Дона Карлайл
Циклонът „Любов“ (8)

Осма глава

Ред коленичи до Дансър, която държеше главата на Джо в скута си и галеше косата му.

— Как е той?

— Отпусна се. Джили му даде нещо.

Цялата сграда бе утихнала. Осветлението беше слабо и тези, които можеха, вече бяха заспали. Моди седеше до бюрото с клюмнала на гърдите глава и силно хъркаше. Дори Джили се бе унесъл. Мег не се бе появявала от часове.

Дансър проследи погледа на Ред и се усмихна:

— Тази жена направо ти разказа играта, нали?

Той погледна небрежно чашата си с кафе.

— Не разбирам за какво говориш.

— Направи голяма грешка, че се върна тук. Една жена хване ли те веднъж в примката, най-лошото, което можеш да направиш, е да й дадеш шанс да я затегне около врата ти.

— Не се съмнявам, че си права.

— Разбира се, че съм права. Е, как вървят нещата между вас двамата?

Ред се усмихна неловко.

— Излишен въпрос…

— Напротив! Живял си с нея година и половина. Не може да не се е случило нещо сега, когато отново сте заедно.

— Случиха се много неща…

— Е?

— Кажи ми, Дансър, защо вие жените първо си харесвате един мъж, омъжвате се за него и после всячески се стараете да го промените? Защо просто не си търсите мъже по ваш вкус, още преди да сте се обвързали?

— Бих попитала същото и вас, мъжете. Никой не се жени за момичето, което обича.

— Не е така — поклати глава Ред. — Всъщност не знам. И Мег мислеше по този начин. Искаше да стана пилот в гражданската авиация или инструктор на летци. Пълни глупости! Та нали, ако съм желал това, бих останал в Арканзас. В началото се опитвах да споря с нея, но беше безсмислено. Затова си тръгнах.

— Тя е искала просто да се установиш някъде. Всички жени се борят да имат дом.

Ред се изненада. Досега не беше мислил за Мег от тази гледна точка. Автоматично поклати глава.

— Не, друга е причината. Тя не мисли по този начин.

— Разбира се, че мисли точно така — нетърпеливо заключи Дансър. — Всяка жена го иска. Иначе защо ще се омъжваме? Господ ми е свидетел, вас ви бива за съвсем малко неща. Но когато жената реши да създаде свой дом, тя веднага си намира мъж, който да й го построи.

— Да, но Мег не е намерила подходящия мъж. — Той се изправи. — Довиждане, Дансър.

Отиде да допълни чашата си с кафе. Минавайки край стаята за радиовръзка, той се поспря замислено. Луис беше заспал, а Мег още не бе дошла да го събуди. Сигурно и тя вече спеше. Ред не трябваше да я тормози. Той взе спалния си чувал и започна да го разстила на пода. После изведнъж промени решението си и се промъкна тихо до стаята за радиовръзка.

Отвори вратата. Тя седеше на бюрото, отпуснала глава върху ръцете си. Косата й се бе разпиляла върху раменете и закриваше лицето й. Но не беше заспала. Изправи се веднага, щом го усети да влиза.

— Донесох ти нещо — каза той и подаде чашата с кафе.

— Благодаря. — Гласът й беше дрезгав, а лицето — уморено. Тя пое чашата.

— И това. — Ред хвърли спалния чувал в ъгъла. — Полегни си малко, аз ще наглеждам радиостанцията.

Мег направи кисела гримаса, след като отпи от кафето.

— Какво има в това кафе? Мирише на бърбън.

— Точно предположение. Донесох ти малък подарък от „Блу Джей“ следобед. Допреди малко бях забравил за него.

— Ужасен е на вкус с кафето.

— Знам. Но ще ти даде сила за през нощта.

— Какво става оттатък?

— Почти всички спят. Температурата каква е?

Мег погледна термометъра.

— Минус четиридесет и пет градуса.

Ред направи горчива гримаса.

— Пропадна ми планът!

— Какъв план?

— Мислех да се поразходя на лунна светлина.

Тя се засмя въпреки умората си.

— Няма никаква луна, какви ги говориш?

Ред се приближи до прозореца.

— Нещо ново по радиостанцията?

— Свързах се с Литъл Крийк преди малко, но те са в същото окаяно положение. От метеорологичната служба няма и следа в ефира.

— Хубавите неща стават бавно. — Той се облегна на перваза и впери поглед към прозореца, сякаш искаше да види какво става навън.

— Знаеш ли — каза замислено Ред. — Ако успея да мина над облаците…

— Не — отсече Мег, завъртайки стола си.

— Нямам предвид сега, а когато вятърът поутихне.

— Вятърът ще утихне тук, но кой знае какво е положението на тридесетина километра. Запознат си с промените в металите при такава температура, нали?

