Нан Райън
Игра на любов (13)

Тринадесета глава

Бледата, изпита Мери-Елън, с все така разбито сърце, прекарваше цели часове край парапета на палубата на величествения презокеански параход „Оусиана“. Светлорусите й коси, духани от вятъра, се носеха в безпорядък около главата й, а полата на пътническия й костюм прилепваше около стройната й фигура. В това състояние гледаше, без да вижда, тъмното неспокойно море и оловносивото небе.

Дългите, самотни часове, през които стискаше овлажнелия от морската мъгла парапет, бяха изпълнени с агония, за чието съществуване до съвсем неотдавна не бе и предполагала. Страдаше жестоко, почти като от физическа болка, от която няма спасение. За която не съществува лек. Струваше й се, че не би могла да издържи ужасното страдание нито час, нито минута повече.

Чувстваше се толкова нещастна, че нямаше желание да живее повече. Преживяваше отново и отново събитията от изминалата кошмарна седмица. Отново, и отново, и отново чуваше баща си да повтаря жестоките думи на Клей: „Търпях Мери в продължение на години. Осигури приемането ми в Анаполис, а аз ще ти върна безценната дъщеря.“

 

 

Мери все още не можеше да приеме случилото се. Не можеше да разбере как бе могла да се излъже до такава степен в Клей. Не можеше да повярва, че човекът, когото обичаше с цялото си сърце и душа я бе използвал така безсърдечно.

Не го вярваше. Не можеше да бъде истина. Не беше вярно. Имаше някаква грешка, съществуваше някакво обяснение на всичко това. Ако само можеше да го види. Да поговори с него. Да изясни всичко. Клей я обичаше. Не можеше да се отнесе така с нея.

Наистина ли не можеше?

Ами ако все пак баща й беше прав?

Тя по-добре от всеки друг знаеше колко силно той желаеше да учи в академията. Това означаваше толкова много за него. Всичко. То бе всичко за него, а тя — нищо. Нищо! Тя бе само една пионка, която щеше да размени, за да получи онова, което желаеше истински. Което беше от най-голямо значение за него.

Най-странното и тъжното от цялата тази история бе, че той можеше да има и двете. Родителите й бяха обичали и вярвали на Клей, също като нея. Одобряваха го във всяко отношение и щяха да го приемат от сърце в семейството си. Той вече почти се бе превърнал в член на семейството. Защо тогава… защо… защо?

Тя продължаваше да се върти в този порочен кръг, като в един момент започваше да вярва, че е станала ужасна грешка, че Клей я обичаше и винаги щеше да я обича. В следващия миг обаче вече бе убедена в абсолютната правота на бащините й думи, според който Клей не изпитваше нищо към нея и никога не бе изпитвал. Колкото и да не й харесваше това, той бе безсърдечен, безпринципен, безскрупулен и безумно амбициозен.

Размислите върху безнадеждността на положението водеха до нов порой сълзи. А след отчаяните ридания, поведението на Мери започваше да се струва на разтревожената й майка още по-плашещо. В продължение на часове младото момиче стоеше неподвижно и безмълвно, като статуя край перилата. Гледаше невиждащо, с широко отворени очи, почти без да мига. Изражението й беше напълно безчувствено.

Джули Пръбъл се тревожеше много. Не изпускаше от очи дъщеря си, уплашена да не извърши някоя глупост: да не направи опит да скочи в морето. Сърцето й се гърчеше от болка при вида на страданията на детето си и понякога се питаше дали двамата с Джон не бяха сгрешили. Ами ако Мери-Елън не успееше да се пребори с мъката си по Клей Найт? Ами ако останеше нещастна цял живот?

Не. Не, това нямаше да се случи. Мери-Елън щеше да бъде истински щастлива, като съпруга на Даниъл Лотън. Двамата с Джон Томас бяха сторили всичко това единствено заради нея и един ден тя щеше да им бъде благодарна.

