Дона Карлайл
Циклонът „Любов“ (10)

Десета глава

Когато Мег влезе в общия салон, повечето хора бяха будни и се мотаеха насам-натам. Разбра, че е по-късно, отколкото бе предполагала. Към нея се насочиха любопитни погледи най-вече от страна на Дансър и Джили. При други обстоятелства Мег би се ядосала, но този път й стана криво. От доста време насам това беше първата нощ, прекарана в прегръдките на Ред. Да, прекарала бе нощта, любейки се със своя съпруг и изобщо не съжаляваше. Но имаше съмнения, че бе направила най-голямата грешка в живота си и, че това бе последната й нощ с него. Чувстваше се, сякаш той бе откраднал душата й и я бе захвърлил поругана. Тя му се бе отдала така, както никога досега, но нищо не бе се променило. Между тях бе спусната бариера, която той не желаеше да вдигне. Част от него никога нямаше да й принадлежи и от това най-много я болеше. Сега сърцето й кървеше разбито. Скоро болката й щеше да премине в гняв. Защото агресивността й помагаше да забрави мъката. Защото, въпреки всичко, което бяха преживели, Ред не можеше да я разбере.

За много неща той беше прав. През последните двадесет и четири часа тя научи истини, за които не бе предполагала. Но защо не разбираше, че не летенето, не дългите отсъствия, не страхът я притесняваха? Притесняваше я фактът, че не иска да ги сподели с нея. Защото колкото и близки да бяха, той не я допускаше в своя мъжки свят.

Дансър се ухили. Под очите й се бяха образували торбички, а около превръзката на главата й се виждаха синини от натъртванията. Но все пак лицето й си оставаше същото и личеше, че силите й се възвръщат.

— Добро утро, Мег — поздрави тя. — Добре ли спа?

Тези думи предизвикаха множество скрити усмивки. Мег знаеше, че на присъстващите им доставяше удоволствие да разнищват нейните проблеми, но не прие предизвикателството да се кара с тях.

— Проверихте ли какво става навън? — попита тя.

— Капаците на прозорците са замръзнали — уведоми я Рийс. — Успяхме да отворим няколко в задната част на сградата. От южна страна преспите са стигнали до покрива.

Мег кимна. Поне не бяха затрупани в сградата, което бе един от големите й страхове. Тя се приближи до Джили, който се бе надвесил над Джо.

— Как е той?

Джили я погледна разтревожен и изтощен от изживяното напрежение.

— Треската му премина. Но започна да кашля много лошо. Подозирам, че се разболява от пневмония. — После той сниши глас и продължи загрижено: — Виж, шефе, отдавна не съм практикувал тази работа и не знам дали това, което правя, е правилно. Още повече, че счупването на крайник е извън моята компетентност. Незабавно трябва да получи помощ.

Мег го потупа по ръката и се постара да изглежда спокойна.

— Скоро, скоро…

Не беше сигурна, дали изненадата по лицето на Джили беше вследствие на добрата новина, или поради потупването по ръката. Нима никога преди не го беше докосвала? Нито веднъж ли не бе похвалила работата му? Почувства се виновна и се зарече да поправи грешката си. Стисна ръката му и добави:

— Никога няма да забравим какво направи, Джили. Ще ти издействам допълнително възнаграждение за Коледа. Обещавам ти.

Джили стоеше безмълвен и тя отново заговори, но на по-висок глас.

— Моля всички да ме чуят! Свързахме се с Биксби и те обещаха да ни осигурят доктор. — От стаята се понесоха радостни възгласи и на Мег се наложи да вдигне ръка, за да ги успокои. — Единственият проблем е, че трябва ние да отидем да го вземем. Веднага, щом стане възможно, ще транспортираме тези от вас, които се нуждаят от спешна помощ. Ще ни е необходимо вашето съдействие. Рийс, би ли поел дежурството на радиостанцията за малко?

Рийс опипа превръзката на ранените си ребра и с готовност отвърна:

— Разбира се, шефе.

— Добре. Опитай се да събереш колкото може повече информация за времето и, ако можеш, се свържи с някои от къщите тук, в селището. Питай дали не се нуждаят от нещо и дали имат свободни хора да ни помогнат. Луис, ти изкарай снегорина! Дансър! — Мег почувства, че зад гърба й Ред я гледа скептично, но не се обърна. — Ти ела с мен!

Ред не помръдна от мястото си, докато не проследи с поглед излизането на двете жени.

— Е, ще се справиш ли? — тихо го попита Джили.

