Нан Райън
Игра на любов (22)

Двадесет и втора глава

Към тревогите на Мери сега се прибави още една, дали янките нямаше да окупират Лонгууд. Подобна перспектива я изпълваше с ужас.

Дните минаваха и всеки път, когато забележеше край дома си синята униформа на някой от съюзническите моряци, сърцето й спираше да бие. Много от най-големите и хубави къщи в Мемфис вече бяха заети от неприятелските сили. Младата жена се опасяваше да не пристигнат и тук и да разрушат любимото й имение.

Измина цяла седмица и Мери започна да диша с по-голяма лекота. Успокояваше се с мисълта, че в града имаше предостатъчно богати и удобни къщи и че може би омразните завоеватели нямаше да имат нужда от нейната. И слава Богу. Не можеше да си представи нещо по-неприятно от това да види тези арогантни янки със сини униформи, разположени като у дома си върху мебелите от палисандрово дърво в салона й!

Не можеше да понася да ги среща из улиците на града. Не можеше да понася да минава покрай тях всеки ден на път за болницата. Не можеше да понася похотливите им погледи, насочени към нея.

Дори когато не се виждаше никакъв съюзнически моряк или войник, понякога, без да има логическо обяснение, усещаше фините косъмчета на тила й да настръхват, сякаш някой от неприятните янки не откъсваше поглед от нея.

Като че ли я преследваше. Изучаваше. Наблюдаваше.

Внезапно тя спря и се огледа тревожно, като очакваше да види някой нахално оглеждащ я моряк или войник. Но не забеляза никого. Реши, че това бе резултат от опънатите й нерви. Беше станала толкова раздразнителна, непрекъснато си въобразяваше какво ли не.

В крайна сметка младата жена започна да се поуспокоява. Измина и втора седмица, а все още никой от янките не бе стъпил в Лонгууд. Очевидно й се бе разминало. Не знаеше каква бе причината, но въпреки това изпитваше благодарност и облекчение.

Омразните янки продължаваха да й хвърлят изпълнени с копнеж погледи, когато минаваше през града, но това вече не я притесняваше. Все още имаше проблеми със съня, но вече се чувстваше почти в безопасност.

Добре знаеше обаче, че бе неразумно, сама жена да излиза навън след мръкване в окупирания от Съюзническите войски град и не правеше опити да предизвиква съдбата.

До онази задушна юнска вечер, когато повече не можа да понесе горещината и самотата. Безразсъдно излезе от Лонгууд, отиде край реката и се натъкна на голия морски капитан.