Нан Райън
Игра на любов (9)

Девета глава

Топлите златни дни на лятото неохотно отстъпиха пред студената ранна есен. Листата на гъстите гори на Тенеси промениха цветовете си с други, подходящи за сезона. Тъмните изумруденозелени тонове се превърнаха в златистожълти и червеникавокафяви. Те обаче бяха прекалено редки, прекалено красиви, за да траят дълго.

Увехнаха бързо и се обезцветиха.

Сякаш засрамени от мрачните си цветове, сухите листа прекратиха борбата си за живот. Без по-нататъшна съпротива се свиха, съсухриха и станаха чупливи. Започнаха да падат безжизнени по земята.

Родителите на Мери-Елън се надяваха, че с края на лятото ще настъпи и краят на любовния романс на дъщеря им и Клей. Младите хора са толкова непостоянни. Често една дори съвсем краткотрайна раздяла правеше истински чудеса.

Мери-Елън щеше да тръгне в колежа за благородни девици „Света Агнеса“ и така двамата вече нямаше да бъдат заедно всеки ден в училище. И тъй като, не можеше да се отрече, Клей беше изключително красив младеж, нямаше съмнение, че скоро някоя друга от неговите съученички щеше да хване окото му. А при положение, че Мери-Елън вече нямаше да бъде там, за да ги засенчва, нищо чудно само след месец-два той да открие, че е привлечен от друго момиче. Може би още за Коледа вече щеше да си има нова приятелка. А това щеше да разреши много проблеми за всички.

В Деня на благодарността семейство Пръбъл се поздравяваха, решили, че взаимоотношенията между двамата млади бяха започнали да охладняват. Предполагаха — и със сигурност се надяваха, че краят на романтичната история не е далеч и прекрасната им дъщеря най-после щеше да бъде свободна да си намери някой друг, по-подходящ сърдечен обект.

Някой като Даниъл Лотън, най-големият син на едно от най-богатите и най-благородни семейства в Мемфис, високо образован, мечта на всички млади момичета в града.

Докато родителите на Мери-Елън се радваха на „успеха“ на плана си да я държат по-надалеч от Клей, младите влюбени се наслаждаваха и ценяха повече от всякога все по-редките мигове, когато можеха да останат насаме. Виждаха се много по-малко от преди. Училищата им бяха отдалечени на няколко мили едно от друго. А следобед, веднага след края на часовете, Клей трябваше да отива в канцеларията на памучната фабрика, където работеше до седем часа всяка вечер.

Докато се прибереше, преоблечеше, вечеряше и подготвеше уроците си, ставаше прекалено късно, за да отива при Мери. Тя го разбираше. И чакаше с нетърпение почивните дни, когато можеха да бъдат заедно.

Клей работеше много, учеше упорито и неуверено възкресяваше, благодарение на изпълнения с разбиране преподавател в училище старата си мечта да влезе във Военноморската академия.

Междувременно семейство Пръбъл продължаваше да вярва, а Ана Найт — да се моли, че това е невинно младежко ухажване, което щеше да се охлади заедно със застудяването на времето.

Дойде Коледа, а заедно с нея и обичайната поредица от празнични партита сред богатото съсловие на Мемфис. Едно от тези тържества се състоя в огромното имение на Джеймс Д. Лотън, в четвъртък вечерта на 23 декември. Красивият син на семейство Лотън, Даниъл, се беше прибрал за празниците и затова Джон Томас Пръбъл настоя дъщеря му също да се отзове на поканата.

На нея не й се искаше изобщо да ходи. Знаеше колко щеше да се разстрои Клей, ако разбере, че е прекарала вечерта в компанията на Даниъл Лотън. Затова реши да не му казва. Нямаше да го лъже. Просто нямаше да споменава нищо.

Когато настъпи въпросната вечер, Мери неохотно и почти със страх придружи родителите си на пищното коледно тържество в дома на семейство Лотън. Така й се искаше да не ходи, а да си остане у дома, Клей да дойде да я види и двамата заедно да легнат край камината.

