Дона Карлайл
Циклонът „Любов“ (7)

Седма глава

С помощта на Луис те прикрепиха макарата и лебедката за по-малко от час и половина. Но най-трудното все още предстоеше — борбата със силния вятър и смразяващия студ. Когато Ред се препъваше, Мег веднага се притичваше да му помогне. Когато тя паднеше, той я вдигаше. Докато стигнат административната сграда, и на двамата им се плачеше, но не им бяха останали сили дори за това. Междувременно, Луис доложи, че не бе успял да се свърже с никой по радиостанцията. На връщане към „Блу Джей“ те се привързаха с ремъци за спасителните въжета и скоби, каквито използваха алпинистите. Със същите приспособления по-късно щяха да издърпват ранените. Снегът вече беше до колене и напредваха много бавно. За нещастие, не разполагаха с нито един от изолиращите костюми, които бяха идеални за такива студове. Но по това време на годината никой не беше очаквал толкова ниски температури.

Успяха да довлекат първия от пострадалите около час, след като бяха напуснали административната сграда. Луис се трудеше на макарата, а те двамата придружаваха носилката с ранените. Пет души от хората в бара се придвижиха без чужда помощ. После те се сменяха на макарата и на носилката. Невъзможно бе един човек да направи два последователни курса, защото освен всичко друго студът забавяше или блокираше нормалните човешки реакции. Времето течеше невероятно бавно, сякаш и то бе замръзнало. Неведнъж Мег изпадаше в състояние на пълно объркване. Забравяше накъде е тръгнала и се чудеше какво трябва да прави. В главата й обаче се бе загнездила мисълта, че ще бъде нелепо да умре от замръзване. Притесняваше се и за здравето и на другите. Най-неприятно беше при издърпването на носилката или по-точно шейната. Въпреки, че Мег бе дала предложението, дъхът й спираше всеки път, когато вятърът я блъснеше в лицето. Струваше й се, че всеки момент раненият ще тупне в снега. Но за щастие, механизмът издържа. Нито едно въже не се скъса, нито една скоба не се счупи. Всички бяха прекарани на сигурно място. Минаваше пет часа, когато и последният пострадал бе транспортиран.

Нощта вече падаше над Адинорак. Снегът, натрупал се в общия салон през отворената врата, беше почти толкова, колкото и отвън, въпреки отчаяните опити на Моди да го разчисти. При това вратата се отваряше само за по няколко секунди. Бурята не отслабваше и Мег си помисли, че никога повече няма да може да се стопли. Хората, които бяха действали като спасители, бяха също толкова изморени, колкото и ранените. Изтощението им личеше по забавените движения, по измъчените лица, по усилията, които им костваше свалянето на връхните дрехи. Мег също не правеше изключение. Но все още се държеше и знаеше, че трудностите тепърва предстоят.

Тя включи отоплението на максимална мощност и изпрати Моди да стопли вода и да изсуши влажните одеяла на печката в малката кухня. Луис трябваше да дежури на радиостанцията. Коридорът и някой от офисите щяха да бъдат използвани за болница. В необитаемите помещения електричеството беше изключено. Мег не искаше да мисли какво би станало, ако се повреди инсталацията за отопление. Молеше се това да не става.

Много от ранените можеха да ходят и се нуждаеха единствено от място, за да си починат. Ред и Джили пренасяха другите и ги настаняваха възможно най-удобно върху дивани, столове или постлани на пода одеяла. Мег вървеше след тях и проверяваше хората за измръзвания и промиваше раните им.

— Ще имаме нужда от още антисептични препарати — промърмори тя, без да обръща внимание дали някой я слуша. — Трябва да помислим и за превързочни материали.

— Ти си като истинска медицинска сестра — отбеляза Ред. — Никога не съм знаел, че имаш такива способности.

Мег се втренчи в него. Действаше й окуражително, да вдигне поглед и да го види. Лицето му бе обрулено от вятъра и издаваше колко е изтощен. Имаше драскотина на челото и друга на ръката, но се държеше храбро. Неговата воля й вдъхваше невероятна сила и тя бе готова да се справи и с най-трудната ситуация.

— Забелязал ли си, че винаги жените вършат черната работа? — намекна тя, изстисквайки кърпа в съд с топла вода.

— Провери ли за антисептични препарати в склада? — смени той темата.

— Миналата седмица видях цяла каса чист спирт и кислородна вода оттатък. Опитай се да ги намериш!

— Слушам, сър — изпъна се Ред.

Джими се обади:

— Трябва да намерим обезболяващи. Досега студът ни помагаше, но след малко хората със счупени крайници ще почувстват болката и ако не им помогнем ще изпаднат в шок.

