Нан Райън
Игра на любов (20)

Двадесета глава

— … и не мисля, че е редно да излагам жена си и дъщеря си на подобна опасност — рече Прес Темпълтън, най-близкият съсед на семейство Пръбъл, чието имение отстоеше на по-малко от четвърт миля от Лонгууд. — Продадох къщата на една симпатична млада двойка от Нашвил, Уилям и Лия Томпсън. Съпругата е братовчедка на Андрю Джонсънови. От добро семейство е. И двамата са с благороднически произход. Прекрасни хора, прекрасни хора.

— Значи напускате Мемфис, така ли, Прес? — попита Джон Томас.

Двамата стояха в ограденото с полици, пълни с книги, студио на Джон Томас през един леден следобед в началото на януари. Мери бе на седмото небе от радост, че баща й най-после бе склонил да слезе на долния етаж и да се види със стария си приятел и съсед.

През изминалите няколко седмици Джон Томас бе започнал да слиза от време на време на първия етаж. А когато не го правеше, искаше да му носят „Мемфис ъпийл“ в подноса със закуската. Мери знаеше причината за тази промяна. Слуховете за неизбежността на войната бяха привлекли интереса му. Това се случваше за първи път след смъртта на Джули.

А днес дори се бе съгласил да приеме някой от посетителите си.

Младата жена, която се въртеше тревожно край вратата на кабинета, чу думите на Прес Темпълтън.

— Ако войната избухне, а това изглежда неизбежно, не мога да поема риска да оставя моите жени тук.

— А защо не ги изпратиш сами, а ти не останеш тук?

Гласът на Джон Томас бе възвърнал отчасти силата и авторитета си.

Прес Темпълтън замънка и най-после рече:

— Иска ми се, наистина ми се иска. Но мисис Темпълтън не ще и да чуе за това. Настоява да отида с тях в Европа. Знаеш, че Бранди е толкова недисциплинирано и буйно момиче, че майка й не може да се справи сама с нея.

— Боже мой, Прес — възкликна господарят на Лонгууд. — На колко години стана дъщеря ти? Двайсет и осем? Трийсет?

— Бранди е на трийсет и две, но е…

— И беше женена два пъти, доколкото си спомням.

— Да. И двамата й съпрузи бяха негодници, които не ставаха за нищо и се отнасяха зле с нея, направиха я нещастна — каза Прес Темпълтън. — Бранди… Така де… Тя е много лесно наранима. Като дете е. Трябва да я наглеждаме непрекъснато, да я защищаваме.

Мери, която продължаваше да подслушва, не можа да не се усмихне при това абсурдно съждение. Бранди Темпълтън беше толкова наранима, колкото можеше да бъде наранима една змия и в нея никога не бе имало нищо детско. Беше се превърнала в жена още на тринайсет — четиринайсетгодишна възраст, и то в хитра и опасна жена. Половината дами в Мемфис щяха да въздъхнат от облекчение, когато Бранди Темпълтън напуснеше града. А двамата „негодници“, за които спомена баща й, бяха прекрасни, фантастично богати джентълмени и бяха оставили невероятно щедри суми на Бранди, за да се спасят от нещастния си брак с нея.

Наистина нищо не можеше да се сравни с родителската любов.

Прес Темпълтън си тръгна след около половин час. Мери очакваше баща й да се качи веднага в спалнята си, но той отиде при нея в салона и каза:

— Мери-Елън, би ли казала на Тайтъс да нареди да докарат файтона пред вратата. Мисля да отскоча до града и да видя, какво говорят по улиците. — Потърка замислено брадичка. — Няма да се изненадам, ако и други южни щати са се отцепили от Съюза.

Тъмните му очи просветнаха по начин, напомнящ предишната му веселост.

— Защо не помолиш сам Тайтъс? — предложи младата жена, тъй като знаеше колко наранен се чувстваше верният слуга, задето изпадналият му в униние господар почти не му бе проговорил в продължение на повече от година.

— Така да бъде — кимна Джон Томас. Излезе в коридора и се провикна: — Тайтъс, къде си? Нужна ми е помощта ти!

Ухилен до уши, посивелият иконом се озова пред тях за част от секундата.

— Да, сър, господарю Пръбъл. К’во ви е нужно? Шъ ви го дам веднага.

