Дона Карлайл
Циклонът „Любов“ (6)

Шеста глава

Външната врата зееше отворена. Ред се завтече да я затвори, борейки се с вятъра и навяващия сняг.

Тогава забелязаха Луис, който бавно се свлече до стената. Зъбите му тракаха между посинелите устни.

— Пресичах улицата — задави се той, — когато я видях. Водната кула… Събори се… върху „Блу Джей“… Хората… Помогнете…

Ред вече се взираше през прозореца насреща. Движеше се като автомат — явно беше изпаднал в шоково състояние.

— Като че ли е паднала точно върху покрива. Сигурно има ранени — попита той Луис, който едва успя да потвърди с кимане. Преди още Ред да бе довършил думите си, Мег вече тичаше към апаратната, за да изключи електричеството на „Блу Джей“. Лошото беше, че въпреки евтината електрическа енергия Моди бе настоявала за газова печка и ако се взривеше някоя бутилка с пропан, от бара нямаше да остане нищо.

Фенерчета, въже и аптечка за първа помощ…

Ред си беше облякъл канадката и ръкавиците и блъскаше одеяла и други необходими вещи в брезентова раница. Луис се беше посъвзел и се опитваше да му помогне.

— Ти оставаш тук — изкомандва Мег и му хвърли едно одеяло. — Преоблечи се и виж дали няма да успееш да повикаш помощ по радиостанцията.

Тя си навлече палтото и завърза шнура на качулката, така че да закрива устата й. После се втурна да помогне на Ред.

— Готова ли си — попита той, метна огромната раница на гръб и закопча ремъците, за да осигури товара срещу вятъра.

Тя кимна, сложи ръкавиците си и му подаде едно фенерче. После отвориха вратата и изчезнаха в бурята. Почти веднага Ред, който беше само на няколко стъпки от нея, се изгуби във виелицата. Студът бе толкова зверски, че проникваше през дрехите и вледеняваше краката й. Свряла глава в качулката, тя бавно вдишваше през устата. Неудържимите пориви на вятъра заплашваха да ги повалят. При поредния напор, кулата не бе издържала. Вятърът продължаваше да духа с неотслабваща сила и Мег замалко да изпусне аварийното въже. От този момент нататък не се опитваше да следва Ред, а да се държи здраво за въжето, като напредва бавно, но сигурно. Помисли за хората, пострадали при инцидента. Ако някой бе застигнат от бурята извън бара, нямаше никакъв шанс да се спаси. Би замръзнал, още преди те двамата с Ред да го открият. Тя изпита желание да затвори очи, но се страхуваше, че клепачите й веднага ще замръзнат. Вятърът я шибаше в лицето и тя не можа да види, че Ред е спрял, докато не се сблъска с него. Той се мъчеше да отмести металния къс от покрива, който преграждаше вратата. Мег се наведе и се опита да му помогне. С нечовешки напън те успяха да помръднат преградата и да отворят тесен процеп, през който да проникнат вътре. Ред се промъкна първи, а тя го последва.

Онова, което усети, бе облекчението, че вятърът не прониква вътре е такава сила. В следващия момент бе шокирана от гледката, която се разкри през очите й. Единствената светлина, проникваща тук, идваше от прозорците и от зейналата на тавана дупка, през която вятърът навяваше сняг. Температурата вътре бе почти еднаква с тази отвън. Стаята беше задимена и Мег забеляза, че в кухнята гори огън. Масите и столовете бяха прекатурени, а от тавана висяха греди. В мъглата се виждаха няколко движещи се сенки, но повечето човешки фигури лежаха сгърчени на пода. Мег наостри слух и през воя на вятъра дочу степания.

Изпадна в ужас. Дансър, Джо, Джими, Моди, Шарк… Всички бяха тук и вероятно в този момент някой от тях кървеше или умираше… Изтръпнала си помисли, че и Ред можеше да е на тяхното място.

— Хей… — извика някой. Стори й се гласът на Джим. — Помогнете ми да стана!

Ред се освободи от брезентовата раница, а Мег отърсила се от шока, започна да го развързва.

— Аз ще намеря аптечката — изрече задъхано тя. — Ти огледай положението.

Одеялата в раницата бяха твърде малко и едва ли щяха да стигнат. Тогава се сети за палтата. Сигурно всички бяха без палта, а температурата беше толкова ниска, че дъхът й замръзваше.

