Дона Карлайл
Циклонът „Любов“ (9)

Девета глава

Когато стана да угаси светлината, Ред помисли, че Мег е заспала. Тя лежеше настрани и косата й наполовина закриваше лицето. Спалният чувал покриваше само част от тялото й. Ред остана за момент загледан в нея, възхищавайки се на красотата й. Ръцете й издаваха сила. Много рядко прибягваше до помощта на мъже. Ред неведнъж се бе чудил как е възможно да се справя сама. Не можеше да повярва, че замалко щеше да я изгуби, но в същото време не бе наясно как да я задържи.

Облече си ризата и се мушна до нея в спалния чувал, прегръщайки я нежно. Вятърът беше утихнал. Бурята отминаваше. Може би щяха да останат тук още някой и друг ден, но и двамата знаеха, че това няма да продължи вечно. За малко бе решил, че нещата са се променили, но всъщност се бе променил единствено начинът, по който се чувстваше — по-празен, по-страдащ и по-уплашен отвсякога. От самото начало му беше ясно, че няма да може да му прости. Още щом я видя да излиза на пистата в Джуно, размахвайки куфарчето си, разбра, че никога няма да успее да подчини изцяло подобна личност на волята си.

В нощта, когато я напусна, знаеше, че всичко е свършило. Но въпреки това гореше от желание да се върне при нея. Бореше се със самия себе си, докато не получи предложението й за развод и тогава се напи до умопомрачение. Помъчи се да се убеди, че тяхното не е било брак, а война. Тогава реши да започне всичко отначало.

Знаеше колко много бяха грешали. Цели шест месеца бе броил и обмислял грешките. Бе наричал себе си „глупак“, а нея с още по-лоши квалификации. И двамата се бяха оказали своенравни егоисти. Като пощръклели коне — всеки с все сила теглеше впряга към себе си.

И сега нищо не беше се променило. Тя щеше да си тръгне при първа възможност. Как можеше да я накара да остане? На нея й беше по-добре във Вашингтон, а на него тук. Още не беше готов да й отдаде себе си, а тя едва ли разбираше от какво има нужда той. Нямаше изход от тази ситуация. Нещата в момента бяха много по-объркани, отколкото преди месец или година.

— Ред — промълви тихо тя.

Той я погледна, като се запита колко ли време го беше наблюдавала. Стаята се осветяваше единствено от индикаторите на радиостанцията, но Ред ясно виждаше очите й — сияйни и смирени. Кожата й беше с цвета на бледа луна. Той никога не бе й казвал колко е красива.

— Заспивай — прошепна й, като я погали по косата. — Изморена си.

— Не мога да заспя. Ти също.

Той се усмихна в тъмното.

— Аз съм мъж. Трябва да бдя.

— Това са пълни глупости!

Мег се опита да седне, но срещна съпротивата на ръцете му.

— Стой тук! Всичко е наред. Никой няма нужда от теб.

— Съмнявам се — промърмори тя, но се отпусна, постави ръка на голия му хълбок и пъхна крак между неговите. Чувстваше се прекрасно така.

— Защо не спиш? — попита Ред, но после съжали, че е задал въпроса.

Мег се поколеба, преди да отговори. Гласът й беше несигурен и малко напрегнат.

— Чудих се дали някога пак ще се любим.

Ред се извъртя така, че да вижда добре лицето й.

— Меган, искам да те попитам нещо. Но ще ми отговориш честно! Когато се омъжи за мен, очакваше ли да се установим на едно място…

— Какво?

— Дали очакваше коктейли в шест, вечеря в осем?

Тя поклати глава.

— Ти по-добре знаеш…

— Не, Мег! Стигнах до заключението, че и двамата не знаем най-важното един за друг. Затова ми кажи, какво очакваше от мен?

Мег премигна с очи и плъзна ръка по рамото му.

— Но може би… да се установим на някое сигурно място. Място, до което бурите не могат да достигнат.

