Дона Карлайл
Циклонът „Любов“ (3)

Трета глава

Следващия час Мег прекара в своя офис, като се постара да подреди обърканите си мисли. Плановете й се променяха. Другият полет от Джуно за Вашингтон беше чак след три дни. Ядосана беше на Ред, на бурята и на всичко, което бе осуетило заминаването й. Разбира се, Ред нямаше никаква вина. Дори да я беше закарал до Джуно, едва ли би продължила за Вашингтон. Имаше голяма вероятност и там летището да е затворено. Не искаше обаче да го оправдава. Мег беше абсолютно стриктна. Винаги обмисляше предварително действията си и не допускаше намеренията й да бъдат осуетявани. А Ред притежаваше изключителната способност да прави нейните планове на пух и прах.

След като ядът й попремина, тя реши да се обади на баща си във Вашингтон и да го уведоми за своето закъснение. Знаеше, че е почти изключено да се свърже с него по телефона, защото в Адинорак телефоните бяха в плачевно състояние. По-лесно беше по радиостанцията, но в стаята за радиовръзка не й се връщаше за нищо на света. Реши да използва телеграфа. След дълги усилия изпрати съобщение на баща си. Дори успя да се свърже с управлението в Карстън и да съобщи, че се налага да закъснее. После се разположи удобно на стола и огледа мрачния неприветлив офис. Предстоеше й да прекара още една нощ на твърдото канапе и да слуша воя на ледения вятър. Още една самотна нощ…

Помъчи се да разсее мислите си. Беше изпадала и в по-тежки ситуации — та нали от две години живееше по този начин. Нямаше да започне да хленчи, че е закъсняла или че ще спи на канапе, вместо в легло. Друго я притесняваше. Знаеше, че Ред е наблизо, а тя не трябваше да го вижда през следващите ден-два или повече…

Въпреки изолацията, студът проникваше в помещението. Мег зъзнеше. Натисна бутона на телефона за вътрешни съобщения.

— Сейди?

Никакъв отговор.

Опита отново, после още няколко пъти.

— Сейди, къде си?

От другата страна се чу глас.

— Госпожица Форест?

— Най-после! — въздъхна облекчено Мег, като разтърка измръзналите си ръце. — Кажи на Луис или на Рийс да отидат до моята кола и да ми донесат багажа. Отключена е.

— Да, но тях ги няма.

— Къде са?

— Мисля, че са в „Блу Джей“.

— Какво правят там, по дяволите?

Мег отново потръпна. В стаята наистина беше нетърпимо студено.

— Не знам, но…

— Сейди, защо е толкова студено в офиса?

— Ами, не знам, госпожице Форест.

— Къде е Джили?

— Ето ме тук, мадам — провлече мъжки глас.

— Джили, офисът ми е като хладилник. Кога най-сетне ще престанете да си гледате работата през пръсти?

— Следваме заповедите ви, мадам. Нали сте обявили аварийна готовност? Изключили сме отоплението във всички ненужни сектори.

— Каква аварийна готовност? Кой ви каза?

— Как кой — Ред!

Мег не можа да повярва на ушите си. Скочи и за миг се появи в общия салон, преди Джили да беше свършил. Очите й искряха, лицето й пламтеше и гневно стискаше юмруци.

Като я видя, Сейди се наведе над бюрото и започна да пише нещо. Дори Джили, деветдесеткилограмовия бивш матрос, плахо отстъпи крачка назад.

— Кой дава право на Ред Уърдингтън да обявява аварийна готовност от мое име?

— Националната метеорологична служба, може би — отговори посъвзелият се Джили и й подаде някаква хартия.

Мег грабна листа и бързо зачете. Беше толкова ядосана, че буквите й се размазваха. Циклонът се бе разразил с пълна сила. От националната метеорологична служба съветваха за аварийна готовност първа степен. Критичният момент щеше да настъпи след около час. Ред бе постъпил правилно и това я подразни още повече.

— Защо не ми предадохте съобщението първо на мен? — попита застрашително Мег.

— Госпожо Уърдингтън — отвърна засегнат Джили, — нали напуснахте? Ред и Джо бяха в стаята за радиовръзка и приеха съобщението.

— Къде е той?

— Джо ли?

— Ред — изръмжа тя.

Джили повдигна рамене.

