Барбара Делински
Нещата от живота (7)

Седма глава

Обля я облекчение, което този път напълно премахна всякакви сенки от съмнение. Лицето й се озари от усмивка и тя подигравателно повиши глас на протест.

— „Остър език“? „Затруднено положение“? Всичко стана заради теб, Нийл Хърси. Ти не трябваше да бъдеш тук!

Нийл прие смело обвинението. Той самият беше в твърде голяма еуфория.

— А ако не бях тук — осмели се да каже с дяволито изражение, — представи си какво щяхме да изпуснем.

Диърдри нямаше подходящ отговор, затова продължи да се усмихва и й беше приятно да се наслаждава на топлината, която я изпълваше. След малко той нежно отстрани влажно кичурче коса от бузата й.

— Изглеждаш щастлива.

— Аз съм… щастлива… доволна… успокоена.

— Толкова ужасна ли беше мисълта, че ще се любим? — смъмри я той.

— О, не, Нийл — отвърна бързо тя. — Тази мисъл бе вълнуваща. Но ти знаеше, че изпитвах страх.

— Все още не съм наясно защо. Не е само заради това, че си спортен тип. Има ли нещо общо с мъжа, който те е разочаровал?

Диърдри се замисли.

— Може би косвено, да. — Тя сведе поглед. — Между нас всичко беше наред… по отношение на секса. Просто когато реши да ме напусне, направо си тръгна, като че ли наистина нямаше за какво да остава. Може би подсъзнателно съм приела всичко много по-лично, отколкото е трябвало.

Тя замълча, размишлявайки защо бе станало така. Пръстите й бавно се движеха из окосмените гърди на Нийл като отзвук от току-що станалото между тях, и това й даде смелост да продължи.

— Според мен е по-тясно свързано със семейството ми, отколкото със Сет. Аз винаги съм била „черната овца“, винаги нещо не е било наред. Майка ми е образец на добри маниери, на красота и женственост. Сестра ми прилича на нея. Те винаги са били по-различни и никога не са криели мнението си за мен.

Той обхвана гърлото й с длан, като палецът му се движеше в кръг върху ключицата й.

— Според тях не си достатъчно женствена ли?

— Да.

Той дръзко се усмихна.

— Това показва колко разбират.

Тя го удостои със срамежлива усмивка.

— Говориш за секс, което е едната част, но ти ми допадаш и иначе.

— И ти на мен. Не съм имал жена, която да ме е желаела толкова силно, колкото ти преди малко. Знам, най-малко си мислила за секс, когато дойде тук, и това прави желанието ти толкова скъпо за мен. Иска ми се да мисля, че не всеки мъж би могъл да те развълнува толкова.

— Точно така! — възкликна тя и после понижи глас. — Досега съм имала единствено Сет. Нямам много голям опит.

— Опитни жени под път и над път. Ти си много по-ценна.

— Никога не съм изпитвала кой знае каква нужда от секс. Не съм гледала на себе си като на сексуално същество.

— Ние всички сме сексуални същества.

— Да, в една или в друга степен, но тези степени варират в много широки граници. — Тя пъхна бедро между неговите бедра и изпита удоволствие от контраста между телата им. — Искам да кажа, че винаги съм се поставяла на най-ниската степен на тези граници.

— Все още ли е така? — попита тихо той.

Погледът й беше изпълнен с нежност.

— С теб ли? Не.

Нийл спусна ръка по гръбначния й стълб и се притисна към бедрата й.

— Това е добре — каза той и вдиша шумно. — Защото ми се струва, че пак те желая.

На Диърдри й беше изключително приятно. Той не само че още веднъж доказваше, че страховете й са били безпочвени, но сякаш отразяваше събуждащото се желания у нея. Ръката й бавно продължи да се движи надолу.

— Струва ми се, че желанието е взаимно.

— Съжаляваш ли? — попита я с плътен глас той.

— Само че не мога да обвия и двата си крака около теб.

— С гипса е предизвикателство. Преди не те заболя, нали?

Тя бе пленена от венчето косми около пъпа му.

— Да си чул да ме е боляло? — разсеяно му отговори с въпрос.

— Ужасна болка.

— Тя нямаше нищо общо с крака ми. Ръката й се беше придвижила още по-надолу.

— Диърдри?

Нийл отново бе започнал да диша трудно. Тя бе твърде много погълната в проучването си, за да го съжали.

— Имаш красиво тяло — прошепна Диърдри. — Досега нямах време да те погаля.

— Боже мой! — възкликна той. Ръката му хвана здраво рамото й и той притисна устни до челото й.

— Харесва ли ти? — попита тя, като внимателно го галеше.

— Да, ставам още по-твърд. — Тялото му се напрягаше от докосването й. В един момент той изстена от екстаз.

— Почти като в рая — точно така се чувствам.

— Почти ли?

Той отвори очи и се загледа в нея.

— Същински рай е, когато съм в теб. Ти си толкова стегната, направо си създадена… за мен.

Диърдри на свой ред започна да диша тежко и после простена. Той бе навлязъл дълбоко в нея и я галеше с изключителна вещина. Тя имаше чувството, че ще експлодира.

Експлозията не се забави много. Устните му покриха нейните и езикът му изпълни устата й. Ритмичното му движение доведе до кулминационния момент.

Този път, когато и двамата се отдръпнаха като от минирано поле, нямаха нито сили, нито изпитваха желание да говорят. Намествайки уютно Диърдри по извивките на тялото си, Нийл я задържа в прегръдките си, докато тя започна да диша равномерно и дълбоко. Скоро след това и той заспа.

Следващият ден бе най-славният, който Диърдри бе прекарвала. Тя с усмивка се събуди в прегръдките на Нийл, и тази усмивка почти не изчезваше от лицето й. Той й каза да остане в леглото, докато вземе душ, след това се върна и я отнесе в банята. След като я изкъпа за свое удоволствие, и двамата започнаха да изпитват необходимост от друг вид удоволствие. Нийл отнесе Диърдри до леглото и започна да обожава всеки сантиметър от тялото й.

