Нан Райън
Игра на любов (21)

Двадесет и първа глава

Облакът на войната, който се бе появил на хоризонта в края на 50-те години, сега надвисна заплашително над цялата нация. Горещите дискусии за правата на отделните щати се бяха превърнали в барутен погреб, който можеше да избухне всеки миг. Отцепването на Южна Каролина от Съюза бе последвано от Алабама и Джорджия и в началото на февруари в Монтгомъри, Алабама, бе образувана Конфедерацията. За президент на временното й правителство бе избран Джеферсън Дейвис.

Настроението в Мемфис през тази студена зима на 1861 година бе напрегнато, тревожно, изпълнено с несигурност.

Жителите на южните щати бяха уплашени и неспокойни. На всичкото отгоре Мемфис бе изправен пред допълнителна дилема. Градът бе разделен на две. От едната страна бяха онези — предимно земевладелци и робовладелци, които се обявяваха срещу икономическия натиск, оказван от Севера върху Юга и се кълняха разпалено, че няма да позволят на арогантните янки да определят живота на южняците. Както и че ще се бият до последен дъх, ако е необходимо.

Другите — най-вече хора, които не притежаваха нито земи, нито роби — вярваха, че финансовите интереси на отделни личности трябва да минат на втори план, след националните. Те твърдяха убедено, че ако се стигне до война, ще застанат на страната на Съюза.

Всекидневно из оживените улици на Мемфис избухваха спорове и спречквания, тъй като жителите на града, както впрочем и на цялата страна, все по-определено се разделяха на два противоположни лагера.

Сред най-разпалените привърженици на схващането, че на нахалните янки трябва да се даде добър урок, защото си пъхат носа там, където не им е работата, беше Джон Томас Пръбъл. Мери се радваше, че баща й най-после бе излязъл от мъчителната си агония, но от известно време бе започнала да се притеснява, че ако войната наистина избухне, той щеше да реши да се бие.

Тя сподели тревогата си с Лия Томпсън, приятната жена от Нашвил, която, заедно с едрия си, снажен съпруг Уилям и четирите им деца, сега живееше в имението на Прес Темпълтън.

Мери хареса от пръв поглед цялото семейство Томпсън. Лия бе мила, грозновата жена на трийсет и осем години, която истински обичаше хората, харесваше новия си дом върху скалите над Мисисипи, радваше се на четирите си здрави, щастливи деца и очевидно обожаваше едрия си, мъжествен, червенокос съпруг Уилям.

Младата господарка на Лонгууд скоро разбра, че може да има доверие на Лия и спокойно да разговаря с нея. Двете споделяха тайните и прозренията, а понякога и страховете си.

През един леденостуден февруарски следобед Мери уви един дебел вълнен шал върху раменете си и тръгна по Ривър Роуд към имението на семейство Темпълтън, за да посети Лия Томпсън.

— Истински се притеснявам за татко — оплака се тя, още щом се озова в затопления от весело пращящия огън салон. — Отиде във фермата на Мартин да си купува някой отличаващ се с бързината и издръжливостта си кон.

Домакинята я изгледа озадачено.

— Баща ти е опитен ездач, Мери-Елън. Сигурна съм, че ще се справи и с най-бързоногия жребец.

— Лия, добре го познавам. Търси си боен кон.

Лия Томпсън се засмя на абсурдните й думи.

— На твое място не бих се тревожила толкова заради това. Дори да се стигне до война, Конфедерацията със сигурност няма да има нужда от мъже на възрастта на мистър Пръбъл. Освен това Уилям казва, че войната няма да трае дълго и че победата несъмнено ще бъде на наша страна. Според него южняците имат предимство пред Съюза, защото най-добрите офицери на нацията са от южните щати. — И тя се усмихна, изпълнена с доверие. — Помисли си за всички прекрасни мъже от Юга, завършили в „Уест Пойнт“ и Военноморската академия в…

Мислите на Мери моментално отлетяха към Клей Найт. Дали, когато започнеше войната, щеше да си подаде оставката и да се върне, за да се бие за Юга? Или щеше да остане верен на Съюза?

— … така че победата несъмнено няма да закъснее — рече в заключение Лия Томпсън.

— Да, да, сигурна съм, че си права — отвърна разсеяно гостенката й. А след това добави: — По-добре да се връщам вкъщи, за да видя дали татко вече не се е прибрал.

 

 

През един хладен априлски ден Мери седеше с баща си в кантората му в града, когато из улиците зачаткаха копитата на коня на вестоносеца, а гласът му разцепи следобедния покой.

— Борьогар стреля по Форт Съмптър! Генералът иска фортът да се предаде, а президентът Линкълн призовава доброволци да се бият на страната на Съюза. Ние сме във война!

