Емил Елмазов
Момчето и есента

Тревата полегна, от несресаните клони на плачущата върба прокапаха листа… На момчето се стори, че градината пожълтя набързо, между един изгрев и един залез.

— Бате, тази есен по-лоша ли е от миналата? — попита вечерта. Двамата спяха на един креват, под едно одеало и можеха да си шепнат, ако вратата между тяхната стая и спалнята на родителите им оставаше затворена.

— Есен като есен! — баткото беше записан вече в трети клас. — Първо ще ошмули зеленото на дърветата, после ще обере зеленото от земята и край…

— Как край?

— Ей тъй, дърво и пръст се оголват.

Очите на момчето ставаха големи като орехи:

— А ние какво ще правим, като дърво и пръст се оголят?

Баткото се обърна на другата страна.

— Ще приберем топката и ще си стоим в къщи. А когато излизаме на улицата, мама ще ни увива с шалове и ръкавици ще ни кара да слагаме, и вълнени чорапи…

Заспа… Момчето пък дори не затвори очи. Чакаше луната да се търколи върху покрива на съседната къща. Искаше да поговори с нея. „Как ли изглежда есента, щом първо ошмулва листата и после опасва тревата?“ — ще я попита. Тя ще се усмихне безмълвно, а момчето ще продължи: „Знае се, че есента не е човек. Значи трябва да е животно… А като е животно, на какво друго може да прилича, освен на голяма коза…“ Лунното кълбо ще поиска да се пукне от смях, но момчето няма да го остави.

То скача, залепя нос на прозореца и бие с мека ръка по стъклото: „Смееш се! А козата ще опасе дърветата, и земята ще опасе, и край…“

Никой не го чу. Батко му дишаше все тъй равно, а вратата към спалнята на родителите му тази нощ беше затворена.

Луната изплува чиста и ведро жълта върху покрива на съседите.

Момчето дочака утринта скрито под одеалото. Там се гуши чак докато тримата излязоха. Иначе се надпреварваха да му намират работа. Майка му: „Купи хляб, оставила съм стотинки на бюфета“. Баща му: „Прибери самобръсначката, че пак закъснях.“ Батко му: „В бюрото няма да ровиш. Можеш да избършеш само прах отгоре.“

Излязоха. Момчето отритна одеалото. Намери дървено сандъче, събра в него пръст от градината върху пръстта нареди зелени чимове, между чимовете пося единственото неповяхнало жълтурче, до жълтурчето пусна един зелен бръмбар, за да лази и да жужи. (Бръмбарът излезе много мързелив, защото тръгваше да пъпли само като го подтикнеш отзад.) Цялото това богатство момчето скри под кревата.

„Хайде паси де, опаси ми градината, да видя как ще стане това?“ — присмя се то на есента.

А вън подухваше вятър по-студен от вчера, под плачущата върба бяха нападали сума листа с остри краища и режещи ръбове като мечове, но вече нагънати и сухи мечове, като шушулки от боб.

В къщи никой не забеляза сандъчето. Само момчето знаеше, че тази есен светът ще си остане зелен, че хората няма да се увиват в шалове, а шаловете да прежулват вратовете им, няма да нахлузват вълнени чорапи, а чорапите да гъделичкат ходилата им и няма да пипат нещата през ръкавици, а нещата да остават непипнати.

Всяка сутрин то поливаше своята малка градинка и колкото по-жълта ставаше вън тревата, толкова по-радващо зеленееше тя под кревата му.

Но след второто поливане бръмбарът отказа да върви. Момчето го побутна напред-назад, вдървената буболечка не помръдна. До обед все тъй неподвижен и след обед все тъй неподвижен, бръмбарът си остана тъй завинаги.

„Изглежда, есента няма да прилича на коза“, мислеше момчето. „Защото козата пасе трева и листа, но не закача бръмбара, нито го учи да сгуши предница в земята до жълтурчето и да не мърда преди обед, и след обед, и въобще винаги да не мърда… Есента сигурно ще е врабче. Защото врабчето гони бръмбара и тъй го уморява, че той вече не може да мръдне.“

Но един ден и жълтурчето повяхна, сякаш някой прехапа отдолу стеблото му. Момчето го поливаше, поливаше, а жълтурчето се снишаваше, полягаше, заспиваше… Момчето се замисли пак за есента: „Нито голяма коза, нито врабче ще е есента, а врабче, кацнало върху рогата на коза. Когато трябва да се опасе трева и жълтурче, пасе козата, а когато бръмбар трябва да се умори, намесва се врабчето.“

Този ден в училището на батко му имаше среща на родителите и всички се прибраха късно. Момчето тъкмо примъкваше един стол от ключ до ключ и палеше лампите. Не успя да скрие сандъчето под кревата.

— Ти пак не си купил хляб! — ядоса се майка му. — Оле, какъв е този сандък? Цял живот ли трябва да чистя след теб?

— Това не е сандък, а градинка — отбеляза момчето.

— С глупости се занимаваш — рече баща му, а си оставил самобръсначката ми неприбрана.

— Това не са глупости, а жълтурче, трева и бръмбар.

— Обаче всичко е измряло — поклати глава батко му. — Дори сандъкът е изгнил.

— Не е измряло, а е уморено и заспало! — брадичката на момчето потръпна. Поканиха го за вечеря, но то не отиде. Остана да зъзне над посърналата градинка…

След вечеря майка му извади от гардероба нова по-дебела пижама.

— Отивай да лягаш — обличаше го бързо и припряно, — баща ти ще изхвърли този боклук.

Още като влезе в пижамата момчето усети очите си затворени. Беше уморено, по-уморено от бръмбара, тревата и жълтурчето. Едва дочака луната, за да й каже: „Есента не може да прилича на врабче, кацнало между рогата на коза. Защото такова нещо не се е пъхало под кревата, а в сандъчето стана като навън… Как ли изглежда есента?“

После момчето заспа дълбоко, непробудно, мъчително и сладко. Изглежда есента е заспиване…