Мег погледна към него и с изненада отбеляза, че думите му бяха отправени повече към Ред, отколкото към нея — сякаш бяха само двамата.

— Имам малко морфин в аптечката на самолета — понижи глас Ред. — Не е много, но ще свърши работа.

— Донеси го — изкомандва Джили. — Тревожа се за Джо. Той е най-зле от всички.

Мег се изправи на крака, гледайки ту Джили, ту Ред.

— Не разбрах защо ви трябва морфин. Какво ще правите с него?

— Много е полезен в случай, че катастрофираш със самолет в планината и се наложи сам да ампутираш крака си — с крива усмивка отвърна Ред.

Мег се обърна към Джили:

— Не можете да раздавате морфин за щяло и нещяло…

— Джили е бил фелдшер във флота — прекъсна я Ред. — Не знаеше ли? Затова по-добре го остави да си върши работата.

Тя се изненада. Наистина не знаеше. А би трябвало да е по-добре запозната с квалификацията на подчинените си. Присъствието на медицинско лице коренно променяше нещата.

— Разбирам. Радвам се, че си тук, Джили. Между другото имаме много аспирин. Намират се и някои други лекарства. — Може да влязат в употреба. — И адресира към всички: — Има ли някой наркотик?

В следващия миг всички кашлици и разговори стихнаха и няколко чифта очи се впериха в нея. Ред и Джили също я гледаха учудени.

— Хайде, господа — подкани ги тя нетърпеливо.

— Не ми казвайте, че от цялата група няма един, който да не е скътал нещичко. Имаме нужда от всякакъв вид лекарства.

Десет минути по-късно Джили беше събрал известно количество транквиланти, малко антибиотици и какви ли не други лекарства. Те заедно с морфина, който Ред бе донесъл от самолета, щяха да облекчат положението им, докато пристигнеше помощ.

— Добре се справяш, шефе — похвали я Джили и Мег осъзна, че за първи път той й казваше нещо хубаво. Чувстваше се по-спокойна, че друг бе поел отговорността за ранените.

Общият салон, коридорът и офисите бяха пълни с пострадали и изтощени до смърт мъже и жени. Тези, които се бяха отървали само с изкълчване се движеха наоколо и се опитваха да помогнат. Отвсякъде се чуваха степания и пъшкания. А отвън бурята вилнееше. Ами ако не пристигнеше помощ? Какво щеше да стане, ако с някой се случеше най-лошото? Не беше нещо необичайно селище като Адинорак да остане изолирано седмици наред. Как щяха да оцелеят, ако бурята се проточеше прекалено дълго?

Мег коленичи до Дансър и й предложи чаша чай.

— Моди го направи. Кой знае какво е слагала вътре.

Дансър седеше облегната на стената с превръзка около главата. Лицето й беше бледо.

— Чувствам се много глупаво. Би трябвало да стана и да помогна, но всеки път щом се опитам да се надигна, главата ми натежава като поле.

— Имаш сътресение на мозъка. Трябва да си почиваш. Пък и няма какво да правиш толкова.

Дансър кимна и огледа стаята. Погледът й се спря на Джо, който бе проснат на дивана срещу нея. Той бе покрит с няколко одеяла и въпреки това се тресеше. Лицето му беше потно и бяло като платно. Мяташе глава наляво-надясно и говореше несвързано.

— Много ли е зле? — попита тъжно Дансър.

Мег само кимна.

— Винаги съм го харесвала. Малко е странен, като всички останали, но е голям сладур.

Стъклата на прозорците иззвънтяха при поредния напор на вятъра и Мег потрепери.

— Мразя това място! — просъска тя.

— Да ти кажа честно и аз не го смятам за райско кътче, но няма начин.

— Как си попаднала тук, Дансър?

— Заради мъж, естествено. Мислех, че с него ще се сбъднат мечтите ми. Вместо това той ме заряза на северния полюс без пари и без билет за връщане. Съдба!

— Не си ли мислила да се прибереш вкъщи?

Тогава Мег осъзна, че дори не знае откъде е Дансър — единствената й приятелка в продължение на две години. Но за миналото тук се говореше много рядко. Сигурно никога не беше ставало въпрос.

— Минавало ми е през ума един-два пъти. Но нали знаеш, нещата се променят. Не че тук много ми харесва. Просто живея по-истински. Разбираш ли?

— Да, разбирам — отговори Мег и спря поглед на Ред, който тъкмо подаваше бутилка бренди на мъж, чиято ръка висеше на превръзка през врата. Тя се усмихна на Дансър. — Ти си почивай, но гледай да не заспиш. Извикай ме, ако имаш нужда от нещо.

