Барбара Делински
Нещата от живота (4)

Четвърта глава

Щом Нийл излезе, изведнъж в стаята настъпи спокойствие. Диърдри се ослушваше, защото знаеше, че той отново ще се опита да се свърже с Томас. Молеше се Нийл да успее както за негово, така и за нейно добро. Двамата бяха като куче и котка — изобщо не се разбираха.

Възползвайки се от това, че бе останала сама, тя се изтегна на дивана, затвори очи и си представи, че е сама в къщата. Беше тихо, много тихо. Нито лекото потропване на дъждовните капки, нито лекият шум от топлия въздух, който идваше от вентилаторите, нарушаваха безметежното спокойствие. Представи си, че си бе приготвила закуската без никакъв проблем и че предишния ден бе пренесла багажа си от моторницата на Томас, без да накуцва. Във въображаемия свят, който си бе създала, тя нямаше нужда от помощ, защото счупеният й крак беше напълно здрав.

Но това бяха само мечти. В действителност имаше нужда от помощ и Нийл Хърси й я бе оказал. Чудеше се какво ли би било, ако той бе с по-нормален характера Нийл беше симпатичен — тя му призна това, макар и неохотно. Беше силен — спомни си ръката му, когато я подкрепяше, когато й даваше аспирин, спомни си и широките му гърди, на които се опря. Той беше независим и способен — готвеше си, почисти след себе си, както и нейния боклук, без да се суети.

Имаше качества — добре. Но изпадаше и в мрачни настроения. В такива моменти, имайки предвид собственото си променливо настроение, й се искаше да бъде колкото може по-далеч от него.

Както си лежеше, потънала в мисли, чудейки се и изпълнена с разни представи, клепачите й постепенно натежаха и тя неусетно се унесе. Чак след един час се сепна и се събуди. Беше сънувала. Нийл. Хубав сън. Обезпокоителен. Разтревожи се от факта, че изобщо бе спала, защото това говореше за физическо изтощение, което ненавиждаше. Предишната нощ бе спала четиринайсет часа. Това положително бе достатъчно. И да сънува Нийл?

Диърдри бе права в първоначалната си преценка за него — той си имаше проблеми също като нея. Усети се, че се замисля за това какви биха могли да бъдат неговите проблеми, после прогони тези мисли. Имаше си свои проблеми. Неговите не й трябваха.

Това, което й трябваше, реши тя, беше чаша кафе. След фиаското със закуската, не бе имала нито смелост, нито желание да се занимава с утайки от кафе, цедки и филтри. Сега я привлече мисълта да пийне нещо горещо и ароматно.

Надигайки се тромаво на крака, отиде в кухнята и разклати кафеварката. Той каза, че бе останало кафе, но че е силно. Диърдри не обичаше силно кафе. Но беше жалко да се хвърля вече направеното.

Тя с рязко движение запали газта и постави кафето на огъня.

Междувременно Нийл беше в стаичката, гледаше през прозореца как вали и се опитваше да разбере себе си. Диърдри Джойс — младежът, който отговори от дома на Томас, му бе казал фамилното й име, непрекъснато му се пречкаше. Той искаше да остане сам, но тя все още беше там. Вече бе станало късен следобед и той не бе успял да говори с Томас, а това означаваше, че Диърдри ще оста не поне още една нощ.

Това, което най-много го безпокоеше, бяха представите, които бързо преминаваха в периферията на съзнанието му. Гладък гъвкав гръб, тънка талия, очертанието на извивката на бедрото. Свеж приятен аромат, коса с цвят на пшеница, а не сив миши цвят, какъвто първоначално му се стори. На гъста, блестяща пшеница. Лицето й също го преследваше. Тя имаше най-красивите светлокафяви очи, малко деликатно носле, устни, които сякаш обещаваха, когато се усмихваше.

Разбира се, тя рядко се усмихваше. Имаше си проблеми. Но най-важното беше, че той наистина искаше да остане сам. Тогава защо мислеше за нея така, като че ли я намираше за привлекателна?

Откъм вратата се чу покашляне.

— Извинявай.

Той обърна глава. По дяволите! Ментово зеленият цвят на грейката й създаваше настроение. Разбира се, тя изглеждаше ужасно тромава.

— Да?

— Притоплих остатъка от кафето, но то за мен е много силно. Предположих, че ще ти хареса.

Като се облегна на дясната патерица, тя му подаде чашата.

Изведнъж Нийл стана предпазлив. Това бе първият й опит да бъде дружелюбна към него. След серия скандали, трябваше да има някаква причина за това. Сигурно искаше нещо.

— Защо? — попита рязко той.

— Какво „защо“?

— Защо си го притоплила?

Тя се намръщи.

— Казах ти. Мислех, че ще ти хареса.

— Преди не беше толкова загрижена за това какво ще ми хареса.