 

 

Състоянието на Мери не се подобри след пристигането им в Англия.

Не разговаряше, почти не се хранеше, не можеше да спи. Никакви увещания и шеги не можеха да я накарат да излезе да се поразходи.

Разтревожената й майка въздъхна с облекчение, когато разбра, че Даниъл Лотън е отседнал с родителите си в хотела.

— Хубави новини, скъпа — съобщи весело тя, като надникна, без да почука, в стаята на дъщеря си. — Семейство Лотън са пристигнали в Лондон! Вече са тук, в хотела! Това не е ли приятна изненада?

Мери не отговори.

Джули Пръбъл направи нов опит.

— Поканиха ни на вечеря и аз…

— Не.

— Хайде, Мери-Елън, знам, че още не се чувстваш добре, но…

— Не се чувствам добре ли? — избухна девойката. — Мислиш си, че това е всичко. Бедната Мери-Елън. Днес не се чувства добре. — Тъмните й очи я гледаха толкова студено и злобно, че майка й се ужаси. — Не разбираш ли, че човекът, когото обичах повече от живота си, ме изостави! Какво трябва да направя, за да те убедя, че за мен това е краят на света? Не разбираш ли, че не искам да живея без Клей! Нищо вече няма значение за мен. Не желая да живея, майко, и, дяволски сигурна съм, не искам да вечерям със семейство Лотън! А сега, ако обичаш, излез и ме остави сама!

Очите на Джули Пръбъл се разшириха от изумление. Повдигна ръка и притисна гърлото си. Чувстваше се така, сякаш я бяха зашлевили през лицето. Мери-Елън никога досега не й беше говорила по този начин. Шокирана до дъното на душата си и по-изплашена от когато и да било, ужасената майка не знаеше какво да стори. Нямаше смисъл да настоява да говори повече с истеричната си дъщеря. Треперейки от вълнение, Джули Пръбъл се обърна и излезе от стаята.

Не смееше да извика лекаря на хотела, макар да й се искаше много. Вместо това изпрати отчаяна телеграма до съпруга си в памуковата борса, в която искаше мнението му какво да прави. След това започна да ходи нервно напред-назад, в очакване на отговор.

Когато униформеното пиколо съобщи със съжаление, че не са успели да открият мистър Джон Томас Пръбъл, разстроената жена нямаше друг избор, освен да изпрати спешно съобщение на Даниъл Лотън. Трябваше да поговори насаме с него, колкото се може по-скоро.

Половин час по-късно Джули седеше срещу Даниъл Лотън в приятната сладкарница на хотела.

— Няма да стане както я мислим, Даниъл — прошепна с треперещ глас тя, докато си играеше нервно с ръба на фината чаша за чай пред себе си.

Младият мъж се усмихна уверено.

— Разбира се, че ще стане, мисис Пръбъл. Излишно се тревожите. Ще видите.

— Не, не, ти не разбираш. Мери-Елън е страшно нещастна. Обича Клей толкова много, че… че… — Тя спря да говори, притеснена от мисълта как ли звучи това в ушите на красивия младеж, който се надяваше скоро да се ожени за дъщеря й. — Тя е не само разстроена, тя е много скептично настроена. — Джули поклати глава. — Джон Томас разчиташе, че тя ще приеме безусловно думите му. Тя писа на Клей и се страхувам много, че…

— Очаквахме това, мисис Пръбъл. Разбира се, че ще пише на Найт. Сигурен съм, че и той й е писал, ако е разбрал къде се намира. Всички послания обаче и от двете страни ще бъдат изземвани, за което трябва да благодарим на прозорливостта на мистър Пръбъл. Нито Мери-Елън някога ще получи каквото и да било известие от Клей Найт, нито пък той — от нея.

И той се усмихна широко. Джули въздъхна и сведе поглед към бялата покривка.

— Има още един реален проблем, Даниъл.