— Говореше, че ще ходи в „Блу Джей“

Мег напъха листа в джоба, грабна си шапката, навлече палтото и изскочи навън. Беше толкова студено, че дъхът й секна. Опита се да увие шала около врата си и няколко снежинки влязоха в яката й. Вятърът беше толкова силен, че едва не я събори на земята. Някой бе опънал моряшко въже от административния комплекс до бара „Блу Джей“. Това също влизаше в аварийния план. В случай на продължителна буря, барът беше единственото място, откъдето можеха да се снабдят с вода и храна. Ако нямаше въже, човек много лесно би могъл да се залута във виелицата, въпреки че разстоянието беше съвсем късо. Мег се хвана за него и закрачи напред, борейки се с вятъра. Все пак остана доволна, че подчинените й засега се справяха. После се сети, че причината най-вероятно е, че там, освен храна се продаваше и алкохол.

Влезе в преддверието на „Блу Джей“ и разтърка измръзналите си пръсти. Отвътре долиташе кънтри парче и смях. Тя съблече палтото си, закачи го на някаква кука и отвори масивната врата. В помещението беше много задимено и миришеше на манджи. В песента се разказваше за каубой, който бе наранил чувствата на любимата си. Всички се бяха събрали около билярдна маса и надигаха халби с бира. И Ред беше сред тях.

Мег остана до вратата, кръстосала ръце. Минаха около тридесет секунди, преди да я забележат. Тогава някой подхвана песничката „Динг-донг, вещицата е мъртва…“ от „Магьосникът от Оз“ и в следващия момент всички подеха песента в хор. Тя ги изчака да свършат и каза студено:

— Нямам настроение за концерт, господа. Ще ми каже ли някой, защо трябва да търся подчинените си в бара при първа степен на аварийна готовност?

Луис подготви щеката си за удар.

— Ние вече не сме ви подчинени — отбеляза той. — Освен това е време за обяд.

Мег погледна часовника си.

— Сега е точно единадесет и четиридесет и пет. Доколкото си спомням, обедната почивка започва от дванадесет.

— Осма топка в централния джоб — съобщи Ред и отправи следващия удар.

С две крачки Мег се приближи до масата и хвана топката, преди да е влязла в джоба. Играчите запротестираха шумно, но тя не им обърна внимание. Изправи се срещу Ред с разкривено от гняв лице.

— На теб кой ти даде право да обявяваш аварийна готовност без мое разрешение?

Ред бавно се изпъна и застана мирно:

— Моля те, скъпа! Недей пред децата!

— Знаел си, че ще спрат отоплението първо в моя офис и затова си го направил, нали?

— Хей, аз не съм този, който измисля правилата.

— Обзалагам се, че ти си обявил и обедната почивка.

— Всеки има нужда да си почива от време на време, скъпа. А сега, остави топката на масата, защото задържаш играта.

Мег стисна здраво топката и очите й заиграха в търсене на цел, по която да я запрати. Ред, разбрал намеренията й, тръпнеше в очакване. Със завидно самообладание Мег удостои всички с хладен поглед и заяви:

— Виждам, че ви е много забавно. Искам да ви кажа, че след около час влизаме в аварийна готовност втора степен. Всеки, който не е на мястото си, ще бъде уволнен. Ако трябва, ще донеса заповедите от Вашингтон лично.

После тласна топката напред с такава сила, че едва не събори масата и тръгна към барплота. Едва седнала на високото столче и пред нея вече стоеше чаша бърбън.

Моди — собственичката на бара, беше едра жена с широко лице, тъмна коса и черни очи. Възрастта й трудно можеше да бъде определена. Казваха, че като млада е била красива, но от красотата й не бе останала и следа. На кръста си бе запасала калъф с голям нож, а под бара винаги държеше ловджийска пушка с къса цев. И двете й оръжия, слава Богу, досега не бяха влизали в употреба. В „Блу Джей“ рядко ставаха скандали.

Мег отпи сериозна глътка от бърбъна и премигна. Беше малко рано за алкохол, но на това място времето нямаше значение.

— Банда безотговорни пияници! — просъска тя. — Ако няма кой да ги надзирава, по цял ден ще бездействат. Според теб как може да се оправи човек с подобни негодници?

Моди, която съвсем не беше от мълчаливите, понечи да отвърне, но в този момент се появи Ред и отговори вместо нея.

— Те просто не те одобряват.

Мег го стрелна с поглед и отново отпи от бърбъна.

— Благодаря за информацията.

Ред плъзна празната си чаша и само след миг Моди изгони въздуха от нея.

— Имаш много свестни работници, Меган — продължи той. — Проблемът ти е, че постоянно ги надзираваш.

— Според теб това ли им е работата сега? — посочи тя билярдната маса.

— Виж какво, Мег. Задава се буря. Никой не би трябвало да обвинява тези мъже, дори ако си отидат вкъщи, при семействата си. Ти изобщо не би могла да ги спреш. Но те няма да го направят. Ще останат тук цял ден, цяла нощ, Господ знае докога… И вместо да ги оставиш да отпочинат, да се позабавляват, ти раздаваш заповеди наляво-надясно и им крещиш.

