дамите от Англия — поздрави тя. — Добре дошли. Влезте, моля. — Тя говореше добре английски, но с акцент.

— Желая ви приятно прекарване — каза им Кор.

Донесе багажа им и го остави в антрето. Серена му благодари и извади портмонето си.

— Не, не, госпожице. Не е нужно — докторът е уредил всичко.

Той й се усмихна, каза нещо на хазяйката им и излезе.

— Сега да ви покажа стаите ви. Името ми е госпожа Блом. Приятно ми е да се запознаем. Елате…

Серена взе една от чантите, а госпожа Блом — другите две. Госпожа Праудфут носеше само чадъра си. Стълбите водеха до тесен коридор. Госпожа Блом отвори две от трите врати и покани двете жени. Стаите си приличаха — легло, маса близо до малък прозорец, огледало, нощно шкафче и голям старомоден гардероб.

— Починете си от пътя и слезте да пиете кафе, моля — весело каза госпожа Блом.

— А къде е банята? — попита Серена.

Вратата на третата стая беше на банята — с душ и умивалник вътре.

— Мислих, че ще сме в хотел — разочарована измърмори госпожа Праудфут, след като домакинята си тръгна. — А това е евтин пансион!

— Мамо, тук е чисто и топло и много добре подредено. И освен това не забравяй, че докторът плаща и за двете ни, за теб не е длъжен да плаща, но го прави. — Тя целуна майка си и добави: — Хайде да се измием и да слезем долу.

Госпожа Блом ги въведе в малка стая на гърба на къщата. Обзавеждането бе добро — удобни столове, малки масички, някои от които бяха подредени за обяд. В дъното имаше телевизор. Госпожа Праудфут се зарадва, като го видя, и веднага се настани пред него. Кафето и бисквитите, които им сервираха, бяха чудесни. Е, все пак не беше толкова зле.

— Имам писмо за вас, госпожице — каза госпожа Блом. — От доктор Тер Фолен. Пише ми, че сте на работа от осем часа, затова съм ви приготвила закуската за седем и тридесет. Болницата е на пет минути път — ще ви я покажа. Ще вечеряме тук, а ако закъснявате вечер няма проблем.

Серена промърмори някакво извинение и зачете писмото. Беше студено служебно послание, но тя и не очакваше друго. Трябваше да се яви пред портала в осем часа, откъдето щяха да я заведат до работното й място. Да е готова да ходи в отделенията, кабинетите и операционната и да опознае болницата възможно най-бързо. Нормално работният й ден ще приключва в пет, с един час обедна почивка, но това не беше сигурно.

Сгъна писмото и го сложи отново в плика. Можеше да бъде и по-вежлив. Но за него това би било излишно хабене на думи. На въпроса за съдържанието на писмото каза на майка си, че съдържа инструкции за работата й.

— Ще отсъствам цял ден, мамо, а може и до късно вечерта. Ще знам със сигурност едва след един-два-три дни.

Майка й беше готова да спори, но в стаята влезе госпожа Блом с още няколко души.

— Тези дами и господа също са отседнали тук — каза тя. — Моля, запознайте се.

Домакинята представи двете жени на средна възраст, които бяха в добра форма и усмихнати — госпожа Лагерфелд и госпожа Ван Тил. За успокоение на Серена господин Ван Тил я заговори на английски:

— Радвам се, че мога да упражнявам английския си! — допълни той.

За разлика от него, господин Лагерфелд скалъпи няколко изречения с извинението, че зле се справя с езика.

— А това е господин Хардинг — весело го представи госпожа Блом, — моята изненада за вас. Той е от Англия, изучава старите къщи в Амстердам.

Елегантен, средно висок, със сиви коси и сини очи, около шестдесетгодишен — помисли си Серена.

— Това е приятна изненада за мен — отвърна той. — Надявам се, че ще останете по-дълго тук.

Госпожа Праудфут му се усмихна чаровно.

— О, разбира се. Дъщеря ми ще работи няколко седмици в болницата. Аз съм тук с нея — моят лекар ми препоръча промяна в климата за подобряване на здравето. — Тя се огледа. Май не беше толкова лошо в пансиона. Щеше да си има компания, пък и господин Хардинг бе доста обещаващ.

Серена ги остави да си говорят и се качи горе, за да оправи багажа — своя и на майка си. После се върна в стаята си, за да прочете писмото отново.

Надяваше се да открие някаква топлина в него, но не успя.