— Стига, Мег! По-добре от теб знам на какво би издържал самолетът ми. Летял съм и при по-ниски температури.

— И двигателят ти отказа!

— Да, но после пак го стартирах.

— Забрави го, Ред! — Ръката й стисна чашата и внезапно умората я напусна. — Това не е разрешение, така че просто го забрави!

Той се обърна отново към прозореца, без да отговори. Мег отпи от кафето, като се надяваше, че бърбънът ще отпусне изтерзаното й тяло. Но не се получи. Ефектът беше обратен. Изобщо не трябваше да опитва, но да се спори с Ред беше безполезно. Той правеше това, което му харесва, без значение какво мисли тя. Нямаше никакво влияние над него.

— Спомняш ли си някога да не сме се карали — попита Мег с уж безразличен тон.

Той се обърна към нея.

— Не знам. Но си спомням, че първия път като те свалих от самолета, почти не можеше да говориш от уплаха.

— Ти пилотираше като луд! Мислех, че ще ни убиеш и двамата.

— А ти се мъчеше да се правиш на толкова компетентна по всички въпроси, че не устоях на изкушението да те поразтърся малко.

— Наистина го постигна.

И то не само веднъж. Дванадесет часа след като пристигнаха тук и докоснаха твърдата земя, тя лежеше в прегръдките му и всичко й изглеждаше съвсем нормално. След шест седмици в безкрайни спорове той бе стиснал лицето й между дланите си и й бе предложил да се омъжи за него. Какво друго можеше да направи, освен да приеме.

— Между другото съм забелязал — констатира Ред, приближавайки се към нея, — че споровете те мобилизират.

— Но не влияят добре на брака ни.

Той отпи от нейното кафе.

— Поне не хванахме язва през това време.

— Велика философия! Запазете здравето си, а бракът да върви по дяволите!

Очите му бяха кротки и спокойни, когато седна до нея на бюрото. Най-прекрасните очи на света! Не я съдеха, не я обвиняваха, просто я гледаха. Тя извърна глава.

— Не мога да се примиря, Ред. Искам да кажа, че не съм свикнала да губя каквото и да било.

— Знам. Аз също.

— Всичко тръгна против очакванията ми.

— А какво очакваше? — погледна я с любопитство той.

Мег помисли за секунда, но не можа да намери точен отговор:

— Трудно е да го определя… Никога не съм се замисляла сериозно. Докато живеех при родителите си всичко изглеждаше толкова естествено. Коктейл в шест, вечеря в осем…

Той премигна.

— Никакъв секс на пода в пералното помещение, нали?

Тя трябваше да е много изтощена, защото само се засмя.

— Точно така. Майка ми сигурно не е счупила нито една чиния през живота си.

— Докато ти унищожи цял сервиз в продължение на две седмици.

За момент Мег стана сериозна.

— А какво очакваше, Ред?

— Луд секс на пода в пералното помещение — отвърна веднага той. После погледна тавана, сякаш отговорът беше написан там: — Никога не съм мислил, че ще се оженя.

— Аз също.

— Може би и аз като повечето мъже съм искал да имам дом, в който да се върна и да знам, че някой ме чака. — Сянка покри лицето му, защото му бе трудно да спомене за другото, което тя не му бе дала.

Мег въздъхна.

— Грешката ни е, че действаме необмислено, и тогава, и сега. Ако поне за минута бяхме поразсъждавали, изобщо нямаше да се стигне до брак. Нито един от нас не е имал представа какво значи да си женен.

— Може би сами усложняваме нещата. Може би бракът не е нищо повече от… — усмихна се той и остави чашата на бюрото — … от пиене от една чаша. — После се изправи и потупа Мег по рамото. — Иди да поспиш. Аз ще се погрижа за всичко.

— Благодаря, но не мога да заспя. Отивам да проверя някои устройства и ще се върна. По-добре ти поспи.

Тя стана и влезе в общия салон, като се стараеше да не събуди спящите. Дансър бе задрямала с главата на Джо в скута си. Сънят и на двамата изглеждаше спокоен. Няколко души бяха будни и кимнаха на Мег. Някои дори й се усмихнаха.

Защо трябваше да се случи бедствие, помисли си тя, и чак тогава хората да се сплотят?

Дали сближаването между нея и Ред последните няколко часа бе също резултат от бедствието?

Тя напусна салона и топлото фоайе, където хората се бяха наместили и тръгна по дългия коридор. Температурата тук бе много по-ниска, а светлината едва мъждукаше. Почувства се по-добре. Нуждаеше се да остане сама — може би студът щеше да избистри мислите й. Даде си сметка колко объркани и едновременно с това прости бяха отношенията им с Ред. Тя добре бе преценила мястото, което заемаше в неговия живот. Не бяха крили нищо един от друг. Никога не се вдетиняваха и не се преструваха. Мег ценеше искреността в тяхната връзка. Струваше си да се поддържат такива отношения. Но достатъчни ли бяха да изградят един брак?

