Барбара Делински
Нещата от живота (5)

Пета глава

„За нас“. Диърдри се сети за това вечерта, когато замислена седеше пред огъня. Мислеше и през нощта, когато лежеше в леглото и полагаше максимални усилия да не обръща внимание на едрото мъжко тяло, което беше на по-малко от една ръка разстояние от нея. Мислеше за това и когато се събуди сутринта. И тогава се разтревожи.

Виктория ги бе подредила така. Диърдри винаги бе ненавиждала подобни номера и ревностно ги избягваше. Тя никога не бе имала такава нужда от мъж, че да рискува да приема всичко, което й се сервира. Сега също нямаше. И все пак, кой беше Нийл Хърси? За кой ли път си задаваше този въпрос.

След като бе прекарала трийсет и шест часа с този мъж, все още нямаше отговор. Но знаеше, че през повечето време по един или друг начин го усещаше и че от това тялото й смътно се напрягаше.

Диърдри обърна глава, за да го разгледа. Нийл спеше, изтегнат по гръб с глава, обърната към нея. Косата му бе разрошена. Брадата му — прораснала с един ден. Катранено черни мигли се спускаха над скулите му. Тъмни спираловидни косъмчета покриваха гърдите му до мястото, докъдето стигаше юрганът.

Едната му ръка бе изцяло отвън. Погледът й я проследи по дължина — от стегнатото мускулесто рамо, през подутината, в която леко изпъкваха вените към лакътя, надолу към ръката, до добре оформената мъжествена длан. Сякаш докосната от тази длан, тя усети как тръпка премина по тялото й.

Като изви глава на другата страна, Диърдри пое леко въздух, надигна се и спусна крака отстрани на леглото. За момент поседя така с наведена глава, като с недоволство установи, че намираше Нийл за привлекателен. Искаше й се да й е неприятно да го вижда, след като бе провалил мечтата й да се усамоти. Но видът му я вълнуваше.

Тя не искаше да се вълнува.

Диърдри започна бавно да върти глава в полукръг, като се съсредоточаваше върху отпускането на схванатите мускули на врата. Тя разшири упражнението към раменете, като първо завъртя едното, после — другото. После събра дланите на ръцете си зад тила и изпъна тяло най-напред наляво, после — надясно. Музиката звучеше в главата й, тя се подчини на нейния ритъм и чак тогава осъзна какво й бе липсвало през изминалата седмица и истински се отпусна, като си представи, че е в клуба и води курс.

— Какво правиш, за Бога! — се чу откъм гърба й прегракнало ръмжене.

Стресната от унеса си, тя се изви енергично назад, после се овладя и смекчи движението.

— Упражнения.

— Необходимо ли е?

— Да, тялото ми е напрегнато.

— Моето също, но това, което правиш, с нищо не помага.

Той се бе събудил още при първото й упражнение и я гледаше как се извива и протяга, наблюдаваше нежните й движения в огромната пижама. И бе започнал да си представя разни неща, които бързо се отразиха върху тялото му. При други обстоятелства той веднага би скочил от леглото. Но при това положение нямаше кураж.

— Тогава не гледай — каза тя, като му обърна гръб и продължи с упражненията. Злобата я подтикваше да прави това, но всички дребнави мисли се изпариха, когато една силна ръка я сграбчи през кръста и я повали. Докато осъзнае какво става, Нийл я бе приковал на леглото и се бе надвесил над нея.

— Трябва да си изясним някои неща — предупреди я той с гърлен глас. — Аз съм мъж и съм човешко същество. Ако искаш да ме изкушаваш повече, отколкото мога да го понеса, ще трябва да си готова да посрещнеш последствията.

Неравномерното дишане на Диърдри нямаше нищо общо с упражненията. От внезапното движение на Нийл юрганът се бе смъкнал и бе разкрил голотата на цялата горна част на тялото му. Тя усети топлината на гърдите му, от която през тялото й преминаха горещи вълни, а втренченият му поглед още повече я изплаши.

— Не знаех, че се изкушаваш — каза тихо тя. — За теб аз съм като торба с буци. Това е.

За повечето мъже Диърдри представляваше точно това — отделни буци, които бяха поддържани с постоянни упражнения, буци, които бяха всичко друго, но не и женствени. Тя съзнаваше, че не може да се съревновава със закръглените красавици по света и бе наясно, че Нийл си падаше по закръглени красавици. Начинът, по който я гледаше през първия ден, изобщо не остави у нея съмнение за мнението му относно нейното тяло.

— Да, ти си като торба с буци — съгласи се той, като погледът му се спусна към предната част на пижамата й. — Точно това е толкова влудяващо. Непрекъснато се чудя какво ли има под тази пижама. — Очите му щателно огледаха плата. Тя усети всяка точка, до която се докосна погледът му, докато най-после лениво се спря на нейния.

