Барбара Делински
Нещата от живота (3)

Трета глава

След няколко часа сънят на Нийл бе обезпокоен. Намръщен, той обърна глава. Матракът се раздруса, но не това бе причината. Той с усилие отвори едно око. В стаята бе тъмно като в рог.

Когато матракът отново се раздруса, Нийл отвори и другото око. Това Нанси ли беше? Не, Нанси никога не оставаше през нощта и той вече не се срещаше с нея. Тогава…

Трябваше му около минута, за да се окопити и когато това стана, усети в задната част на главата си тъпо биене. Претърколи се на една страна, прибра брадичка към тялото си и сви колене. Пак ще заспи, каза си той. Ще затвори очи, ще диша дълбоко и равномерно и пак ще заспи.

Тих стон се чу от отдалечената част от леглото, последван от поредно раздвижване на матрака.

Нийл отвори очи и тихо изруга. После, скърцайки със зъби, се премести към края на своята страна на леглото и отново затвори очи.

За известно време настъпи тишина. Бе почти заспал, когато се чу още един стон — издаден със затворена уста, повече приличаше на сумтене, и както преди, последва шумолене на завивките и раздрусване на матрака.

Главата му направо туптеше. Ругаейки, той отметна завивките и отиде в банята. Внезапната светлина бе ослепителна. Нийл примижа и отвори аптечката. Препарат против паразити, лосион, антихистамин… аспирин. Аспирин. След кратка борба с капачката, която плътно затваряше лекарството, за да го предпази от достъп на деца, тъкмо вече бе на границата да счупи шишенцето, и то се отвори. Като изтърси три таблетки в дланта си, той ги подхвърли в уста, отметна глава назад и ги глътна. После се наведе и пи вода направо от чешмата. Без да гледа пред себе си, удари с длан електрическия ключ и се върна в леглото.

Едва мина достатъчно време, за да подейства аспиринът, когато Диърдри изстена и отново се обърна. Нийл рязко се изправи в леглото и погледна към нея, после затърси пипнешком ключа на лампата. Меката светлина показа какво става. Диърдри още бе под завивките, но юрганът й бе в пълен безпорядък. Дори когато я гледаше, тя се обръщаше, лежеше няколко секунди, без да мърда, после отново започваше да се обръща.

— Диърдри! — Нийл сграбчи нещо, което според него бе рамо, и я разтърси. — Събуди се, по дяволите! Не мога да спя, като непрекъснато се мяташ в леглото.

Буците под юргана се раздвижиха, независимо от разтърсването. Показа се една ръка, тънки пръсти се вкопчиха в юргана, отдръпнаха го малко надолу и го погледнаха две обкръжени с дълбоки сенки и напълно объркани кафяви очи.

— Ммм?

— Трябва да се успокоиш — каза навъсено той. — Достатъчно неприятно е, че не съм сам в леглото, но не желая до мен да има жена, която не може да лежи спокойно.

Очите й изведнъж се разшириха при думите „не съм сам в леглото“. После за малко погледът й се премести към сянката, която бе паднала върху голите му гърди, после отново се премести нагоре. Съвсем бавно клепачите й трепнаха и се затвориха.

— Извинявай — прошепна тя с искреност, която за момент го обезкуражи.

— Кошмар ли имаше?

— Не. Кракът убийствено ме боли.

Той огледа плътната издатина, която би трябвало да е гипсираният й крак.

— Не можеш ли да вземеш мерки? Лекарят не ти ли каза какво да правиш? Не трябва ли да вдигнеш крака?

Диърдри се чувстваше отпаднала и в изключително неудобно положение.

— В болницата го бяха вдигнали, за да не се подуе много. Но мислех, че вече няма нужда от това.

— Страхотно. — Нийл отметна завивките и тръгна към вратата. — Затворен съм тук с една глупачка, чийто крак може да се подуе и да стане двойно по-дебел. — Говореше високо и тя можеше да чуе гласа му, който идваше от коридора. — И ако това стане, кръвообращението ти може да бъде прекъснато от гипса, а ако това стане, може да получиш гангрена. Чудничко!