Джон Томас се усмихна на верния стар слуга, който, внезапно осъзна това, бе започнал да се смалява след многогодишната си борба с хроничния артрит. Постави длан на тънкото му, приведено рамо и рече:

— Би ли се погрижил да докарат отпред каретата. Искам да отида в града.

Тайтъс повдигна с готовност глава и каза:

— Ей сега ще направя к’вото трябва.

И се обърна да излезе. Господарят му го възпря.

— Тайтъс.

— Да, сър? — погледна го въпросително възрастният човек.

— Съжалявам затова, че… Бях такъв… — Джон Томас се изкашля. — Честно казано, нямам представа какво бих правил без теб.

Тайтъс се позасмя щастливо.

— Няма да ви се наложи да разберете, господарю Пръбъл.

 

 

Със студен поглед в сребристосивите очи и безизразна маска на лицето, капитан Клей Найт пиеше сам на една маса на терасата на едно от кафенетата в Рио. Пресуши чашата на един дъх. Това бе петата по ред.

Опитваше се да се напие. До безпаметност. Изпаднал в толкова мрачно настроение, че не си даваше сметка какво става наоколо, Клей даде знак, че иска още едно питие. Усмихнатият барман му наля шестото уиски и понечи да се отдалечи. Клиентът му го хвана за ръката.

— Остави бутилката — нареди той.

Барманът повдигна рамене и остави полупълното шише. Клей собственически обви пръсти около него.

Запита се апатично колко пъти още трябваше да си налее от бърбъна, за да се напие до такава степен, че да потъне в дълбок сън веднага след завръщането си на „Вещицата“. Експериментът обещаваше да бъде доста интересен.

Докато размишляваше по въпроса, младият мъж се огледа безцелно. Кафенето беше пълно с пиещи и смеещи се хора, повече от половината от които бяха жени. Сред тях обаче не видя нито една, която би пожелал да почерпи, още по-малко — да заведе в леглото си. Въздъхна и си наля отново. Първата му нощ в Рио се очертаваше да бъде доста безинтересна.

Клей продължи да пие през следващия час. Най-накрая, полупиян, безкрайно отегчен и уморен до смърт, напусна заведението.

Сам.

Тръгна, като се прозяваше, към пристанището и „Водната вещица“.

Свел глава, пъхнал ръце в джобовете на панталоните си, младият мъж вървеше по широката „Авенида Рио Бранко“, когато едва не бе съборен от бързаща бяла карета, теглена от два прекрасни бели коня.

Кочияшът извика предупредително и опъна юздите. Ужасените животни изцвилиха и се вдигнаха на задните си крака. Предните им копита затанцуваха диво във въздуха, а задните зариха в пръстта на по-малко от метър от стреснатия Клей. Той отскочи встрани секунди преди предните копита на жребците да се стоварят със смъртоносна сила върху земята.

— Внимавай, моряко! — извика уплашеният кочияш.

Преди младият мъж да успее да отговори, вратичката на покрития екипаж се отвори и отвътре се чу нисък, страстен женски глас.

— Ще ми позволите ли да ви закарам до кораба ви, капитане? — попита на английски без никакъв акцент невидимата дама. — Това е най-малкото, което мога да направя, след като едва не те убих.

Без да се усмихва, Клей се наведе и вдигна фуражката си. Изтупа я от прахта и погледна към отворената вратичка. Изпитваше известно любопитство, коя бе жената в каретата и дали външността й отговаряше на чувствените нотки в гласа й. Приближи се, без да бърза, като молеше съдбата само за едно — непознатата да няма руси коси.

Качи се в тъмния файтон и седна до невидимата жена. Тя веднага почука по тавана и екипажът потегли отново. Младият мъж постави фуражката си на празната седалка насреща си, протегна ръка и запали лампата над главата си.

И се усмихна.

Жената до него имаше истински излишък от лъскави тъмни коси, вдигнати в сложна прическа над тила й. Имаше дори още по-голям излишък от мургави гърди, които заплашваха да прелеят от стегнатия корсаж с ниско деколте на лятната й рокля. Щедрите размери на пълната й гръд се подчертаваха още повече от тънката й талия. Клей беше сигурен, че ще може да я обхване с длани и се надяваше, че подобна възможност ще му се удаде.

Не можеше да бъде сигурен за размера на бедрата й, тъй като беше седнала, но бе готов да се басира на една заплата, че бяха възбуждащо широки, стегнати и мургави.

— Издържам ли изпита, капитане? — усмихна се тя.