— Лошото е, че не можеш да ми дадеш това, от което се нуждая.

Мег се изправи. Не бе направила и две крачки, когато мускулът на крака й се схвана. Болката беше толкова остра, че тя извика. Подпря се на стената, за да не падне и чу гласа на Дансър.

— Хей, Мег! Какво ти стана?

— Нищо ми няма. Кракът ми се схвана.

В този миг Ред я хвана през кръста и я сложи да седне на пода.

— Правило номер едно — пази си краката от студа! Като балерините. — Той седна срещу нея, вдигна схванатия крак на коляното си и започна да масажира прасеца й.

Мег се преви от болка и се опита да отблъсне ръцете му.

— Стига! Много боли!

— Знам. Но така ще мине по-бързо.

Тя не отговори. Бе стиснала зъби, за да не заплаче. Чувстваше се засрамена, че бе извадена временно от строя, заради някакво си схващане, но от това не я болеше по-малко.

Ред събу ботуша й, после пъхна ръка под джинсите й.

— Така е по-добре, нали? Къде ти е чорапогащника?

— В кошчето за боклук.

— Искаш ли да ти донеса една гореща кърпа?

— Не, вече ми минава.

Ред мръдна коляното си така, че кракът й да може да се отпусне върху неговия и продължи да я масажира.

— Би трябвало да се засрамиш, че си толкова неподготвена. Генералът би се разочаровал от теб.

Мег притвори очи, облекчена, че болката почти бе преминала.

— Генералът — каза тя, — би се разочаровал от много неща.

— Да не би да са ти измръзнали пръстите? — Той събу чорапа й, обгърна стъпалото й и започна да го разтрива. — Никога не съм срещал жена с по-студени крака от твоите.

Той събу ботуша и чорапа от другия й крак и го затопли с ръце. Мег не протестира. Беше й толкова хубаво, че се грижат за нея. Подпря се на пода с длани и се наслади на мига.

— Чорапите ти са мокри — укори я Ред. — Трябваше досега да си ги сменила.

— Не съм забелязала. Знаеш ли — продължи тя след кратка пауза, — чувствам се виновна, че съм удостоена с такова внимание, при положение, че има по-нуждаещи се от мен.

— За нищо на света не бих масажирал краката на някой друг.

Мег се усмихна и той й отвърна със същото. Беше приятно, когато двамата се разбираха. Както подобава на съпруг и съпруга.

Тя затвори очи и се замисли. Странно, хубавите преживявания се случват на най-неочаквани места и в най-неподходящо време. Колко се бе променило всичко от сутринта досега. Жалко, че всичко щеше да свърши само след ден-два.

— Мег, някой трябва да отиде до „Блу Джей“ да вземе още провизии — рече Ред.

Тя се стегна и отвори очи.

— Този някой няма да си ти!

— Кой тогава? Кого ще изпратиш?

— Не знам. Не ме интересува. Само не ти. Достатъчно работа свърши. — В гласа й се усещаше детинско упорство. Бе си чист късмет, че не пострадаха. — В никакъв случай няма да излизаш навън!

— Добре, ще изчакаме. Не вярвам тази вечер някой да е много гладен. А до утре вятърът може да утихне.

— Нещо ново по радиостанцията?

— Честотите са сменени заради бурята. Луис успя да се свърже с Чикаго преди малко, а с Браунсвил, който е само на стотина километра от тук, не можа. — Ред направи пауза и се усмихна: — Косата ти е невъобразимо рошава, погрижи се за себе си.

— Ти също не изглеждаш по-добре.

Мег се молеше разбирателството, възцарило се помежду им, никога да не изчезва. Копнееше да го гледа, да му се усмихва, чувстваше се добре с него, черпейки сили от топлината и нежността му.

Радвам се, че си тук, скъпи, мислеше си тя. Не знам как бих се оправила без теб…

Така и не събра смелост да му каже на глас тези думи. Сведе поглед и се изправи.

— Ще отида да огледам контролното табло. Страхувам се да не изгори нещо. При този студ само това ни липсва.

— Смени си чорапите — посъветва я Ред и също стана.

— Да, бавачке!

— Мег! — Той сложи ръце на кръста й. Тя се обърна към него в очакване. Опита се да прочете в очите му какво си мисли, но Ред само поклати глава: — Няма нищо, върши си работата.

След малко Моди отвори консерва с месо, защото някои от хората бяха огладнели. Кафе имаше в изобилие, а Ред донесе кутия с шоколади от самолета си. Той много обичаше шоколад и винаги си скриваше по няколко.

