Барбара Делински
Нещата от живота (8)

Осма глава

Както беше обещал, следващата сутрин Томас дойде рано-рано на пристанището, за да ги вземе. Любопитството му си личеше по тайните погледи, които хвърляше от време на време към Диърдри, после към Нийл. Те просто се усмихваха един на друг, доволни от това, което им предстоеше. И да се бяха страхували от деня, в който трябваше да напуснат убежището си, мисълта, че щяха да бъдат заедно, превърна този страх в сантименталност, когато островът изчезна зад тях.

Нийл искаше да закара Диърдри в Провидънс, но тя настояваше, и то с основание, и той накрая се съгласи, че нямаше смисъл тя да оставя колата си в Мейн, тъй като щеше да й бъде необходима, когато си пристигне у дома. Така че той я следваше по магистралата, като се разбраха от време на време да спират за почивка, а после — за да обядват.

Следобед те спряха пред къщата на майка й. Бяха говорили и по този въпрос и се бяха разбрали, че колкото по-бързо съобщят новината за предстоящия си брак на Мария Джойс, толкова по-добре щеше да бъде. И очаквайки, че майка й може да причини неприятности на Диърдри, като й натякваше за прибързаното решение, Нийл настояваше да присъства.

Когато Диърдри се обади от външната врата, Мария беше в библиотеката. Тя бързо дойде, като силно възкликна още преди да се озове в коридора.

— Диърдри, най-после! Направо се поболях от тревога, защото не знаех къде си и как се справяш. Ако не се бях сетила да се обадя на Виктория… — Тя прекъсна, като видя дъщеря си, която се подпираше на патериците, а до нея — висок брадат мъж с джинси. — Боже мой! — прошепна тя, гледайки втренчено двамата — какво си довела този път у дома?

Диърдри усети движение при лакътя си и знаеше, че Нийл едва сдържа смеха си. В края на краищата, такава си беше. Според нея Нийл изглеждаше страхотно, но знаеше, че майка й се чуди каква е поредната изненада, която й се сервира.

— Майко, запознай се с Нийл Хърси. Нийл, това е Мария Джойс.

Нийл пристъпи напред и протегна силната си ръка, която Мария нямаше как да не поеме.

— Приятно ми е, госпожо Джойс. Диърдри много ми е разказвала за вас.

Мария нямаше време да се изненада от това, за което ставаше въпрос. Съзнанието й бе ангажирано с измъкването на ръката от прекалено увереното ръкостискане. Тя кимна към Нийл, но веднага се обърна към Диърдри.

— Накрая Виктория призна, че си заминала за Мейн. Не мога да повярвам, че си го направила, Диърдри. Там е съвсем изолирано и в твоето състояние…

— Състоянието ми си е много добро. Нийл беше с мен. — Преди майка й да успее да се нахвърли на това, което чу, Диърдри бързо продължи — Нийл също е приятел на Виктория. Сега е и мой приятел. Освен това — тя погледна към Нийл, — ние ще се женим. Искахме ти първа да го узнаеш.

Тя изпита своеобразно удоволствие от изуменото изражение на майка си.

За момент по-възрастната жена остана безмълвна.

След това, притискайки ръка към сърцето си, се съвзе.

— Не говориш сериозно.

— Напротив. Много сериозно.

— Диърдри, ти не познаваш този мъж! — Тя изгледа Нийл от глава до пети безкрайно неодобрително.

— Ще останеш изненадана, мамо. За две седмици, когато си съвсем сама с някого на един остров, го опознаваш много добре.

Нийл се облещи на самодоволния й тон и бързо се опита да заглади положението пред Мария.

— Диърдри искаше да каже, че имахме възможност да разговаряме повече, отколкото много хора разговарят в продължение на месеци. Заедно се грижехме за къщата и споделяхме всичко в нашето ежедневие. Предчувстваме, че бракът ни ще бъде сполучлив.

Мария, която го гледаше отегчено по време на кратката му реч, обхвана с пръсти едноредния си перлен гердан, който носеше към много удобната си копринена рокля.

— Имам нужда от едно питие — каза тя и се обърна към хола.

Диърдри тръгна след нея, Нийл я последва.

— Но сега е следобед. По това време на деня не ти трябва питие!

— Напротив — чу се гласът на Мария. Тя вече беше до елегантния бар от черешово дърво и изваждаше бучка лед от една кофичка. — Когато след кавги, продължили с години, една жена чуе, че дъщеря й, обзета от моментно желание, е решила да се омъжи за човек, когото смята, че познава добре, което е невъзможно, след като го познава не повече от две седмици, има нужда от питие, независимо от това кое време на деня е!

Диърдри пое дълбоко въздух и погледна безпомощно Нийл, преди да седне на близкия диван.

— Струва ми се, че трябва да чуеш всичко, което имам да ти кажа, преди да прибягваш към заключения. Може да изтърсиш нещо, за което после да съжаляваш.

— Съмнявам се — заяви Мария. Тя си беше наляла в чашата солидна доза бърбън и стоеше неподвижно пред бара. — Не знам какво сбърках при теб, Диърдри, но съм убедена, че съм сбъркала. Опитах се да ти втълпя някои ценности, но ти отхвърли всички до една. Опитах се да възпитам дама, но ти упорито искаш да се движиш по трико…

— Не по трико, мамо. По късо горнище и по шорти. Трикото пречи на кръвообращението ми.