— Не знам — отговори кратко пилотът. Двамата мъже отстъпиха крачка назад, когато Рийс прекрачи прага на стаята за радиовръзка. Ред извади шапката си от задния джоб на джинсите, приглади нервно с ръка коса и я сложи.

— В Биксби свършва горивото и се нуждаят от генератор. Тя — врътна той глава към мястото, където бе изчезнала Мег — си е въобразила, че е единствената, която може да го инсталира.

— Права е — потвърди Джили.

Ред го погледна изненадано. Чувстваше се като предаден. Този поглед малко обърка събеседника му.

— Добре де, какъв е проблемът? Устройството е нейно дело и тя най-добре знае как да го задейства.

— Една жена няма работа във въздуха, особено при такъв полет!

— Ти да не си суеверен? — полюбопитства Джили с усмивка.

Ред кимна утвърдително.

— Вие двамата сте най-лудите човешки същества, които съм виждал — призна Джили. — Карате се, дори когато правите нещо по взаимно съгласие. Сега разбирам защо моят брак просъществува толкова дълго — защото съм далече от съпругата си. Както ми изглежда, и вие няма да останете задълго заедно. — Той се обърна назад, отдалечи се, но след няколко крачки спря. — Знаеш ли, не мога да повярвам, че ще го кажа, но жена ти ще ми липсва. Интересно как, без да искаш, понякога свикваш с хората.

— Да — промърмори Ред и се загледа след отдалечаващия се мъж.

Истината бе, че изобщо не чу последната му реплика. Това, което му направи впечатление, бяха думите „и вие няма да останете задълго заедно“. Нима всичко щеше да свърши така, както бе започнало? Със страст, фойерверки, гняв и противопоставяне? Нима не бяха научили нищо през последните две години?

Може би те двамата трябваше да живеят далече един от друг, за да се разбират. Също като Джили и неговата съпруга. В продължение на шест месеца си повтаряше това, живееше с тази мисъл, ако изобщо можеше да се каже, че живее. Защото животът му в този период бе едно очакване. Не можеше ли Мег да разбере какво му причинява? Да не би да си мислеше, че не желае да лети с нея само за да я ядоса? Този полет изискваше прилагане на всичките му умения. Кой знае дали щеше да се справи във въздуха? Кой знае в какво състояние ще бъде пистата в Биксби и изобщо ще стигнат ли дотам? Не разбираше ли тя, на какъв риск се подлага? Не разбираше ли, че той й отказва, не за да я отблъсне, а защото я обичаше? Защото тя бе единственото същество на света, което той не би си простил да загуби.

Но, дори без да иска, Ред я губеше. Губеше я, защото още от самото начало правеше всичко противно на нейните желания. Докога щяха да се отнасят така един към друг? Отговорът беше болезнено ясен. Докато на единия от двамата му омръзне.

 

 

В хангара беше адски студено. Облечена с дебело палто и ръкавици, Мег помогна на Джили да качат генератора в багажното отделение на самолета.

— Така е добре — каза тя, когато поставиха устройството на предварително избраното за целта място, и разтърка ръце. — Веднага, щом се приземим, ще ви се обадим по радиостанцията. Между другото, включи мониторите в апаратната и ако…

— Знам какво да направя — меко й напомни Джили.

Мег замълча. Разбира се, че знаеше. Точно това му беше работата. Тя се усмихна.

— Добре тогава. Всичко е в твои ръце.

В хангара бяха дошли всички, които можеха да ходят, за да ги изпратят. По лицата им се четеше вълнение и надежда. Стана й приятно, че хората разчитат на нея. Ред правеше последна проверка на самолета. Не беше говорил с нея, откакто излезе от стаята за радиовръзка. Пистата отпред беше разчистена, а от Биксби получиха съобщение, че пистата там също е готова за приземяване. Тя не чу информацията за времето, приета преди няколко минути, но Ред не изглеждаше разтревожен.

— Дансър! — извика Мег и се приближи към нея. — Не забравяй…

— Ти си също като майка ми — прекъсна я Дансър. — Списък ли искаш да ми оставиш?

Мег се усмихна. Около половин час беше ги инструктирала Моди какво да правят с ранените. Знаеше, че поверява нещата в сигурни ръце. Не им оставаше нищо друго, освен да тръгват.

— Ще те видя ли отново — попита Дансър малко разтревожена и, след като видя объркването в очите на Мег, продължи: — Не исках да прозвучи така, така… Видях, че не взимаш багажа си и предположих, че ще се върнеш.