Той я научи на такива неща, които самата тя никога не бе подозирала за себе си, като прогонваше всякаква скромност и се радваше само на приятните си усещания. Нийл непрекъснато я довеждаше до екстаз, докато накрая Диърдри започна да моли за милост.

— Сексуален маниак! — извика тя. — Изолирана съм на остров с един сексуален маниак!

— Кой го казва! — успя да изрече само той. Този ден те изобщо не си направиха труда да се обличат. Струваше им се, че ще бъде загуба на време и сили. Навън беше толкова неприятно, както и мисълта да бъдат разделени от дрехи. Когато излязоха от стаята, си разделиха пижамата на Диърдри — горнището остана за нея, а долнището — за него. Той я дразнеше, като я обвиняваше, че си е донесла мъжка пижама точно с тази цел, но изобщо не се оплакваше, когато разбра, че трябва само да повдигне горнището и да смъкне долнището, за да се слеят отново — независимо дали това ставаше в кухнята, в хола или в стаичката.

Диърдри се остави присъствието му да я запълни — физически, и психически. Съзнаваше, че живеят като в сън, че действителността надничаше зад тях и чакаше да ги нападне. Но изобщо не искаше да се разсейва от такива мрачни мисли в момент, в който се чувства толкова добре. Нийл я приемаше. Той бе видял в най-лошата й страна и въпреки това я приемаше. Привличаше го не с това коя е, какво работи или с какво беше облечена. Харесваше я такава, каквато беше.

Нийл изпитваше същото. Съзнанието, че бяга от действителността, изобщо не влияеше върху чувствата му към Диърдри. Не искаше да мисли за това, че тя не знае за проблемите, които имаше в Хартфорд, защото в момента те изобщо не бяха важни. Беше щастлива. Той я бе направил щастлива. Тя изобщо не се интересуваше от финансовите му въпроси, нито от репутацията му. Приемаше го такъв, какъвто е.

Не мислеха за бъдещето. Всеки ден се стопяваше в следващия, изпълнен с пълна почивка, приятни занимания и любов. Диърдри прочете една книга и започна втора. Получи такова вдъхновение да плете, че започна пуловер и доста напредна. Всеки ден играеше познатите упражнения, като не правеше опит да преминава към нови, защото не искаше да я налягат мрачни мисли дали отново ще може да преподава.

Нийл също четеше. Той продължи да се занимава с по-голямата част от домакинската работа и я вършеше с удоволствие. От време на време Диърдри се опитваше да му помогне, но Нийл виждаше колко й е трудно с гипса, и това му бе достатъчно да разбере, че тя не го използва.

Бе свършено с кавгите им от първите три дни, независимо от намеренията и целите, с които ги водеха. Това не означаваше, че по всички въпроси бяха съгласни, но винаги стигаха до компромиси. Нийл се примиряваше, че Диърдри пуска силно музиката, а тя пък — с бръмченето на келтските танци по транзистора му. Тя се примири с претенциозното „Преследване“, а той понасяше суматохата в „Треска в събота вечер“.

Една нощ, когато се почувства особено жизнерадостен, извади от чантата си хаванска пура, запали я и седна на дивана, изпълнен с блаженство. Диърдри, която с ужас бе наблюдавала сложната церемония по отхапването на края на пурата, след това овлажняването на върха й, седна и плътно запуши носа си с пръст. Това показваше колко далеч бяха стигнали. Въпреки че намираше миризмата за отвратителна, нямаше намерение да разваля явното му удоволствие.

След като пуши няколко минути, той погледна към нея и я видя в каква поза беше застанала.

— Неприятно ли ти е?

Тя сви рамене.

— Тези неща не са ли забранени в страната ни? — попита тя, като полагаше усилие да диша през устата.

— Забранено е да се внасят. Но ако чужденец си ги внесе за лични нужди и даде на приятел, в това няма нищо лошо.

— Така ли си получил тази?

— Имам клиент от Йордания, който тук движи бизнес. Преди няколко месеца ми подари кутия с пури. — Нийл с благоговение погледна дългата пура. — По принцип не пуша, но трябва да призная, че ако ти се пуши пура, това е начинът.

— Тази от най-хубавите ли е?

— Да — той с притворени от удоволствие очи пъхна пурата в устата си, всмука и издиша тънка нишка плътен дим.

— Да я загася ли?

— Не заради мен. Но после да не ме караш да те целувам с този дъх.

Устните му се извиха в усмивка. Като се наведе напред, Нийл внимателно остави пурата на пепелника, стана и тръгна към нея.

Диърдри вдигна ръка.

— Не се приближавай. Знам какво ще правиш.

Той се облегна с ръце от двете страни на стола и се наведе така, че лицето му бе на сантиметри от нейното. Смееше се.

— Ако искам, ще те целуна и на теб ще ти хареса, независимо от дъха ми.

— Нийл, предупреждавам те…

Предупреждението й бе прекъснато от устните му, които поеха нейните по начин, който бе същевременно и познат, и нов. След първоначалния допир, устните му омекнаха, станаха настойчиви, примамвайки я за обратна реакция, от каквато тя не можеше да се въздържи.

Когато най-после престана да я целува, Нийл промълви:

— Сега може да дишаш.

Диърдри беше със затворени очи и ръката, с която бе запушвала носа си, отдавна вече се беше преместила от плътната му брада към гъстата кестенява коса.

— Как да дишам, след като ми отне дъха?

Когато отново го притегли към себе си, той изгаряше от желание да се подчини на молбата й.

Постепенно пурата изгоря, но никой от тях не забеляза това.

 

 

Рано сутринта, в деня на едноседмичния им престой на острова, се обади Томас. Нийл разговаря с него, но Диърдри стоеше до него и чу всяка дума.

— Как се справяте?

Нийл се засмя, но овладя гласа си, за да изглежда напълно сериозен.

— Добре.

— Получих съобщенията ви, но ме нямаше почти цяла седмица. Предположих, че ще се обадите, ако има нещо спешно.