Тя махна с ръка.

— Както и да е. Все същото е. Опитах се да те възпитам в привързаност към семейството, но ти упорито вървеше по свой път. Исках да разбереш, че имаш дълг към бизнеса, но ти дори не искаш и да чуеш за това. И сега, когато няма какво да правиш, вместо да ни помогнеш, бягаш, срещаш се с някакво случайно… хипи и решаваш да се омъжиш за него.

Нийл, който стоеше до Диърдри, прецени, че това, което чу, му бе предостатъчно. Не се засегна от обидите, отправени към него, но обидите към Диърдри бяха твърде много и той не можеше да понесе това.

— Струва ми се, че не разбирате положението, госпожо Джойс — каза толкова авторитетно Нийл, че Мария бе принудена да го изслуша. — Аз не съм хипи и не съм случаен. Ако сте си създали впечатление за мен, съдейки по външния ми вид, струва ми се, че трябва да имате предвид, че се връщам от двуседмична почивка. По-голяма част от живота си съм прекарал в подредени с вкус жилища, в които е имало — той погледна стола пред рояла — и такъв гоблен „Дънхил“. — Нийл премести погледа си към малката картина отляво на бара — или такъв Модилияни. — Нийл наведе поглед към мраморната масичка за кафе до коленете на Диърдри. — И такава ваза стил „бакара“.

Диърдри вдигна очи към него.

— Впечатлена съм — каза с гримаса тя.

Той я сбута в бедрото с коляно и намръщено я стрелна с поглед.

Мария вдигна вежди, но нямаше намерение да се остави да я успокоят.

— Най-обиграните мъже натрупват много информация за изящни предмети, господин Хърси. Вие какво работите?

— Адвокат съм. Имам собствена фирма в Хартфорд и съм специалист по корпоративна дейност. Мога да ви изброя всичките си заслуги, като започна с издаването на правно списание в Харвард, но ми се струва, че не е необходимо. Достатъчно е да спомена, че през последните години съм работил при „Дженингс и Ландж“, „Кронтек“ и фондацията „Холдър“, както и във „Фокнър къмпъни“ тук, в Провидънс.

Той беше убеден, че корпорациите, които спомена, ще му дадат солидни препоръки. Също така бе убеден, че Мария Джойс бе чула за тях. Сигурно беше чула и за „Уитнауър-Дъглъс“. Винаги съществуваше вероятност, ако направи проверка за него, да се изправи пред този проблем, но той трябваше да приеме този риск. Освен това, докато тя научи каквото и да било, женитбата му с Диърдри щеше да бъде свършен факт.

Мария неохотно изслуша изброяването на неговите заслуги.

— Добре. Съгласна съм, че изводите ми може и да са преждевременни, но факт е, че тази женитба е много прибързана. Кога ще се състои?

Диърдри отвори уста, но Нийл я изпревари.

— Веднага щом е възможно според закона. Струва ми се, че след получаването на разрешително и на резултатите от изследванията на кръвта, трябва да минат три дни. Познавам тук, в Провидънс, един съдия, който би могъл да съкрати дори този срок.

Мария се съсредоточи върху питието си, свивайки устни при асимилирането на тази информация.

— Бързате ли? — Тя погледна Диърдри многозначително. — Продават се тестове, които могат да се правят у дома и веднага дават резултат.

— Не съм бременна, мамо — прекъсна я Диърдри. — Дори да бях, мислех, че ще ти бъде приятно. Ти започна да опяваш за внуци още когато навърших възрастта, при която мога да гласувам.

— Всяка жена иска внуци — отвърна й Мария в своя защита.

— Казвала си го много пъти. Сега ти се предоставя възможност. Не знам защо се оплакваш. Дори да бях бременна, с Нийл щяхме да се оженим, още преди някой да се е усетил. В най-добрия случай, бебето щеше да се роди две седмици по-рано, така че никой няма да се усъмни. Няма защо да се притесняваш.

Мария погледна намръщено дъщеря си.

— Добре — каза сърдито тя. — Да оставим бременността. — Безпокойството й се прехвърли към Нийл. — Вие ще се ожените и ще заминете за Хартфорд, като оставите „Джойс Ентърпрайзис“ в критично състояние. Честно казано, Диърдри, справедливо ли е това?

Нийл отговори.

— Няма да живеем в Хартфорд. Ще живеем тук.

Мария повдигна скептично вежди.

— Ще се откажете от толкова успешната си адвокатска практика?

— Навсякъде мога да работя като адвокат — отвърна той, потискайки неудобството, което го обхвана за момент. — В Провидънс е както навсякъде другаде.

— Всъщност, мамо — каза високо Диърдри — в крайна сметка ще те спасим от финансов крах. Нийл се съгласи да ми помага при работата в „Джойс Ентърпрайзис“.

За втори път за в съвсем кратък период от време Мария Джойс остана безмълвна. Тя погледна от Диърдри към Нийл, после — обратно, след това надигна чашата си и отпи голяма глътка питие. Когато я сваляше от устата си, малко си бе възвърнала самообладанието, макар и недостатъчно, за да овладее треперенето на ръката. Тя внимателно остави чашата на бара.