Истината бе, че Мег изобщо не се сети за багажа си. Биксби беше по-близо до Джуно и може би нямаше смисъл да се връща отново тук. Бурята утихна и някои неща се бяха променили. Точно за този момент си бе мечтала вчера и ето, той дойде. Нищо не я задържаше повече тук.

— Не знам, Дансър — призна тя. — Ще се свържа с вас от Биксби и, ако се наложи, ще изпратя някого за багажа.

— Бъди добра и се върни! Не го изпускай отново!

Както винаги думите на Дансър я объркаха.

— Мисля, че се разбрахме по този въпрос — отсече Мег.

— За Бога, момиче! Постоянно ли трябва да те уча! Ще сгрешиш, ако го накараш да те гони. А ти правиш точно това. Остани тук и се бори!

Мег поклати глава и каза:

— Всичко свърши, Дансър.

— Не! Сега със сигурност знам, че трябва да се върнеш. Имаш да учиш много за мъжете и аз съм тази, която ще ти помогне. Още не си готова да се оправяш сама в този свят.

Мег искаше да се засмее, но в момента изобщо не й беше до смях. Тогава и двете жени усетиха леденостудената вълна, предизвикана от отварянето на големите железни врати на хангара. Мег отстъпи крачка назад и за първи път от двадесет и четири часа видя света навън.

Имаше мъгла и слънцето плахо се опитваше да пробие. От стрехите на покривите висяха ледени висулки. Пистата представляваше тесен коридор между преспите. Снегът, огрян на места от прокрадналите се слънчеви лъчи, блестеше като натрошени диаманти.

Мег запечата тази гледка в съзнанието си. Никъде по света светлината не вдъхваше толкова живот както в Аляска.

— Знаеш ли — промълви тя, — бях забравила, че понякога тук е толкова красиво!

Дансър стисна ръката й.

— Върни се!

В този момент дойде Ред и Мег се приготви за нова словесна атака.

— Не искам да идваш с мен — каза той.

Щеше да я нарани по-малко, ако я беше пронизал с нож. В съзнанието й изплуваха всички спомени свързани с него. Но те бяха пометени от жестоките думи „Не искам да идваш с мен“.

Когато проговори, гласът й бе пресипнал и груб.

— Знам!

И тя се насочи към самолета.

С три крачки Ред я настигна, хвана я за ръката и не я пусна, макар тя да опита да се освободи.

— Не можеш да ме спреш! От утре вече няма да ти създавам грижи, но днес няма да ме спреш.

— Знам това.

— Тогава ме пусни! Хората ни гледат.

— Не и преди да ме изслушаш.

Погледът му беше мрачен, а лицето напрегнато. В изражението му имаше нещо, което тя не бе забелязвала преди. Изглеждаше отчаян и уязвим — не бе го виждала такъв. Дори само заради това си струваше да спре и да го изслуша.

— Ти беше права — започна той. — Наистина исках да те държа далече от самолета, защото се страхувах от теб. Страхувах се да не ми отнемеш и последната свобода — във въздуха. Надявах се, че така ще ми остане нещо, с което да живея, ако се разделим. Но и ти постъпваше по същия начин, Мег. От самото начало и двамата гледахме да си осигурим резервни варианти, в случай, че връзката ни приключи. Ето какво ни плашеше най-много и това беше най-голямата ни грешка. — Той пусна ръката й. — Исках само да ти кажа, че не успях да се спася от теб. Ти винаги беше с мен, точно както част от мен беше винаги с теб. Не искам да те загубя, Мег!

Тя се почувства така, сякаш не й достигаше въздух. Не можеше да си поеме дъх от вълнение. Студът, хората наоколо и мъглата вече не съществуваха. Останал бе единствено Ред. Той чакаше. Никакви обещания, никакви бъдещи планове и предложения. Всичко беше толкова просто. Тя потърси погледа му и призна:

— Аз също не искам да те загубя, Ред!

Между тях вече нямаше нищо скрито. Тайните страхове и гневът бяха останали в миналото. И ако това не беше решение, то поне беше ново начало.

Ред я прегърна през раменете.

— Хайде да тръгваме. Имаме много работа.

Когато двамата заеха местата си, целият хангар се огласи от овациите на изпращачите. Мег махна с ръка за довиждане. Ред я наблюдаваше с лека усмивка, а след това се наведе над контролното табло.