— Чувства се гузен — прошепна дяволито Диърдри. — Пада му се.

Нийл палаво я прегърна, докато говореше в слушалката.

— Ще оцелеем.

— Диърдри оправя ли се с крака?

Нийл се поколеба, преди да отговори. Междувременно нежно си играеше с обичката на ухото й.

— Потрошава къщата. Не се справя много добре с патериците.

Диърдри ритна с гипсирания си крак към пищяла му. Нийл сръчно се отмести.

— О — каза Томас, — това е проблем на Виктория. — Двамата разбирате ли се?

— Да се разбираме? — прошепна Диърдри. Тя плъзна ръка по ребрата на Нийл и пъхна пръсти в колана на джинсите му.

Нийл се изкашля и придоби сериозно изражение.

— Все още сме живи.

— Ще го побъркаш — прошепна тя. — Той си умира от любопитство.

— Нека да умре — отговори й шепнешком Нийл, като очите му шареха.

По време на кратката интерлюдия, Том явно бе решил, че това, което ставаше между Нийл и Диърдри, също бе проблем на Виктория.

— Е — дойде безизразният му глас, — само исках да знаете, че съм ви оставил на дока пресни продукти.

— На дока ли? — Нийл погледна часовника си. Беше едва девет часът. — Сигурно си идвал преди съмване.

— Снощи ги оставих.

— Страхливец!

— Какво беше това? — чу се същият безизразен глас. — Не чух последната дума.

Диърдри шумно се изкикоти. Нийл затисна устата й с ръка.

— Казах „благодаря ти“ — извика той в слушалката по-силно, отколкото бе необходимо.

— О, добре. Тогава другата седмица ще дойда да ви взема. Ако промените намеренията си, обадете ми се.

За първи път колебанието на Нийл стана явно. Като погледна надолу, видя, че и Диърдри изведнъж бе станала сериозна. Пръстите му се вкопчиха в слушалката.

— Хубаво — успя да каже само той, преди да изключи уреда и да го остави на поставката. Помълча около минута с ръце около Диърдри. След това, като изви рамо, бързо си пое дъх.

— Виждаш ли това, което виждам аз?

Тя бе готова за развлечение. От всякакъв вид. Последните думи на Томас бяха угнетяващи.

— Не знам. Ти какво виждаш?

Той вдигна поглед към прозореца.

— Слънцето. Може би не точно слънцето, но навън от една седмица не е било толкова светло, а и не е валяло от вчера, което означава, че пътеките ще започнат да съхнат и ние много бързо можем да приберем тези нещата от дока, което пък означава — той отново стисна рамото й — че можем да се поразходим.

Диърдри проследи погледа му, след това отново се обърна към него.

— Ще ми бъде приятно — каза тихо тя. — Ще ми бъде много приятно.

 

 

Промяната във времето им предложи нови богати възможности за авантюри. Като че ли решено да възстанови правата си след дълго отсъствие, слънцето от ден на ден ставаше все по-силно. Въздухът остана хладен и подвижността на Диърдри бе ограничена с патериците й, но двамата с Нийл успяха да изследват голяма част от островчето. Когато не скитаха в една или друга посока, те стояха като кацнали върху някоя от високите скали с гледка към океана. Една сутрин наблюдаваха как слънцето изгрява, една вечер — как залязва и двамата бяха единодушни, че за първи път виждат такова спокойно и ведро място.

За съжаление, колкото по-бързо минаваха дните, тази ведрост се помрачаваше от това, което Томас каза за заминаването. В края на седмицата той щеше да дойде да ги вземе, а тази седмица изглеждаше прекалено кратка. Все по-често Диърдри започнаха да я налягат мрачни мисли за Провидънс, а Нийл — за Хартфорд. Въпреки че прогонването на тези мисли винаги бе вълнуващо, те отново започнаха да се карат.

Три дни преди заминаването настъпи кулминацията. Бяха приключили с вечерята и седяха един до друг в стаичката, преструвайки се, че гледат „Похитителите на загубения кивот“. С рязък жест, изразяващ настроението му, Нийл изключи видеото.

Диърдри го погледна намръщено. Тя си мислеше, че трябва да си тръгнат от острова и от тази перспектива доброто й настроение бе изчезнало.

— Защо го направи?

— Пак си гризеш ноктите. Този звук ме побърква!

Всъщност го побъркваше мисълта, че ще се връща в Хартфорд, но това, че Диърдри гризеше ноктите си, бе повод да излее яда си върху нея.

— Но аз искам да гледам филма.

— Как ще го гледаш, като вниманието изцяло е погълнато от ноктите ти?

— Може би ако ти не чешеше проклетата си брада, щях да успея да се съсредоточа.

Погледът му помръкна.

— Вече няколко дни не си се оплаквала от брадата ми. — Всъщност тя му бе правила комплименти за нея. Беше му казала, че му отива и че е хубава. Той се бе съгласил с преценката й. — Може би я трия, за да заглуша шума от гризането на ноктите. Защо го правиш?

— Нервен тик, Нийл. Неволно е.

— А защо си нервна? Би трябвало да си спокойна и отпочинала.

— Да, такава съм! — извика тя. Но като чу крясъка си, сведе поглед и снижи глас. — Не съм.

Настъпи тишина. Когато най-после Диърдри вдигна очи, видя, че Нийл я изучаваше с болезнено изражение.

— Трябва да говорим — каза спокойно той.

— Знам.

— Томас ще дойде скоро.

— Знам.

— Ти ще се върнеш в Провидънс, а аз — в Хартфорд.

— Знам.

— И какво ще правим по въпроса?

Тя сви рамене и го погледна косо.

— Да му кажем, че оставаме още една седмица? По-страшно й се стори не това, че ще се върне в Провидънс, а че ще се разделят с Нийл.

Той изсумтя и с усилие стана от дивана, като тръгна към другия край на стаята, след това отново се върна.

— Не мога да го направя, Диърдри. Колкото и да искам, не мога.