Тя се изправи, втурна се към закачалките и извика:

— Ред! Къде си?

— При Джо. Затиснат е под барплота. Който се държи на краката си, да дойде да ми помогне да го измъкнем!

Някой се обади:

— Хора! Кухнята гори!

— Моля ви, помогнете ми — изплака друг.

За момент Мег се почувства безпомощна. Сякаш бе парализирана. Стисна очи и разтърка слепоочия. Беше свикнала да се оправя в трудни ситуации и бързо се окопити. Умът й заработи трескаво — трябва да се установи броят на ранените; да се определят щетите; да се осигури подслон и топлина; да им се окаже медицинска помощ.

В бързината краката й се заплетоха в нещо и сърцето й спря за миг. Едва сдържа вика си, усетила, че е човек. Коленичи на пода и освети неподвижното тяло. Беше на жена. По раменете й бяха пръснати отломъци от тавана, а косата й бе прогизнала от кръв. Останала без дъх, Мег внимателно я повдигна.

— Дансър!

— О, Боже! — Моди се бе надвесила над тях и когато Мег я погледна, по лицето й се стичаха сълзи. — Никога не се научи да се пази.

В този момент Дансър изстена. Двете жени се наведоха, притаили дъх.

— Дансър — плесна я леко Мег по бузата, после дръпна със зъби ръкавицата си и премери пулса. Беше нормален. — Дансър, ще се оправиш!

Дансър бавно отвори очи. Погледът й беше мътен, блуждаещ. След известно време тя промълви:

— О, Мег! Ти ли си? Голяма бъркотия, нали?

Моди подхвана главата й я положи на скута си, а Мег се разрови за одеяла и медикаменти. След като извади нужните неща, тя проми раните на Дансър и я превърза. В този момент някой друг извика за помощ. Мег стисна ръката на приятелката си и каза:

— Трябва да тръгвам. Съжалявам.

— Отивай! Аз съм по-добре.

— Моди, остани при нея да я наглеждаш!

Моди само кимна.

Рийс бе затиснат много лошо от прекатурилия се метален музикален шкаф. Беше почти в безсъзнание. На Мег и бе достатъчен бегъл преглед, за да установи, че има счупени ребра. Опита се да отмести шкафа, но се бе надценила.

В този момент Рийс изстена:

— Не мога да дишам…

— Знам, дръж се още малко! Само да намеря някой да ми помогне.

Тя се огледа и след като не видя никой, реши сама да се справи. Пред погледа й попадна отчупения крак на билярдната маса. Грабна го и го пъхна под едната страна на музикалния шкаф, като опита да го използва като лост. Струваше й нечовешки усилия да повдигне товара само няколко сантиметра и когато вече бе решила да помоли самият Рийс за помощ, тежестта изведнъж олекна и шкафът се вдигна нагоре.

— Аз съм, скъпа — изпъшка Ред. — Опитай се да го измъкнеш отдолу.

Мег хвана Рийс за раменете и внимателно го извлече. Ред издърпа лоста и шкафът глухо тупна на земята.

— Който е измислил приказката за майката, която повдигала кола, за да освободи затиснатото си дете, е бил празнодумец — рече той и се надвеси над ранения. — Как си, приятелю?

— По-добре — отвърна Рийс. Лицето му беше пребледняло и сгърчено от болка.

— Ето ти нещо, което ще облекчи болките ти. — Ред му подаде бутилка. — Виждаш ли предимството да бъдеш ранен в бар?

— Няма да има нужда да ме подканяш втори път — констатира Рийс и надигна бутилката с трепереща ръка.

— Как е Джо? — попита Мег.

Лицето на Ред посърна.

— Кракът му е счупен много лошо. Джили се опитва да му постави шина. Добре, че загасихме поне огъня в кухнята.

— Моди е добре — на свой ред го информира Мег. — Дансър има мозъчно сътресение, но е в съзнание.

Ред се обърна към Рийс и взе бутилката от ръцете му.

— По-полека, приятелче! Не бъди лаком. Имам и други пациенти! Имаш ли нужда от нещо друго? Защото трябва да помогнем и на другите.

— Засега не, Ред. Благодаря.

Мег погледна тъжно Рийс. Беше изпълнена със съчувствие.