Тя забеляза как той се превръща от нейния съпруг в пилота, който толкова я плашеше. Очите му шареха по уредите, а ръцете му превключваха копче след копче. Мег почувства как той се слива с машината — странна симбиоза, неразбираема дори за нея. Съсредоточил се бе в работата си, той не се интересуваше от нищо друго. Тази промяна малко я тревожеше, но едновременно с това я вълнуваше.

Самолетът са плъзна бавно по заснежената писта.

— Дръж се, скъпа — промърмори той. — Осемдесет процента от самолетните катастрофи стават или при излитане, или при кацане.

Двигателят изрева мощно и отстрани всичко сякаш започна да бяга назад. Мег се хвана здраво за ръчките на седалката. Правеше всичко възможно, да не затвори очи.

Като че ли минаваха през дълъг бял тунел. Когато видя края на пистата, тя едва не извика. Беше толкова близо, а те още не можеха да излетят. Затвори очи в очакване на ужасния сблъсък.

Ред изруга високо, а самолетът се разтресе, сякаш всеки миг щеше да избухне.

Това е краят, помисли си Мег.

Точно в този момент огромна сила я прикова към облегалката на седалката. Сърцето й щеше да се пръсне. Тя усети, че вече не допират снежната писта, а се издигат във въздуха. Когато отвори очи, всичко, което забеляза през прозорчето, беше мъглата.

— Извади си ноктите от крака ми — процеди Ред. — Пусна ми кръв.

Мег наведе поглед и забеляза, че инстинктивно бе впила нокти в бедрото му. С усилие тя отслаби хватката си. Преглътна тежко и проговори, като се опита гласът й да прозвучи спокойно.

— Какво беше това?

— Мисля, че се закачихме в заледена преспа. Искаш ли да надникнеш през прозореца дали крилото си е на мястото?

Тя почти се обърна да провери, когато чу смеха му.

— Пошегувах се, въздушна царице!

Самолетът бавно зави на деветдесет градуса, за да избегне насрещния вятър. Мег погледна през мъглата и едва забеляза покривите на къщите и голите почернели клони на дърветата.

— Не летим ли малко ниско?

Ред изправи кормилото.

— Започваш да ме подсещаш защо не обичам да качвам жени в самолета си.

Мег се опита да се отпусне, свали ръкавиците и разкопча палтото си. В кабината беше топло.

— Обзалагам се, че се чувстваш на седмото небе, защото можеш да вършиш нещо по-добре от мен.

— Мога да върша много неща по-добре от теб. Разбира се, случва се и ти да ме превъзхождаш понякога. Зависи от естеството на нещата.

Той рязко се наведе над някакъв уред, с което веднага привлече вниманието й.

— Какво става? — попита уплашено тя.

Ред се изправи спокойно, без да я поглежда.

— Знаеш ли? Откакто си тук, доста си се променила.

Мег продължаваше да зяпа уреда, без да забелязва нещо нередно. Замисли се за всичко, което й се бе случило през последните двадесет и четири часа.

— Да, възможно е — съгласи се тя. — Надявам се да е така.

— Мисля, че хората от Вашингтон, които те смятаха за тежък случай, сега ще вдигнат ръце от теб. Очаквам следващият ти договор да е за Сибир, ако не и за по-затънтено място.

Мег опроверга думите му като се намръщи.

— Как виждаш през тази мъгла? Знаеш ли накъде отиваме?

— Не е мъгла, скъпа, а сняг. Освен това още половин час няма да има нищо интересно за гледане.

Внезапно самолетът се наклони и потъна надолу. Тя помисли, че Ред ще й се скара, задето му отвлича вниманието. Но когато видя как хладнокръвно върна машината в предишното й положение, разбра, че той само играе по нервите й.

— Само няколко въздушни ями, дами и господа — съобщи той, сякаш говореше на въображаеми пасажери. — Няма причина да се тревожите.

Мег се облегна на седалката и пое дълбоко въздух. Ред се втренчи в нея:

— Не се тревожи, скъпа! Сърцето ми се къса като те гледам натъжена. А нали знаеш, когато един пилот е с разбито сърце, може да се случи какво ли не.

— Защо не изчакахме — рече тя. — Поне докато времето малко се оправи. За Бога, Ред, защо не ме спря?

Той се усмихна и я погали по коляното.

— Не си спомням нищо.

Мег отвърна на усмивката му.

— А аз изобщо не се притеснявам! — Тя искаше думите й да прозвучат на шега, но това беше самата истина. — Знам, че летя с най-добрия пилот. Само, че малко му завиждам.

— Да, забелязах.

Те отново си подариха по една усмивка. За Мег този миг бе един от най-приятните и тя сведе поглед.