— И какво предлагаш?

Той стоеше с една ръка на скута, с другата потриваше врата си. Погледът му бе разсеян, непрекъснато реещ се от стената към пода и обратно.

— Не знам, по дяволите! Опитах се да мисля за някакво разрешение на проблема. Избягвах да мисля за връщането още от момента, в който пристигнах тук, и ето сега нямам никакво мнение. А се появи и това усложнение.

Тонът му не й допадна на Диърдри.

— Кое усложнение?

Той я погледна в очите.

— Ние двамата.

Нещо сякаш я преряза в стомаха. Макар че знаеше, че той беше прав, не можеше да понесе да се говори негативно за случилото се между тях.

— Виж какво — отвърна му тя, като вдигна ръка за внезапна защита. — Ние не трябва да бъдем усложнение. Ти можеш да си тръгнеш по свой път, аз — по мой. Край.

— Това ли искаш?

— Не.

— А какво искаш да стане?

— Не знам — извика объркана тя. — Не само ти си избягвал да мислиш за връщането. Аз също не съм стигнала до никакво разрешение.

— Но и двамата сме съгласни, че ще продължаваме да се виждаме.

— Да!

Раменете му пораженчески се отпуснаха.

— Значи е усложнение, Диърдри. Като капак на всичко, това между нас си е усложнение.

Той се обърна към прозореца и се загледа навън. Диърдри пък се втренчи в него.

— Добре, Нийл — започна тихо тя. — Прав си. Трябва да говорим. За всичко.

Той не помръдна и тя продължи.

— Когато дойдохме тук, и двамата бяхме в лошо настроение. Аз знам своята причина, но не знам твоята. Отначало изобщо не се интересувах, защото си имам достатъчно проблеми. После, когато нещата между нас се пооправиха, не исках да слагам пръст в раната. — Тя седеше на ръба на канапето с длани върху бедрата си. — Но сега те питам. Ако нещо трябва да решим, това трябва да стане сега. Какво има, Нийл? Какво се е случило в Хартфорд, което така те е разтърсило? Защо си искал да избягаш оттам?

Нийл сведе глава към гърдите си. Въпросите на Диърдри отекваха в съзнанието му. Бе дошъл моментът на истината. Той започна да гризе едната си буза от вътрешната страна, сякаш това безсмислено действие можеше да бъде извинение да не даде отговор. Но не беше. Диърдри беше любопитна и интелигентна. Колкото и да не искаше да й каже, тя повече от когото и да било заслужаваше да знае.

Нийл се обърна с лице към нея, но не се приближи.

— Имам — призна той с примирителна въздишка — огромен проблем. В него е замесен един от основните ми клиенти — по точно — един от моите бивши основни клиенти — много голяма корпорация в Хартфорд.

Нийл се поколеба.

— Продължавай — подкани го нежно тя. — Слушам те.

— От три години бях главен съветник на корпорацията и за това време ставах все по-наясно с различните страни на бизнеса. Миналото лято съвсем неочаквано разкрих план за корупция, в който е замесен президентът на корпорацията.

Диърдри притаи дъх и го загледа с нарастващо разбиране. Не можеше да повярва, че той съзнателно е затворил очи пред корупцията, защото все пак работата му беше да защитава клиента си.

— Не — каза той, отгатнал опасенията й. — Не поисках дял.

— Не съм си и помисляла такова нещо! Но ти си бил поставен в ужасно положение.

Олекна му, като видя нейната искреност, но това някак още повече усложни задачата му. Щеше да му бъде по-приятно, ако можеше да й каже, че адвокатската му практика става все по-успешна. Щеше да се радва да види блясъка в очите й. Но фактите бяха срещу него.

Диърдри не заслужаваше това. По дяволите, той не заслужаваше това!

— Ужасно е меко казано — заяви Нийл. — Можех да постъпя и по друг начин, но това беше против принципите ми. Затова изложих въпроса пред борда на директорите. И тогава всичко се провали.

— Какво искаш да кажеш?

— Те бяха замесени. До един. Знаеха много добре какво става и съжаляваха единствено за това, че аз го бях открил.

Диърдри усети как у нея се надига гняв.

— И какво направи?

— Подадох оставка. Нямах друг избор. Не можех да стоя безучастно и да гледам как тъпчат джобовете си за сметка не само на акционерите си, но и на собствените си служители. На своите служители! Хората, които най-малко би трябвало да бъдат изиграни!

— Но не разбирам едно нещо, Нийл. Щом си подал оставка, не е ли приключило всичко? Може и да си изгубил един клиент, но ти имаш и други.

— Да — изръмжа той с подчертан сарказъм. — Но тези други изчезнаха така внезапно, че това не можеше да бъде случайно. — Челюстите му бяха сключени. — Като че ли „Уитнауър-Дъглъс“ не се задоволиха с оставката ми. Членовете на борда искаха да бъдат сигурни, че няма да направя нищо, което да попречи на твърде доходните им машинации.

Тя бе ужасена.

— Гласували са срещу теб.

— По-лошо. Пуснали са слух, че аз съм в основата на план за корупция. Според председателя на борда — знам го от сигурен източник, ако не бях напуснал; щели са да повдигнат обвинения срещу мен.

— Но те не могат да твърдят това.

— Могат да твърдят всичко, което им хареса.

— Тогава не мога да го направят.

— Не съм убеден. В архивите на всяка голяма корпорация има невероятно количество съмнителни документи. Документацията може лесно да се подправи, ако някои хора наредят това.

— Но защо бордът на „Уитнауър-Дъглъс“ изобщо трябва да споменава за корупция? Това няма ли да ги дискредитира?

— Не поемат никакъв риск. Те просто се реорганизират, правят промени в пласмента, фалшифицират още няколко документа. Когато си силен, силен си. Това е.

— И не можеш да се пребориш с тях.

Констатацията бе продължение на думите на Нийл. За жалост, докосна у него все още много чувствително място.