— Може би ако видя, няма да се изкушавам. Може би е необходимо напълно да се разкриеш.

Диърдри инстинктивно се опита да прибере ръце към тялото си, за да се прикрие, но той здраво ги бе притиснал със своите и тя нямаше никаква възможност да направи това.

— Може би — продължи Нийл с кадифено грапав глас — трябва да разкопчая това нещо и да огледам какво криеш.

— Не е много — отвърна бързо тя. Очите й бяха широко отворени и изразяваха молба, която като по чудо успяваше да не проникне в гласа й. — Ще останеш разочарован.

— Но тогава поне няма да се чудя повече, нали? Почти се виждаше как сърцето й лудо бие. Тя се страхуваше. Уплаши се странно и внезапно.

— Моля те! Недей!

— Да не се чудя, или да не гледам?

— И двете.

— Но първото не мога да овладея.

— Не си струва. Имай ми доверие. Аз съм спортен тип. Изобщо не съм женствена.

Нийл гледаше втренчено как тя все повече се обърква. Чу как дъхът й излиза на кратки тласъци, видя в очите й нещо, което приличаше на страх. Усети как тялото му се отпусна и бавно и внимателно я освободи. В същия момент Диърдри рязко се обърна и седна.

— Никога не бих те насилвал.

— Не съм казала такова нещо.

— Говореше така, все едно че ще те насиля. Изплаших те.

Диърдри не каза нищо. Как можеше да обясни това, което самата тя не разбираше? Че се страхуваше той да не открие някакъв дефект на тялото й? Не знаеше защо мнението му за нейното тяло трябваше да има някакво значение…

— Не ме изплаши.

— Лъжеш.

— Тогава ето още една отрицателна черта, която трябва да прибавиш към останалите.

Диърдри се протегна за патериците си и успя да се изправи на крака.

— Гладна съм — промърмори тя и се запъти към вратата.

— И аз — отвърна подигравателно той.

— Чудесно!

Диърдри си приготви закуска, благодарна, че намери в хладилника продукти, които нямаха нужда от допълнително обработване като кисело мляко и домашно сирене. Почака в стаичката, докато чуе, че Нийл влиза в кухнята, и се запъти към другия край на къщата, за да се изкъпе.

Най-после тя се появи, облечена със същото обемно горнище, с което беше при пътуването. Този път бе със сив клин и въпреки че двете части от облеклото й много не си отиваха, изглеждаше по-малко безформена, отколкото с анцуга, който носеше предишния ден.

Тъй като не желаеше да вижда Нийл, се зае да разтреби спалнята. Оправянето на огромното легло доста продължи, поради това, че тя подскачаше напред-назад от едната до другата му страна, но за първи път не й бе неприятно. После извади нещата си от пътната чанта. Правеше го чак сега, не защото нямаше намерение да остава, а защото до този момент не бе имала сили да намести нещата си. Тя усети, че наистина се чувства по-силна и това я изпълни с удовлетворение. С удоволствие подреди върху нощната масичка книгите, касетофона и касетите. Нийл беше подредил своите неща върху другата нощна масичка. Сега Диърдри заемаше полагаемото й се пространство.

Под претекст, че подрежда, тя отиде до другата нощна масичка и с любопитство почисти нещата на Нийл. Той си бе донесъл няколко книги — смесица от художествена и специализирана литература, като всичко бе подчинено в една или друга степен на историческата тематика. Наблизо имаше стъклена кутия, от единия край, на която се подаваха очила с рогови рамки. Очила с рогови рамки. Тя се усмихна.

На нощната масичка имаше и малко дребни пари, едно портмоне с изтъркана кожа и ключодържател с много други ключове, освен тези за колата му. Тя се почуди за кои врати бяха те, а също и къде бе кантората му, как изглеждаше, къде живееше той.

Като бързо отиде в банята, Диърдри избърса умивалника и душа, после — огледалото над умивалника. Бе оставила свои неща от едната страна на аптечката. Обзета от любопитство, отвори другата страна. На най-горната рафтче имаше многобройни вещи, които по всяка вероятност бяха на Виктория. Доста по-надолу, след няколко празни рафтчета, имаше няколко лични принадлежности — гребен, четка за коса, паста и четка за зъби.

Принадлежности на Нийл. Той пътуваше без много багаж. Нямаше и следа от бръсначка. Очевидно бе дошъл с намерението да е сам.

Странно, но тя се почувства по-добре. Мисълта, че Нийл е толкова неподготвен за присъствието на жена, колкото тя — за присъствието на мъж, я окуражи. Всъщност какво би си донесла, ако знаеше, че няма да бъде сама? Грим? Освен спирала за мигли, руж и блясък за устни, Диърдри рядко използваше друго. Сешоар? Също рядко използваше. Одеколон? Ха!