— Простете. Бях се вторачил малко грубичко, нали? — отвърна той, а след това се усмихна на свой ред. — Не само, че издържате изпита, мис…

— Мисис — поправи го непознатата и се засмя весело, когато в очите му проблесна разочарование. — Мисис Дон Ричардс Кампанго. Приятелите ми в Америка ме наричат Ричи.

Разсмя се. Смехът й бе гръден и жизнен и Клей усети, как мускулите на корема му се стегнаха от внезапен пристъп на желание.

— Доста е късно да се разхождате сама из Рио, мисис Кампанго. Защо съпругът ви не е с вас?

— Защото лежи два метра под земята — отвърна непочтително тя. — Бедният старец издъхна преди пет години и ме остави съвсем сама. Не е ли ужасно тъжно това, капитане?

— Раздира ми сърцето — усмихна се отново младият мъж.

Тя се засмя пак и спътникът й я последва.

Мисис Кампанго се обърна леко върху бялата плюшена седалка и дръзко постави обвитата си в бяла кожена ръкавица длан върху коляното му.

— Трябва ли да се връщате на кораба си или можете да се отбиете у дома за една чашка преди лягане, капитан… капитан…?

— Найт — отвърна той. — Клей Найт. С удоволствие бих пийнал нещо във вашата компания, мисис Кампанго.

Тя разтвори леко рубиненочервените си устни и ги облиза с връхчето на езика си. А след това изумрудените й очи проблеснаха немирно, докато бавно прокара длан нагоре по бедрото му.

— Чудесно — отвърна младата жена. — Пазя една бутилка стогодишно бренди точно за такъв случай. — Сведе предизвикателно дългите си гъсти ресници и добави: — Така, както пазех и самата себе си, капитане. — Повдигна клепачи и го погледна право в очите. — За вас.

Гърдите на Клей се повдигнаха така мощно, че заплашиха да разкъсат куртката на униформата му. Не го сдържаше на едно място. Нямаше търпение да пристигнат в дома й.

Оказа се, че „домът й“ е великолепният бял клипер, пуснал котва до „Водната вещица“.

Когато тъмнокосата Дон Кампанго го поведе по дългото мостче, Клей й разказа колко се бе възхищавал на прекрасния й кораб по-рано същата вечер.

— Знам — отвърна младата жена. — Видях те. От вратата на будоара ми ти се възхищавах, докато ти се възхищаваше на „Асукар“. — Засмя се весело и го информира: — Аз съм американка, както сигурно вече си разбрал, но покойният ми съпруг беше бразилец и нарече яхтата в моя чест. Раул все повтаряше, че съм била „сладка като захар“, което, разбира се, си е самата истина.

Щом се озоваха на палубата от тиково дърво на „Асукар“, Кампанго хвана госта си за ръката и рече:

— Ела, искам да те разведа из клипера.

Поведе го право към големия салон и оттам в просторната спалня. В центъра на стаята имаше овално легло, застлано със златисто — коралови чаршафи от коприна. Таванът беше обрамчен с дамаска в същите разцветки, а точно над леглото имаше огромно огледало. На една от облицованите с дърво стени висеше оцветено огледало във формата на гола богиня.

Когато жената видя насочения му към стъкленото божество поглед, тя поясни:

— Това съм аз.

— О, така ли? — Той смръщи шеговито вежди. — Как мога да бъда сигурен?

Тя се усмихна.

— Ще видиш. Съвсем скоро сам ще се убедиш.

Домакинята се засмя, измъкна ръкавиците си и ги захвърли върху покритата с мрамор масичка. Приближи се до някакъв тъмен дървен шкаф, отвори го и извади от него бутилка коняк. Докато наливаше старото бренди в две кристални чаши, каза:

— Сега вече знаеш всичко за мен, капитане. Разкажи ми за себе си. Къде е домът ти?

Клей повдигна широките си рамене.

— Роден съм и израснах в Мемфис, Тенеси, но домът ми е морето.

— Мммм. И сигурно там в Тенеси те очаква някоя сладка малка женичка?

Тя му подаде едната от чашите и леко допря своята до нея. Чашите звъннаха. Двамата отпиха от брендито си.

— Не. Не съм женен. И никога няма да се оженя.

— Разбирам.

Отговорът му очевидно допадна на Дон Кампанго. Тя се приближи още малко, като облиза изкусително брендито от рубиненочервените си устни. Вдигна ръка и започна да измъква украсените със скъпоценни камъчета фиби от тежките си черни коси. Освободени, лъскавите кичури се разпиляха по голите й мургави рамене.