— Това — започна бавно Мария — е неочакван обрат.

— Както и нашата сватба — изтъкна Диърдри. — Но всичко е точно. Ти години наред ме преследваш да помагам в бизнеса. Аз съм убедена, че не ставам за тази работа, но също така съм убедена, че Нийл е напълно подходящ. — Това беше вярно. Диърдри изобщо не се съмняваше, че Нийл ще може да ръководи „Джойс Ентърпрайзис“. — Ти искаш бизнесът да не излиза от семейството. Нийл ще бъде част от семейството. Какво повече би могъл да желае татко от един зет, способен да продължи оттам, докъдето са стигнали дъщерите му?

— Но той е адвокат — възпротиви се Мария, но този път по-кротко. — Няма опит в такава работа.

— Нито аз, нито Сандра, ако говорим за това.

Нийл се присъедини.

— Години наред съм работил с големи корпорации като „Джойс“, така че имам предимство. Имал съм и привилегията да видя как работят други корпорации, което означава, че мога да взема най-доброто от системите и стратегиите им и да ги приложа в „Джойс“. — Той замълча. — Струва ми се, че това бъде добре за всички нас, госпожо Джойс. Уверявам ви, че няма да рискувам кариерата си, ако не съм убеден, че шансовете са на моя страна.

Мария сякаш нямаше какво да каже. Тя вдигна вежди и започна нервно да си и играе с перлите.

— Като че ли… за всичко сте помислили.

— Да — каза Диърдри.

Възрастната жена поклати глава и за първи път изглеждаше объркана.

— Не знам, Диърдри, толкова е неочаквано… Надявах се, че когато дъщерите ми се женят, ще вдигнем големи сватби с много цветя, с музика и гости.

Раменете на Диърдри се надигнаха от дълбоката глътка въздух, която пое.

— Никога не съм искала това, мамо. Ще бъда напълно щастлива, ако сватбата е скромна и в тесен кръг.

Мария погледна към двамата.

— Щастливи ли ще бъдете? Наистина ли искате това?

Те знаеха, че нямаше предвид сватбата, а самия брак. Нийл хвана ръката на Диърдри при рамото.

— Да — каза тихо Диърдри.

Нийл повтори прочувствено.

— Ще бъдем щастливи, госпожо Джойс. Обещавам.

 

 

С чувството, че са преодолели първото препятствие, те оставиха Мария, отбиха се за разрешителното за брак и за изследванията на кръвта, след това отидоха до къщата на Диърдри. Макар че Нийл се съгласи, че беше скромна, той бе очарован от начина, по който тя я бе подредила. Докато в дома на майка й господстваше елегантността на стария свят, тук всичко бе леко и ефирно. Мебелите бяха модерни, ниски и с възглавници по тях. От едно помещение се преминаваше към друго. Нямаше гоблени „Дънхил“, нито картини на Модилияни, нито кристал „бакара“, а малка внимателно подбрана колекция от произведения на изкуството от местни художници и занаятчии.

— Тук направо се чувствам както у дома си — каза Нийл на Диърдри, когато лежаха в леглото през нощта.

Облегнала брадичка върху гърдите му, тя му се усмихна.

— Радвам се.

— Хубаво, светло, подредено и непретенциозно като теб.

Тя го дръпна за брадата.

— Струва ми се, че искаш нещо. Какво е то?

Той й се усмихна и обгърна талията й.

— Като си имаме дом какъвто си харесаме, да го подредиш така. Нямам желание да живея в музей… нито в някаква изложба на декоратор.

Диърдри присви очи.

— Твоят дом такъв ли е?

— Изложба на декоратор ли? Да. И досега не се бях замислял за това. Но не искам, Диърдри. В тази простота има някаква изтънченост. Точно това искам. Разбра ли ме?

— Да.

— Никакви възражения?

— Никакви.

— Добре.

 

 

Следващия ден заминаха за Хартфорд. Нийл трябваше да се погрижи за доста неща, от които най-спешното и най-трудното беше да информира съдружниците си, че напуска. И двамата мъже бяха способни адвокати, но тъй като бяха млади, все още нямаха необходимата репутация, която да привлече нови клиенти. Нийл им предложи да се включат в други фирми или да се продължат неговата работа. Когато се замислиха по последното му предложение, той ги увери, че ще направи всичко, което е по силите му, за да им помогне, което включваше и да изпрати писма до клиентите си, с което да ги уведоми за промяната и да ги увери, че ако продължат да работят с фирмата, ще бъдат в добри ръце.

Втората му задача беше да обяви жилището си за продан. Агентът за недвижими имоти, който имаше списък с клиенти, чакащи да купят апартамент точно в тази сграда, остана много доволен.

— Сигурен ли си, че искаш да го продаваш? — попита плахо Диърдри.

— Защо да не го продам? И без това няма да живея тук.

— Но ако в Провидънс не ти хареса… или нещата не потръгнат…

Той здраво я хвана за раменете.

— В Провидънс ще ми хареса и нещата ще потръгнат. Поемам ангажимент, Диърдри. Няма смисъл да го изпълнявам наполовина.