Без да усети, тя стигна края на коридора. Пред нея беше голямата метална врата, водеща към машинното отделение. Извади ключа, отключи я и слезе надолу по стълбите. Вътре беше топло и тихото бръмчене на машините придаваше своеобразен уют и успокояваше душата. Сякаш се бе озовала в съвсем друг свят. Може би затова толкова обичаше да стои тук. Защото в тази стая, сама с машините, се чувстваше сигурна, способна и силна.

Пое дълбоко дъх и се подпря на една тръба, като се опита да усети движението на парата вътре. Защо ли си блъскаше главата да тълкува мислите на този или онзи? Дали не се залъгваше, че като разбере защо бракът им с Ред не е потръгнал, ще може да промени нещо? Не беше ли твърде късно? Защото бракът не е нещо, което да задраскаш с лека ръка и да започнеш отначало, когато пожелаеш. Не и след толкова грешки. Едва сега бе започнала да осъзнава колко бяха грешили. Можеше да напише цял роман на тази тема. Различаваха се толкова много — в разбиранията си, в ценностите, които уважаваха, в начина на живот… Бяха като два полюса. Тя даваше всичко, за да замине оттук, а на него изобщо не му се тръгваше. Тотално разминаване. А може би беше така, защото рядко имаха шанс да споделят мислите си.

Къде беше сгрешила? В пререканията, в нестабилността, в самотата, която изпитваше, когато я бе изоставил? Или в отчаяната страст, която я изгаряше, когато бе близо до него? Беше преживяла и несгоди, и хубави мигове, и го бе обичала толкова много. За благодарност той я бе напуснал. Беше си тръгнал, преди тя да е готова да го пусне. Никой не се бе отнесъл така с нея, затова не можеше да му прости. На всичко отгоре сега се бе върнал и цялото му поведение показваше, че я моли за прошка.

— О, Ред — прошепна тя, — каква бъркотия!

Отдели се от тръбата и огледа гордо стаята. Отново й стана мъчно за всичко, с което й предстоеше да се раздели. Това място наистина щеше да й липсва. Тук бе направила най-добрите си изобретения. Тук имаше свободата, за която във Вашингтон само беше мечтала. Замисли се как би се върнала на работа в столицата. В стерилните лаборатории, сред хората със скъпи костюми и гнетящата бюрокрация.

Истината беше, че тази обстановка не й подхождаше и затова се бе озовала накрай света.

Господи, помисли си тя, и аз май полудявам като всички останали. Това място започва да ми харесва!

А колко ясен беше животът й до тази сутрин! Знаеше точно какво иска и къде отива. А сега… Дори бръмченето на машините, най-приятното нещо за нея от доста време насам, изглеждаше променено. Истината беше друга. Смисълът на живота й бе заключен горе в стаята за радиовръзка и беше извън нейния обсег.

— Какъв е смисълът да се измъчвам? Той никога няма да се промени! — прошепна тя.

Но тя го обичаше. Сляпо и отчаяно, както го бе обичала от самото начало на запознанството им. Обичаше мъжа, който я бе любил в склада на „Блу Джей“, който бе помогнал на тридесетина уплашени човешки същества и ги бе накарал за момент да забравят мъките си. Обичаше този, който успяваше да укроти гнева й с парче шоколад. Обичаше го, дори когато й говореше с груби думи и я нараняваше. Обичаше го ожесточено и отчаяно и знаеше, че нищо не е в състояние да й попречи да го обича.

Когато се върна в общата стая, Луис и Джили бяха будни. Тя се информира за състоянието на другите, което не се бе променило. Луис изяви желание да дежури на радиостанцията, но Мег отказа. Влезе в стаята за радиовръзка и затвори вратата зад себе си.

Ред беше постлал спалния чувал на пода и седеше върху него, подпрян на стената. Съдържанието на кутията му за лични вещи беше разхвърляно по земята, а в ръцете си държеше тяхна снимка. Не беше нужно да го поглежда, за да разбере за какво си мисли. Със сигурност същото, за което и тя.

Той остави снимката обратно в кутията и се усмихна.

— Проверяваш ли ме?

— Може и така да се каже.

— Да не си се съмнявала, че ще изоставя поста? — Той посочи радиостанцията и продължи: — Нищо ново. Сигурно всички спят.

Те се спогледаха и сърцето на Мег ускори ритъм.

— За какво си мислеше?

— Истината ли искаш да чуеш?

— Да.

Той отпусна глава до стената и се усмихна неловко.