Но тя не можеше да си го позволи.

Нито пък той.

Двамата не можеха да си го позволят.

От внушителната сграда в имението на Лотън се носеше смях, светлина и музика, когато тежката кипарисова порта се отвори пред новите гости и облеченият в пищна ливрея иконом въведе семейство Пръбъл в огромния вестибюл.

Даниъл Лотън, в официално вечерно облекло, разговаряше с група джентълмени в салона. Погледът му попадна върху възхитителното русокосо момиче с червено кадифено наметало във вестибюла. Пръстите му неволно стиснаха по-силно дръжката на чашата с шампанско и той се загледа така, че забрави да говори.

— Моля ви да ме извините — рече Даниъл, остави чашата върху подноса на един от минаващите сервитьори и си проправи път през тълпата. Стигна до Мери точно когато тя привършваше с разкопчаването на широкото си, обрамчено с кожа по краищата, наметало.

— Позволявате ли? — попита учтиво той, застана зад нея и пое дрехата от раменете й.

Мери се обърна към него. Младият мъж я приветства с широка, окуражаваща усмивка, а зелените му очи блестяха с неприкрит интерес.

Нито семейство Пръбъл, нито семейство Лотън пропуснаха да забележат, че Даниъл не изпусна от погледа си Мери-Елън през цялата вечер. За голямо съжаление на останалите присъстващи млади дами, красивият ерген не направи никакво усилие да прикрие отношението си към стройната златокоса Мери-Елън.

— Хайде да се поразходим в градината, мис Пръбъл — предложи около час след пристигането й младият домакин.

— Не говори глупости — отвърна язвително тя. — Дърво и камък се пукат от студ навън.

Даниъл се наклони към нея.

— Аз ще те топля. Хайде!

— В никакъв случай!

И тя му обърна гръб.

Заинтригуван, очарован, той през цялата вечер се опитваше да остане насаме с нея. Мери изобщо не улесняваше усилията му, но това не изглеждаше така на доволните й родители. Нито пък на една особено нещастна млада жена, която въпреки студа с радост би отишла и много по-далеч от градината, за да бъде с Даниъл Лотън.

Позеленяла от ревност, чувствената Бранди Темпълтън си мърмореше под носа:

— Ще те наредя аз, Мери-Елън Пръбъл. Ще разкажа на Клей Найт всичко за теб и за Даниъл Лотън.

 

 

Вдигнал яката на тъмното си вълнено палто около замръзналите си уши, Клей най-после се озова на покритата с речни камъчета алея в Лонгууд през тази студена декемврийска нощ. Усмихна се.

Прозорците светеха. Беше сигурен, че в просторния салон гореше огън. Почти усещаше гостоприемната му топлина и вкусваше затопленото ябълково вино, от което се вдигаше пара.

Мери щеше да се изненада, като го види.

Рядко успяваше да дойде в Лонгууд през седмицата. Дори сега, след като от училище бяха в коледна ваканция, той почти нямаше свободно време. Използваше тази възможност, за да работи по цял ден в канцеларията на памучната фабрика.

Тази вечер обаче бе почувствал толкова силен копнеж да види любимата си, че в крайна сметка престана да се бори с желанието. Трябваше да я види, да чуе гласа й, да докосне ръката й.

Майка му бе вдигнала глава от роклята, която шиеше и бе смръщила вежди, когато той затвори учебниците и съобщи, малко след девет часа, че отива у Мери.

— Клей, късно е. Часът не е подходящ да ходиш на посещение у една благовъзпитана млада дама. Освен това е прекалено студено, за да ходиш толкова далеч. — Ана се усмихна и добави търпеливо. — Знам, че искаш да видиш Мери-Елън. Но до събота остава само един ден. Почакай да дойде събота.

Младежът поклати глава.

— Не мога, майко. Трябва да я видя. Трябва. Ти просто не разбираш.