Ръцете й здраво стиснаха чашата. Както винаги, щом се отнасяше до взаимоотношения с хора, Ред беше прав. Тя мразеше тези моменти. Мег Форест можеше да реши най-сложните логаритми, имаше знания да запълни цяла енциклопедия, с един поглед можеше да открие повредата в най-сложния механизъм, но опреше ли до човешки същества, беше безсилна. Вършеше си перфектно работата и очакваше същото от останалите. И не разбираше защо никой не споделя нейното разбиране за нещата. Проницателността не й бе присъща черта, а изясняване на позициите за нея си бе просто губене на време. Винаги бе завиждала на Ред за чувството за хумор, което притежаваше и което му спестяваше куп неприятности. Болеше я и се вбесяваше, ала не си признаваше.

— Не може да се отрече, че ти допълнително наливаш масло в огъня — оправда се тя.

Ред спокойно вдигна чашата си и отпи.

— Опомни се, сержант! Това не е казарма. И за разлика от баща ти, ще ти кажа, че не всеки е роден да бъде войник.

Мег се намръщи. Баща й — генералът, беше причина за много от пререканията им и Ред добре знаеше, че тази тема я изважда от равновесие. Но днес тя нямаше да се хване на въдицата. Почувства се малко неловко от близостта му. Столовете им бяха един до друг, а Ред, както обикновено, се беше разположил много удобно. Подпрял крака отстрани, коляното му притискаше нейното. Мег надигна чашата и ръката й докосна неговата, но тя не я премести. Спомни си думите на Дансър относно начините за справяне с мъжете. Сведе очи надолу към коляното му. Тесните му джинси се впиваха в бедрата и бяха поизбелели. Ред проследи погледа й и премести краката си така, че да не я докосва, но тя продължи да усеща топлината му. Дори бърбънът не бе в състояние да изтрие спомена за соления вкус на кожата му и специфичния му мирис.

— Защо пиеш бира по това време? — попита тя. — Доколкото си спомням, страдаше от киселини.

— Както виждам обаче, ти нямаш такива проблеми — констатира той и погледна към бърбъна. — По-добре хапни нещо, за да те държат краката. Може скоро да не ни се удаде възможност да хапнем нещо топло.

— Не съм гладна.

— Хей, Моди! Я ни направи по един от твоите сандвичи. И внимавай с лука. — Той се обърна към Мег: — Както изглежда, ще бъдем още дълго един до друг.

— Мечтай си! — Тя надигна чашата отново. Ред проследи движението на ръката й и Мег забеляза, че той се бе загледал във венчалната й халка. Остави бързо чашата и се опита да скрие ръката си.

— Помъчих се да я сваля — обясни смутено тя, — но не успях. Сигурно пръстът ми се е подул.

Ред сподави смеха си.

— Да, какво ли не се случва при този дяволски „тропически“ климат.

Мег погледна втренчено ръката му, а той повдигна рамене:

— Не се оправдавай. Моята халка е винаги на пръста ми. Чувал съм, че предпазва женения мъж от натрапници…

— Отвратителен си!

— Уча се от теб, скъпа.

Тя стана с намерението да се отдалечи от бара, но Ред я хвана за ръката.

— Хей, почакай малко.

Спря я единствено блясъкът в очите му. Излъчваха спокойствие и искреност — нито следа от злоба или подигравка. Поглед, отдавна несрещан, но до болка познат.

— Бях ти верен — промълви той. — През цялото време, докато бяхме женени. Дори и сега.

Сърцето й лудо заби. Тя го погледна дали не се шегува, но той вече бе отместил поглед и бе пуснал ръката й. Въобще не се съмняваше, че бе казал истината. Познаваше го добре. Не живееха заедно вече шест месеца. И двамата бяха свободни да правят каквото си искат, но и двамата страдаха от раздялата. Той явно много държеше да й покаже, че не е бил с друга през цялото това време. Ето кое накара сърцето й да бие до пръсване.

Тя се опита да се успокои и седна обратно на стола. Облекчи пресъхналото си гърло с нова глътка бърбън, но й коства неимоверно усилие да проговори:

— Защо ми казваш всичко това?

Ред се смути. Дори съжали за думите си.

— Не знам… Не искам пак да бъда съден несправедливо. Не търпя да ми приписват деяния, които не съм извършил.

— Аз не те обвинявам в изневяра.

— Да, но си ме обвинявала в какво ли не! Нищо чудно, ако не беше отминала и изневярата.

— Излиза, че съм истеричка, така ли? Нова роля за мен.