— Какво мога да направя? — избухна той, като, мускулите на тялото му се изпънаха. — Те толкова бързо и повсеместно разпространиха слуха, че за мен стана невъзможно да практикувам като адвокат в Хартфорд! Големите корпорации няма да искат да имат нищо общо с мен! Средните злорадстват. Това вече е извън професията ми. Нанси — жената, с която се срещах бързо се ориентира, което не беше лошо, защото и без това раздялата ни беше само въпрос на време. Но преди да разбера какво е станало, бях сменен от поста предавател на фонда за събиране на средства за болните. Това много ме засегна. Говори се, че съм мошеник и дори някой вярват, че съм невинен, трябва да се държа така сякаш нищо не се е случило. Не мога да си намеря дори партньор, с когото да играя скуош. Станах един обикновен парий!

— Не може да направят това!

— Вече са го направили! — отвърна рязко той. Гневът му се натрупваше и ставаше по-силен, отколкото в Хартфорд, защото му беше неприятно да занимава Диърдри с тези неща. — Положих максимални усиля, за да си създам успешна адвокатска практика, а те с лека ръка унищожиха всичко. И знаеш ли кое е най-лошото? — Той беше смъртно бледен, ядосан на себе си. — Изобщо не подозирах че ще стане така! Бях наивен… глупав!

Диърдри се бе изправила и с куцане отиваше към него.

— Ти не си виновен…

Нийл я прекъсна, като почти не чу думите й от бушуващото в него самообвинение.

— Как съм могъл толкова време да работя с тези хора и да не съм разбрал какво представляват? Аз съм прекалено доверчив! Винаги съм бил прекалено доверчив. Добрите най-много патят, нали така казват? Е, вярно е.

Тя го хвана за ръката.

— Но човек трябва да има доверие в хората Нийл — оспори тя със скрита сила. — Иначе ще бъде абсолютен скептик или по-лошо — параноик, а така не може да се живее.

— Те дори повлияха на приятелите ми.

— На добър приятел не може да се повлияе.

— Значи и по отношение на характерите преценката ми е била неправилна.

— Много си строг към себе си.

— Крайно време беше! Някой трябваше да ме стресне още преди години. Ако това бе станало, сигурно нямаше да съм толкова загубен оптимист. Сигурно щях да предвидя всичко, което се случи. Нямаше да изпадна в такова непоносимо положение.

— Можеш да си намериш нови клиенти — се осмели да каже предпазливо тя.

— Не такива, каквито искам. Аз съм се специализирал да работя с големи корпорации, а те вече няма да се обърнат към мен.

— Може би това важи само за Хартфорд.

— Което означава, че трябва да се премествам. Не искам да се местя. Поне не по тази причина.

— Но нещата не са безнадеждни, Нийл. Имаш професия, в която си специалист.

— И ето докъде стигнах — кипна той. — Имам голяма кантора, двама способни помощника и постоянно намаляваща клиентела. Притежавам жилище, в което хората, които някога наричах приятели, не смеят да дойдат. Имам благотворителна дейност, която стигна до задънена улица. Имам екип за скуош и нямам партньор.

Диърдри отпусна схваналата му се ръка.

— Също си мислиш, че само можеш да се самосъжаляваш. Но не е така. Не само ти имаш проблеми. Не само ти си разочарован.

— Разочарован ли? — Той прокара стегнатите си пръсти през косата. — Това е най-сдържаната констатация на годината. И като още говорим за това, към моите прегрешения може да прибавиш и вина. Дойдох тук и стоварих всичките си неприятности върху теб.

— Не само ти постъпи така. И аз те използвах за същата цел, Нийл, така че съм виновна толкова, колкото теб.

— Да. — Гласът му вече беше спокоен. — Само че разликата е тази, че решението на твоя проблем се вижда. Щом ти махнат гипса…

— Проблемът не е в крака ми — каза рязко Диърдри и се извърна. — Нямаше да съм в толкова отвратително настроение, ако причината беше само кракът ми. Става въпрос за много важни неща от моя живот и ако си мислиш, че положението ми не е толкова объркано като твоето, към лошите неща, които изброи за себе си, може да прибавиш и егоизъм.

Зад гърба й настана тишина. За първи път, откакто бе започнал тирадата си, мислите на Нийл се съсредоточиха. „Много важни неща от моя живот“ — бе казала тя. Изведнъж Нийл стана по-нервен, отколкото бе ядосан преди малко, обзе го необясним страх, че този свят напълно ще се разпадне.

— Какви са тези неща?

С наведена глава Диърдри, куцайки, отиде до бюрото, за да отпусне бедрото на гипсирания си крак. От гърлото й се разнесе сух смях.

— Какъв парадокс! Ти нямаш корпорация, която да представяш, а аз имам корпорация, която не желая.

— За какво говориш?

Тя бавно повдигна глава. Почти с неохота отговори:

— За „Джойс Ентърпрайзис“. Чувал ли си за нея?

— Чувал съм. Тя е в… — сети се той — Провидънс. Ти тази Джойс ли си? Твоя ли е?

— Всъщност е на семейството ми. Баща ми почина преди шест месеца и сестра ми пое кормилото.

Нийл се намръщи.

— Изобщо не направих връзката. Аз никога… Нещо се разминава.

— С това какво представлявам ли? — Тя тъжно се усмихна. — Прав си. Разминава се. Аз не съм подходяща за тази работа, в това е проблемът. Родителите ми винаги са искали бизнесът да остане в семейството. Сандра — сестра ми, просто не може да го ръководи. Имам още двама чичовци, които участват, но те са толкова неподготвени, колкото и майка ми.

Нийл бе застанал пред нея.

— Значи искат да се включиш?

— Точно така.

— А ти не желаеш.

— Отново си прав. Веднъж се опитах и изобщо не ми хареса. Не съм от хората, които по цял ден са облечени официално и развличат клиентите, което предимно трябва да прави шефът на този бизнес. Не си падам по дипломатическите празни приказки, не си падам по това да бъда малка красавица на показ.