— Сега също не съм — отвърна отбранително тя. — Стори ми се, че ще бъде жалко да го изхвърлим.

— А! Ще си направиш прясно кафе и затова си подгряла остатъка за мен.

— Не ти вярвам — задъхано каза тя. Не бе очаквала такава внезапна враждебност и тази реакция на опита й да бъде любезна направо я възмути.

— Ти искаше аз да изпия тези остатъци, но изведнъж се оказа, че не са достатъчно качествени за теб?

— Не съм казал такова нещо. — Тонът му бе мек, но в него се усещаха железни нотки. — Аз непрекъснато си подгрявам кафето, защото така се пести време и наистина ще е жалко да го хвърляме. Това, което ме учудва, е защо проявяваш добра воля. Сигурно си намислила нещо.

— Боже мой! — възкликна тя, като изкриви устни. — Да не би да си „изгарял“?

Погледът му помръкна.

— Какво точно искаш да кажеш?

— Когато един мъж е толкова подозрителен към една жена, значи, че някоя е злоупотребила с него.

За момент Нийл се замисли върху това. Странно, преди не му бе идвало наум, но него го бяха използвали. Нанси бе хитра — твърде ловка, така че фактът се бе запечатал само в подсъзнанието му — но въпреки това — хитра. Чак сега той осъзна, че тя бе правила разни дребни неща за него само когато искаше нещо за себе си. Такава бе любовта й, но тогава той не го виждаше. Както не бе видял възможността за предателство в „Уитнауър-Дъглъс“.

— Моят живот не е твоя работа — ядосано процеди Нийл.

— Чудесно — изсъска Диърдри. — Просто искам да знаеш, че проявих огромно усилие, за да ти донеса тъпото кафе, без да го разлея. И ако искаш да знаеш истината, основната причина беше да разбера къде си, за да знам коя стая да избягвам.

Тя остави с трясък каната на полицата за книги.

— Ако искаш го пий, ако не искаш, не го пий. Не ме интересува.

Тя се обърна да излиза, но не толкова бързо, че да скрие обиденото си изражение.

— Чакай.

Диърдри спря, но не се обърна.

— Защо? — попита тя. — За да ми нанесеш още обиди ли?

Той се отдалечи от прозореца.

— Не исках да те обиждам. Ти си права. „Изгарял“ съм. И не бе справедливо от моя страна да си го изкарвам на теб.

— Имам чувството, че много неща си изкарваш на мен.

— И обратно — каза тихо той, доволен, че тя го погледна през рамо. — Трябва да си признаеш, че ти самата не си от най-милите съквартирантки.

— Имах… други неща в главата си.

Той бавно се приближи.

— Аз — също. Имах нужда малко да освободя напрежението. Приятно ми беше да ти крещя. Може би не беше редно, но ми беше приятно.

— Разкажи ми — промълви реторично тя, но той я разбра буквално.

— Като че ли целият ми живот е направляван от разсъдък и ограничения. Никога не съм ругал така за незначителни неща.

Тя го изгледа подозрително.

— Както за това, че аз ползвам голямата спалня?

— Това не е незначително. Проблемът е важен.

— А какво ще кажеш за отоплението? В спалнята е голям студ, докато в останалите помещения от къщата е приятно топло. Ти нарочно си регулирал термостата в спалнята, нали?

— Казах ти, че обичам в спалнята да е студено.

— Аз пък обичам да е топло и не ми казвай да се премествам в друга спалня, защото няма да го направя. Ти ще си тръгнеш…

— Ти ще си тръгнеш. — Тонът му се бе повишил, за да съответства на нейния, но изведнъж отново се снижи. — Проблемът е в това, че Томас още не се е прибрал и май това няма да стане днес.

— Той ни избягва.

— И на теб ти е минало през ума, а?

— Което означава, че тук сме като затворници. — Той мрачно огледа наоколо. — Искам да кажа, че къщата е чудесна. Гледай. — Той посочи към една от стените, после към друга. — Стотици книги, стерео, видео, телевизор…

— Програмите не се приемат добре. Пробвах.

— Не е загуба. Мразя телевизията.

— Както филмите ли?

— Не съм казал, че мразя филмите, просто напоследък те са ужасни. Същото важи и за телевизията. Ако не е комедия, ще бъде някаква кърваво приключение или още по-лошо — сапунена опера в най-гледаното време.

— Ти си една самоуверена хлапачка, нали?

Очите й проблеснаха и тя още по-здраво стисна патериците.

— Да, самоуверена съм и нямам намерение да изразявам каквото и да е мнение.

Тя мълчаливо го принуди да я прекъсне.

Нийл не възнамеряваше да прави това. Беше просто любопитен какво щеше да каже. Като се протегна към каната, която беше оставила, той се облегна на полицата, достатъчно близо, за да долови свежия аромат, който се излъчваше от нея.