Тя не продължи да спори, тъй като неговата увереност я обнадежди. Върнаха се в Провидънс и се заеха да си търсят жилище. Щастието отново беше на тяхна страна. Намериха очарователна сграда в колониален стил в околностите на града, по ирония на съдбата, недалеч от жилището на майка й, но в по-нов квартал. Собствеността включваше три акра земя с много дървета и изобилие от храсти и макар че къщата имаше нужда от ремонт, предишните собственици се бяха изнесли преди няколко седмици и работата можеше да започне веднага.

Три дни след като се бяха върнали от Мейн, Диърдри и Нийл де ожениха в църквата, която Диърдри бе посещавала като малка. Мария бе уредила всичко. Диърдри чувстваше, че това бе утеха за майка й, тъй като хората, цветята и храната, бяха повече, отколкото самата младоженка би пожелала. Но този ден тя бе твърде щастлива, че да обръща внимание на такива неща.

Нийл изглеждаше неустоим — с тъмен костюм, бяла риза, раирана връзка и испански обувки. Той бе подстригал брадата и косата си в салон за мъжко подстригване и според Диърдри приличаше повече на преуспяващ бизнесмен, отколкото на консервативен адвокат на корпорация.

Диърдри, чийто гипс бе сменен с такъв, с който можеше да се движи по-свободно, беше с дълга бяла семпла рокля, която чудесно съответстваше на естествената й красота. Бе се гримирала съвсем леко — по малко руж на бузите, както и туш на миглите, молив и сенки на очите, и въпреки че никога не бе имала склонност да носи бижута, с гордост бе сложила прелените обици и огърлицата, които баща й бе подарил на двайсет и първия й рожден ден.

Церемонията бе кратка и приятна, Диърдри непрекъснато се усмихваше и се движеше из салона, облегната на ръката на съпруга си. Той й бе подарил изумително красива халка, семпла като роклята й с ивица диаманти, които в горната част образуваха кръг, макар че тя би останала доволна и от някоя евтина халка, която да показваше, че са женени. Макар че Нийл все пак не беше произнесъл тържествените думи, Диърдри бе убедена, че през целия ден в очите му виждаше любов и това я правеше още по-щастлива.

Следващите седмици бяха изпълнени с трескава дейност. Нийл изцяло се отдаде на работата в „Джойс Ентърпрайзис“, твърдо решен щателно да се запознае с всички детайли от бизнеса. Сандра с готовност го прие. Не само защото й олекна от товара, който се смъкна от плещите й, но на Диърдри й се стори, че тя бе очарована от Нийл. И с право. Той излъчваше самоувереност и бе мил не само към Сандра, но и към чичовците им. Когато се връщаше вечер изтощен, Диърдри го разбираше много добре. Тя изгаряше от желание да го съживи, което постигаше със забележителен успех.

Той я държеше течение на всичко, което става в корпорацията, споделяше наблюденията си, обсъждаше плановете си. Нетърпението, с което очакваше да чуе за ремонта на къщата, с който тя се беше заела, я изненадваше. Никога не си бе представяла, че ще се занимава с това. Когато се премести в малката си къща, тя просто смени тапетите и постла килими, каквито й харесаха. Най-много я окуражаваше мисълта, че Нийл харесваше вкуса й и че къщата беше за тях двамата.

Когато три седмици след сватбата се преместиха в новото си жилище, Диърдри бе изпълнена с вяра в силите си. След една седмица махнаха гипса й и когато тази вяра се поразклащаше от силните болки, Нийл я окуражаваше. Той лично й помагаше при упражненията, които лекарката бе предписала, като тези упражнения много често приключваха с любов. Диърдри не се оплакваше. Вместо с думи да обясняват любовта си, тази физическа връзка бе от решаващо значение за нея.

Диърдри не тръгваше на работа, тъй като кракът й все още не беше се оправил. Странно, работата не й липсваше толкова, колкото бе предполагала, но от подреждането на дома и обществените ангажименти, които Нийл я бе предупредил, че са неизбежни, тя нямаше много време за друго.

За свое учудване, Диърдри нямаше нищо против тези обществени ангажименти. Тя беше с Нийл. Той никога не пропускаше да й направи комплимент за външния й вид и тя установи, че да се облича хубаво не й бе толкова досадно, колкото преди. Освен това той бе идеален домакин и я въвличаше в разговори с гостите, които не й бяха толкова досадни, колкото предполагаше първоначално.

Нийл бе изключително доволен от това, което ставаше. Диърдри бе също толкова чудесна съпруга, колкото и любовница и тъй като бяха приключили с кавгите още в Мейн, установи, че компанията й му е много приятна. Единствено от време на време го безпокоеше споразумението, което бяха сключили. Искаше му се да мисли, че ги свързва любовта, а не взаимноизгодното споразумение. Тъй като се бяха оженили именно заради това споразумение, за известно време изпита съмнения относно любовта на Диърдри.

Но нямаше никакво съмнение по отношение на „Джойс Ентърпрайзис“. Работата беше интересна и предизвикателна и той сякаш имаше афинитет към нея. Както бе възнамерявал, Нийл покани много опитен изпълнителен директор от „Мидуест Корпорейшън“. Заедно изработиха такава стратегия за „Джойс Ентърпрайзис“, при която корпорацията не само ще действа нормално, но и ще се разраства. Съставиха план за развитието й, какъвто нямаше откакто бащата на Диърдри бе починал.