Щом чу, че Вирджиния, старият доминион, се е присъединил към Конфедерацията, Джон Томас Пръбъл събра и въоръжи рота смели мъже и ги нарече „Блъф сити Грейс“. Оседла неотдавна купения си буен жребец и поведе своите „Блъф сити Грейс“ на север, към армията на Лий.

Мери застана на верандата на Лонгууд, за да ги изпрати.

Джон Томас бе окачил на кръста си сабята, която дядо му бе използвал срещу англичаните по време на войната за независимост, а дългото й острие блестеше на яркото слънце. Бе изправил рамене в горда военна стойка и яздеше начело на ротата си. Обърна се и махна весело на дъщеря си.

Времето сякаш се бе върнало назад. Той нямаше нищо общо със смазания от мъка, посивял петдесет и осемгодишен мъж, който се бе погребал жив в съпружеската си спалня. Приличаше на младеж, който изгаря от нетърпение да се хвърли в бой за своята родина.

Мери прехапа устни.

Очите й се напълниха със сълзи, докато стоеше на широката веранда в Лонгууд. След малко Джон Томас се изгуби напълно от погледа й. Обхванаха я ледени тръпки, макар пролетното слънце да не жалеше топлината си. Обзе я ужасно чувство за самота и силно предчувствие, че никога повече няма да види баща си.

Младата жена преглътна с усилие, обърна се и влезе в смълчаната къща.

През юни в Тенеси се проведе референдум и, въпреки някои силно просеверняшки настроени кръгове, той се присъедини към отцепилите се щати. В резултат на това бе обявен за последния присъединил се към Конфедерацията щат.

В края на юли, три месеца след заминаването на Джон Томас Пръбъл, до дъщеря му достигна слухът, че баща й е убит в първата голяма битка на войната.

Мери остана съвсем сама.

Но не можеше да си позволи лукса да тъгува.

Богатството на семейство Пръбъл, значително пострадало още преди войната, бе окончателно съсипано от събитията, разделили нацията на две части. Морската блокада от страна на Съюза бе сложила край на пазара на памук във Великобритания. Младата жена си даде сметка за тежкото финансово положение, когато пристигнаха съобщения за плащане на просрочени дългове. Тази пролет беше засаден малко памук по обширните плантации. А в края на лятото повечето роби се бяха разбягали.

В началото на есента войната вече бушуваше с пълна сила и краят й не се виждаше. До Мемфис достигаха слухове за шокиращи загуби и по Коледа трудно можеше да се намери семейство, което да не бе загубило син, баща, брат или любим.

Звукът от маршируващи крака и биещи барабани се превърна във всекидневие, както и стоновете и виковете на ранените и умиращите, които биваха докарвани непрекъснато в болницата, където Мери работеше като доброволка. Твърдо решена да даде своя принос в общото дело, тя се грижеше неуморно за ранени и обезобразени войници. Надвесеното й над някой от нещастниците лице бе последното нещо, което той виждаше, преди душата му да полети към небето.

Военните действия се приближиха още повече, когато армията на Грант се срещна с войските на генерал Албърт Сидни Джонсън край Питсбърг, на по-малко от сто мили източно от Мемфис. А след битката при Шилох, река Тенеси почервеня от кръвта на най-смелите младежи на Конфедерацията.

По-късно през същия месец Ню Орлиънс падна в ръцете на неприятеля, след като градът се предаде на флаг-офицер Дейвид Фарагът. Това бе най-големият удар за Конфедерацията до този момент. А Мери, заедно с останалите обитатели на Блъф Сити, изтръпна от ужас, че янките ще доплуват по Мисисипи до Мемфис.

И янките наистина дойдоха, но не по реката откъм Ню Орлиънс.

Появиха се от север.

През месец май капитан Джеймс Монтгомъри поведе речната флота на Конфедерацията срещу военните кораби, които бомбардираха Форт Пилоу в Тенеси. Монтгомъри и неговите хора се опитаха храбро да отбият напиращите северняци.

Но бунтовническата флота загуби битката.

Сразени от непрекъснатия огън, сипещ се от съюзническите кораби по Мисисипи, силите на Конфедерацията бяха принудени да изоставят Форт Пилоу.

А това бе последното укрепление преди Мемфис, щата Тенеси.

Мемфис се приготви за най-лошото. А то дойде през един горещ, задушен ден на шести юни. Рано сутринта, сред все още спящия град, се разнесе мълвата, че по Мисисипи, само на няколко мили, са видени броненосци на янките. Гражданите скочиха от леглата си и се струпаха по скалите, надвиснали над реката.