— Напълно ти вярвам — отбеляза саркастично той.

Диърдри се намръщи на забележката му.

— Иска ми се близките ми да ми повярват, но не се получава. Те настояват, че аз съм единствената им надежда и че може би ще успея да ръководя мениджърската страна на бизнеса, но дипломатическата ще ме побърка. От шест месеца ме преследват. Докато бях заета с работата си, имах извинение. Поне такова, за каквото можех да се хвана. Знаех, че рано или късно, като стана на години, ще се примиря, но си мислех, че ще имам време да си намеря някой, който да ме замести. Сега вече нищо не става. Изведнъж не мога да върша това, което ми е работата, и те започнаха да ме преследват да се заема с тяхната. Дори още не бях излязла от болницата, когато ме награчиха.

Тя спря да си поеме въздух, после продължи.

— Според тях аз съм егоистка и може би съм такава, защото искам да бъда щастлива и съм наясно, че няма да бъда, ако насила ме вкарат в бизнеса. Това е направо смешно — те ме принуждават. Винаги са ме смятали за странна. За неудачница. Винаги са си пъхали носа в това, което върша. На всичко отгоре, нямам съпруг, деца, а това увеличава моя грях. За какво ставам? Според тях аз не правя нищо така, както трябва. Независимо от това ми стоят на главата и настояват да управлявам „Джойс“.

Диърдри разтърка туптящата жила на челото си и вдигна поглед към Нийл.

— Семейството има нужда от мен. Бизнесът има нужда от мен. Може ли така да стоя и да гледам как всичко се проваля? Защото така ще стане, Нийл. Непрекъснато им повтарям да вземат хора отвън, но те отказват и ако продължава така, всичко е обречено. Е, ще мине малко време. Корпорацията е като огромна машина. Сега показва признаци на износване и дефекти, но частите й все още се движат. Когато дойде време да се смажат и няма кой да го направи, постепенно всичко ще се забави и накрая ще спре.

Тя бързо разтърси леко глава, което беше повече като потръпване.

— Ако говорим за вина, при мен я има в изобилие. Аз нося отговорност, както майка ми непрекъснато ми повтаря. И това е най-лошото, въпреки че не мога да понасям дори мисълта да имам нещо общо с бизнеса, аз наистина се чувствам отговорна. Не го признавам пред тях, не го признавам и пред себе си. Но тя е тук. — Тя погледна към пръстите на ръцете си и повтори по-бавно — Тук е.

Нийл обгърна с ръка врата й и започна нежно да го мачка.

— Хубава двойка сме с теб. Имаме болежки колкото щеш и никакви лекарства.

Диърдри вяло се усмихна.

— Да проверим в аптеката на острова?

Той въздъхна.

— Тази аптека изпълни рецептата за две души, които имат нужда от отдих, но в нея няма нищо, с което да се излекуват болестите, от които страдаме там, където живеем.

— Значи — въздъхна обезсърчено тя — върнахме се там, откъдето започнахме. Какво ще правим?

Той я погледна съсредоточено, наведе шава и пое устните й със сладост, от която сърцето й трепна.

— Следващите няколко дни ще се радваме един на друг. Ако нямаш нищо против да си губиш времето с мъж със съмнително бъдеще…

Точно в този момент, в който Нийл бе застанал толкова близо и я гледаше така, сякаш нейният отговор бе най-важен от всичко на света, Диърдри разбра, че го обича.

Тя нежно се усмихна.

— Ако нямаш нищо против да си губиш времето с жена, която по-скоро би останала до края на живота си на този остров, вместо да се върне на континента и да поеме своята отговорност…

Отговорът му бе широка усмивка и още една целувка — този път по-страстна и по-разтърсваща от всички целувки дотогава. Последва трета, четвърта и не след дълго нито Нийл, нито Диърдри вече бяха в състояние да мислят за бъдещето.

Прекараха последните дни на острова почти както времето дотогава, но вече мислите им не бяха мрачни, защото имаше към какво да се насочат. На Нийл му бе олекнало, че каза на Диърдри всичко, въпреки че това не бе разрешило нито един негов проблем. Тя бе приела затрудненото му положение, без да го критикува, и чувствата й към него — той бе сигурен в това — се бяха задълбочили.

От своя страна, на Диърдри й олекна, че е споделила бремето си със сродна душа. Нийл не се бе нахвърлил върху й заради провалите й. Чувствата му към нея — тя бе сигурна в това, бяха по-силни от всякога.

Когато тези чувства буйно преливаха, и двамата правеха така, че времето да спре.

Последния ден Томас бе уредил да ги вземе в осем часа. Предишната вечер те чистиха къщата, за да оставят всичко така, както го бяха заварили преди две седмици. Постепенно ги обхвана напрежение и станаха толкова раздразнителни, колкото когато пристигнаха.

Нийл сложи последно пране, като по невнимание пусна синьо-зелената фланелка на Диърдри заедно с кърпите за лице, половината от които се боядисаха в синьо електрик, половината останаха бели. Когато извади белите кърпи, нюансирани в зелено, той силно изруга.

— По дяволите! Мислех, че вече си прибрала тази фланелка в багажа!

— Още не съм прибирала нищо. — Тя отлагаше точно това занимание колкото може повече. Разгледа някога белите кърпи и се намръщи.

— Не видя ли фланелката, когато сложи кърпите?

— Как да я видя сред тези сини цветове?

— Фланелката е зелена!

— Почти същото е.

— Ти си далтонист.

— Не съм далтонист.

Те се гледаха, застанали от двете страни на пералнята. Диърдри първа отмести погледа си.

— Добре — каза тя, — пак ще изперем кърпите, но този път — с белина.

— На етикетчето пише да не се използва белина.

Той срещна разгневения й поглед.

— Слагала съм белина на кърпи за лице и действа. Ако не искаш да рискуваш, кажи какво да правим.

Тя се обърна и продължи да чисти хладилника, а Нийл с негодувание прибави белина на второто пране.