— Може ли да ти кажа нещо?

— Да, стига да не ме учиш как да управлявам самолета.

— Ти винаги си бил моят герой, Ред — прошепна Мег и го погледна в очите. — Нямам предвид пилотските ти умения, с които обичаш да се изтъкваш, а теб самия и способността ти винаги да намираш изход. Съжалявам, че го признавам толкова късно.

За момент настъпи тишина. Той бе зареял поглед в безкрайното небе. После наруши тишината:

— Интересно! Винаги съм искал да ти кажа същото.

И двамата отново замълчаха. Чуваше се само ревът на моторите и свистенето на въздуха.

— Забелязала ли си, че хората тук са много странни? — подхвърли Ред небрежно. — Всички са саможиви, с голям инат и стават жестоки, когато е необходимо. Навярно само тази рядка порода отчаяни смелчаци и самотници могат да издържат на тежките условия. А може би тази пустош е единственото място, подходящо за тях. Аз съм такъв човек, Мег. Ти също. — Той й хвърли един поглед и продължи: — Няма да се чувстваш добре във Вашингтон, скъпа. Ти вече не принадлежиш на тамошния свят. Ако изобщо някога си принадлежала.

Сърцето й спря да бие. Тя го погледна в очите, подозирайки, че ще чуе нещо много важно. Да, въпросът беше изписан на лицето му. Само трябваше да го каже на глас. Нищо, че тя самата нямаше отговор. Изпита огромно желание да го чуе.

Самолетът отново се наклони и на Мег й се стори, че двигателят за момент спря. Ред насочи вниманието си към контролното табло и машината лека-полека се успокои, но все още се чувстваше, че нещо не е наред. Сърцето на Мег диво запрепуска в гърдите.

— И така — каза рязко Ред, с поглед насочен към уредите, — въпросът ми е следният. Имам един приятел, който ме навива да отваряме училище за летци. Естествено, това не значи, че ще се откажа от полетите и полярните маршрути. Поне не веднага или, ако го направя, няма да е завинаги. Така че ще ти запазя удоволствието да се оплакваш от мен, че те напускам от време на време. Но повечето нощи ще прекарвам вкъщи. Ти също не си свършила работата си в Адинорак. Затова ще се върнеш, нали? Взимаме си по две седмици за медения месец на Хаваите, а на връщане минаваме през шефа ти и му съобщаваш новината, че оставаш тук.

Мег го гледаше като замаяна. Трябваше да обмисли толкова неща, но да остане тук…

— Но аз мразя това място!

— Ти не знаеш какво мразиш. Ето в това е проблемът. В продължение на шест месеца си мислеше, че мразиш мен, но както виждаш, не е така. И двамата печелим достатъчно много пари, затова не е нужно да прекарваме зимата тук, ако не искаме. Избери си едно място и ще ти построя дом.

Тя остана без дъх.

— Но аз не знам дали в Карстън ще се съгласят. Трябва да говоря с тях. Отдавна съм решила да им кажа, че е нужна по-широка изпитателна програма… Ако не се съгласят, техен проблем. Достатъчно съм добра, да работя сама.

— Така ми харесваш, мила! Промени решението си за по-малко от тридесет минути.

Още преди да беше завършил, Ред я хвана за ръката и я издърпа от седалката.

— Ела да ме заместиш за минутка.

Докато се осъзнае, Мег се намери на пилотското място, а ръцете й държаха лоста за управление.

— Ето — показа й той, — сложи си ръцете тук и почувствай самолета! Поддържай височината!

— Ред, шегуваш ли се? — извика тя, но знаеше, че е сериозен, без дори да го е погледнала. После извърна очи към контролното табло. — Нещо става с този самолет.

— Или ударът при излитането е пробил дупка в резервоара, или имам повреда в уредите за измерване. Ако са уредите, много лесно ще го установя.

Той се плъзна от седалката и затърси някакъв инструмент под нея. Отчаяна, Мег се вгледа в контролното табло и установи местоположението им на екрана. Обхвана я паника:

— Ред, не знам как…

— Не е изобретена още машина, с която да не можеш да се справиш.

Дъхът му парна врата й, а гласът му беше мек като кадифе. Той сложи ръка на рамото й.

— Като дърпаш лоста към себе си, носът се издига. Като го бутнеш напред, носът пада. Опитай се да държиш самолета на същата височина и не се притеснявай! Много го издигаш и ще загубим скорост, а ти не искаш това, нали?