Вечерята беше в шест часа — супа, кюфтета, зеленчуци, картофи. Госпожа Праудфут, която обикновено спазваше нещо като диета, изяде всичко. Серена беше учудена, но и доволна, че майка й бе така оживена. А когато й предложи да си лягат, госпожа Праудфут отвърна, че й харесва компанията и не може да я изостави. Серена я целуна, пожела лека нощ на всички и се качи в стаята си. Добре беше, че майка й е щастлива тук и беше истински късмет, че господин Хардинг щеше да й прави компания — мислеше си Серена, докато заспиваше.

Когато слезе в гостната на следващата сутрин, госпожа Блом вече я чакаше. Беше седем часа, но масите бяха подредени, а стаите блестяха от чистота.

— Добре ли спахте? — попита домакинята. — Ще ви донеса кафе и кифла.

Серена беше доста напрегната и гладна. Не й бяха споменали нищо за обяда й. Може би щеше да се наложи да ходи до града или да се връща при госпожа Блом, но в момента това най-малко я интересуваше. Мислите й бяха насочени към това да стигне навреме там, където я очакваше доктор Тер Фолен.

Болницата беше наблизо. Извисяваше се над останалите къщи и се виждаше от пансиона. Серена стигна дотам за десетина минути. Каза името си на портиера, а той вдигна телефона и заговори нещо на холандски. Серена се огледа наоколо. Входът на болницата беше огромен, с широко стълбище пред него. То водеше към площадка с много асансьори.

— Почакайте, ако обичате — каза портиера.

Серена погледна към големия стенен часовник — показваше осем без пет. Не й се искаше да закъснява от първия ден. Отнякъде се появи едра жена със сиви коси и строго изражение на лицето.

— Госпожице Праудфут, добро утро. Елате с мен. — Тя я изгледа и добави: — Вие сте доста по-млада от госпожица Пейн — и й подаде ръка. — Сестра Стаал, приятно ми е да се запознаем.

— Серена Праудфут — отвърна й с усмивка Серена, но сестра Стаал само кимна и я поведе по коридора.

— Ще минавате оттук всеки ден — обясняваше сестрата, — без да се обаждате на портиера.

Качиха се на третия етаж и влязоха в широк коридор със стаи от двете страни. В края му сестра Стаал спря и каза:

— Доктор Тер Фолен ще идва в тази стая всеки ден, за да диктува писмата си и да ви дава инструкции. Ще трябва да ходите в отделенията и кабинетите, за да записвате някои от случаите.

Показа й бюрото, на което щеше да работи, й продължи:

— Ще имате почивка за кафе в десет часа. Столът е на приземния етаж, ще ви го покажат. Ще обядвате там в дванадесет и петнайсет. Тоалетните са в края на коридора.

— Благодаря — отвърна Серена. — Вие говорите отлично английски.

Госпожица Стаал леко се отпусна от служебния маниер:

— Да, живяла съм в Англия около година и нещо. Вие ще сте тук за кратко, но ви съветвам да понаучите по-важните фрази, които ще ви трябват.

След като си тръгна сестрата, Серена извади пишещата машина, огледа чекмеджетата и шкафовете.

— Май трябва да стоя тук, докато някой се появи и дано да е по-скоро. Ще стане отново противен, ако закъснея! — Тя отново си говореше сама на висок глас.

Лек шум я накара бързо да се обърне към вратата. Доктор Тер Фолен беше в стаята. Намръщено я поздрави и добави:

— Тъй като не сте закъсняла, не виждам защо трябва да ви бъда противен. Доста лошо мнение имате за мен.

— Не, не, разбира се, просто съм малко нервна. Притеснявам се да не сгреша нещо. Пък и да закъснявам от първия ден…

— Добре ли се чувствате при госпожа Блом? — небрежно попита той.

— О, да, благодаря ви, и мама е толкова доволна. Там има и други хора, и един англичанин… — Тя спря, защото докторът изглежда не я слушаше, и бързо попита: — С какво да започна, сър?

Серена с притеснение забеляза, че доктор Тер Фолен внимателно я изучава. Добре, че се погрижи за външния си вид. Запита се дали не си бе развалила прическата по пътя, или блузата й се бе смачкала. Гледаше го с безпокойство, но накрая си отдъхна, като чу:

— Не, всичко е наред, госпожице Праудфут. Имате ли нещо против, ако ви наричам Серена.

— Не, разбира се.

— Тогава да се разходим из болницата, за да може като ви изпратя някъде, отиването ви дотам да не ви отнеме цял ден.

— Винаги можете да ме накарате да се чувствам неудобно — обидено отвърна тя. — Мисля, че мога и сама да се оправя без ничия помощ.