Не след дълго, решена да приготви багажа си, Диърдри тръгна към спалнята, но една от патериците й се заплете в ресните на килима в хола. Тя се спъна и падна, като изкрещя от раздразнение и изненада.

— Кой е сложил този тъп килим тук?

Нийл веднага се озова до нея и процеди с напрегнат глас:

— Този „тъп“ килим си беше на това място още, когато дойдохме. Не гледаш ли къде вървиш?

— Това е заради проклетите гуми на края на патериците! — Тя ги ритна със здравия си крак. — Всичко завличат!

Като я освободи от патериците, той я подхвана за гърба и й помогна да се изправи.

— Преди не ти пречеха. Добре ли си?

— Добре съм — озъби се тя, разтърквайки бедрото си.

— Значи имаш късмет. По дяволите, Диърдри, да се претрепеш ли искаш? Защо не внимаваш къде стъпваш?

— Да внимавам къде стъпвам? Внимавах!

— Тогава си вървяла прекалено бързо!

— Не по-бързо от обикновено!

— Което е прекалено бързо!

Диърдри, вече поставила патериците на обичайното им място, се нахвърли като обезумяла върху него:

— Не искам съвет от теб! Години наред сама съм се грижила за себе си и ще продължавам да се грижа! Само защото през тази седмица ми помогна, това не ти дава право да ме командваш! Ако наистина искаше да помогнеш, щеше да ми предложиш да ме отървеш от тази проклета корпорация!

— Ако ти наистина искаше да ми помогнеш, щеше да ми дадеш тази проклета корпорация — изкрещя той.

Известно време те се гледаха мълчаливо. Очите и на двамата блестяха, ноздрите им се издуваха. Постепенно гърдите им започнаха да се издигат равномерно, гневът им се изпари.

— Твоя е — каза тихо Диърдри, без да откъсва поглед от него.

— Взимам я — отвърна той тихо.

— Идеята е направо невероятна!

— Съвсем откачена.

— Но може да е изхода за двама ни.

— Точно така.

Те останаха още известно време там, където бяха. Като внимателно подпря гърба й, Нийл й помогна да се придвижи към дивана. Когато седнаха, той преметна единия си крак върху коляното на другия, опря се с лакът на облегалката на дивана и разтри с палец долната си устна.

— След разговора ни през онази нощ, много размишлявах — каза нерешително той, като постепенно събра сили. — Непрекъснато обмислях проблема от всички страни с намерението да реша какво искам да правя. Понякога у мен надделява гневът и единственото ми желание е да си отмъстя. След това гневът утихва и осъзнавам колко абсурдно е това. Това е пораженство при положение, че не искам нищо друго, освен да работя като адвокат. — Той замълча, спусна ръка към скута си и я погледна. — Ти имаш корпорация, която не желаеш. Аз мога да бъда полезен.

Тя нервно и изпитателно погледна изражението му.

— Заради отмъщението ли?

— Не. Може би ще е като разплата, но това няма да бъде основната ми цел. Имам нужда от нещо, Диърдри. Ужасно ми е да го кажа, особено на теб. Трудно е за мъж — за когото и да било, да си признае, че няма избор. Но аз се опитвам да погледна фактите такива, каквито са, и в случая единственото е това, че за мен Хартфорд вече не е място, където мога да работя.

— Ти каза, че не искаш да живееш на друго място.

— Казах, че не искам заради „Уитнауър-Дъглъс“. Може би това е логично, но започвам да си мисля, че работата в „Джойс Ентърпрайзис“ ще ме привлече, въпреки проблемите в Хартфорд. Независимо от това, което сега става в компанията, „Джойс“ има солидна репутация. Не бих се страхувал да вложа усилията си в нея. И може и да ти се стори висша форма на самонадеяност, но имам какво да предложа. Аз съм добър адвокат. Запознат съм най-подробно с работата в големите корпорации. Може и да не съм предприемач, но познавам такива хора. И познавам много опитен човек, който ще ми помогне да си подбера най-подготвените сътрудници. — За съжаление — той пое въздух и очите му се разшириха, когато премина към следващия проблем, — това означава, навлизане на външен човек. Разбрах, че семейството ти е против, което означава, че възниква проблемът дали изобщо ще ме приемат.

Диърдри вирна предизвикателно брадичка.

— Акциите ми са колкото на майка ми и сестра ми. Ако трябва да влезеш в корпорацията с мен, няма да посмеят да се противопоставят.

— Но ти не искаш да влизаш в корпорацията. Нали това беше проблемът?

— Да, но ако ние сме… — Тя се запъна в стремежа си да намери най-деликатните думи. — Ако сме заедно… искам да кажа, ако им дам да разберат, че сме свързани…

— Че сме сериозна двойка като любовници ли?

— Да.

Той бързо поклати глава.

— Не е достатъчно. Трябва да сме женени.

— Женени? — На нея би й се искало да са свързани по някакъв начин, но женитбата беше най-здравата връзка. — Това не е ли малко крайно?

Нийл сви рамене, но не защото беше безгрижен. Той щеше да търси начини да привърже Диърдри към себе си. Обичаше я. Когато си представи как ще се осъществи това, му стана толкова приятно, че и през ум не му мина да го поставя под въпрос. Още не можеше да го изрази с думи, но се чувстваше твърде уязвим. Женитбата може и да беше неочаквана, но много добре щеше да послужи за неговата цел.

— Крайно е в смисъл, че се познаваме отскоро. Но се разбираме, нали?

— Постоянно се караме! — контрира го тя, минавайки в опозиция. Ако беше убедена, че Нийл я обича, и през ум нямаше да й мине да се кара с него. Но той не бе казал тези думи, а самата тя нямаше смелостта да се разкрие и да ги каже, затова се почувства длъжна да се съпротивлява.

— Не постоянно. Само когато сме ядосани от проблеми, които ни се струва, че не можем да разрешим. Имали сме и приятни моменти, нали?

— Да — съгласи се тя, макар и неохотно.

— И ако този план разреши проблемите ни, няма да имаме причини да се караме, нали?