Нийл изтрополи обратно в голямата спалня, като носеше две възглавници — по една под всяка мишница, отиде направо от нейната страна на леглото и най-безцеремонно отметна юргана й.

— Какво правиш? — извика Диърдри, премигвайки от объркване.

— Повдигам крака ти. — Той постави двете възглавници на леглото и се опитваше да намери краката й. — Тук всичко е в такъв хаос. Можеш ли да движиш здравия си крак? Така. Готово.

С изненадващо внимание повдигна гипсирания й крак достатъчно, за да пъхне възглавниците под него.

— Няма да получа гангрена — възпротиви се примирено тя. — Не знаеш какво говориш.

— Поне знам, че кракът ти трябва да се повдигне. — С леко движение той отново я зави с юргана, заобиколи леглото и отиде от своята страна. — Сега е по-добре, нали?

— Същото е.

— След няколко минути ще се почувстваш по-добре. — Нийл загаси лампата, легна в леглото, отпусна глава на възглавницата и разтърка слепоочията си. След няколко секунди отново стана и се запъти към банята. Когато се върна, носеше две таблетни и чаша вода. — Можеш ли да седнеш?

— Защо?

— Трябва да вземеш тези таблетки.

Единствената светлина в стаята бе от процепа, който се процеждаше от банята. Полумракът поставяше Диърдри в значително по-неизгодно положение в сравнение с мъжа, който се бе надвесил над нея.

— Какво е това?

— Аспирин.

Той бе толкова едър… обгърнат в сянка… всемогъщ. Бе полугол. Какво възнамеряваше?

— Не взимам таблетки.

— Тези са безвредни.

— Тогава защо да си правя труда да ги поемам?

— Защото може и да ти помогнат за болката в крака, а ако това стане, ще лежиш спокойно и тогава евентуално ще успея да заспя.

— Можеш да се преместиш в някоя друга спалня.

— Изключено. Но за това няма да говорим. Точно сега обсъждаме защо трябва да вземеш две безвредни таблетки аспирин.

— Откъде да знам, че са безвредни? Откъде да знам, че са аспирин? Не те познавам. Защо трябва да ти имам доверие за това, което ми даваш?

Удивен, че Диърдри, която и да беше тя, можеше да бъде толкова своенравна посред нощ, каквато беше и през деня, той нетърпеливо въздъхна.

— Защото първо: взех таблетките от едно шишенце, на което пишеше „аспирин“, което намерих в аптечката на Виктория. Второ: самият аз преди малко глътнах три от тях и още нито съм припаднал, нито съм починал. И трето, аз съм приятел на Виктория, а това за теб е достатъчно добра препоръка. — Той вдиша шумно. — Освен това, препоръката важи и за теб.

— За какво?

— По отношение на характера. Трябва да имам доверие, че си чиста…

— Какво значи „чиста“?

— Че нямаш никакви отклонения, пристрастявания и не си болна от заразна болест…

— Разбира се, че е така.

— Откъде да знам?

— Защото съм приятелка на Виктория…

— И Виктория нарочно ни е събрала, затова трябва да й имаме доверие, че нито един от нас не е с неприятен характер, защото и двамата имаме доверие на Виктория. Поне аз й имам доверие. Или имах. — Той размаха юмрук. — Не мога да повярвам, че стоя тук и споря. Искаш ли, или не искаш проклетия аспирин?

Юмрукът му се отпусна, отвори се и той разлюля таблетките.

— Искам.

Нийл издиша шумно.

— Тогава започваме отначало. Можеш ли да седнеш? — Изговори последните думи много бавно, сякаш в противен случай тя нямаше да ги разбере.

На Диърдри и през ум не й минаваше да се обижда.

— Ако не мога, значи няма какво да правя тук — измърмори под носа си тя и започна да се подпира на лакът. С повдигнат крак тази маневра бе трудна. Все пак тя беше пъргава, беше атлетка, специалистка по навеждане и извиване…

Нийл не изчака да я види как пада. Коленичи на леглото, изви ръка под гърба й и я подпря.