— Продължавай. Слушам.

Диърдри също усети близостта, широките му рамене и дългите му крака, съзнавайки, че много отдавна не бе изпитвала близост с такъв мъж. Бузите й започнаха да горят и усети странен гъдел.

Тя объркано се огледа, видя наблизо голямо кожено канапе и постепенно се отмести назад, докато потъна в него. Прехапа устни и вдигна поглед към Нийл.

— За какво говорех?

— Изказваше мнението си за състоянието на съвременната телевизия.

— О — тя пое въздух, помисли и най-после каза: — Мразя мини сериалите.

— Защо?

— Защото са ужасни копия на книгите, по които са направени.

— Невинаги.

— Много често. И са два пъти по-продължителни, отколкото е необходимо. Например въведението към всеки епизод. Около петнайсет минути се проточва съобщаването на екипа и припомнянето какво е станало в предишните епизоди. Искам да кажа, че повечето от зрителите знаят какво е станало дотогава и чиста загуба на време е да се повтаря. А колкото до съобщаването на екипа, актьорите и актрисите най-малко имат нужда от хвалебствия. Повечето от тях и без това са главозамаяни! — Тя започна да се пали на тази тема, изпитвайки удоволствие от капризите си. — Но най-лошото на телевизията са новините.

— Обичам новините — протестира Нийл.

— И аз — когато наистина са новини. Но когато всяка вечер трябва да се запълват два часа, половин час от това, което се излъчва, не са новини. Или поне аз не ги приемам за такива. А що се отнася до прогнозата за времето, до момента, в който приключат с подробните си електронни карти и радарни екрани, аз вече съм из изключила телевизора и изпускам точно прогнозата, която искам да чуя.

— Може би трябва да наблегнеш на вестниците.

— Обикновено така правя.

— Кой вестник четеш?

— „Таймс“.

— „Ню Йорк Таймс“? — Той се чудеше каква бе връзката й с Виктория. — Значи живееш там?

— Не, живея в Провидънс.

— А, Провидънс. Процъфтяващият малък метрополис.

— Какво му е на Провидънс?

— Нищо, което не би могло да оправи едно голямо земетресение. — Той изпита удоволствие от хиперболата.

Диърдри го погледна.

— Вероятно нищо не знаеш за Провидънс, още по-малко за Роуд Айлънд и въпреки това заклеймяваш всичко.

— О, знам някои неща за Провидънс. Преди две години посред лято там представях клиент и климатичната инсталация в офиса му не работеше. Тъй като беше небостъргач, дори не можехме да отворим прозореца и отидохме до това, което в сградата би трябвало да бъде ресторант. Обслужването беше отвратително, храната още по-лоша, и на всичко отгоре един негодник на паркинга одраска колата ми отстрани, трябваше да плащам и за това и после моят клиент ми прати чак след половин година.

Диърдри бе любопитна.

— Какъв клиент?

— Аз съм адвокат!

Тя се отмести до ръба на канапето.

— Нищо чудно, че одобряваш престъпници да изнасят лекции. Може би ти плащат за това.

— Не съм адвокат на престъпници — заяви Нийл. Бръчката между веждите му стана по-дълбока. — Работя с корпорации.

— Значи още по-зле. Мразя корпорациите!

— Ти мразиш едва ли не всичко.

За момент погледът на Диърдри остана прикован в неговия. Той като че ли отправяше предизвикателство към нейната личност и я призоваваше да каже истината.

— Не — заяви тя по-спокойно. Просто говоря на някои от болните си теми. Не го правя, не мога да го правя много често.

Той също се бе поуспокоил.

— Какво правиш?

— Задържам ги в себе си.

— Не, какво работиш? Работиш, нали? Всички съвременни жени работят.

Диърдри вдигна въпросително вежди.

— Няма нужда от сарказъм.

Нийл не се извини.

— Гордееш се с това, че си модерна жена. Така че, кажи ми. Как изкарваш прехраната си?

Тя бавно събра патериците си. Не можеше да му каже какво работи. Той щеше да се забавлява.

— Това — тя се надигна — не е твоя работа.

— Но аз ти казах какво работя.

— Аз пък ти казах къде живея. Значи сме едно на едно. Облягайки се на патериците, тя се запъти към вратата.

— Но аз искам да знам какво работиш.

— Упорит си.

— Обзалагам се, че не работиш — каза подигравателно той, като остана близо до нея. — Сигурен съм, че си глезена роднина на някои от заможните приятели на Виктория.

— Вярвай, в каквото щеш.

— Сигурен съм, че си тук, защото всъщност си искала да отидеш в Монте Карло, но татенцето е блокирало сметката за разходите ти. За известно време си на издръжка на Виктория.