— А аз на всичко отгоре докарах бурята до прага.

За втори път тя поклати глава.

— Не е така! Само когато съм с теб, се чувствам сигурна, Ред. Ти си единственият мъж, в когото вярвам.

Той веднага си призна, че също се е чувствал сигурен с нея. Но защо го осъзнаваше толкова късно?

— А сега ти отговори на моя въпрос. — Тя докосна с пръсти миглите му. Беше странно приятно, сякаш пеперуда бе кацнала на клепача му и пърхаше с крила.

— Кой въпрос? — усмихна се той.

— Ще се любим ли някога пак?

Ред отмести крака й, после я придърпа към себе си.

— Понякога — промълви Мег, обгръщайки го с ръце, — животът е толкова прост!

Отново започнаха да се любят.

Телата им се топяха от страст и предчувствие за нови наслади. Кръвта закипя във вените им. Топлината ги изгаряше. Той я целуна по челото, после по страната…

— Казвал ли съм ти някога как се чувствам, когато съм вътре в теб?

— Изпълваш се с нежност — прошепна тя.

— Всеки път удоволствието все повече нараства.

Ръцете й шареха по тялото му и разпалваха огъня в него. Търсеха бедрата, гърдите, врата му…

Ред се повдигна на лакти, за да я вижда. Очите й блестяха, а чертите й бяха толкова одухотворени. Изражението й отразяваше изпитваното удоволствие. Мислеха за едно и също, чувстваха се като едно цяло. Сърцата им биеха в единен ритъм и изпълваха с живот слетите им тела. Ред усещаше всяка тръпка, която преминаваше през тялото й, и когато самият той започна да потръпва, разбра, че е изгубен из дълбините на нейната душа. Мислите му, желанията му, тайните му, слабостта му, цялото му същество се бе удавило някъде дълбоко в нея, бе станало част от нея.

Те се отпуснаха върху спалния чувал, прегърнати. Дишаха тежко, а устните им бяха на сантиметри.

— Обичам те, Ред — промълви тя.

— Знам. — Той пое дълбоко въздух обзет едновременно от радост и отчаяние. — Опитах се да спра да те обичам, но Господ ми е свидетел, не можах.

Мег погали нежно устните му.

— Знам.

Ръката й се плъзна по лицето и обви врата му. Тя затвори очи. Но мина доста време, докато заспа.

Малко след нея сънят плени и него в мрежите си.

От радиостанцията се чу пращене, но то не смути покоя им.

Мег сънуваше безбрежен океан, който плахо и нежно разстилаше вълни по брега. Седефенобели пясъци се трупаха в дюни и кристалночисти води мокреха стъпалата й. Палещите лъчи на слънцето галеха кожата й и тя, дори насън, бе заслепена от оранжевото сияние. Ред лежеше до нея. Тялото му, намазано с кокосово масло, блестеше меко. Мег усещаше дишането му, бавно и спокойно. И двамата бяха голи. Голи, на брега на необитаем остров. Всичко беше толкова прекрасно, толкова приказно…

В следващия момент тя се събуди. Стана и се засуети из стаята докато осъзнае, че звукът, който я беше събудил, идваше от радиостанцията. Грабна микрофона и натисна копчето на предавателя.

— Да, база Адинорак! Повторете! Приемам!

Гласът отново прозвуча и на нея й се стори, че чува ангел спасител.

— Адинорак, тук е Биксби-1. Чувате ли ме? Приемам.

— Да! — почти извика тя. — Чуваме ви. Какво става при вас?

Ред също бе станал и в момента обуваше панталоните си. Тя се облегна на стола и отметна кичура коса, паднал в очите й. Внезапно й бе прималяло от вълнение.

— И тук е като навсякъде. Бурята ни свари съвсем неподготвени. Ние получавахме вашите сигнали, но предавателят ни не работеше. Как е времето при вас?