— Ред…

Ред се изправи, хвана я за ръката и тихо заговори.

— Слушай, Мег, тук има около трийсет и пет човека. От тях пет са здрави, а на всички останали трябва да даваме първа помощ с единствените две аптечки, които имаме. Трябва да побързаме, защото като паднат още температурите, всички ще замръзнем.

Както винаги, беше прав. В цялото градче нямаше лекар и всичко зависеше от тях. Най-близкия медицински пункт беше на стотици мили оттук. Трябваше на всяка цена да спасят хората.

— Хей! — хвана я за ръката Ред, забелязал унинието й.

— Аз съм виновна за всичко, Ред. Аз ги накарах да дойдат тук. На Дансър изобщо не й се идваше.

— Престани! Идеята беше моя! Разбра ли?

— Да… Добре.

— Ето така ми харесваш — усмихна се той и изчезна.

По-нататък всичко за Мег протече като насън. Тя завиваше ранените с одеяла, с палта, преместваше ги на по-топли и безопасни места…

Даде си сметка, че щетите можеха да бъдат много по-големи. Дори бяха късметлии, че така се бяха отървали. Но я болеше за всички тези здрави мъже и жени, които преди малко я дразнеха, а сега стенеха от болка и я молеха за помощ.

Накрая, като се огледа, не беше останал никой, на когото да не е обърнала внимание. На повечето им беше студено, болеше ги, но сериозните рани бяха превързани, счупените крайници — обездвижени.

Ред се приближи до нея и я попита:

— Как мислиш? Колко градуса е температурата тук?

Мег събра ръце пред устните си и задуха в тях, за да ги стопли.

— Много под нулата.

— Според теб дали ще се затопли, ако подпрем покрива и уплътним прозорците?

— Не бива да рискуваме. Има прекъснати кабели. Мога да ги изолирам, но ще мине доста време.

— Май нямаме избор — въздъхна той.

Мег разбра какво има предвид. Знаеше, че ще бъде много трудно да прекарат хората до административната сграда от другата страна на улицата. Тя и Ред при нормални обстоятелства едва ли биха се справили.

— Колко души могат да ходят? — попита тя, след като помисли малко.

— Почти половината. А неколцина могат да се оправят и сами.

— Добре. Опитайте с Джили да направите някаква носилка. Ще опънем второ въже до административната сграда и с макара ще теглим ранените. Аз поемам грижата да прекарам въжето.

— Не! Аз ще го прекарам.

Тя се отдръпна нетърпеливо.

— Ти дори не знаеш какво имам предвид.

— Слушай, скъпа. Вярно, че съм само едно глупаво арканзаско момче, но смятам съвсем спокойно да се оправя с някаква макара. Освен това съм с двадесет килограма по-тежък от теб. Знаеш ли, че този вятър ще те издуха, още преди да си излязла.

— Стига, Ред! Отвън е… — Щеше да каже каква страшна виелица е отвън, но се сети колко нелепо би прозвучало. Не искаше той да се излага на прекален риск. Но знаеше, че не може да го спре. Затова додаде кротко: — Двамата ще отидем.

— Меган…

— Не се опитвай да ме убеждаваш! Ще се придвижваме на групи. Само така ще можем да се преборим с бурята. Така че млъквай и да тръгваме.

— Мег… — Ред я хвана за раменете и я обърна към себе си.

Тя понечи да протестира, но от устата й не излезе и звук. Учуди се колко е красиво лицето му и каква нужда имаше да го вижда. Познаваше всяко местенце по него — устните, високите скули, разбърканите кестеняви къдрици, очите — тъмни, дълбоки и разбиращи. Това беше съпругът й, единственият мъж, когото бе обичала.

Той погали нежно страната й и я погледна така, сякаш в този миг на света не съществуваше нищо друго за него, освен тя. После я целуна.

Беше много нежна целувка, пълна с топлина, прекрасна като слънцето призори. Тя плъзна ръце по врата му и го притисна към себе си. Разбра защо го обичаше толкова много, защо се бе омъжила за него. Заради моменти като този.

Прекъснаха целувката си малко неохотно. Стояха прегърнати, Ред бе свел чело и й се усмихваше с безмерна обич.

— Тази целувка беше за кураж, нали?

После се разделиха, готови да се борят с бурята.