Нан Райън
Игра на любов (42)

Четиридесет и втора глава

„Отчитам само слънчевото време…“

Думите бяха гравирани върху стария мраморен слънчев часовник в Лонгууд.

Той бе работил безупречно в продължение на трийсет и четири години. От онзи красив пролетен ден през 1829 година, когато Джон Томас Пръбъл бе наблюдавал как го поставят грижливо на северната поляна в имението, сянката на медната стрелка се бе движила бавно и сигурно по плоското му мраморно лице.

Но през този двайсет и седми ден на месец май, 1863 година, слънчевият часовник внезапно спря да работи.

Мери, изтощена от безсънната нощ и разбита от съня, който се страхуваше, че може би беше пророчески, бе застанала край разваления часовник късно през следващия следобед. Горещото майско слънце грееше голата й глава, но странно защо, на нея й бе студено, сякаш се намираше под дебела, непроницаема сянка.

Прокара треперещи пръсти по гравираните върху мраморния часовник слова: „Отчитам само слънчевото време…“ Дали не бе спрял да работи, защото в Лонгууд нямаше да има повече слънце, питаше се тревожно младата жена.

Докато тя стоеше край разваления часовник, в съюзническата щабквартира в Мемфис пристигна злокобната телеграма, която гласеше:

„Лейтенант Тиодор Дейвидсън от броненосеца «Лексингтън» е видял експлозията. Крайбрежна бунтовническа батарея улучила предния склад с боеприпаси на «Синсинати», който потънал с целия си екипаж. Засега не е известно да има оцелели.“

Мери стоически не пророни сълза, когато нервният Джони Бригс влезе в обширната дневна на Лонгууд по залез-слънце. След като й каза каквото знаеше за потъналия „Синсинати“, младата жена му благодари и го помоли да я уведомява незабавно всеки път, когато научи нещо ново, каквото и да е то.

После учтиво се извини и излезе от стаята.

Отпрати с жест загрижените си слуги и започна бавно да изкачва стълбите. Останала сама в господарския апартамент, тя застана до огромното махагоново легло, като си припомняше нощите, през които се бяха любили в него с Клей. Поставила едната си ръка върху корема, а с другата стиснала високата табла на леглото, тя се усмихна тъжно при мисълта, че през една от тези прекрасни нощи, двамата с него бяха създали новия живот в нея.

Тъмните й очи се изпълниха със сълзи.

Не беше казала на Клей, че е бременна. Тогава се бе чувствала сигурна, че постъпва правилно. Не искаше да го разсейва с допълнителни тревоги заради нея. Но бе направила грешка. А сега вече бе прекалено късно. Бе оставила съпруга си да умре, без да знае, че носи детето му.

— Клей, любов моя, толкова съжалявам — прошепна тъжно тя.

Прекалено изтощена, за да продължава да стои права, младата жена се отпусна бавно върху килима до леглото. Подпря уморената си глава на таблата и заплака безутешно.

Беше все още там, когато пристигна Лия Томпсън, призована от разтревожения Тайтъс. Приятелката й се спусна нагоре по стълбите, почука и влетя в стаята, без да чака отговор.

Прекоси спалнята, коленичи край ридаещата Мери и я прегърна успокоително през раменете. Двете жени останаха дълго в това положение, като разговаряха, плакаха и се молиха заедно. Най-накрая Лия убеди Мери, че има нужда от почивка.

— Ще ме оставиш ли да ти помогна да се съблечеш и да си легнеш? — попита тихо тя.

Преди приятелката й да успее да отговори, на вратата се почука отново и този път влезе белокосият доктор Кайн с черната си лекарска чанта и безброй нареждания.

— Веднага лягай в леглото, Мери-Елън Найт — заяви с тон, нетърпящ възражения, той. — Мисис Томпсън, помогнете ми да я вдигнем и аз ще я прегледам, докато вие й сложите нощницата. Мери-Елън, ще ти дам нещо, което ще ти помогне да заспиш. Държа да го вземеш. Трябва да мислиш за детето си. Ако не се грижиш за себе си, ще… ще… — Не довърши поучителните си слова, а добави с по-нежен, бащински тон: — Дете, аз също чух. Съжалявам, но не трябва да преставаш да се надяваш. Все още е прекалено рано да предполагаме, че…

Спря да говори, изкашля се, обърна се към чантата си и започна да рови из нея. Даде й от по-леките успокоителни и по времето, когато двамата с Лия Томпсън си тръгнаха, младата жена спеше дълбоко.

Щом излязоха в коридора, лекарят докосна ръката на спътницата си и я накара да спре.

— Мисис Томпсън — заговори тихо той, — тревожа се за Мери-Елън. Тя не е достатъчно силна физически, а този ужасен удар ще влоши още повече положението.

— Какво искате да кажете, доктор Кайн? Да не би детето на Мери да е в опасност?