— Звучи малко налудничаво след всичко, което се случи днес… Мислех си колко е нежна и тънка талията ти, колко мека като коприна кожа имаш… Копнеех да погаля бедрата ти… Налудничаво! Нали ти казах.

Ред беше закачил фланелката си на закачалката и гледаше към заледения прозорец. Мег притисна силно вратата и я заключи. Свали през глава пуловера си. На стайната температура кожата й настръхна. Тя се приближи и коленичи до него. Ръцете му се плъзнаха по гърба й. Очите му не изпускаха нейните.

— Скъпа, дали отново не правим грешка?

— Вероятно.

Тя обви ръце около врата му и опря чело о неговото. Всичко, което виждаше, бяха очите му. Прокара пръсти под яката и пое дълбоко въздух, щом усети неговите ръце върху гърдите си.

— Ред — прошепна тя, — съблечи се…

Той запремига в престорена изненада.

— Всичките дрехи ли?

— До последния чорап.

Останали голи, те се прегърнаха и сляха устни. Ред я галеше бавно и нежно. Мег легна по гръб и се наслади на удоволствието, когато неговите устни срещнаха гърдите й. Той продължаваше да я целува навсякъде… Целувките му я възпламеняваха. Колко хубаво беше, че е омъжена за този мъж! Хубаво беше, защото той я познаваше най-добре, знаеше къде да я докосне, как да я възбуди…

Мег зарови пръсти в косата му и проникна с езика си дълбоко в неговата уста. После ръцете й се плъзнаха по гърба му, широк и мускулест, по бицепсите и по леко окосмения му гръден кош. Той си пое дълбоко въздух, когато Мег се спусна надолу. Зарадва се, че бе предизвикала приятни усещания у него, защото и тя се чувстваше прекрасно. Познаваше неговото тяло в най-малки подробности и изпитваше невероятно удоволствие да го изследва.

Устните им отново се сляха, езиците им се срещнаха, пропускайки енергията и насладата от едното тяло в другото. Мег придвижи ръце надолу, към кръста, към хълбока, към бедрата му. Разтърси я приятна тръпка, когато усети надигналата се топлина ниско под корема му. Тя изправи глава, за да вижда очите му, и обви крака около него. Лицето му пламтеше. Мег почувства парещия му дъх. Задъхваше се от удоволствие. Той хвана бедрата й с ръце, намести я под себе си и бавно проникна в нея.

Тя затаи дъх. Усещането беше главозамайващо. Пръстите му стискаха бедрата й, тласъците се засилваха. Обичаше да го чувства в себе си, а още по-приятно й стана, когато ускори ритъм. Тялото й потръпна конвулсивно. Насладата беше силна и зашеметяваща.

Той докосна с устни ухото й и прошепна:

— Как си?

Мег не можа да отговори, а само се усмихна леко. Ред галеше ту гърба, ту бедрата й, като я притискаше силно към себе си. Изпаднала в екстаз, тя впи пръсти в раменете му. Той направи няколко последни движения, потръпна и отпусна тялото си върху нейното.

Останаха така, слети, с горещи, лепкави тела. Не се движеха, не се целуваха, само се гледаха и се наслаждаваха на мига. И двамата искаха да го запечатат завинаги в паметта си. Не бяха нужни думи, защото очите им казваха всичко. Чувстваха се като едно цяло, като два магнита, държани далече един от друг. Веднъж събрани, нищо не бе в състояние да ги раздели.

Той прокара пръсти през косата й, взе един кичур и погали лицето си с него. От очите му струеше нежност. Тя се почувства безпомощна, както винаги, в прегръдките му. Как бе дръзнала да мисли, че може да живее без него? Без Ред тя би била като сянка на това, което бе в действителност. Нима би могла да живее без любовта му, без ласките му? Не беше възможно и тя много добре го знаеше. Затова бе толкова трудно да се реши да го напусне.

Мег опря длан на гърдите му. Душата я болеше от всичко, което бе таила и което искаше да му каже. Терзанията си, самотния си живот, безрадостното сиво ежедневие…

— Ред — прошепна тя, — това, за което говореше, не е лед, а страх.

— От какво, скъпа? — Той нежно отметна кичура коса. — От какво се страхуваш?

Мег скри лице в рамото му.

— Страхувам се от любовта си към теб. Толкова искам да останеш, че се боя да не те загубя.

Той я прегърна силно.

— Ти повече никога не ме качи на самолета си — продължи тя. — Сякаш бе затворил душата си за мен. Отблъсна ме и това ме отчая.

— Аз също се страхувах — промълви Ред след кратка пауза.

Тя изтри сълзите си.

— О, Ред! Какво ще правим занапред?

Устните му докоснаха пръстите й един по един.

Прегърна я силно и нищо не отговори. Тя също замълча.