— По-спокойно — отговори Мег. Сърцето й биеше лудо. Беше много развълнувана. Струваше й се направо невероятно да чува човешки глас от „нищото“. — Пострадаха доста хора. Имате ли въздушен транспорт в действие?

— За Бога, госпожо! От хеликоптера ни остана само купчина желязо! Ние се надявахме на вас!

Последните думи пронизаха Мег като нож. Тайно се бе надявала да получи необходимата помощ от Биксби. Усети Ред зад себе си.

— Имаме много сериозно пострадали хора — решително наблегна тя. — Вие сте най-близката станция с медицински пункт. За колко време…

— Докторите са тук — прекъсна я операторът от другата страна, — но лошото е, че след двадесет и четири часа започваме евакуация. Клиниката ни работи на аварийно захранване. Медикаментите също са на привършване. Не можем да стоим повече тук. Свързахме се с управлението и получихме заповед за евакуация. Може би повече от седмица в станцията няма да има никой, така че ще преустановим връзката. Как ме разбрахте?

Мег светкавично взе решение. Самата ситуация го налагаше. Направи го, без да се замисли, без да преценява предимства и недостатъци. Това бе единственото възможно решение.

— Ние ще ви доставим електроенергия — каза тя. — Само чакайте… — Погледна към Ред, и неговият мозък работеше по въпроса.

— След около шест часа — реши той. — Не знаем в какво състояние са пистите.

— Шест часа — повтори Мег в микрофона. — Подгответе пистата за кацане и нека един доктор да дойде с нас. Ще се чуем пак. Край на връзката.

Тя изключи микрофона и се отпусна на стола. Чак след около десет секунди осъзна какво е направила. Беше подтикнала Ред да извърши полет, който категорично бе забранила само преди няколко часа. Полет твърде рискован, изходът, от който бе трудно предсказуем. Беше взела решение, без да се консултира с него, без да отчита развитието на бурята, без изобщо да има представа за атмосферните условия. Постъпила бе така, защото бе преценила, че можеха да спасят живота на много хора като осигурят електроенергия за клиниката в Биксби. Защото в такива случаи мисълта за собствения живот остава на заден план. Защото ако не беше тя, Ред със сигурност би го направил.

Един дълъг миг те се гледаха безмълвно. Тя се чувстваше виновна пред него и би дала всичко, за да разгадае мислите му.

— Преди да взема такова решение, аз бих погледнал първо радара. — После извъртя стола й към радарния екран. — Изглежда безопасно — продължи той след малко. — Разбира се, тази машинка не дава стопроцентови гаранции.

Тя преглътна.

— Какво имаш предвид?

— Апаратът не отчита куп неща.

— Искаш да кажеш, че радарът не върши кой знае каква работа.

— Да, така излиза — заяви Ред. — Разбира се, ако имаше нещо по-специално относно бурята, досега да се бяха обадили от управлението.

— Ами ако и те не знаят? — Мег го погледна несигурно. — Знаеш ли, последния път, когато действах така импулсивно, тъкмо се бях запознала с теб.

Той й хвърли поглед, придружен с усмивка:

— Даваш неуместен пример.

За момент тя отново изпита неотразимото му въздействие и се представи, че е гол под стегнатите джинси. Така, както се беше подпрял на бюрото, бицепсите му изпъкваха, а тъмните му къдрици се виеха по здравия врат. Очите му учудено проблеснаха под погледа й. Тя се помъчи да не мисли за него в този момент. Малко бе останало отново да се хвърли в прегръдките му.

Не, не можеше да го накара да излети. Не биваше да го излага на такъв риск. Сигурно имаше и друг начин да се преодолее тежкото положение и тя щеше да помисли. Въпросът не бе на живот и смърт. Ами ако Ред не беше тук, нямаше ли да намерят начин да спасят ранените? Ако този генератор не съществуваше, хората от Биксби също биха се справили. И накрая, ако предавателят на колегите им не беше проработил и никой не бе отговорил на зова им за помощ… Може би хората, които сега лежаха в общия салон и коридора, страдаха излишно. А някои дори можеха да умрат поради липса на бърза лекарска намеса. Медицинският център в Биксби щеше да бъде без захранване двадесет и четири часа и всички лекуващи се там също биха били изложени на опасност. Единственият въпрос, който трябваше да си зададе, беше при какви условия рискът би си струвал.