— Без съмнение. Но все пак добре би било да дойдете с мен.

Излезе от стаята, без да забележи усмивката му. След десет минути обиколка по коридори, които напълно си приличаха, тя вече бе склонна да си признае, че без него сигурно щеше да се загуби. Опитваше се да запомни откъде минаваха — през операционните, през отделенията. Запозна се със сестрите, а когато се върнаха в кабинета, в който тя щеше да работи, знаеше със сигурност, че щеше да се изгуби без водач.

— Съжалявам, че бях груба с вас — извини се тя. — Беше много любезно от ваша страна да ми покажете всичко тук.

— Разбира се, че щяхте да се загубите и щях да стана отново неприятен! Не, всъщност аз трябва да се извиня. Мисля, че в крайна сметка ще се сработим. И така — имам преглед след десет минути. Вземете лист и химикал. Предстои ви дълъг работен ден.

Всъщност той е много мил — помисли си Серена, когато доктор Тер Фолен се отдалечаваше.

Вечерта, когато си правеше равносметка на деня, реши, че се е справила доста добре с работата. Беше като в Кралската болница. Единственото различие беше, че лекарят говореше на холандски с пациентите си, но после й обясняваше всичко на английски. Отначало бе нервна, но после всичко тръгна добре. Следобеда печаташе бележките му — от записаното, а обясненията по операцията, която докторът проведе — от диктофон. Предаде му купа книжа към пет и половина, когато той пристигна. Каза й, че е доволен от работата й от този ден.

— Утре сутринта ще оперирам — добави той. — Ще ви изпратя писмата си и две касети. Пригответе ги до два часа.

Пожелаха си лека нощ и тя влезе в пансиона. Вечеря супа, свинска пържола и картофи, кафе и сладолед под сфинксовия поглед на госпожа Блом. Всички други бяха седнали пред телевизора. Забеляза, че майка й е съвсем променена — оживено разговаряше за изтеклия ден и задаваше само епизодични въпроси за работата на Серена. Нямаше и следа от лошото й настроение и оплакванията от главоболие — тя наистина бе душата на компанията и почти не забеляза, че Серена си легна след около час. А тя наистина се радваше, че майка й е щастлива.

Към края на седмицата работата вече й харесваше, независимо, че не й оставаше никакво свободно време. Доктор Тер Фолен беше истински работохолик. Когато не оперираше, диктуваше писма, изнасяше лекции или изпитваше студенти. Серена трупаше книжа, които после преписваше на машината и всяка вечер ги предаваше на сестра Стаал. Виждаше доктора всеки ден, но разговорите им бяха изцяло служебни. Вечер се прибираше уморена и гладна, но и доволна, че е свършила добра работа през деня. Майка й, й разказваше за приятните часове, прекарани с господин Хардинг, но не се интересуваше от нещата на дъщеря си — за нея те бяха отегчителни.

— В събота съм свободна — заяви й Серена.

— Чудесно, скъпа, трябва да пообиколиш магазините. Господин Хардинг ще ме води в Утрехт — там има няколко къщи, които иска да види. Казва, че имам усет за архитектура…

— Това звучи чудесно — отвърна Серена, като преглътна разочарованието си. Тя очакваше от толкова време този свободен ден, за да излезе с майка си, но отговори:

— Радвам се, че прекарваш добре, мамо, изглеждаш подмладена.

— Така е, нали — отвърна тя самодоволно и без особена заинтересованост я попита дали не се преуморява от работа.

Серена я увери, че се чувства добре.

На следващия ден и доктор Фолен я попита за събота.

— А утре сте свободна — добави той. — Предполагам, че ще излезете с майка ви.

— Ами, всъщност, тя ще ходи с господин Хардинг в Утрехт.

— А вие?

— Аз? Аз ще пообиколя по магазините.

Тя говореше весело, но нещо в изражението, й го наведе на друга мисъл.

— В Амстердам има много интересни места.

— А, да, зная и затова очаквам с нетърпение утрешния ден — бързо го прекъсна тя.

Доктор Тер Фолен си тръгна, а тя се захвана с ежедневната си работа. Беше твърдо решена да не се самосъжалява. В края на работния ден почувства, че с нежелание почиства бюрото си при мисълта, че ще отсъства два дни. Тук се чувстваше сигурна, пък и вече се бе запознала с другите момичета. Серена угаси лампите и излезе на улицата. Запъти се към пансиона, без да забележи доктора, който беше попаднал в задръстване и я наблюдаваше отблизо.