Зачуди се какво би си донесъл Нийл.

Като затвори шкафчето, Диърдри се върна в спалнята и след бегъл поглед установи, че почти нямаше какво да чисти. Можеше да се изтегне на леглото и да си чете или да седне на удобния стол до прозореца и да плете. Но това щеше да бъде равносилно на криене, а тя не искаше да се крие.

Обезсърчена, Диърдри погледна към прозореца. Все още продължаваше да вали. Беше сиво, мрачно, неприветливо. При други обстоятелства дъждът изобщо нямаше да я спре — тя щеше да се облече дебело и да излезе на разходка. Но много ясно си спомняше колко несигурно се движеше с патериците през калта и скалите. Надали скоро щеше да направи подобен опит.

Като си избра книга от тези, които беше донесла, тя я пъхна под мишница заедно с патерицата, пое дълбоко дъх и се запъти към хола. Нийл беше там, отпуснат на дивана и потънал в размисъл. Чак когато Диърдри се настани на стола, той й отправи бегъл поглед.

Тя нарочно не му обръщаше внимание. Отвори книга — един от съвременните женски романи, й започна да чете, като търпеливо по три пъти препрочиташе първата страница, докато най-после се почувства готова да премине на втората. Когато най-после се увлече в романа, усети, че Нийл бе застанал зад нея.

Диърдри остави книгата и леко обърна глава, колкото да му даде да разбере, че е привлякъл вниманието й.

— Проблем ли има? — попита безразлично тя.

— Чудех се какво четеш — отвърна той със също толкова равен тон.

Като остави бележка, за да обозначи докъде бе стигнала, тя затвори кориците, за да ги види Нийл.

— Хубава ли е?

— Още не мога да кажа. Току-що я започнах.

— Ако не грабне вниманието ти още от първите страници, значи не струва.

— Не е задължително — оспори тя. — За някои книги е необходимо време, за да се вникне в тях.

Нийл измърмори и се излезе. Диърдри чу тракане, после пак мърморене — този път — по силно, след което ругатня, и бързо обърна глава.

— По дяволите! Не можеш ли да си прибираш патериците?

Той се бе хванал с една ръка за ръба на стола, а с другата — за големия пръст на крака си.

— Ако беше с обувки, това нямаше да се случи.

— В дома си не ми се налага да нося обувки.

— Тук не е твой дом.

— Тогава ми е втори дом.

— Моля те, Нийл, какво точно искаш от мен? Да оставя патериците си в другата стая ли? Нали все ме караше да ги използвам!

Той не си направи труда да отговори. Стъпи на пода и внимателно разгледа крака си. После се изправи, изкуцука до прозореца и застана до него. Пъхна ръце в задните джобове на джинсите си, като повдигна дългата жарсена фланелка, която, ако беше отвън, щеше да му стига до бедрата. Тя бе черна и тънка и добре открояваше силните и широки рамене и слабите му бедра. Тя се чудеше дали не я бе облякъл нарочно.

Диърдри отново се съсредоточи. След като прочете още две страници, гласът му отново я прекъсна.

— Отвратителен ден — се чу откъм прозореца.

Тя остави книгата.

— Знам.

— Вече втори подред.

— Трети.

— Ние от два дни сме тук.

Тя отстъпи.

— Добре. Втори ден. — Отново взе книгата. След като прочете няколко страници, вдигна глава и видя, че Нийл я гледа. — Нещо не наред ли?

— Не.

— Изглеждаш отегчен.

— Не съм свикнал да бездействам.

— Няма ли какво да правиш?

Той сви рамене и пак се обърна към прозореца.

— Какво щеше да правиш в дъждовен ден, ако си беше у вас? — попита тя.

— Щях да работя.

— Дори в събота и неделя?

— Особено в събота и неделя. Тогава си наваксвам всичко, за което не съм имал време през седмицата.

Поне така беше години наред — мислеше си той. Разбира се, когато човек започва поголовно да губи клиенти, темпото му на работа намалява.

— Сигурно имаш доста добра клиентела — отбеляза тя, но бе изненадана от сърдития му поглед. — Казах го като комплимент.

Нийл наведа глава и разтри врата си.

— Знам. Извинявай.

Диърдри погледна книгата и разбра, че няма да успее много да прочете, когато Нийл беше при нея. Беше му благодарна, че не спомена за случилото се през тези два дни и се чудеше дали и той съжалява за това. Ако е така, помисли си Диърдри, сигурно се е примирил. Моментът беше подходящ, за да започне разговор.

— Откъде познаваш Виктория? — попита тя с най-обикновения си тон, който успя да постигне.

— Запозна ни един общ приятел преди няколко години.

— Ти от града ли си?