— Сметката за разходите ли? — Тя спря по средата на пътя през дневната и дрезгаво се засмя. — Бащите откриват ли сметки за разходи на двайсет и девет годишните си дъщери?

Нийл зейна от учудване.

— Двайсет и девет. Ти ме будалкаш.

— Не бих те будалкала, дори да беше Мел Гибсън! — изрече тя и продължи да се придвижва в кухнята.

— Двайсет и девет? Аз бих ти дал двайсет и три, може би двайсет и четири. Но двайсет и девет? — Нийл поглади поникналата си брада и замислено заговори. — Достатъчно си възрастна, за да си се омъжвала поне веднъж. — Той тръгна след нея. — Кажи, че си избягала от мъжа си, който те бие. Той ли ти счупи крака?

— Не.

— А имаш ли съпруг?

Тя го погледна нетърпеливо.

— Очевидно не познаваш добре Виктория. Тя не би ни събрала заедно, ако някой от нас беше женен.

Той познаваше Виктория и Диърдри беше права.

— Добре. Омъжвала ли си се изобщо?

— Не.

— Живееш ли с някого? — Когато тя му отправи още по-нетърпелив поглед, той започна да се защитава. — Възможно е. Не бих се изненадал, ако Виктория се опитва да те накара да го забравиш, ако е непоносим… Добре. Добре. Значи не живееш с някого. Скъсала си с него и си дошла тук да ближеш раните си.

— Пак не позна.

Бе напуснала приятеля си преди четири месеца и нямаше рани за близане. Като изправи патериците си в един ъгъл, заподскача към бюфета. Беше решила да си приготви чаша кафе.

— Това ми прилича на играта „Двайсет въпроса“ и ми напомня на нещо, което наистина мразя като телевизионните игри, една, от които Томас гледаше вчера. Знам защо хората ги гледат. Те също играят, като изпитват удоволствие, когато отгатнат отговора преди състезателя. Но състезателите, като подскачат навсякъде и радостно пляскат с ръце щом спечелят и целуват някого, когото изобщо не познават… — Тя поклати глава. — Тъжно. Много тъжно.

Нийл стоеше до нея и гледаше лъжичката й за кафе в цедката. Ръцете й бяха слаби, добре оформени, грациозни. Имаше нещо почти лирично в начина, по който потопяваше лъжичката. Погледът му се придвижи нагоре по ръката й, по едно не добре очертано рамо към врат, който беше като изваян. Той също бе грациозен. Странно, преди не бе забелязал това…

Тя изведнъж прекъсна заниманието си и се загледа в него. Очите и бяха по-разширени от обикновено, пулсът й бе ускорен. Мина й през ума, че не бе виждала толкова нетрадиционно съчетание у един мъж — от лъскавата му коса и плавната извивка на носа, до бръчките над веждите и острата брада. Тя почти искаше да го докосне — почти искаше да докосне…

Диърдри стисна лъжицата.

— Нийл?

Леко сепнат, той посрещна погледа й.

— Трябва ми стая. Не съм свикнала да бъда с друг човек.

Нийл още повече се намръщи.

— Разбира се. — Направи крачка назад. — Мисля да отида да се поразходя.

Диърдри го почака да излезе и бавно продължи това, което бе започнала. Да се разходи. В дъжда ли? Ослуша се, но не чу да се отваря и затваря врата. Значи се разхождаше из къщата. Какво ли друго можеше да прави в такъв мрачен ден. Тя се чудеше какво щеше да стане, когато дъждът спре. Островът щеше да е красив, когато го огрее слънцето. На нея би й било приятно да излезе навън, да намери някоя висока скала, да седне на нея и да се отпусне.

За своя изненада, когато мислеше за това, Диърдри изобщо не бе така напрегната, както при заминаването от Провидънс. Въпреки кавгите докато пристигне, дори въпреки дъжда, промяната на обстановката й се отрази добре. Разбира се, всичко си оставаше същото. Когато се върне, Провидънс щеше да си бъде пак там. Майка й ще си бъде там, както и Сандра и чичовците. Те пак ще й досаждат, освен ако не измисли някакъв начин да се отърве от тях.

Още не бе мислила чак дотам.

Като внимателно взе кафето и една патерица, тя отиде в стаичката. Вече можеше малко да натоварва гипсирания крак, без да се притеснява, а това бе окуражаващо откритие. Вече по-лесно носеше кафето. Разбира се, все още се придвижваше бавно и това я безпокоеше, но все пак това бе по-добре, отколкото да бъде прикована на легло.

Бавно отпивайки от кафето, тя се отпусна на коженото канапе. В пътната си чанта имаше няколко книги, прежда и игли за плетене, касетофон и много касети. В момента нито едно от тези развлечения не я привличаше. Чувстваше се като с вързани ръце и нямаше напълно да се успокои, докато Нийл не си отиде.