Ред се приближи до купа дрехи и си потърси обувките и чорапите. Тя почувства колко се бе развълнувал. Личеше по блясъка в очите му и по прилива на енергия.

— Колко души са нужни да качат генератора на самолета? — попита той ентусиазирано.

— Ти и аз ще се справим — отговори Мег, като се приближи.

— Добре. Ще ни трябва човек за снегорина. Може да се наложи да разчистим снега и пред хангара. Сигурно има преспи по пистата.

Внезапно я обхвана безпокойство.

— Май всичко това ти доставя удоволствие?

Ред пъхна глава във фланелката си и я предупреди:

— Не започвай отново, Мег!

— Няма как да не го забележа. — Тя чувстваше, че разговорът прераства в скандал, но не можеше да спре. Дали Ред не осъзнаваше какво предприема? Или просто последствията не го интересуваха? Мег грабна джинсите си и бързо ги обу. — Обожаваш да се излагаш на риск, нали?

— Чуваш ли се какво говориш, за Бога! Ти доброволно ми предложи, преди още да съм си обул панталоните!

— Нямах избор!

Той я хвана за раменете и я отстрани от пътя си.

— Точно така — каза и се наведе да вземе другата си обувка.

Тя усети как изпада в неконтролируемо положение. Обхвана я предишният страх, предишната несигурност и безпомощност. Още малко и щеше да даде воля на гнева си, а само преди малко бе мислила, че всичко това е вече минало.

— Добре — сухо изрече Мег. — Може би наистина нямах избор. Но дори и да имах, ти пак би постъпил по същия начин. Щом ти се отдава случай отново да летиш и да рискуваш, никога не би го пропуснал.

— По дяволите, стига си се палила? И двамата много добре знаем какво трябва да се направи. Имаш късмет, че съм тук.

— Не е в това проблемът.

— А в какво?

— Проблемът е, че ти дори не можеш да изчакаш. Колкото по-опасно става, толкова повече ти харесва. Дори не си даваш сметка…

— Разбира се, че ми харесва. Такава ми е работата. Да не мислиш, че го правя за пари? — Тя сви рамене и се опита да закопчае сутиена си, но Ред я хвана, извъртя я и го направи вместо нея.

— В момента говориш типично по женски. Не понасям, когато говориш така.

— Но аз съм жена — изкрещя Мег и го отблъсна. — Аз съм жената, която те обича, и не виждам защо не можеш да проумееш, че когато ти си във въздуха, аз също съм с теб. Когато излагаш на опасност себе си, заплашваш и мен! Когато рискуваш живота си, рискуваш и моя. И което най-много ме вбесява е — пое си тя дълбоко дъх, — че изобщо не ти пука!

Ред се втренчи в нея. През последните две години разговори като този бяха нещо съвсем обикновено. Не му правеха голямо впечатление гневните й думи и неоснователните обвинения. Може би си бе наложил да не се вслушва в тях. Страхуваше се от деня, в който трябваше да започне да се вслушва. И като че ли този ден бе дошъл.

След първия път, когато я беше любил, той вече не беше сам. Тя винаги присъстваше в сърцето му. Оттук нататък мислеше от позицията на двама, чувстваше за двама, преживяваше за двама. Мег винаги го съпътстваше в пилотската кабина, предупреждавайки го да внимава. Бе рамо до рамо с него на земята, съветвайки го да проверява всяко нещо по два пъти. Той се мъчеше да се съпротивлява на влиянието й в неговия живот и се мразеше за слабостта си. Правеше всичко по силите си, за да се освободи. И когато разбра, че няма да успее, просто я напусна.