— Зависи какво имаш предвид.

За да бъде вежлива, тя потисна нетърпението си.

— Ню Йорк.

— Не. — Той отново се бе обърнал към прозореца и за момент й се стори, че ще трябва да го предизвика, когато чу това, от което се интересуваше. — От Хартфорд.

Устните й се изкривиха в гримаса. Не можа да се въздържи.

— А, Хартфорд. Процъфтяващият малък метрополис. Миналата година бях там на концерт с приятели. Местата ни бяха ужасни, певецът беше настинал и на връщане спуках гума.

Нийл бавно се обърна.

— Добре, заслужих си го.

— Да, така е. Радвай се, че не проклех целия град. Той не беше сигурен дали щеше да има нещо против, ако го беше направила. В момента имаше чувството, че целият Хартфорд се бе изправил срещу него.

— Не съм сляпо привързан към града. Виждам недостатъците му.

— Например?

— Тесногръдие, провинциализъм.

— Хартфорд?

— Да, Хартфорд. Някои кръгове са доста затворени.

— Това не важи ли за всички градове?

— Предполагам, че важи.

Той небрежно се отмести от прозореца и се обърна към дивана. Диърдри го прие като знак за желание за разговор от негова страна.

— Отдавна ли живееш там?

— Откакто започнах да работя.

— Спомена, че си учил в Бостън. Гимназия ли, или си следвал право?

— И двете.

— Значи от Уечестър си отишъл в Бостън и после — в Хартфорд?

Изражението му издаваше снизходително оживление.

— Между Бостън и Хартфорд направих пауза в Сан Диего. Във флота.

— Значи си пропуснал Виетнам.

Той бе повдигнал вежди, сякаш очакваше, че тя ще го критикува, че не е влизал в битка.

— Хубаво — каза спокойно тя. — Направил си нещо, което е повече от това, което са направили много мъже.

— Мотивите ми изобщо не бяха толкова безкористни. Ако не бях отишъл, щяха да ме мобилизират.

— Можеше да избягаш в Канада.

— Не.

Решителността, с която го каза, означаваше много. Той се чувстваше отговорен за страната си. Диърдри уважаваше това.

— Как счупи крака си? — попита неочаквано той.

Тя направи кисела физиономия.

— Не питай.

— Питам.

Тя срещна погледа му и за момент се поколеба. Той се бе разкрил. Може би тя трябваше да направи същото. Беше детинщина да продължава да го избягва.

— Паднах на едно стълбище.

Нийл вдигна ръка, сякаш да предотврати сърдития й поглед и мълчаливото й предизвикателство.

— Не се притеснявай. Не се смея.

Тя сведе намръщено поглед към пода.

— Щеше да се смееш, ако знаеше как стана.

— Кажи. Как се случи?

Диърдри сама се бе подредила така, но беше странно, че не съжаляваше. Усети, че й се искаше да му разкаже всичко. Ако той й се присмееше, щеше да има повод да му се разкрещи. В известен смисъл кавгите с него бяха по-безопасни от това, което бе изпитала преди това.

Пое дъх и се обърна към него.

— Подхлъзнах се на едно списание, кракът ми се заклещи в перилата и се счупи на три места.

Нийл изчакваше.

— И? Трябва да има нещо смешно. Още не се смея.

— Пита ме какво работя. — Тя пое въздух. — Инструктор съм по аеробика.

Очите му се разшириха от учудване.

— И сега не можеш да работиш.

— Това е най-малката беда. Аз винаги съм играла някакви упражнения. Би трябвало да бъда свръхкоординирана. Представяш ли си колко е унизително да се изпързаляш върху списание?

— Поне списанието хубаво ли беше? — попита безизразно той.

— Това не е важно! Важното е, че не трябваше да падна по стълбището! А ако падна, беше редно да го направя така, че да ми остане само някаква синина. — Тя погледна крака си. — А не огромен гипс.

— Как е кракът ти?

— Добре.

— Влагата не му ли пречи?

— Повече ме боли бедрото от това, че трябва да влачи гипса, а пък мишниците ме болят от патериците.

— С времето всичко ще мине. Още колко трябва да си с гипс?

— Още пет седмици.

— И после ще бъдеш като нова ли?

Ядът й отстъпи място на отчаяние.

— Ако можех да знам… Лекарката нищо не обеща. Е, ще мога да вървя. Но да преподавам?

Потреперването на раменете й беше толкова красноречиво, колкото тревогата в очите й.

Нийл се изненада, че й съчувства за болката. Нямаше ли нещо общо с неговата? В края на краищата, и неговото бъдеще бе поставено на карта.

Той се наведе напред и подпря лакти на бедрата си.

— Ще можеш да преподаваш, Диърдри. По един или по друг начин ще можеш, ако много го искаш.