Събрал вежди, старият мъж кимна.

— Страхувам се, че Мери също е в опасност. Очаква я много трудно раждане, а тя още отсега губи силите си. Ако не внимава…

Той повдигна рамене, поклати глава и въздъхна.

— Мили Боже — прошепна шокирана Лия, — никога не съм мислила…

— Емоциите се отразяват на здравето както всичко друго — прекъсна я лекарят. — Новината за капитана не можеше да дойде в по-неподходящо време.

Лия кимна тъжно и попита:

— С какво мога да помогна аз, докторе?

— Заедно със слугите на Мери-Елън прави всичко възможно, за да си сигурна, че тя се храни както трябва и си почива достатъчно. Искам да има възможно най-много сили, когато настъпи моментът.

— Ще сторя всичко, което зависи от мен — обеща разтревожената Лия. — И непременно ще изпратя да ви повикат веднага, щом започнат родилните болки.

— Разчитах на вас — отвърна доктор Кайн.

 

 

Дългите мъчителни дни се точеха, без да научат нещо определено за съдбата на Клей. Носеха се слухове, че някои от моряците на злочестия кораб оцелели и сега били пленници на Конфедерацията. Но нищо не беше сигурно и никъде не се споменаваха имената на спасилите се.

Мери изпадна в дълбоко отчаяние и от това положение, като че ли страдаше най-много добрият Тайтъс.

— Чуй, мис Мери-Елън, разменяли пленници всяка седмица — повтаряше неуморно той. — Ако бунтовниците са хванали кап’тана, значи всеки момент може да го заменят за някой от техните. Мисля, че точно така и шъ стане… да, така мисля.

Лия Томпсън също се опитваше да ободри разбитата от мъка Мери. Стоеше почти непрекъснато в Лонгууд и умоляваше приятелката си да яде хранителните ястия, които приготвяше Мати, и да си почива по два-три часа всеки следобед. Но колкото и да се опитваше, младата жена едва успяваше да хапне по няколко хапки, а сънят не я спохождаше дори нощем, камо ли денем.

Пребледняла, затворена в себе си, с хлътнали и замъглени от болка очи, с всеки изминал ден Мери губеше силите си точно тогава, когато щеше да има най-голяма нужда от тях.

Лятната горещина и задухът не спомагаха за подобряване на положението.

Юнските жеги се спуснаха като ято скакалци над града. Дните бяха дълги, слънчеви и почти непоносимо топли. Нощите бяха безветрени, тежки и прекалено горещи. За една толкова нещастна жена, при това в края на бременността си, подобни високи температури бяха истински ад.

На пети юни, няколко дни след термина й, пристигна писмо за Мери. Мичман Бригс го отнесе в Лонгууд привечер. Младият мъж стоеше във вестибюла, когато господарката на имението заслиза бавно по стълбите. Изглеждаше толкова бледа и безсилна, че сърце не му даваше да извади писмото, което бе пъхнал в джоба на куртката си. Пликът бе изцапан с капки кръв и бе надписан с почерка на капитан Клей Найт.

— Мисис Найт — поздрави я той.

— Мичман Бригс — погледнаха го въпросително тъмните й очи. — Да не би да сте дошли да… да…

Стигнала до средата на стълбите, младата жена не успя да довърши изречението си, тъй като остра болка проряза цялото й тяло и дъхът й секна.

— Мисис Найт! — извика Джони Бригс и се спусна нагоре по стъпалата.

Обхвана я в обятията си и я понесе нагоре по стълбата, като в същото време викаше слугите й. Щом Мати и Тайтъс застанаха до нея, Джони заяви, че отива да вика доктор Кайн. Излетя от стаята и се спусна отново надолу по стълбите. Писмото беше все още в джоба на ужасения моряк, когато прекоси тичешком верандата, градината, излезе през главната порта и пробяга цялото разстояние до болницата.

След половин час доктор Кайн вече беше в Лонгууд. Лия Томпсън се появи почти веднага след него.

Осемнайсет часа по-късно и двамата бяха все още там. Страховете на лекаря се бяха превърнали в действителност. Омаломощената Мери губеше малкото си останали сили от изтощителните родилни болки, които продължиха през цялата гореща юнска нощ. Страдащата жена шепнеше името на Клей, докато заедно с нероденото си бебе се приближаваше все повече към смъртта.

Тайтъс и Мати кръжаха тревожно пред вратата на спалнята, като се успокояваха непрестанно един друг, че и Мери-Елън, и детето ще бъдат добре.

Слънцето изгря, но бебе все още нямаше.

Когато наближи обяд, Мери насочи пълните си с болка и мъка очи към лекаря. Не се тревожеше за себе си, а за бебето.