Диърдри бе поласкана. Доверието й към Нийл се бе оправдало.

Мария Джойс също бе доволна, макар че изтъкна на дъщеря си риска, който поемаше.

— Направих справка за Нийл — уведоми я тя един ден, когато двете обядваха в ресторант в центъра на града. — Нито ти, нито той сте били напълно искрени с мен по отношение на неговото минало.

Диърдри, която предвкусваше победата си, мълчеше.

— Бяхме искрени.

— Не сте ми казали за „Уитнауър-Дъглъс“.

— Нямаше какво да ти казваме. Той е попаднал на неподходящ клиент и е бил принуден да прекрати връзките си с него, но това е изолиран случай. В „Уитнауър-Дъглъс“ е работил също така добре, както и в другите корпорации.

— Според приятелката ми Бес Хамилтън, чийто съпруг е бил в управителния съвет, Нийл е участвал в непочтени сделки.

Диърдри се разгневи.

— Ако съпругът на Бес Хамилтън е бил в управителния съвет, той е бил въвлечен в непочтени сделки. Нийл е напуснал, защото не е искал да има нищо общо с това!

— Бес ми каза друго.

— А ти на кого ще повярваш? На приятелката си, или на зет си?

Окото на Мария не трепна.

— Нямам кой знае какъв избор, нали? Нийл е здраво обвързан с нашия бизнес…

— И се справя отлично. Не можеш да отречеш.

— Но се чудя какви са мотивите му. Бес каза, че в Хартфорд се е провалил.

— Не се е провалил. Двамата му колеги чудесно вършат работата, която им остави, а ако не беше той, клиентите веднага щяха да се обърнат към друга фирма. Имали са доверие на Нийл и затова не са се отказали от фирмата му.

Мария не бе напълно убедена.

— Все пак доста е случил, като се е оженил за теб. Това е хитър ход.

— Какво искаш да кажеш, мамо? — процеди през зъби Диърдри.

— Само това, че би трябвало да си внимателна. Всички трябва да бъдем внимателни. Той може да се опита да ни отнеме „Джойс Ентърпрайзис“.

— Нийл не би направил това.

— Откъде знаеш?

— Защото съм омъжена за него. Защото го познавам.

— Ти го обичаш, а понякога любовта замъглява преценките ни.

— Не и в този случай. Аз му имам доверие. — Тя си мислеше и за документите, които бяха подписали с Нийл, преди да се оженят, но според нея това не беше работа на майка й. — Струва ми се, че ако не можеш да му имаш доверие, поне можеш да го оцениш. Той свали от плещите на всички нас голям товар и татко щеше да бъде горд от това, което прави в „Джойс Ентърпрайзис“.

Мария нищо не можеше да каже по въпроса и смени темата. Но думите й дълго останаха в съзнанието на дъщеря й.

Диърдри говореше искрено — тя имаше доверие на Нийл. Но понякога се изненадваше от енергията, която той влагаше в работата си. Рядко имаше вечер, в която да не донесе нещо от службата, което да довърши вкъщи. Ентусиазмът му за работата изглеждаше безграничен…

Диърдри предполагаше, че вероятно го ревнува. Спомняше си за времето, което прекараха в Мейн и понякога й се искаше то да се върне. Там Нийл бе изцяло отдаден на нея. Сега тя трябваше да го дели с работа, която поглъщаше вниманието му. Спомни думите му, че не беше се оженил, защото правото е като много взискателна метреса. Тогава тя му бе отвърнала, че не е срещнал подходяща жена.

Сега Диърдри се чудеше дали тя беше подходящата жена и изпита несигурното чувство, че може би не беше. Но Нийл проявяваше сърдечност и привързаност. Когато тя отиваше при него да разговарят, той зарязваше работата си. Отнасяше се с търпение към раздразнителността й, когато й се струваше, че изобщо не се знае кога ще се оправи кракът й.

Но всяка сутрин излизаше за работа с щастливо изражение. И никога не казваше, че я обича.

Диърдри си мислеше, че може би тези мисли се дължаха само на това, че само за няколко месеца в живота й бяха настъпили толкова големи промени. Сега работата по къщата беше приключена. Те бяха много доволни, обзаведоха я в деликатно изискан стил, което преди Диърдри изобщо не бе възприемала като стил — тя просто искаше да живее в такава обстановка. Не беше от хората, които с часове се наслаждаваха на творението си, нито пък от тези, които безцелно отиваха от една стая в друга. Ангажиментите, осигурявани й от Нийл за някои вечери не бяха достатъчни, за да запълнят времето й.

Постепенно тя стана неспокойна.

Започна да посещава гимнастическия салон. Макар че вероятно вече не можеше да преподава, нямаше желание за това. Чувстваше се изморена. Кракът й, макар че беше по-добре, все още я тревожеше. Започна да се чуди дали се бе принудила да преподава, за да избяга от „Джойс Ентърпрайзис“. След като тази необходимост бе отпаднала, не изпитваше такава принуда.