— Искам! Трябва да работя. Не става въпрос за пари. Въпросът е за емоционалното ми оцеляване!

Той разбра и това.

— Работата означава много за теб.

Това беше констатация, не въпрос и Диърдри реши да не отговаря. Тя нямаше готовност да се задълбава в проблема на „Джойс Ентърпрайзис“, който беше много по-сложен и личен. Освен това, Нийл беше корпоративен адвокат. Може би той щеше да бъде на тяхна страна.

— Е — каза най-после тя, — трябва само да чакам.

— А в това време какво правиш?

— Ще остана тук колкото може по-дълго.

— Няма ли какво да правиш в Провидънс, докато кракът ти се оправи?

— Нищо, което да ми се иска да върша.

Нийл се изненада от непримиримия й тон, но не каза нищо.

— С какво беше решила да се занимаваш тук, освен да четеш?

Все още намръщена, тя сви рамене.

— Да си почивам. Да плета. Да слушам музика. Да върша някои ежедневни неща. Може да излезе, че е загуба на време, ако после няма да мога да преподавам, но все пак ми се струва, че трябва да се надявам.

— Това можеше да го правиш и в Провидънс. Все ми се струва, че със счупен крак там щеше да ти е по-удобно. Сигурно пътуването ти с колата никак не е било лесно и ако Томас те бе зарязал сама на този кей, щеше да ти бъде много трудно да пренесеш всичко до къщата. Тя още повече се намръщи.

— Томас е знаел какво прави. Ти беше там. В противен случай, може би щеше да ми помогне.

— И все пак, да бързаш да идваш тук в деня, в който са те изписали от болницата… За какво е това бързане?

— Заради телефона! Заради семейството ми! В болницата ми беше достатъчно неприятно. Трябваше да се махна!

— И всичко това, защото си притеснена?

Диърдри знаеше, че след малко щеше да си изпее всичко. Кой пък толкова беше Нийл Хърси, че да я разпитва? Тя не го попита защо още от самото начало беше в такова отвратително настроение.

— Приеми, че просто имам трудно семейство — каза в заключение тя и затвори плътно устни. От погледа, който му отправи, беше ясно, че повече нямаше да проговори.

Нийл разбра намека й. Все още беше любопитен, но имаше време. Време за… много неща.

Диърдри отново отвори книгата и намери мястото, до което бе стигнала, но ако преди едва се съсредоточаваше, сега дори това бе невъзможно. Мислеше за трудното си семейство и се чудеше какво щеше да се промени, което щеше да пооправи нещата, докато тя се върне.

С периферното си зрение видя как Нийл стана, разходи се безцелно из стаята и после седна. Когато след малко пак се надигна, тя въздъхна.

— Реши какво ти се прави, моля те. Не мога да чета при такова движение из стаята.

Без да каже нищо, той тръгна към банята. След малко се върна, хвърли се върху дивана и отвори една от книгите си. Прочете първата страница, шумно обърна на последната и после започна да прелиства страниците между тях.

— Ще четеш ли или ще разглеждаш картинките? — каза заядливо Диърдри.

Когато вдигна поглед, лицето му изразяваше самата невинност.

— Трябва да реша дали си заслужава да се чете.

Тя искаше да разбере дали той нарочно я разсейва.

— Все пак си я донесъл, нали?

— Да, в бързината. Взех книгите, които ми попаднаха, и ги нахвърлях в чантата.

— Щом си я купил, значи си решил, че си заслужава да се чете. За какво е?

Тя се чудеше каква книга си бе избрал.

— За Първата световна война. Луд съм по историята.

— Знам.

Той присви очи.

— Откъде знаеш?

— Видях книгите върху нощната ти масичка — всички имаха нещо общо с историята. Трябва да четеш с очила. Иначе очите се напрягат.

— Слагам ги само, когато чувствам напрежение в очите и тъй като през последните два дни изобщо не съм ги натоварвал, сега са си добре. — Той обърна глава на облегалката на дивана, за да разгледа Диърдри по-добре.

— Доста си любопитна. Погледна ли и в портфейла ми?

— Разбира се, че не! Аз чистих, не съм душила! Не обичам да живея в кочина.

— Май ме будалкаш, защото разхвърляш дрехите си.

— Само първата нощ. Тогава бях изтощена. — Тя забеляза особен блясък в очите му и й се стори, че му беше приятно да спорят. На нея също й беше приятно.

— Та какво има в портфейла ти? Нещо тъмно и зловещо ли? Нещо, което не трябва да видя?

Той сви рамене.

— Нищо необичайно.

— Пачки пари.

— Не съвсем.

— Карта за членство в таен мъжки клуб?

— Не съвсем.

— Снимка на любимата ти?

— Не… съвсем.

— Всъщност, коя е тази, с която си се „опарил“?