Събраха се в общия салон и насядаха по пода. За кратко време яденето щеше да разсее безпокойството им. Някой бе донесъл малък касетофон и, въпреки че хевиметълът подлудяваше Мег, личеше, че настроението й е приповдигнато. Тя седна до Джо на дивана и се опита да го накара да хапне. Джо беше твърде изтощен, чувстваше силни болки и постоянно се тревожеше за радиостанцията.

— Има кой да се грижи за нея — успокои го Мег. — Вярно, че ти си най-добрият, но все ще се оправим, бъди спокоен.

— Съжалявам, че не мога да помогна, госпожо Уърдингтън — промърмори Джо и се отпусна на възглавницата.

Тя отмести кичур коса паднал в очите му, като се опита да се залъже, че температурата му не е по-висока от нейната. Искаше да е сигурна, че правят всичко, което е по силите им, за да облекчат състоянието му. Но едва ли то щеше да е достатъчно. А той беше толкова млад. Защо беше напуснал семейството си? Сега можеше да стои на топло в бащината си ферма и да мисли за коли и момичета като връстниците си. Какво го беше довело тук?

Мег усети, че Ред е приковал поглед в нея, въпреки че беше седнал встрани. Тя се обърна към него и го погледна. Лицето му беше замислено и й се стори някак странно. Срещнал нейния поглед, Ред сведе очи.

— Знаеш ли какво най-много ми липсва от къщи? — попита той мъжа, седящ до него. — Жарта. Начинът, по който мирише скарата на Четвърти юли, точно преди да хвърлиш пържолата върху нея. Тук този мирис е по-различен.

— С голямо удоволствие бих излапал един стек — измляска събеседникът му. — Един ден за малко щях да подпаля апартамента си заради такова лакомство.

— На мен пък ми липсват плувните басейни — включи се друг.

— В цяла Аляска няма нито един открит плувен басейн.

— Готвенето на жена ми — заключи Джили, загледан с недоверие в лъжицата си, — ето какво ми липсва.

Мег го зяпна.

— Ти женен ли си?!

Джили я погледна изненадан не от въпроса, а от тона й. Тя се почувства неловко. Май никой не желаеше тя да се набърква в разговора. Съсредоточавайки вниманието си отново към лъжицата, Джили отвърна:

— Да, женен съм.

— Но… къде е тя? Защо не…

— Няма какво да работи тук през зимата. В момента и двамата събираме пари. Хвърлили сме око на една къщичка в Сан Фернандо и мислим до една година да я купим.

— Виждал съм тази къща — пошегува се някой. — Аз смятам да купя съседната до нея.

Те продължиха да разговарят за плановете си, за домовете си, за близките, които бяха оставили или бяха довели със себе си. Когато спомените ги натъжаваха, Ред вмъкваше по някоя шеговита реплика и даваше нова насока на разговора. Всички бяха забравили мъките си и се бяха потопили в спомените и мечтите. Мег също слушаше с интерес разказите на хората, с които бе работила две години. Чак сега ги виждаше в истинската им светлина. Струваха й се по-близки отвсякога. Шарк сподели как е бил изхвърлен от Уест Пойнт. Рийс им разказа как някога е работил в НАСА. Повечето от тях бяха женени, а останалите имаха приятелки. Главната причина да дойдат в Адинорак бяха парите, но личеше, че ги задържа и друго. Само много силен човек можеше да остави дом и роднини и да живее в полуизолация и лишения, за да припечели малко. Те съзнаваха това и вътрешно бяха доволни от себе си. Знаеха защо са тук и стоически понасяха несгодите. Имаше неудачници и хора с буен необуздан характер и независим дух. Хора, които не биха се подчинили на никаква власт. Само те можеха да оцелеят при тези сурови условия. Такива бяха и Ред, и Мег.

Дансър сложи ръка на рамото на Мег.

— Иди да хапнеш нещо. Аз ще наглеждам Джо.

— Сигурна ли си, че ще се справиш?

— Все ми е едно, дали ще седя тук, или някъде другаде. Дай ми чинията и аз ще го нахраня, като се събуди.

— Добре, благодаря ти.

Ред наблюдаваше как Мег излезе от стаята и се насили да не я последва. Нарочно бе седнал далече от нея и бе поддържал разговора, за да не й обръща прекалено внимание.