Диърдри седеше часове наред, усещайки отсъствието на Нийл и се чудеше какво да прави. Обядваше с приятели, но това не облекчи тягостното състояние, в което бе изпаднала. Участва в подготовката на 10-километров благотворителен крос, но той ангажираше твърде малко от времето й.

Най-после един ден съвсем неочаквано отиде на обяд с Виктория. Не бяха се виждали от сватбата, на която Виктория присъстваше, изпълнена с удовлетворение и гордост, и Диърдри разчиташе на приятелката си да я окуражи.

— От кога познаваш Нийл? — попита я Диърдри, като премина на темата веднага щом сервитьорът взе поръчката им.

— От три години — отговори Виктория, накланяйки глава встрани. — Защо питаш?

— Добре ли го опозна през това време?

— Не сме се срещали често, но съдейки по времето, което прекарвахме заедно, можа да кажа, че бяхме много близки. — Тя сви устни. — Има нещо, Дий. Изплюй камъчето.

Диърдри сви рамена, като разсеяно си играеше с капчиците вода от външната страна на чашата.

— Не знам. Просто между нас всичко стана много бързо. Понякога се чудя дали не насилихме нещата.

— В Нийл ли се съмняваш?

— Не. Всъщност, може би. Понякога. Преди няколко седмици майка ми каза нещо, което ме разтревожи — нещо за Нийл…

— Майка ти — присмя се Виктория. — Тя ми е добра приятелка, но това не означава, че не виждам грешките й. Тя е от хората, които никога не са доволни. Ти много сериозно я възприемаш, Дий. Казвала съм ти го и друг път.

— Знам. Но не мога да не се вслушвам в нейния „глас на разума“.

— Може би трябва да го чуваш, но не и да му обръщаш внимание.

— Но думите й сякаш се заковават в съзнанието ми и не искат да изчезнат. — Тя вдигна умоляващ поглед към приятелката си. — Виктория, според теб Нийл амбициозен ли е?

— Предполагам, че да. Никой не постига нещо, ако не е амбициозен.

— Безкрайно амбициозен ли? Можеш ли да кажеш, че Нийл е безпощадно амбициозен?

На Виктория не й се наложи да мисли за отговора.

— Не. Категорично. Нийл не е безпощадно амбициозен човек. По-скоро, обратното. Ако бе поне малко подличък, нямаше да има този проблем с „Уитнауър-Дъглъс“.

— Ако нямаше този проблем — изтъкна Диърдри с крива усмивка, нямаше да отиде в Мейн и нямаше да се запознаем, така че аз не съжалявам за „Уитнауър-Дъглъс“. Усмивката й изчезна. — Просто майка ми научи всичко и допусна, че Нийл може да си присвои „Джойс Ентърпрайзис“.

— Ти така ли мислиш?

— Не. Поне ми се иска да не мисля така. Но той се отдаде на работата си с такава… радост, че понякога ми се иска тази радост да бъде повече насочена към мен.

— Не може да искаш всичко, Дий. Ако трябва да движи нещата в „Джойс Ентърпрайзис“, налага се да отделя време за това. Повярвай ми, Нийл Хърси е най-добронамерен по отношение на твоя бизнес. Мисля, че у него няма никакъв егоизъм. Казал ли ти е какво направи за племенницата ми?

Диърдри се намръщи.

— Не. Изобщо не ми е споменавал за твоя племенница.

— Няма и да ти спомене. Той си е такъв.

— Е, какво е направил?

— Преди време племенницата ми бе замесена в един криминален случай. Тогава тя беше едва деветнайсетгодишна и майка й — т.е. сестра ми, направо се побърка. Те живеят в едно градче в западната част на Кънектикът, не са добре материално и не знаеха към кого да се обърнат за помощ. Обадих се на Нийл, съзнавайки, че не е специалист по криминални дела, но се надявах да ни препоръча някой способен адвокат. Той не само направи това, но лично се обвърза с делото и когато другият адвокат искаше да му даде полагаемата му се сума, той настоя адвокатът да я приспадне от таксата, която трябваше да му заплати сестра ми — такса, която бе малка, като се има предвид, че племенницата ми се отърва само с условна присъда. Е — повдигна тя брадичка, — ако Нийл беше егоист, щеше ли да направи всичко това за племенницата ми?

Диърдри почувства прилив на гордост към съпруга си.

— Не. Знам, че той винаги се е занимавал с благотворителност. Просто при нас положението е съвсем различно. Сега той е поел много голям риск.

— Съмнявам се за него да има нещо по-важно от вашата любов.

Диърдри затаи дъх.

— Дий? Ти го обичаш, нали?

— О, да!

— Но…?

— Не съм сигурна, че той ме обича.

— Шегуваш ли се?

Диърдри отговори, като се защитаваше.

— Не, не се шегувам. Той никога не ми е казал, че ме обича. Женитбата ни беше… беше… набързо. Самият той каза това.

Виктория я натисна по ръката, за да я успокои.

— Виж какво, скъпа, знам в какво положение сте и двамата и съм наясно, че бракът ви урежда известни проблеми. Но ви видях на сватбата и ако този мъж не е влюбен, да не се казвам Виктория. — Тя замълча. — Как реагира той, когато му казваш, че го обичаш?