Ред прокара пръсти през косата й и въздъхна. В главата му хаотично напираха най-различни мисли. Напрягаше ума си, за да разтълкува нейни отдавна казани думи, които бе складирал в паметта си. Но не можеше отведнъж. Трябваше му време. Почувства се зашеметен, объркан и несигурен.

— Мег — каза той, търсейки подходящия тон, така че тя да разбере и да му прости, — трудно ми е да обясня какво чувствам. През целия си живот съм имал някакъв стремеж. Нужда да се боря, да преодолявам трудностите, да се катеря нагоре и нагоре. Просто така съм устроен. Също както някои хора се раждат с различни по цвят очи или с една ръка по-дълга от другата. Затова трябва да продължавам напред. Не заради някой друг, а заради самия себе си. Не знам доколко съм прав. Осъзнавам, че е опасно, но не мога по друг начин. Също както и ти не можеш, без да раздаваш заповеди и да спориш. Скъпа — пристъпи той колебливо напред, — разбира се, че и аз се тревожа. Но нали…

— Ако ми кажеш, че мъжът на всяка цена трябва да направи каквото е намислил, ще те ударя!

Ред се усмихна тъжно.

— Нямаше да кажа това. Но работата ми е да летя и аз няма да се откажа. Ти се ядосваш, защото, когато съм горе, аз съм извън твоя контрол. Нещата започват да ти се изплъзват. Ето какво мразиш, а не факта, че летя, че обичам да летя. Знаеш ли, в основата на всичко е доверието. Ти никога не си ми имала доверие.

Мег пое дълбоко дъх, неспособна да отрони и дума.

Обвиненията му бяха толкова жестоки, толкова егоистични… но попадащи точно в целта. Той беше неин съпруг, мъжът, когото тя чувстваше част от самата нея, затова би трябвало непоколебимо да му вярва. Но как да има доверие в него, след като бе винаги на крачка от смъртта. А може би причината беше в нея. Може би се месеше твърде много в живота на хората или се заблуждаваше, че без нея светът не би бил същия. Толкова ли бе дребнава и мнителна? Отговорът й беше абсолютно прост и ясен.

— Този път ти вярвам. — После продължи, като обличаше пуловера си: — Защото и аз ще дойда с теб — подхвърли ризата му и понечи да излезе.

Ала преди да е прекрачила прага, Ред затръшна вратата и процеди:

— Какво каза?

— Мисля, че добре ме чу. Някой трябва да ти помогне за генератора.

— И ти ли тази! — отстъпи от вратата той, като все още се чудеше дали да се засмее, или да побеснее. — В никакъв случай!

— Тогава кой?

— Тази сграда е пълна с мъже…

— Но само двама от тях могат да се движат.

— Добре! — Той почти викаше. — Ще взема Джили!

— А какво ще се случи с всички, които се нуждаят от помощта му…

Ред не я остави да довърши. Не искаше да й дава време дори да си го помисли.

— Тогава Луис. Той е…

— Механик! По дяволите, Ред, аз съм най-добрият инженер тук и ти го знаеш. А дори и да не бях най-добрата, не бих поверила никому моята система…

— Разбира се — подигравателно я прекъсна той, като се плесна с ръка по челото. — Как можах да забравя? Та нали ти си единственият човек на света, който разбира от генератори.

Мег стисна зъби, докато обмисляше новата си реплика.

— Точно така — отвърна кратко тя и се насочи към вратата.

Ред я хвана за ръката и я стисна силно.

— По дяволите, Мег! Няма да те взема! Това не е следобедна развлекателна екскурзийка, а е…

Тя хладно го изгледа.

— Опасно начинание. Това ли искаш да кажеш? — После рязко освободи ръката си. — Мисля, че преди малко те убеждавах в същото.

Този път той не можа да я спре и Мег изхвърча навън.