— Моля те, доктор Кайн — помоли го тя, толкова безсилна, че едва можеше да говори. — Не оставяй бебето ми да умре! Моля те, не… Ооох!…

Последвалата болезнена контракция я накара да прехапе до кръв долната си устна.

— Викай колкото искаш, дете — рече лекарят, а след това излъга: — Раждането се развива прекрасно, Мери-Елън, наистина прекрасно.

Лия го погледна от другата страна на леглото, където стоеше и бършеше нотното, бледо лице на приятелката си. Прочете тревогата в очите на лекаря и разбра, че ако Мери не роди скоро, след това ще бъде късно и за нея, и за бебето.

Мъчението продължи и през най-горещата част на деня. Малко след дванайсет по обяд, лятното небе се покри с черни облаци. Проблеснаха светкавици и стъклата на имението се разтресоха от последвалите гръмотевици.

Заваля проливен дъжд, който като че ли нямаше намерение да спира. Както нямаха намерение да спрат и болките на младата жена.

Най-после, в три часа през този горещ юнски ден, точно една година след завръщането на Клей в Мемфис, изтощената Мери роди прекрасно момченце.

Тайтъс и Мати чуха вика на бебето, който достигна до тях, въпреки грохота на дъжда и гръмотевиците, и се прегърнаха щастливо. Мати изпрати стареца да приготви горещ чай в кухнята, а тя отиде да измие новороденото.

Когато готвачката постави плачещото дете в безсилните ръце на изтощената му майка, Мери целуна покритата с мъх главичка и каза:

— Добре дошъл на този свят, Клейтън Терел Найт младши.

Като стискаше и разтваряше малките си юмручета, Клей младши хвана несъзнателно кичурче от разрошените коси на майка си и отвори очи.

При тази гледка сърцето на младата жена се изпълни с радост и тъга и тя промълви ласкаво:

— Ако само баща ти можеше да те види.

Веднага след като нахрани бебето си, Мери потъна в дълбок, тежък сън от изтощение. Взеха нахраненото и успокоено момченце от ръцете й и го поставиха в украсеното с дантели кошче край леглото.

Майката и детето спяха непробудно, докато яростната буря навън премина в спокоен дъжд.

Мери се събуди по-късно същия следобед.

Когато отвори очи, видя двама Клейовци. Бащата и детето. И двамата спяха. И двамата бяха толкова красиви. И двамата бяха нейни!

Капитан Клей Найт, с черни ботуши, сини униформени панталони и разтворена риза, през която се виждаха превързаните му гърди, се бе отпуснал на един стол край леглото, облегнал тъмнокосата си глава върху високата облегалка на стола.

Младата жена го съзерцаваше, сякаш беше привидение, появило се от отдавнашен сън.

Клейтън Найт младши, облечен в бяла памучна ризка, ушита от любящата му майка, спеше доверчиво, притиснат към широката гръд на баща си, а покритата му с мъх главичка бе подпряна в извивката на десния лакът на Клей.

Изпълнена с безмерно щастие, Мери не можеше да откъсне възхитения си поглед от спящата двойка.

По-възрастният Клей се събуди.

Хубавите му сребристосиви очи се отвориха и той й се усмихна. После, в продължение на един безкраен миг, помежду им се възцари изпълнено с нежност мълчание. Младият мъж помръдна и синът му се събуди. Детенцето отвори сините си очички и насочи нефокусирания си мътен поглед към баща си.

Усмихнат, Клей старши отмести поглед от сина си към своята съпруга, и каза:

— Да не би двамата да сте само един сън, който ще изчезне, ако мигна?

— Точно това исках да те питам и аз. — Мери вдигна ръце към него и рече: — Ела тук и ще ти покажа колко сме истински.

Клей стана от стола, подаде й внимателно детенцето, постави разтворената си длан до бузата й и попита:

— Защо, скъпа моя? Защо не ми каза, преди да тръгна?

— Не исках да се тревожиш за мен, за нас.

Младият мъж я целуна с безкрайна нежност.

Мери разтвори докрай ризата му, докосна превързаните му гърди и рече:

— Клей, Клей, мислех, че си убит. Толкова се тревожех и… Тежка ли е раната, любов моя?

— Не — увери я той, като, естествено, изкарваше положението по-розово, за да не я притеснява. — Мускулна. Нищо сериозно.

— Тогава ме целуни пак, капитане — проблеснаха тъмните очи на съпругата му. — Целуни ме така, че да остана без дъх.

Усмихнат по момчешки при спомена за нощта, през която й бе казал тези думи, Клей се наведе с намерение да направи точно това, когато бебето проплака възмутено.

Родителите му се спогледаха, разсмяха се и отдадоха цялото си внимание на своя малък, безценен син.

Навън дъждът бе спрял да вали. Слънцето блестеше отново, ярко и горещо.

Мраморният слънчев часовник на северната поляна пак бе започнал да отчита времето. Бе проработил отново безупречно.