Отиде да облече палтото си и излезе преди тя да успее да каже нещо повече. Ана Найт се наведе отново над шева си на светлината на лампата, но този път очите й бяха замъглени. Тревожеше се за щастието на сина си.

Нямаше много такива приятни, естествени момичета като Мери-Елън Пръбъл, но това не променяше факта, че принадлежеше към Мемфиския елит.

Семейство Пръбъл бяха аристократи.

Семейство Найт не бяха.

Макар никой никога да не бе говорил по този въпрос, Ана не можеше да си представи, че силният, покровителствено настроен към близките си Джон Томас Пръбъл ще позволи безценната му единствена дъщеря да се омъжи за момче, в чиито жили не тече синя кръв.

Ана поклати глава и остави недовършената дреха. Уморено стана от стола си, пресече малката, безупречно чиста дневна и дръпна перденцата от прозореца. Вдигна ръка, избърса влагата по стъклото и погледна навън.

Видя сина си, който вървеше с големи решителни крачки, а черната му коса блестеше на лунната светлина. Очевидно бързаше много. Искаше да види любимата си. Зави зад ъгъла и се изгуби от погледа й.

Ана Найт затвори очи. Въздъхна и подпря уморено чело в студения влажен перваз.

Разтревожената майка помнеше много добре, какво значи да си влюбен. Не по-малко живо си спомняше силата и настойчивостта на изгарящата страст.

Имаше достатъчно основания да предполага, че щом един уморен до смърт младеж е готов да измине повече от три мили през една леденостудена зимна нощ, то той вече бе научил повече, отколкото трябва, за изгарящата страст.

 

 

Клей почука на вратата на главния вход и зачака.

Духаше на вкочанените си пръсти и пристъпваше от крак на крак, като трепереше от студ.

— О, мистър Клей — усмихна се насреща му Тайтъс, икономът на семейство Пръбъл и отвори широко вратата. — Влизайте по-бързо, щот ше замръзнете.

— Благодаря, Тайтъс — побърза да се отзове на поканата му младежът. — Предайте моите почитания на мистър и мисис Пръбъл. Мери будна ли е още?

Той погледна към голямото стълбище, смъкна палтото от раменете си и го подаде на иконома.

— Будна е, няма съмнение в туй, но не е тук.

— Не е тук ли? Вече минава девет часа. Къде е отишла?

— Отиде с баща си и майка си на някакво коледно парти.

— О-о! — Клей не успя да скрие разочарованието си. — Къде е това парти? Кой го дава?

— Не мога да съ сетя, мистър Клей — ухили се Тайтъс. — Не мога да съ оправя с всичките им там партита и тем подобни. Като че ли всички дават партита. Мистър и мисис Пръбъл получиха толкоз много покани, чи не мога даже да ги преброя. Наистина ги канят много.

— Представям си.

— Може да не се приберат още дълго. Защо не отидете в кухнята. Мати ша ви приготви чаша топло какао.

— Не мисля така, Тайтъс — рече младият мъж. — Благодаря все пак, но смятам, че е по-добре да се прибирам. — Усмихна се на иконома и добави: — Утре съм на работа, а шест часа сутринта винаги идва толкова бързо.

— Така е — поклати сивата си глава в знак на съгласие икономът. — Особено когато навън е студено и тъмно.

Клей облече отново палтото си и се насочи към вратата.

— Кажи на Мери, че съм идвал. Нали, Тайтъс?

— Разбира се, че ще кажа на детето — отвърна възрастният мъж. — Тя ще съжалява много, че ви е изпуснала.

Тези думи накараха младежа да промени намерението си. Икономът беше прав. Мери щеше да се разочарова, когато научи, че е идвал, а тя не е била тук. По-добре беше да не й казва. Нямаше да я лъже. Просто нямаше да й казва.

— Тайтъс, остави това — обърна се отново към слугата Клей. — Не споменавай пред Мери, чу ли? Не й казвай, че съм идвал.

— Няма, щом казвате, мистър Клей. Няма да кажа на никого.