Предишния ден нямаше да му се говори за Нанси. Сега изведнъж това изглеждаше по-малко страшно.

— Една жена, с която се срещах, но вече не се срещам.

— Очевидно — каза провлачено Диърдри. — Какво стана?

Нийл сви устни и помисли за подходящ отговор. Най-после се спря на най-общото обяснения.

— Тя реши, че нямам достатъчно потенциал.

— А какво е търсила? Създател на империя ли?

— Вероятно.

— Не изглеждаш особено разстроен от това, че сте се разделили.

— Свиквам — каза непринудено той.

— Значи връзката ви не е била кой знае колко силна.

— Не беше.

Диърдри положи книгата върху стомаха си и повдигна глава встрани.

— Женил ли си се?

— Това пък какво е?

— Любопитна съм. Ти ме попита. Сега аз те питам.

— Не, не съм се женил.

— Защо?

Той повдигна вежди.

— Това не съм те питал. Не е учтиво.

— Не е учтиво да се задава този въпрос на жена, защото по принцип тя трябва да очаква предложение. Докато мъжът предлага. Ти защо не си го правил?

На Нийл му се стори, че имаше нещо симпатично в начина, по който действаше умът на Диърдри — бързо, непретенциозно, странно ободряващо. Той се усмихна.

— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че бях прекалено зает?

— Не.

— В известен смисъл е вярно. През последните петнайсет години се бях отдал на кариерата си. Тя е като много претенциозна метреса.

— Тогава никога не е имала достойна съперница, което означава, че по-вярно е старото клише. Значи не си срещнал подходяща жена.

Нямаше нужда Нийл много да се замисля, за да се съгласи.

— Аз съм изключително претенциозен — каза той с усмивка. — Само много специална жена може да удовлетвори изискванията ми.

Диърдри беше сигурна, че в усмивката му долови известна дяволитост. Тя направи всичко възможно, за да прозвучи гласът й презрително.

— Мога да повярвам. Жена, която би се примирила с лице с бакенбарди, трябва да е специална. Имаш ли представа… колко занемарен изглеждаш?

Обидата нямаше очаквания ефект. За нейно огромно учудване, той просто се усмихна по-широко и погали челюстта си.

— Наистина съм малко занемарен. Хубаво е, нали?

— Хубаво ли?

— Да. През живота си не си бях пускал брада. От петнайсетгодишен се бръснех всяка сутрин. Защо? За да изглеждам чист. И спретнат. И да съм приятен на хората. Хубаво е за разнообразие човек да е малко занемарен. А колкото до това да съм приятен на хората… — той потърси подходящи думи, накрая вдигна предизвикателно брадичка. — Майната им.

Диърдри се замисли върху това, което чу. Той не изглеждаше нито нечист, нито неспретнат, нито неприятен, а по-скоро елегантен. Особено с това победоносно изражение. Безпомощна пред него, тя се усмихна.

— Приятно беше, нали?

— Разбира се.

— Явно, че когато работиш, много повече държиш на външния си вид.

— Разбира се. Когато работиш с клиенти от корпорация, има известни норми, които трябва да се спазват.

— Разкажи ми за тях — помоли провлачено тя, като сви левия си крак към гърдите.

Преди той би й разказал каквото тя искаше. Но този път не обърна внимание на думите й, защото не му се говореше за клиентите. Искаше да разговарят за Диърдри Джойс.

— А ти, Диърдри, защо не си се омъжила?

— Никой не ми е предлагал.

Той се засмя.

— Трябваше да очаквам от теб този отговор. Но това е измъкване от ситуацията — упрекна я той, след което се намръщи и наведе глава. — Защо ме гледаш така?

— Знаеш ли, че за първи път те чувам да се смееш — искам да кажа — спокойно и свободно?

Усмивката му се разтопи в нещо много мило и очите му обляха нейните с неочаквана топлина.

— Знаеш ли, че за първи път те чувам да ми говориш внимателно? Внимателно, дори любезно?

Дори женствено — можеше да добави, но не го направи. За един ден свали доста от защитната си броня.

За миг Диърдри не можа да продума. Цялото й внимание бе съсредоточено върху Нийл и начина, по който той я гледаше. Той я караше да се чувства жена така, както никога дотогава.

Диърдри сведе притеснено поглед към скута си.

— Опитваш се да ме ласкаеш, да бъдеш мил с мен. Май си търсиш някой, който да ти пере прането.

Прането бе последното нещо, което го занимаваше.

— Досега май не съм те виждал да се изчервяваш.

Диърдри още повече се изчерви. Не вдигна поглед. Не се довери на игричките, които хормоните си играеха с нея. Почувства се така, сякаш изгаряше отвътре. Това бе ново и тревожно усещане. Защо Нийл? Тя нацупено го погледна.