А той ще си отиде ли? Наистина ли? Не. Не с охота. Не докато Виктория изрично не му каже. Което тя не би направила.

Виктория бе постъпила разумно. Тя знаеше, че си има работа с твърдоглави хора. А също и това, че попаднат ли на острова, те ще бъдат изолирани. Томас Най бе единствената им връзка със света и той, колкото и бдителен по отношение на някакви спешни случаи от физическо естество, изобщо не обръщаше внимание на техните чисто емоционални доводи.

Нийл и Диърдри срещу лошите хора. Интересна гледна точка.

Тя машинално остави чашата и куцукайки, излезе от стаичката. В къщата бе тихо. Диърдри се зачуди какво прави Нийл и реши, че е в неин интерес да разбере това. Той не се бе връщал в дневната, докато тя беше в стаичката, не беше и в кухнята.

Нийл беше в спалнята. В голямата спалня. Диърдри спря на прага и започна да го разучава. Той лежеше по гръб на леглото, като бе свил едното си коляно. Бе закрил с ръка очите си.

Доволна, че още не я бе забелязал, тя се канеше да си тръгва, когато до нея достигна нещо като шепот. Беше малко по-силно от обикновено дишане и малко по-леко от хъркане. Нийл очевидно бе заспал.

Не можейки да се въздържи, тя бавно се приближи до ръба на леглото. Гърдите му се издигаха и спускаха бавно и ритмично. Устните му бяха леко отворени. Когато го погледна, пръстите му се свиха, после се отпуснаха и тя усети как сърцето й трепна.

Нийл беше нормален човек. В разгара на кавгите може и да се бе опитвала да отрича това, но като го видя безпомощен в съня, силно се изненада. Той бе изтощен и емоционално, и физически.

Отново се зачуди какви ли ужасни неща бе оставил зад гърба си. Беше адвокат — добра професия. Нещо лошо ли се бе случило с кариерата му? Или може би проблемите му бяха свързани с това, че се бе „опарил“ от някоя жена. Сигурно страдаше от последиците от тежък развод, може би се тревожеше за децата от брака си.

Всъщност Диърдри знаеше много малко за него. Бяха заедно от момента, в който тя пристигна в Спрус Хед и той се оказа удобна боксова круша, върху която тя да излива лошото си настроение. Когато се караше с него, не мислеше за крака си, за аеробиката, за „Джойс Ентърпрайзис“. Може би все пак имаше някаква полза от присъствието му.

Всъщност Нийл не беше толкова лош. Понякога тя почти го харесваше. Още повече, имаше моменти, в които изпитваше към него физическо влечение. Никога дотогава дъхът й не бе спирал при близостта на мъж, а при Нийл се случи вече няколко пъти. Тя винаги умееше да контролира чувствата си и този факт малко я плашеше. В известен смисъл беше вълнуващо…

Тъй като не беше сигурна, че Нийл няма да се събуди и да се нахвърли върху нея за това, че го безпокои, тя тихо излезе от спалнята и пак отиде в стаичката. Погледът й падна върху радиото за връзка с брега. Приближи се към него, видя говорителя, прегледа бегло инструкциите за употребата му, после обърна гръб на всичко и се отпусна на дивана. Като нагласи една от тъканите възглавници под главата си, тя се прозина и затвори очи.

Денят беше мързелив. Звукът от дъжда направо хипнотизираше и унасяше в сладка летаргия. Диърдри се учуди, че е уморена, но знаеше, че това се дължи единствено на временната й слабост. Както и напрежението, на което бе подложена в Провидънс.

Имаше нужда от тази почивка — каза си тя. Бе полезна за нея. Нали за това е този отдалечен остров? Скоро щеше да се почувства по-силна и тогава щеше да чете, да плете, да слуша музика, дори да играе упражнения. Скоро слънцето щеше да се появи и тя щеше да се наслади на свежия въздух на острова.

Но засега й бе удобно нищо да не прави.

Диърдри бе дълбоко заспала, когато след известно време Нийл рязко спря пред вратата. Той се чувстваше нестабилен, тъй като се бе събудил преди миг. Нямаше навик да спи през деня. Нямаше навик да бездейства. Беше си купил няколко книги, имаш аудио записи и доста касети с филми, които можеше да гледа, но все още не му се занимаваше с тези неща. Ако времето беше хубаво, можеше да излезе навън, но тъй като не беше, той спа.

Той знаеше, че ще му трябват няколко дни, за да се отпусне, и че отдихът му бе жизнено необходим. Предварително бе наясно, че няма още в момента, в който пристигне на острова, да му хрумне как да разреши проблемите си. Въпреки всичко, те непрекъснато занимаваха съзнанието му.

По ирония на съдбата, Диърдри бе най-голямото му развлечение.