Не беше необходимо Диърдри да й отговаря. Вината бе изписана на лицето й.

— Боже мой, Дий. Защо не си му казала? Ти не си някаква повехнала госпожица!

— Не искам да бъде прекалено сигурен. Още по-лошото е, че не искам да го казвам и не искам той да го казва на мен. А и когато е вкъщи, имаме толкова много неща, за които да си говорим, а след това изобщо не ни се разговаря…

Виктория и се усмихна разбиращо.

— Това е същото. — Тя вдигна поглед, когато сервитьорът се приближи с ястията, почака да ги остави на масата и да се отдалечи. — Значи Нийл е много зает с работата си и ти се чувстваш самотна.

— Да.

— Знае ли това?

— Не.

Виктория вдигна умолително поглед нагоре към тавана с орнаменти.

— Знам, че не бива да те питам, но защо?

— Защото, преди всичко, не искам да излезе като оплакване. Когато бяхме в Мейн, най-напред само се заяждах се с него и с всичко, което се мернеше пред очите ми. После отношенията ни се изгладиха и престанах да се заяждам. Тогава много повече се харесахме. Не искам да бъде както преди. — Тя спря, за да си поеме голяма глътка въздух. — Освен това, той нищо не може да направи по въпроса.

— Може да те окуражи, да ти намери нещо, с което да те ангажира.

Диърдри тъжно поклати глава.

— Не знам, Виктория. Гледам те и направо ти завиждам. Щом свършиш нещо, веднага започваш друго. Преди вършех по хиляди неща на ден, но сега нищо не може да ме заинтригува.

— Искаш да бъдеш с Нийл. Всичко останало е… без значение. Защо не постъпиш на половин работен ден в офиса?

— Ще бъде равносилно на подчинение. Аз се заклех, че никога няма да работя там.

— И си толкова непреклонна, че не можеш да размислиш, особено като знаеш, че това ще е по-скоро твое решение, отколкото необходимост?

Диърдри не отговори веднага. Тя седеше и разсеяно побутваше с вилица студената сьомга.

— Приеми го така. Постъпвам детински.

— Ако е уместно…

— Не знам, Виктория. А и не съм убедена, че искам точно това.

— Бъди така добра, Дий, поговори с Нийл. Той е търпелив. Наистина е такъв. И има много идеи. А най-важното е, че ти е съпруг. Иска да бъдеш щастлива. — Тя разтвори една шушулка зелен фасул и я вдигна над чинията си. — Ще го направиш ли?

— Ще се опитам.

— Не се опитвай. Направи го.

Диърдри щеше да го направи още същата вечер, ако Нийл не бе предложил решение още преди тя да отвори уста. Бе се върнал особено изморен и си почиваха в хола пред чаша вино.

— Имам нужда от помощта ти, Диърдри — обяви делово той.

— Проблеми ли има в службата?

Той кимна.

— С персонала. Арт Брикнър, човекът, който отговаря за това, обявява, че има постове, за които са му необходими хора. Иска да издигне някои от обикновените служители и аз по принцип съм съгласен с него, но за няколко случая просто няма подходящи. Той по принцип е против нови попълнения и аз спадам към тази категория. Арт е един от служителите, останали от времето на баща ти.

— Знам. Но с какво мога да помогна?

— Да работиш при него. Да го облекчиш при прехода. Той е добър.

— Но е с тежък характер.

Нийл се засмя.

— С тежък характер е, но има нюх за работата и твоето присъствие в офиса може да му подскажи, че противно на опасенията му, не всичко е загубено за „Джойс Ентърпрайзис“.

— О, Нийл, какво разбирам аз от служители?

— Ти си разумна и милееш за компанията. Арт ще има грижа за техническата част, докато ти ще се заемеш с духовната. Какво мислиш?

— Според мен — каза тя, изучавайки чертите, които толкова обожаваше, — ти си изтощен. Прекалено много работиш Нийл.

Като разхлаби връзката си, той се намести още по-назад на дивана.

— Така е. Но това трябва да се направи. — Нийл присви очи. — И ти изглеждаш изтощена. От пътуването до Ню Йорк за обяда с Виктория ли се измори?

— Ами… Не, от прекалено многото свободно време, с което разполагам.

— Тогава да помогнеш на Арт е точно това, което ти е необходимо.

— Нийл…

— Няма нужда да работиш цял ден — само около двайсет часа седмично.

— Но аз…

— Дори ще ти плащам — той широко се усмихна — Как ти се струва?

Диърдри въздъхна, погледна го ядосано, след това прие мълчаливото му предложение и се намести под протегнатата му ръка.

— Когато ми се усмихнеш така, Нийл Хърси аз се предавам. И ти го знаеш, нали? Затова го правиш. Аз съм глупачка. Това е. Истинска глупачка.

— Значи ще работиш?

— Да, ще работя.

— И ще ми кажеш, ако установиш, че работата ти е много?

— Няма да ми бъде много. Аз съм млада и кипя от енергия…

 

 

Но работата наистина се оказа много и подложи Диърдри на неочаквано за нея напрежение. Тя всеки ден работеше от девет до два и капваше от умора. След като мина една седмица, в която едва тръгваше сутрин, тя започна да отива към десет. Дори тогава беше безкрайно изморена, когато Нийл се прибираше късно вечерта.