Мери и Лия Томпсън с четирите си деца наблюдаваха приближаването на военните кораби на Съюза. И точно когато огненото слънчево колело изплува на небето, първият вражески параход, „Кралицата на Запада“, изплува заплашително пред погледа им.

Вдигнала мощен военен бинокъл пред тъмните си очи, Мери се взираше към приближаващия броненосец. И към един висок, мургав офицер от съюзническата армия. С ясно очертан върху розовото небе силует, застанал самотно върху мелтердека. Вниманието й не бе привлечено единствено от уверената му стойка и авторитетния му вид. Имаше още нещо. Нещо, от което по нежното й тяло премина неволна тръпка. Нещо в този морски офицер на янките й бе познато.

Тогава той се раздвижи. Придвижи се пъргаво напред и свали дясната си ръка с типично командирско движение.

След секунда военните кораби, флотилията на Конфедерацията под командването на капитан Джеймс Монтгомъри, откриха огън по града и сложиха началото на Битката за Мемфис.

Утрото бе безупречно ясно и спокойно, но стрелбата и от двете страни бе безмилостна. След минути върху реката вече се стелеше гъста димна пелена и Мери можеше да вижда само отблясъците при изстрелите.

Съюзническите сили обаче превъзхождаха многократно тези на Конфедерацията и след два часа бунтовническата флотилия бе разбита. Само един от осемте й кораба успя да се спаси.

Останал напълно беззащитен, Мемфис бе принуден да се предаде.

По обяд Чарлс Дейвис, главнокомандващ флотата на Северните щати, успя да продължи надолу по реката към Виксбърг, където щеше да се срещне с Фарагът. Той от своя страна се движеше на север от Ню Орлиънс.

Не всичките му кораби обаче го последваха към Виксбърг.

Най-големият броненосец и внушителен брой моряци трябваше да останат да пазят поредната плячка на янките. Град Мемфис, щата Тенеси. Предалият се град трябваше да бъде незабавно окупиран от Съюзническите войски, командвани от някакъв бляскав млад морски капитан, в когото Чарлс Дейвис очевидно имаше абсолютно доверие.

Привечер Мемфис бе пълен с моряците на Северните щати. Същата тази вечер Мери си легна с болезнената мисъл, че родният й град вече се намираше в ръцете на войските на Севера.

Мемфис, метрополията на американския Нил, бе съкрушен от янките!

Все още не можеше да повярва. И не искаше да повярва. За първи път в живота си се страхуваше да стои в собствения си дом. Никога досега не се бе замисляла върху подобни неща, но сега се питаше доколко можеше да бъде спокойна в огромната празна къща, в компанията само на старата готвачка Мати и схванатия от артрита Тайтъс.

Другите слуги си бяха отишли преди няколко месеца. Онези, които не бяха избягали, бяха разпратени по домовете на по-преуспяващи нейни съграждани. Ако зависеше от Мери, щеше да изпрати и Мати, и Тайтъс, но никой не желаеше да вземе безпомощната стара двойка, която, след като в продължение на няколко десетилетия се бе грижила за семейството, сега на свой ред имаше нужда от грижи.

Тази нощ сънят не искаше да дойде.

Когато на другата сутрин младата жена се събуди и забърза към болницата, бе раздразнена при вида на съюзническите моряци, изпълнили улиците на Мемфис.

И бе ужасена, когато забеляза знамето на Северните щати да се развява от лекия ветрец върху покрива на пететажната сграда на пощата.

Тя спря и се загледа в него невярващо.

Поклати глава и продължи пътя си като замаяна. На „Адамс стрийт“, само една пресечка преди болницата, Мери замръзна на място. Из имението на семейство Уитли, с вид на собственици, се движеха напред-назад униформени янки. Тя се завзира като хипнотизирана в продължение на няколко безкрайни мига.

Докато наблюдаваше, нея също я наблюдаваха.

От просторния главен салон на къщата един висок мургав морски офицер бе подпрял мускулестото си рамо на дървения перваз на прозореца и гледаше навън. Присвил очи, с безизразна физиономия на красивото си лице, той изучаваше, без да мигне, стройната русокоса жена, застанала насред улицата.

Тъмнокосият слаб капитан бе същият, който бе повел към Мемфис главния броненосец на Съюзническата флота. А понастоящем командваше военноморските сили, окупирали града. Очевидно привикнал да дава нареждания и да бъде уважаван, той разпределяше задълженията между подчинените си, решително и без колебание, като същевременно не изпускаше нито едно движение на Мери.

Капитанът беше в течение всеки път, когато тя напуснеше Лонгууд. Знаеше къде ходи, какво прави и кога се връща вкъщи. Знаеше дори точната минута, в която духваше лампата край леглото си всяка нощ.