Диърдри. Като сведе поглед към нея, той всмука горната си устна и след това бавно я отпусна. Двайсет и осем годишна. Замисли се за времето, когато беше на тази възраст. Завършил преди четири години право, бе разпределен като стажант в голяма правна фирма в Хартфорд. Работното време бе продължително, работата — отегчителна. Разочарован от йерархията, която го принуждаваше да върши черната работа на колегите си, през следващата година започна самостоятелна практика. Макар че работеше също толкова продължително, печелеше много по-добре.

Сега, след десет години, той наближаваше четирийсетте тъжно разочарован. Знаеше какво бе вършил, виждаше грешките си пределно ясно, но не можеше да си представи бъдещето.

Ако Диърдри бе разочарована от нещо на двайсет и девет годишна възраст, какво щеше да стане, когато стигне неговата? Какво искаше тя от живота? Всъщност какво бе преживяла?

Като лежеше на една страна с длани между бедрата и с глава, отпусната на възглавницата, тя бе олицетворение на невинността. Но във вида й имаше нещо сексапилно.

Нийл се чудеше как е възможно това, след като у нея нямаше нищо привлекателно в традиционния смисъл на тази дума. Беше без грим. Косата й бе дълга отпред, къса отстрани и отзад, в абсолютно небрежен вид. Анцугът й много слабо напомняше на прилепналите дрехи, с каквито бе виждал жените в тенис клуба. Обемистата материя се бе събрала отпред и прикриваше мястото, където би трябвало да са гърдите й и все пак… Материята обвиваше приятно закръглени бедра. Тя изглеждаше топла и сгушена. Той почти завиждаше на ръцете й.

С рязко движение на главата, той отиде до радиото за свръзка, взе микрофона, повъртя го в ръка, намръщи се и го остави на мястото му. По дяволите, каза си, Томас няма да бъде там. Той заговорничеше с Виктория. Ако не се случи нещо лошо, нямаше да дойде скоро. При това положение беше редно Нийл да намери някакъв начин за относително мирно съжителство с Диърдри.

Но какво щеше да му бъде приятното на това? За него Диърдри беше нещо като боксова круша. Той се чувстваше по-добре, когато се караше с нея. Тя му беше като отдушник и му създаваше разнообразие. Може би Нийл просто трябваше да продължава в същия дух.

Като се усмихваше, той бавно влезе в хола. Погледът му се спря върху камината — пепелта от снощния огън бе изстинала. Взе няколко цепеници от кошницата до камината, постави ги върху подпалките на решетката и драсна клечка кибрит. След няколко минути подпалките пламнаха, а след тях и цепениците. Чак когато огънят запращя и започна да загрява помещението, той се отпусна в един стол и се загледа в пламъка.

Странно, мислеше си той, никога не бе идвал на такова пусто място, за да си почива. Беше ходил по крайбрежието — в Южен Кънектикът, на Кейп Код, Нантъкет, както и на покритите със сняг планини на Върмонт. Беше ходил на Карибите и в Европа. Но никога не се бе изолирал от околния свят. Никога не бе отсядал в уединена къща на някой остров, така че за всичко да разчита само на себе си.

Тук Нанси би загинала. Тя би искала да се храни навън или да поръчва да й сервират в стаята. Щеше да иска да има хора, с които да се среща, за да пийне с тях. Щеше да иска да си дава дрехите на пералня.

А Диърдри? Въпреки счупения си крак, е потърсила уединение. Може би бе глупаво да постъпи така, но все пак е дошла. Наистина ли е глезено дете, избягало от всички неудачи в живота си? Или пък наистина е завършена личност? Остана му да види дали тя ще си оправя леглото…

— Хубав огън.

Нийл вдигна поглед. Диърдри се бе облегнала на стената на хола и все още изгледаше топла, сънена и размекната. На Нийл му олекна, но после се намуси своенравно.

— Къде е другата патерица?

Очите й просветляха.

— В кухнята.

— Какво прави там?

Тя вдигна брадичка.

— Поддържа плота.

— Мястото й е под мишницата ти. Трябва да имаш опора.

— Установих, че мога да се справям и с една патерица.

— Така кракът ти много ще натовари. По-бавно ще зарасне.

— Говориш като специалист.

— И аз съм си чупил крак.

— Как?

— На ски.

Тя завъртя очи.

— Трябваше да се досетя. Сигурна съм, че си седял в квартирата си с крак, поставен на пиедестал — раненият герой, наслаждаващ се на почестите, които му се отдават.

— Не съвсем. Но това, което съм правил, няма значение. Вършиш глупости. Не е по лекарска препоръка, нали?

— Лекарката ми каза да постъпвам разумно. Но това какво те засяга? Не си ми настойник.

— Да, но аз ще трябва да се погрижа, ако паднеш и счупиш гипса или още по-лошо — ако счупиш и другия си крак.

Тя самодоволно се усмихна.