— О, стига! — подразни я той. — Харесах те в другия ти вид.

— Няма нищо — Това издаваше уязвимост, а тя не искаше да се смята за уязвима. — Не съм от покорните.

Този път смехът му беше по-груб.

— Не съм си и помислял, че си такава. Всъщност покорността е последното, което бих свързал с теб. Ти се заяждаш за всяко нещо. Едва не си помислих, че също си се „опарвала“.

В прямия й поглед се четеше предупреждение.

— Да. Веднъж ме използваха и усещането не ми хареса.

— На никого не му харесва — каза внимателно той. — Какво се случи?

Тя се поколеба дали да не прекрати разговора, но беше наясно, че Нийл ще го поднови някой друг път. Затова прехвърли десния си крак върху гипса и се свлече в стола си, като зае поза, която трябваше да издава безразличие.

— Оставих се да бъда използвана като изтривалка за един човек, който по онова време се чудеше какво да прави. В момента, в който усети някаква претенция от моя страна, изчезна.

— Искала си да се ожените ли?

— О, не. Нищо подобно. Макар че предполагам, че той е смятал, че и това ще стане. Семейството ми би искало да ме види омъжена. Те не мислят много за… начина ми на живот.

— Ти купонджийка ли си?

— Точно обратното. Избягвам купоните. Не обичам фалшивите взаимоотношения. Мразя фалша.

— Какво общо има това с брака?

— Ако бракът е самоцелен, не може да няма фалш.

Нийл нямаше как да оспори това.

— Искаш ли да имаш деца?

— Някой ден… А ти?

— Някой ден.

Те се спогледаха малко по-продължително и после едновременно се съсредоточиха в книгите си. Диърдри се учуди, че можеше да говори за тези неща с Нийл. Питаше се какво ли беше това, което я предразполагаше да разговаря и стигна до заключението, че се дължеше повече на ситуацията, отколкото на човека. Не беше ли дошла тук, за да се анализира, да обмисли посоката, която животът й поемаше?

Нийл разсъждаваше върху своя живот, своята посока и за първи път тези разсъждения бяха на лична основа. Да, той би искал да се ожени, но само за подходяща жена. Също както Диърдри, беше противник на фалша. Нанси, както и повечето жени, с които се бе срещал, бяха олицетворение на фалша. От една страна, Нийл много искаше да се съсредоточи върху адвокатската си практика и да обмисли как да развива кариерата си, вместо да се занимава с интимните си отношения с жена — и емоционални, и физически, които да му носят удовлетворение. И да, искаше да има деца.

Той разсеяно обърна една страница, после я прелисти обратно и установи, че не беше прочел нито дума. Хвърли поглед към Диърдри — тя се бе свила на кравай на стола и се бе вглъбила в книгата си. Беше честна — Нийл й се възхищаваше за това. Нямаше повече отговори от него, но поне беше честна.

Като се настани по-удобно върху дивана, Нийл отново се съсредоточи върху книгата и си наложи да чете. След сутринта стана по-лесно. Равномерният звук от дъждовните капки пригласяше на тихото им занимание и той трябваше да се съгласи с това, че беше почти спокойно.

Най-после остави книгата и стана.

— Ще направя сандвичи. Искаш ли?

Диърдри вдигна поглед.

— От кои?

Нийл сви устни.

— Така ли изразяваш благодарността си, когато някой ти предлага да ти приготви обяд?

— Мога сама да си приготвя — изтъкна тя, изпитвайки нужда да напомни на него, както и на себе си, че не беше безпомощна.

— Така ли предпочиташ?

— Зависи какви сандвичи можеш да правиш.

— Мога да правя почти всичко. Въпросът е с какво разполагаме. — Той прекоси до кухнята, отвори хладилника и прерови храните. Изправяйки се, извика през рамо — Може да хапнеш шунка със сирене, наденичка със сирене, сирене на скара, сирене на скара с домат, сирене на скара с риба тон, сандвич с шунка, маруля и домат, яйчена салата, фъстъчено масло с желе, крем сирене с желе… — Нийл вдиша шумно, тъй като бе останал без въздух — или което и да е от това, което ти изброих, взето поотделно.

„Което и да е“ прозвуча добре на Диърдри — тя не бе претенциозна по отношение на храната. Направи усилие да не се засмее.

— Доста голям избор. Може ли да повториш това, което изброи?

Вратата на хладилника се затвори и Нийл влезе в полезрението на Диърдри. Бе опрял ръце ниско на бедрата и стойката му изразяваше самоувереност.

— Вече чу, Диърдри.

— Но трябва да избирам от толкова много неща. Решението е трудно. — Тя сви устни, преструвайки се, че се съсредоточава. — Трудно решение.

— Диърдри.

— Искам патица с горчица.