Със загрята от алкохола и жената кръв, Клей протегна бавно ръка и обхвана дебел кичур от това великолепие. Едно мускулче на челюстта му започна да потрепва, когато придърпа главата на очарователната си домакиня назад и я целуна по изкусителните червени устни.

А след това обяви прямо, както постъпваше с всяка жена, с която щеше да се люби за първи път:

— Мисис Кампанго, вие сте изключително красива жена и аз ви желая. Но ако търсите любов и обвързване, искам да ви кажа, че сте попаднали не там, където трябва.

Без да отделя ръка от косите й, той извърна глава и бавно пресуши съдържанието на чашата си, за да й даде възможност да размисли.

Младата жена на свой ред изпи остатъка от своето бренди, отпусна ръка и остави кристалната чаша да падне върху дебелия персийски килим. Прегърна Клей през врата и усмихната каза:

— Ти не си ми първият морски капитан. — Притисна налетите си, меки гърди в гръдния му кош, присви едното си коляно и го потърка в слабините му. — Бъди спокоен. Това, което ме интересува, е тялото ти.

Младият мъж се усмихна.

— Моят тип жена. Тогава какво чакаме?

Само след секунди вече се бяха освободили от облеклото си и се целуваха нетърпеливо насред купчината разхвърляни дрехи. Без да отделя изгарящите си устни от нейните, Клей привлече очарователната си домакиня към овалното легло и се отпусна по гръб върху му, като я събори до себе си. Очарован от хладната ласка на копринените чаршафи върху голия си гръб и от топлата тежест на гърдите й върху силната си гръд, младият мъж въздъхна доволно.

Мургавите му длани се плъзгаха по чувственото й тяло, устните му пареха шията и ушите й. Тя повдигна лице, за да срещне езика му със своя, като ту атакуваше, ту се оттегляше, а желанието й, подобно на неговото, се разгаряше все повече.

Тя провря ръка между телата им, обхвана пулсиращия му член и започна да отърква връхчето му в голия си корем, а след това и между бедрата си. Клей й разрешаваше да прави каквото си иска. Това не беше първата агресивна жена в живота му, но определено беше една от най-страстните.

Разтвори крака, когато тя коленичи между тях, все така, без да пуска възбудената му плът, а изумрудените й очи светеха диво. След това го възседна и нетърпеливо се намести отгоре му. Клей обхвана бедрата й и се завъртя така, заедно с нея, че размени позициите им.

Когато проникна дълбоко в силно възбудената Дон Кампанго, тя го погледна право в очите и измърмори дрезгаво:

— Аз съм дивото, неукротимо море, а ти си капитанът на здрав кораб, мятан от бурните ми вълни. Само най-способният от капитаните може да управлява безценния си плавателен съд по мен. — Котешките й очи го погледнаха порочно и тя го предупреди: — Внимавай да не се преобърнеш и да не се разбиеш. Това ще ти струва живота.

С тези думи тя направи първото въртеливо движение с бедрата си и издигна нагоре венериния си хълм, което накара сърцето на Клей да затупка още по-силно.

Неприличната морска игра го ентусиазира и разгорещи. Мяташе се върху вълните на удоволствието, докато врящото море под него се издигаше и спадаше, като се опитваше да го прогони и същевременно — да го погълне.

Дон Кампанго се мяташе бурно, притискаше се към него, обгръщаше го със силните си бедра. След това пък омекваше, отслабваше натиска на краката си и го отблъскваше от себе си.

Клей нито веднъж не бе изправен пред опасността да изгуби битката. Тя беше изключително бурно море, но той пък беше умен и опитен капитан, който можеше да управлява сръчно мощния си кораб и в най-опасното течение.

Лютата буря продължаваше да ги върти, да ги потапя и издига нагоре, докато телата им не започнаха да лепнат от пот, а физическата им възбуда достигна трескаво ниво. Най-накрая и двамата достигнаха до кулминационния момент. Морето извика силно в екстаза си, а капитанът — победител изпъшка, доволен от трудно постигнатата си победа.

Измореният капитан се отпусна върху покореното море и то обсипа с благодарствени целувки мургавото му, изпотено лице. Клей не можа да повярва на дясното си ухо, когато Дон Кампанго прошепна:

— Нека сега да си сменим местата. Ти ще бъдеш дивото море, а аз — капитанът.