— Ако нещо се случи с мен, проблемът ти се разрешава. Свързваш се с Томас и докато се обърнеш, той ще дойде да ме вземе.

Нийл знаеше, че е права. Съзнаваше също, че веднага бе взела надмощие над него. Това говореше за промяна на тактиката. Той пое дълбоко въздух, облегна се на стола и опря босия си крак на масичката.

— Но аз не искам той да идва да те взима. Реших да те задържа.

— Като се вземе предвид, че не ме притежаваш, това е смело решение.

Той махна с ръка.

— Да не влизаме в семантични спорове. Знаеш какво имам предвид.

Тя бавно поклати глава.

— Решил си да ми разрешиш да остана.

— Точно така.

— Ами ако аз реша, че искам да си замина?

— Томас няма да ни обърне внимание, така че това е умряла работа.

— Което означава, че говориш празни приказки, Нийл Хърси. Не можеш да решиш да ме задържиш, ако аз не реша да задържа теб или пък двамата може да решим да си тръгнем. — Тя търсеше по-безобидни думи. Отправи към него чаровна усмивка. — Това, че си затворен тук с мен, с този лош характер…

Според нея той й бе дал възможност да се разгорещява на воля, но не и без умисъл. Битката с него можеше да се окаже твърде задоволително развлечение.

— Струва ми се, че ще мога да се справя — каза самодоволно той.

— Добре. — Като изкуцука точно между Нийл и огъня, Диърдри седна на стола срещу него. — Е — каза тя, като се облегна, — добре ли спа?

— Шпионирала ли си ме?

— Не, влязох в спалнята си и те заварих там. Хъркаше.

Той не искаше да допусне да го напада.

— Затова ли си подремна в стаичката?

— Шпионирал си ме.

— Не, отидох там с намерение да се обадя на Томас. После реших да не те притеснявам. Затова дойдох в хола и запалих огън. Хубав е, нали?

— Не е лош.

Тя се надигна от стола и закуцука към кухнята. На плота имаше купа с плодове. Протегна се, взе портокал и се върна на мястото си.

— Чудесно подскачаш — каза Нийл. — Това специалност ли ти е?

Диърдри не му обърна внимание.

— На този огън му трябва малко да се освежи.

Като обели голяма кора портокал, тя я хвърли в огъня.

— Недей! Ще развалиш огъня!

— Придава приятен аромат. Почакай. Тя хвърли още една кора.

Нийл се загледа в огъня.

— Мразя миризмата на портокал. Напомня ми на пакетите храна, които всяка зима баба и дядо ни изпращаха от Флорида. Имаше толкова много портокали, че майка ми се тревожеше да не се развалят и едва ли не на сила ни караше да ги изяждаме за една седмица. — Гласът му бе станал по-мек при този спомен и устните му се бяха извили. — Всяка година ми призляваше от ядене на толкова много портокали.

Тя откъсна едно парченце и го поднесе към устата си.

— Каза „ние“. Имаш ли братя и сестри? — Късчето портокал изчезна.

— По един от двата вида.

— По-големи или по-малки?

— По-големи.

— Близки ли сте?

— Сега ли? Доста близки. — Нийл се смъкна на стола си, отпусна глава върху облегалката и кръстоса крака. — За известно време всеки вървеше по свой път. Джон е учител в Минеаполис, а Сара работи към правителствените служби във Вашингтон. И двамата са женени и имат деца. Животът на всички ни е толкова напрегнат, че не сме правили усилия да се събираме.

— Какво го промени? — попита Диърдри.

— Смъртта на майка ми. Нещо около тази смърт ни стъписа — знаеш как е — животът е толкова кратък. Това стана преди почти седем години. Оттогава много повече се сближихме.

— Баща ти жив ли е?

— Да. Пенсионер е.

— Близо до теб ли живее?

— Все още е в къщата в Уечестър, в която израснахме. Непрекъснато му казахме да се премести, защото тя е обширна и празна и през повечето време само той я обитава. Не иска да я продава. — Нийл се усмихна. — Той пътува. Така че от дванайсет месеца девет скитосва някъде. Но настоява, че къщата му е необходима. Иска да е сигурен, че има дом, в който да се прибере. Между нас казано — той снижи гласа си — няма желание да премества мъжа и жената, които живеят над гаража. Те от около двайсет години се грижат за това място. Наглеждат го, когато е там, и това му е приятно.

Диърдри разсеяно напъха още едно парченце портокал в устата си. Сдъвка го, като не откъсваше очи от Нийл. Беше очевидно, че той обича семейството си.

— Много мила история. Баща ти изглежда добър човек.

— Такъв е.

Тя изведнъж пое въздух.

— И как така има син като теб? Между другото, не ти ли измръзват стъпалата? Откакто сме дошли, не съм те видяла с чорапи, но е студено.