— Не съм споменавал за патица.

— Така ли? Бях сигурна, че има патица.

— Нямаме патица.

— Защо? Томас трябваше да набави. По-добре е да се яде патица, отколкото шунка, сирене или фъстъчено масло.

Отпускайки ръце встрани, Нийл се изправи с рамене назад. Той заговори бавно и ясно.

— Искаш ли сандвич, или не?

— Искам.

— Какъв?

— Със сирене на скара и риба тон.

Той въздъхна.

— Благодаря ти.

Едва бе стигнал до хладилника, когато чу, че тя го вика.

— Може ли с ръжен хляб?

— Няма да може — процеди той.

— А върху кифла?

— Ако искаш хамбургер…

— Не.

— Тогава върху бял хляб и толкова. Или това, или нищо.

— Върху бял хляб.

Той почака, за да види дали тя нямаше да добави нещо. Когато нищо не чу, отвори хладилника и извади всичко, което му беше необходимо. Едва бе затворил вратата на хладилника, когато Диърдри влезе в кухнята.

— Ако си променила решението си — предупреди той, — не е честно. Поръчката ти вече е предадена на готвача. Късно е да се променя.

Тя се намести на високия стол до плота.

— Сирене на скара с риба тон е добре.

Като скръсти ръце на скута, тя започна да го наблюдава как действа.

Нийл отвори една консерва с риба тон, изсипа съдържанието й в купа и погледна към Диърдри, когато се пресегна за майонезата. Бяло и меко като крем кълбо се изсипа върху рибата. Той разбъркваше двете неща с вилица, когато за втори път хвърли поглед към Диърдри.

— Нещо не е наред ли?

— Не, просто гледам. Нали нямаш нищо против? Направо съм възхитена. За мъж си много сръчен в домакинската работа.

— И мъжете се хранят.

— Обикновено те са по най-лесните рецепти. Но сирене на скара с риба тон… Впечатлена съм.

— Не е чак толкова трудно — каза подигравателно той.

— Все пак става по-бавно от фъстъчено масло и желе.

— Но е и по-вкусно.

— Обичам фъстъчено масло с желе.

— Тогава защо поиска сирене на скара с риба тон?

Тя повдигна предизвикателно вежди.

— Може би, за да видя какво умееш да правиш.

Нийл, който мажеше риба тон върху филиите, прекъсна по средата, остави ножа и бавно се обърна.

— Искаш да кажеш, че нарочно си избрала това, което според теб е най-трудно?

Диърдри знаеше кога да отстъпи.

— Само те подразних. Действително ми се яде сирене на скара с риба тон.

С бавни крачки той преодоля малкото разстоянието между тях.

— Не ти вярвам. Според мен ти си го направила нарочно, точно както попита за патицата, когато много добре знаеше, че патица няма.

Тя щеше да отстъпи, ако имаше къде да отиде, но плотът вече опираше в ребрата й.

— Наистина, Нийл. — Диърдри вдигна ръка — Не се обиждай. Освен ако присъствието ми в кухнята не засяга твоето его…

Тя едва изговори последните думи, когато Нийл с две ръце я повдигна от високия стол.

— Какво правиш? — извика тя.

Той крачеше към хола.

— Освобождавам те от присъствието си. Искаше да ми играеш по нервите. Успя. Избра най-сложния сандвич. Проблеми с егото. — Те бяха в коридора. Нийл крачеше уверено. — Ако искаш да говориш, можеш да си говориш на себе си тук.

Той влезе в спалнята тръгна право към леглото с намерение, което на Диърдри й бе пределно ясно. Тя се бе вкопчила в бието на жарсената му блуза.

— Не ме хвърляй! Гипсът ми!

Нийл я задържа за малко, изпитвайки удоволствие от надмощието си върху нея. После за един миг промени представата си. Вече не смяташе, че тя непрекъснато го дразни. По-скоро усети под едната си ръка стройното й и силно бедро, а пръстите на другата му ръка бяха върху неочаквано женствените й гърди. Мислеше си за искрящите й очи, за влажните устни, за бузите, които леко порозовяха.

И Диърдри се съвзе. Тя гледаше нагоре към Нийл и осъзна, че и очите му, и косата му изобщо не бяха черни, а тъмнокестеняви, че устните му бяха силни, добре оформени и много мъжествени. Усети, че той с лекота я носеше и че ухаеше на чисто, че с опакото на пръстите си докосваше горещата му окосмена гръд и че й беше приятно.

Той бавно я положи върху леглото, но не се отдръпна, а сложи ръце от двете й страни.

— Не знам какво става тук — каза, дишайки тежко. — Сигурно е реакция, която се получава от затворено пространство.

Погледът му се плъзна от очите към устните й, изразявайки намерението му още преди да наведе главата си.