Мег преглътна трудно и кимна. Очите й бяха вперени в хоризонта. Ред пропълзя на пода под контролното табло.

— Какво… — Тя млъкна. Бяха попаднали във въздушна яма и хоризонтът започна бързо да се издига. Мег хвана здраво лоста, издърпа го към себе си и не след дълго успокои движението.

— Какво ли щеше да правиш без мен — пошегува се тя.

Гласът му прозвуча изпод таблото:

— Чувала ли си приказката „едно крило и една молитва“?

— Подиграваш ли ми се?

— Сега ми е паднало!

Хоризонтът отново се измести, но този път тя бе готова. Обхвана по-спокойно лоста и се справи със ситуацията.

— Ако ще катастрофираме, поне ще сме двамата.

— Още от началото планирах това.

Мег прехапа устни и се постара гласът й да бъде съвсем спокоен.

— А колкото до училището за летци… Ти никога не си приемал тази идея, Ред — осмели се тя да отдели поглед от контролното табло. — Ако го правиш заради мен, няма смисъл.

— Да, но има за мен! — Той подаде глава изпод уредите. — Не приемах тази идея само защото беше твоя. Защото ме караше да се чувствам изхабен. Но вече се примирявам. Наистина остаряваме, Мег, и трябва да помислим за бъдещето си. За деца. Искам и на тях да отделя време. Ще ми е нужно и малко време, през което няма да доказвам нищо на никого. Може би това е едно от предизвикателствата да остарееш. Няма пред кого да се доказваш.

В гърлото на Мег заседна буца.

— Нашите деца ще бъдат заплаха за обществото, Ред.

— Точно затова и двамата трябва да бдим над тях.

Линията на хоризонта застрашително се килна.

— Ред, какво става?

— Дръж стабилно лоста! — Гласът му беше мек, но Мег усети напрежението му. Сякаш се мъчеше да си поеме въздух.

— Какво става? Какво виждаш? Кажи ми, за Бога!

— Нищо не мога да ти кажа, докато караш самолета като каруца.

— Старая се, но не мога! — Тя положи огромни усилия да задържи самолета на едно ниво и накрая успя. — О, успях! Ред, ще ми кажеш ли сега какво става? Резервоарът ли е пробит?

Трябваше му малко време, за да отговори.

— Кажи ми първо дали се споразумяхме?

— Дали се споразумяхме? — повтори неразбиращо Мег. Паниката я завладяваше, но не й оставаше друго, освен да се бори. — За какво ми говориш, Ред?

— Ще останеш ли?

Резервоарът е, помисли си тя.

Ако не беше, досега отдавна да й е обяснил. Не можеше да повярва, че ще загинат тук, сред тази пустош.

Пое дълбоко въздух, после още веднъж, още веднъж… Съсредоточи се върху лоста за управление, като се опита да преодолее напрежението си.

— Един месец на Хаваите — отсече тя. — Чак тогава ще приема.

— Готово!

Той се изправи усмихнат. В ръцете си държеше парчета червена и жълта жица.

— Повредена връзка в уредите — информира я тържествено.

Мег не знаеше дали да се засмее, или да изкрещи. Ред застана пред нея, хвана я за раменете и разреши проблема с целувка.

— Добре дошла в моя свят, скъпа — каза нежно той и отмести кичур коса от лицето й. После се ухили. — А сега се махай от стола ми!

 

 

Изправен на студа, с ръце в джобовете, Ред стоеше на летището в Биксби и наблюдаваше как Мег надзирава разтоварването на генератора.

— Внимавайте! — извика тя на един от мъжете, който поемаше устройството от багажното отделение. — Това не е играчка!

Тя се втурна напред, изблъска мъжа настрани и застана на неговото място.

Ред си мислеше, че няма нещо по-красиво на света от Мег в момент на гневно вдъхновение. Или когато раздаваше заповеди, или когато се месеше там, където не й е работа. А най-прекрасното от всичко бе, че има пред себе си цял живот да й се наслаждава.

— Внимавайте, за Бога! По-високо! По-високо ви казвам!

Устройството внимателно бе пренесено на сигурно място. Когато всичко приключи, Мег се огледа и попита:

— Кой от вас е ортопедът? Къде е докторът, който ще се върне с нас? Предайте му да си стяга багажа и да бъде готов за тръгване след два часа!

Един мъж се приближи към нея и я изгледа заплашително.

— Коя е тази жена?

Ред се усмихна:

— Съпругата ми. Много обича да командва, нали?

И той гордо преметна ръка през раменете й.