— Добра характеристика — отсъди Ред.

Мег вдигна чашата си, но видя, че е празна. В този момент дойде Моди със сандвичите. От питките се подаваха тлъсти пържоли с по един зелев лист върху тях. Мег побутна празната си чаша, която на момента бе напълнена с ново количество от същата течност.

— Разреди й питието с малко вода, Моди — обади се Ред. — Дамата започна да става раздразнителна.

— Не си я виждал раздразнителна, затова говориш — подхвърли барманката.

— Напротив, мога да напиша книга на тази тема.

Мег погледна към чинията си с отвращение. Мразеше мазните жилави пържоли. Но Ред беше прав. Едва ли скоро щяха да имат възможност да хапнат нещо топло. Тя взе хамбургера и се насили да яде. Успокои се, че накрая все пак ще може да заличи неприятния вкус с глътка бърбън.

— Първото нещо, което ще направя, като си отида — призна след малко Мег, — е да си поръчам най-голямата и най-сочна пържола в хотелския ресторант в Джорджтаун.

— Изяж една и за мен, мила — вметна нехайно Ред.

Неизвестно защо, тези думи като нож прободоха Мег. Много пъти тя си бе представяла модерните хотелски стаи, големите легла, снежнобелите чаршафи, приказната гледка от прозорците… Но за първи път без него.

Преседна й и тя остави хамбургера в чинията. О, Господи, без него хотелската стая би изглеждала като гробница!

— Сега във Вашингтон е пролет — откъсна я от мислите й Ред. — Сигурно черешите са цъфнали.

Тя се опита да потуши чувствата си. Глупаво беше да съжалява за човек, когото все още не е изгубила.

— Не, твърде рано е. През март във Вашингтон е доста студено.

— Може и да си права. Толкова отдавна не съм ходил там! Още ли мислиш да отидеш на Хаваите?

Нови спомени нахлуха в съзнанието й…

Горещото слънце, златистият пясък, мириса на кокосово мляко и близостта на голите им тела върху плажната хавлия. Всичко това трябваше да е техният меден месец.

— Да — отговори тя и взе отново хамбургера си. — Веднага щом свърша с досегашните си ангажименти, поемам по Южното крайбрежие.

Усети, че е насочил цялото си внимание към нея. Не знаеше какво би прочела в погледа му. Дали същите спомени бяха споходили и него? Или бе забравил всичко? Остана загледана напред.

Последва напрегната тишина.

Когато вече не можеше да издържа, Мег остави хамбургера, преглътна с усилие и рече:

— Не ме гледай така!

— Извини ме, мислех си дали не трябва изцяло да промениш гардероба си?

Тя много добре знаеше, че не бе мислил за това, но прие с облекчение лъжата му. Отмести чинията настрани и се възмути:

— Ако трябва да понасям тази миризма още една минута, ще се пръсна! Моди, има ли пай?

— Съжалявам. Имам само две ръце. Ако искаш пай, прати онази безделница да ми помага.

— Кой, Дансър ли?

— Никаква я няма.

— Вероятно няма да дойде днес. Навън е страшна буря.

— Не ми обяснявай. Сигурно се е свряла на топло при някой от нейните мъжаги, вместо да е тук и честно да си изкарва прехраната. От вчера е останал само малко бананов кейк. Искаш ли?

— Не звучи лошо… Не, не искам. Благодаря.

— Какви са последните сведения за бурята? — намеси се Ред.

— Положението е много сериозно — осведоми го Мег. — Вятърът е нанесъл големи щети в Литъл Фолс. Затворили са дванадесета магистрала. Само за последния час снежната покривка се е увеличила с четиридесет сантиметра. — После се обърна към Моди: — Как си със запасите?

— Ред донесе нова пратка тази сутрин.

— Ще имаме нужда от някои неща.

— Нали знаеш как е? Плащаш — получаваш.

— Ти предвидливо си понадула цените, а? — промърмори Мег.

— Ако хленчиш, нищо няма да получиш.

— Имаш ли нещо против да надникна в склада?

Моди я погледна изненадано.

— Защо?

— Да видя какво има. Иначе откъде ще знам какво да купя?

Все още скептично настроена, Моди отсече:

— Ред, покажи й, нали знаеш къде са провизиите!

— Да не си мислиш, че ще открадна нещо?

— Ред ще те придружи — повтори барманката и обърна гръб.

— О, Боже — измърмори Мег и остави няколко монети за хамбургера. — Не съм виждал по-мнителна жена.

— Аз обаче съм виждал — тържествено заяви Ред и изпи остатъка от бирата си. Върна обратно парите на Мег и се изправи: — Аз черпя. Хайде да видим какво има в този склад.