Заблуждавал съм се, че я познавам, мислеше си той. Мег Форест е единствената жена на света, която бих искал да опозная. Какви ли мисли се въртяха в главата й, какви чувства таеше в сърцето си, той не знаеше. В продължение на две години я беше изучавал, но явно тя имаше с какво още да го изненадва. Наблюдаваше я как се грижи за Джо, как слуша разказите на подчинените си и кима съчувствено, и се чудеше. Не, че не познаваше нежността, на която бе способна. Известни му бяха и проявите й на състрадание и в други критични моменти. Ала сега го разтърси слабостта, уязвимостта, която бе открил у нея. Лицето й беше бледо, изтощено, със сенки под очите. За първи път я виждаше толкова самотна и несигурна. Това донякъде го зарадва, защото бе намерил кътче в душата й, което би могъл да запълни с обич и грижи. Беше доволен, че има какво да й даде от себе си, че двамата толкова се разбираха и проявяваха толерантност.

В следващия момент Ред стана, пусна картонената си чиния в кошчето за боклук и се запъти към кухнята. На Мег не й беше нужно да се обръща, за да разбере, че той е влязъл. Тя забърсваше масата и събираше празните консервни кутии, опитвайки се да оправи бъркотията, която Моди беше оставила.

— Я виж ти! — възкликна Ред. — Първо медицинска сестра, сега пък домакиня. С какво друго ще ме изненадаш?

— Не можеш ли да смениш касетата? — оплака се Мег. — От тази музика ще ми се пръсне главата.

— Това е най-подходящата музика за момента. Кара кръвта да кипи и адреналинът да се покачва.

— Мисля, че адреналинът ми и така се е покачил. Нека да спрем касетофона и да предложим на хората да поспят.

— Може би си права — изсмя се Ред.

Тя го стрелна с поглед и се подпря на кухненската мивка.

— Понякога ти се чудя. Изправени сме пред такова изпитание — хората са ранени, страдат, не се знае кога ще можем да ядем отново, а ти се държиш сякаш си край лагерния огън. Нима е възможно човек да посреща опасностите с усмивка?

Ред скръсти ръце и отговори:

— Не знам. Талант, предполагам.

Тя поклати замислено глава.

— Днес осъзнах, че изобщо не познавам тези хора. Живях с тях цели две години, без да знам нищо за живота им. А ти си ги познавал много по-добре от мен.

— Просто имаме различен подход.

— Не, не е само това. Завърших курсовете по мениджмънт и знам как трябва да постъпя във всеки един момент. Но с тези хора изобщо не можах да се сближа. Не, че не знам как. Но съм безсилна.

— Слушай, Мег — заговори меко той, като направи опит да се усмихне. — Никак не е лесно да оцелееш в този суров мъжки свят, а ти го постигаш почти без проблеми.

— Ти си единственият мъж, който ме е харесвал заради самата мен…

— И който все още те харесва — продължи Ред с мек глас и с поглед, преливащ от нежност.

Разстоянието между тях беше не повече от метър и половина. Ако и двамата направеха по една крачка, щяха да се озоват в прегръдките си. Ред усещаше силата на привличането им, както чуваше музиката и гласовете откъм салона. Но се стегна и не предприе нищо. Защото знаеше, че и двамата няма да се задоволят само с прегръдка.

Мег се обърна и избърса ръцете си с някаква салфетка.

— Ще отида да сменя Луис на радиостанцията, та да може и той да хапне.

— Напълно безсмислено е да висиш на проклетата радиостанция. Дори да се свържеш с някой, какво? В това време дори хеликоптер не може да излети, та камо ли да кацне тук! Или ще повикаш флота? Едва ли татенцето ще се затича да те спасява!

— Баща ми не е във флота.

— Знам.

Мег хвърли салфетката в кошчето за боклук.

— Кажи ми, Ред. Защо го мразиш толкова? Та ти дори не си го виждал!

— Не го мразя. Мразя това, което е направил от теб. Накарал те е винаги да се стремиш да бъдеш най-добрата, да работиш без почивка и да гониш някакви главозамайващи стандарти.

Ред въздъхна. Имаше чувството, че всеки момент ще се случи нещо, а не бе сигурен дали наистина го желае.

В този момент вятърът заблъска с нова сила прозорците и чашите в мивката издрънчаха.

— Господи, как мразя този вятър! — процеди през зъби тя и тръгна към вратата.

— Разбира се, че го мразиш. Той е едно от малкото неща, които не можеш да контролираш.

Тя го удостои с хладен поглед и мина покрай него.

— Хей! — хвана я за ръката Ред и извади парче шоколад от джоба си. — Изяж това. Нощта ще бъде дълга. Имаш нужда от енергия.

Тя му хвърли още един поглед, но взе шоколада и излезе от кухнята.