— И какъв е той?

Събеседничката му повдигна глава и го погледна в очите.

— Мери-Елън казва, че няма да вечеря с теб. Нито сега, нито когато и да било.

 

 

Мери упорито отказваше да има каквото и да било общо с красивия русокос Даниъл Лотън. Младият мъж обаче бе изключително настойчив. Желаеше я силно и това бе единственият му шанс. В момента тя бе прекалено слаба и нещастна, за да успее да се съпротивлява прекалено дълго срещу когото и да било.

А Даниъл упорстваше.

Депресирана, потисната от вечно тъмното дъждовно лондонско небе, девойката най-после се предаде и се съгласи да отиде да посети вилата на семейство Лотън в Южна Франция.

Заедно със своите домакини, двете с майка си пътуваха до френската Ривиера на борда на изключително луксозната им яхта. Настаниха се удобно в огромния им розов дворец, кацнал високо върху скалите, надвиснал над блесналия на слънчевите лъчи залив на Монте Карло.

Огромната вила бе светла и просторна, а средиземноморското слънце достигаше до всяка една от стаите. Нощите бяха меки и красиви. Светлинните на града примигваха като диаманти, а в спокойните, защитени води на пристанището можеха да се видят великолепни яхти, дошли от всички краища на света.

Цяла армия от слуги бе готова във всеки един момент да изпълни всяко едно желание на обитателите на вилата.

С едно-единствено изключение.

Когато Мери тайно подадеше поредното си запечатано писмо на някой от лакеите с молба да го пусне по пощата, той го поемаше с усмивка и веднага го предаваше на Даниъл Лотън. Даниъл благодареше на верния си слуга, вземаше плика и проверяваше адреса. А след това, без да го отвори, го хвърляше в огромната мраморна камина, където, главно с естетическа цел, гореше малък огън.

Младият мъж кръстосваше ръце пред гърдите си и наблюдаваше усмихнат как писмото с дребния момински почерк пламваше на мига, свиваше се и се превръщаше в пепел. След това отиваше при нежната му подателка, която очевидно имаше нужда от силно мъжко рамо, на което да поплаче.

Джон Томас Пръбъл скоро пристигна в надвисналата над скалите вила на семейство Лотън. На следващата сутрин след пристигането си, Джон Томас стоеше сам на широкия, слънчев балкон на великолепната спалня на втория етаж.

Загледа се към двамата млади, които се разхождаха, хванати за ръка, по песъчливия бряг. Усмихна се доволно. Усмивката му стана още по-широка, когато зад гърба му се приближи съпругата му, обви с ръка кръста му и подпря буза върху лявото му рамо.

Веднага обхвана малките й ръце в големите си длани и рече:

— Мери-Елън и Даниъл са излезли да се поразходят рано сутринта. Скоро ще започнат да се разхождат и на лунна светлина. — Пое дълбока глътка от чистия, крайбрежен въздух, свали ръцете на Джули от кръста си и се обърна с лице към нея. Прегърна я, придърпа я към себе си и каза:

— Ах, миличка, планът ми проработи чудесно.

— Ммм. Надявам се да бъде така — промърмори Джули. — Но все още трябва да се извърви дълъг път от разходката край морския бряг до пътя към олтара.

— Не и когато става дума за някой наранен и безпомощен, като Мери-Елън. — Притисна съпругата си по-силно и поглади с брадичка главата й, свряна до гърдите му. — Тя ще се омъжи за Даниъл Лотън преди края на месеца.

Двамата мълчаха доста дълго. След това Джули, все така подпряла глава на рамото на съпруга си, каза:

— Господ да ни е на помощ, ако някой ден Мери-Елън или Клей Найт разберат какво сме сторили.

— Не се притеснявай, те никога няма да узнаят истината — увери я той. — Има само трима души, които знаят за тази измама. Ти. Аз. И Даниъл Лотън.