Той раздвижи пръстите на краката си.

— Кръвта ми е гореща.

— Правиш необмислени неща. Ще влезе треска в крака ти.

— Шегуваш ли се? Подът е посипан с пясък и после — изолиран. Трески има само по стените, а аз не вървя по тях. — Нийл рязко свали краката си и се изправи. — Така че трябва да намериш нещо друго, за което да се заядеш с мен.

— Ще намеря — обеща Диърдри. — Ще намеря. Проследи го как излиза от кухнята. — Какво правиш?

— Обмислям какво да вечеряме.

— Още не сме обядвали!

— Закуската беше вместо обяд. — Той включи осветлението в притъмняващата кухня. — Сега е време за вечеря.

Тя погледна часовника си. Беше доста след шест часа: Би трябвало да е гладна, макар че самата мисъл да приготвя каквото и да било за ядене, беше достатъчна, за да убие каквито и да било пристъпи на глад. Затова остана там, където си беше, гледайки към огъня, като си повтаряше, че ще си направи нещо набързо, когато Нийл приключи. Не искаше да има свидетели на своята непохватност. Освен това, в кухнята нямаше достатъчно място за размерите на Нийл и за нейните подскоци.

Тя слушаше шума от приготвянето на храната и се чудеше как Нийл е станал толкова сръчен. През ума й минаха няколко възможни обяснения, но въпросът пак си остана. После чу цвърчене на месо, до нея достигнаха дразнещи аромати и възхищението й премина в тревога. Защо той бе толкова похватен в кухнята? Защо не бе вързан като нея? Мъжете, които познаваше, досега отдавна да бяха започнали да ругаят за нещо — да им се помогне да намерят маслото, да се наточи ножът или да се подготвят зеленчуците за готвене. Защо той нямаше нужда от нейната помощ?

Като се изтласка от стола, Диърдри заядливо закуцука към кухнята. От това, която видя, направо замръзна на прага. Нийл бе подготвил масата за двама и тъкмо поставяше по една препълнена чиния на всяко място.

Той вдигна поглед.

— Тъкмо щях да те извикам. — Шокираното й изражение й бе достатъчна награда за усилията му, макар че неговите мотиви бяха по-дълбоки. Ако той помогнеше на Диърдри за неща, които според него биха я затруднили, нямаше да му е толкова неприятно, когато се заяжда с нея. Добри дела в отговор на не толкова добри. Размяната изглеждаше справедлива. Без да се споменава това, че му се струваше, че най-важно беше да я поддържа в неравновесие. — Задушено месо, броколи на пара, рулца. — Той погледна сияещ чиниите. — Мога да кажа, че не е лошо.

— Не е лошо — разсеяно повтори тя като ехо. — Ще бъдеш чудесна съпруга за някого.

Той не обърна внимание на жлъчните й думи и й предложи стол.

— Госпожице Джойс?

Объркана от това, че не знаеше какво да прави, особено когато устата й се пълнеше със слюнки, тя пристъпи напред и се остави той да я настани на стола. За момент се загледа в привлекателната чиния и вдигна поглед, когато Нийл наля в две чаши вино.

— Защо? — попита направо Диърдри.

— Защо вино ли? То е тук, за да го пием, и мисля, че ще бъде приятно.

— Защо аз? Не съм те молила да ми приготвяш вечеря.

— Отказваш ли?

Тя погледна гладно към чинията. Храната в болницата бе почти невъзможна за ядене. Бяха минали няколко дни, откакто й бе поднасяно нещо толкова изкусително.

— Не. Гладна съм.

— Така си и мислех.

— Но ти сигурно имаш някаква задна мисъл.

Нийл седна на мястото си, безгрижно изтърси салфетката и я постави на скута си.

— Може би си мисля за кухнята на Виктория. Тази сутрин ти счупи една чаша. Като счупиш още няколко, ще останем без чаши.

— Не е до чашите и ти го знаеш. Какво има, Нийл? Не ми харесва, когато си любезен.

Той повдигна вежди и започна да реже задушеното.

— Нали ще сложиш пипер на това сурово месо? Шетането те изнервя, нали? — Той пъхна парче от задушеното в устата си, сдъвка го и затвори очи. — Ммм… Идеално е. — Очите му се отвориха и изразяваха подигравателна невинност. — Надявам се, че го обичаш леко сурово.

— Обичам го средно задушено.

— Тогава изяж крайчетата и остави средата. — Той направи движение с вилицата. — Хайде, яж. Все едно че е — той остави вилицата и се пресегна към чашата с вино — тост. — Когато Диърдри продължи да го гледа, Нийл наведе глава и започна да я увещава — Хайде, вдигни чашата си.

Бавно и предпазливо, тя я вдигна. Той се усмихна.

— За нас.

Звънът от удара на неговата чаша в нейната отекна в стаята.