Нийл я наблюдаваше как се бори и ставаше все по-напрегнат. Очакваше тя да отиде при него и да обсъдят нещата, но това не стана. Най-после, след като две седмици стоя безпомощен, взе нещата в свои ръце.

Прибра се от работа по-рано и завари Диърдри дълбоко заспала, свита на кълбо под карирано одеяло на огромната спалня. Седна до нея, наведе се и я целуна по бузата.

Миглите й трепнаха, после се повдигнаха.

— Нийл! — прошепна тя и се надигна. — Извинявай, не предполагах, че ще се прибереш толкова рано.

Той й поднесе букет цветя — всъщност три рози със зеленина, които измъкна иззад гърба си.

— За теб е.

Все още замаяна, Диърдри погледна от него към розите после обратно и най-после се усмихна.

— Красиви са. Има ли някакъв повод?

— Ами… Днес ще си признаем, че си бременна.

Усмивката на Диърдри изчезна, както и малкото руменина, която се бе появила по бузите й. Легна на леглото затвори очи и много тихо каза:

— Как позна?

Нийл бе изумен от нещастието, изписано по лицето й. Предполагаше, че тя се страхува да му каже — макар че не знаеше защо — но явно имаше и нещо друго. Отговори и тихо:

— Женени сме почти от три месеца, а през това време не си имала нито едно кръвотечение.

— Аз съм спортистка — изтъкна тя. — Това се отразява особено на женския организъм.

— Непрекъснато си изморена. Изтощаваш се и от най-малката работа.

— Заради всичко, което се случи през последните месеци. Аз съм емоционално претоварена.

— А това че гърдите ти са се налели? — попита я той с плътен тих глас. — И талията ти леко се е разширила? Виждам неща, които никой друг не вижда. Хайде, Диърдри, нека приемем фактите такива, каквито са. Ти си бременна. Толкова ужасно ли е това?

Тя го погледна изморено.

— Така отвратително се чувствам в момента, че да, ужасно е.

— Значи признаваш, че е вярно?

— Вярно е.

— Но не си ходила на лекар.

— Да.

— Защо, Диърдри? Защо не искаш да имаме дете?

— Искам! — извика тя, после снижи глас. — Просто на всичкото отгоре, толкова е внезапно…

— Не сме използвали никакви предпазни средства. Трябваше да знаеш, че това може да се случи.

— Откъде си сигурен, че не съм използвала таблетки? — отвърна му тя, за да му противоречи.

— Диърдри, непрекъснато бях с теб. Щях да разбера.

— Не и ако взимах таблетки.

— Но не си взимала и сега си бременна.

— Благодарение на теб. Щом си знаел, че не използвам никакви предпазни средства, ти защо не си използвал?

— Диърдри, нямам навик да си взимам такива неща. Когато тръгвах за Мейн, последното нещо, за което съм мислил, беше, че ще съм с жена.

— Значи и двамата не сме били подготвени, знаели сме го и нищо не направихме и ето какво стана.

— Диърдри, според мен положението не е чак толкова ужасно.

— Така ли?

— Разбира се.

— Нямаш ли чувството, че това е още един товар на раменете ти?

— Споменавал ли съм ти някога за товар?

— Не, но го има.

— Този е приятен. Казах ти, че искам деца.

— Един ден — каза ти.

— Този „един ден“ е сега. И колкото повече мисля за това, толкова по-щастлив се чувствам. — Той я обгърна с ръце и я притегли към себе си. — Знам, че не се чувстваш страхотно, Диърдри, но след като отидеш на лекар и той ти даде витамини, а и като минат първите няколко месеца, ще се почувстваш по-добре.

За свое учудване, Диърдри започна да плаче. Пръстите й сграбчиха ревера на сакото му и тя зарови лице в ризата му.

— Ще стана… дебела.

— Ще бъдеш красива.

— Ти… ще бъдеш обвързан с мен.

— Не се оплаквам.

— Толкова си… мил.

— А ти си такова глупаче!

Той я прегърна, опитвайки се да отнеме всичката болка, която тя изпитваше. Нийл знаеше, че Диърдри бе преживяла много, и че за нея може би щеше да е по-добре по-късно да роди, но не съжаляваше. Това още повече я свързваше с него.

Плачейки тихо, Диърдри бе обзета от подобни мисли. Да, тя искаше детето, но само защото беше от Нийл.

Съзнаваше, че като роди дете от него, връзката им ще стане по-силна от брака. Тази мисъл от една страна я окуражаваше, а от друга я плашеше, защото ако нещо се объркаше и на Нийл му омръзнеше, това щеше да се отрази върху едно съвсем невинно дете.

Ароматът на розите прекъсна подсмърчанията й. Тя отвори очи и видя как Нийл докосва всеки цвят.

— Една за теб, една за мен, една за бебето. Хубав букет, нали?

Диърдри се усмихна на неговата ласкавост.

— Много хубав букет.

Тя реши, че после ще внимава за тръните. Сега беше прекалено изморена и можеше само да си почива в прегръдките на Нийл.