— Всички женени се карат.

— Тогава няма да се различаваме от останалите. Погледни на нещата обективно, Диърдри. Имаме сходни ценности и интереси. Доказали сме, че можем да живеем един с друг. След като успяхме да издържим тези две седмици да бъдем заедно по двайсет и четири часа в денонощието, ние сме с крачка напред пред много други, които ще се женят.

Диърдри не искаше да бъде обективна. Любовта не беше обективна.

— Но ние се опознахме в един много ограничен свят. Това не е истинският живот. Нищо чудно, като се върнем в Провидънс, да се окаже, че се мразим.

— Даваш воля на своята несигурност.

— Може и така да е. Не мисля, че ставам повече за съпруга на собственик на корпорация, отколкото за неин шеф. — Тя махна с ръка. — Не съм от сорта на примерната домакиня. Нито пък на чаровната дамичка, която винаги е облечена както трябва и говори това, което трябва.

— Изобщо нямам претенции към теб. Не бих те карал да правиш нищо, което няма да ти е приятно. Ако се забавляваме, ще изглеждаш толкова красива, колкото и останалите присъстващи жени. И вместо да те карам да готвиш, може да каним гостите навън или да поръчваме готова храна.

— В моята скромна къща? — изписка тя.

— В къщата, която ще купя за нас. — Той се отмести напред, в погледа му се четеше твърдо решение. — Не съм жиголо, Диърдри. Не бих се захванал с това, защото така ми е изгодно. Може би още не си усетила, но имам гордост. Ако се разберем да се заемем с тази работа, ще се захвана здраво с бизнеса. Ще издържам и двама ни, което означава, че ще ти осигуря дом, какъвто заслужаваш. В това отношение съм малко старомоден.

— Това означава ли, че няма да мога да работя и да правя каквото си пожелая?

— Можеш да правиш всичко, което си пожелаеш. Не съм чак толкова старомоден. Ако си мислиш, че ме притеснява това, че преподаваш аеробика, се лъжеш. Обожавам атлетичното ти тяло. Не си ли го почувствала досега?

Диърдри го погледна иронично.

— Днес много е важно да се играе гимнастика — продължи той. — Ще бъда горд, ако съпругата ми поддържа тялото си.

— Ако мога — промълви тя. — Все още е под голям въпрос дали ще мога да преподавам.

— Ще можеш. Казах ти. Когато ти махнат гипса, ще те подложат на физиотерапия и на всичко, което е необходимо, за да се оправи кракът ти.

— Но… дори това да стане, повечето от групите ми са вечерни. Как ще се чувстваш, когато след уморителен ден се прибереш в празна къща и няма топло ядене?

— Мога да готвя. Знаеш. Ще се гордея с теб, Диърдри. Жена ми ще върши нещо полезно, нещо, което й доставя удоволствие. — Той замълча, за да си поеме дъх, вече изтрезнявайки от опиянението. — И като говорим за гордост, ако се съгласиш да се омъжиш за мен, ще настоявам за предбрачно споразумение.

Диърдри не успя да прикрие болката, която за миг я проряза.

— Не ща парите ти!

— Това е в твой интерес. Искам ти да бъдеш защитена. Ако се съгласиш да се омъжиш за мен, ще декларирам, че всичко, което притежаваш в „Джойс Ентърпрайзис“, и всичко, което е на твое име, си остава твоя собственост. Ако някога решиш, че не искаш бракът ни да продължава, ще имаш всичко, с което си разполагала, преди да се омъжиш. И ако по някаква причина решиш, че преча на работата на корпорацията, ще имаш пълно право да ме отстраниш.

Тя не вярваше на ушите си. Не можеше да си представи, че някога би пожелала да се разведе с Нийл. Освен ако той не пожелаеше.

— А какво ще стане с нашите интереси? Те няма да бъдат защитени, ако подпишеш такъв документ. Според теб си постъпил наивно в „Уитнауър-Дъглъс“. Сегашният ти план не е ли също толкова недалновиден?

— За мен това е по-скоро предизвикателство, което посрещам с широко отворени очи. Струва ми се, че ще мога много успешно да управлявам „Джойс Ентърпрайзис“, и ти няма да имаш причина да ме отстраняваш. Както ти казах, не търся милостиня. Подготвен съм за тази работа. Да, ще ми направиш услуга, като ми дадеш шанс, но аз ще ти направя също толкова голяма услуга, облекчавайки те от отговорност, която не желаеш.

Той пое ръката й и разгледа формата на тънките й пръсти.

— Ще имаш съпруг, семейството ти ще бъде доволно. Не мислиш ли, че вече е време за това? За мен е така. Достатъчно съм възрастен. Вече съм напълно готов да се задомя.

А любовта? Къде е любовта? — Диърдри умолително се питаше.

— Това изглежда някак доста… пресметнато.

— Понякога най-хубавите неща са така.

— Не е необходимо да се жениш за мен. Можем да работим и така.

— Разбира се, че ще можем, но за пред твоето семейство женитбата ни ще бъде много целесъобразна. Близките ти няма защо да знаят за споразумението, което ще подпишем. Те ще си мислят, че това, което е твое, е и мое. Ще бъда част от твоето семейство. Семейният бизнес ще остане непокътнат.

Той преплете пръсти с нейните и снижи глас.

— Искам да се оженя за теб. Нямаше да ти предлагам, ако не го мислех.

Но защо искаш да се ожениш за мен? — изпитваше тя до болка желание да го попита, но не го направи. Той можеше да й даде отговора, за който жадуваше, което би я поласкало, а можеше и да повтори практическите съображения, които вече й бе изброил. Това щеше да я разстрои. Вместо да рискува, тя просто прие безропотно това, което й каза.

— Ще се омъжиш ли за мен, Диърдри? — попита нежно той.

Диърдри срещна погледа му, съзнавайки, че в очите й грееше толкова любов, че нямаше да може да я прикрие. Тя мълчаливо кимна и сключи пръсти в неговите.