— Таблетките са в дясната ми ръка. Можеш ли да ги вземеш?

Дясната му ръка беше до кръста й, а с лявата държеше чашата. Диърдри взе таблетките, пъхна ги в устата си и ги глътна с водата, която той й даде.

Никой не продума.

Нийл й помогна да легне, вдигна коляното си от леглото и се върна в банята. Тихо остави чашата до мивката, изгаси лампата и се върна в леглото.

Диърдри лежеше мълчалива, неподвижна, странно спокойна. Чувстваше крака си по-добре. Цялото си тяло чувстваше по-добре. Затвори очи, вдиша бавно и продължително и потъна в дълбок оздравителен сън.

Когато се събуди, вече беше ден — все още облачно, валеше, но все пак ден. Лежеше спокойно, все още се ориентираше къде се намира и какво ще прави там. Когато всичко дойде на мястото си, тя усети, че не е сама в леглото. От другата страна се чуваше тихо дишане. Бавно обърна глава, видя голямото тяло на приятеля на Виктория, покрито с юрган, и главата й отново зае предишното си положение. Тогава пред нея се изправи трудна дилема.

Бе избягала от Роуд Айлънд, с часове бе карала в проливния дъжд, бе се намокрила до кости, опръскала с кал, едва не хвана морска болест, само за да остане сама. Бе изолирана на пуст остров на около двайсет мили от брега с един раздразнителен мъж. Сега какво да прави?

Нийл си задаваше същия въпрос. Той лежеше от своята страна с широко отворени очи, слушаше дишането на Диърдри и го обземаше все по-голямо безпокойство. Наистина вярваше в това, което бе казал предишната нощ. Ако Диърдри беше приятелка на Виктория, а тя знаеше убедително много неща за нея, може би не беше чак толкова зле. Въпреки това, тя бе неприятна, а Нийл искаше да остане сам.

Като отметна юргана, той провеси крака на пода и се спря за момент, за да може главата му да се приспособи към промяната на положението. Главата го болеше, макар че за това той беше готов да обвини колкото Диърдри, толкова и уискито, което бе изпил предишната вечер.

— Нямаш ли някаква по-прилична дреха? — чу се тревожен глас изпод юргана.

Той рязко обърна глава. Грешка. Постави долната част на дланите върху слепоочията си и малко по малко вдигна глава.

— Няма нищо неприлично в кожата ми — процеди през зъби той.

— Нямаш ли пижама?

— Като твоята ли?

— Какво й е на моята? Тези пижами са много хубави.

— Те са мъжки — Като каза това, усети, че ръката му беше изтръпнала. Беше дясната — тази, с която я подкрепи да се надигне. Разбира се, че тя беше с мъжка пижама, но под нея имаше стройно тяло, тънка талия и нежна извивка на бедрото.

— Те са удобни и топли.

— Не ми трябва топлина — изръмжа грубо той.

— Тук е ужасно студено. Няма ли някакво отопление?

— Обичам в спалнята ми да е студено.

— Чудесно. — Това бе аргумент, който щеше да бъде развит по-късно. В момента имаше нещо по-наложително. Тя живо си припомни как изглеждаха гърдите му, очертаните мускули, тъмните къдрави косми. — Все пак щеше да е по-любезно от твоя страна да облечеш нещо, щом си решил да се пъхаш в леглото при мен.

— Бъди благодарна за любезността, която проявих. Обикновено спя гол.

Тя стисна юргана до бузата си.

— Значи си мачо.

— Какво има? Не можеш ли да издържиш?

— Няма какво да издържам. Никога не съм си падала по мачо.

— Не си пълноценна жена ли?

Ударът под кръста бе силен и Диърдри премина в самозащита.

— Прекалено пълноценна жена съм. Не ми е приятно да те разочаровам, но да бъдеш мачо е твърде елементарно.

— А, говори експерт.

— Не. Съвременна жена.

Промърморвайки кратка ругатня, Нийл се измъкна от леглото.

— Запази тези качества за Томас, когато се върне да те вземе. Точно сега имам нужда от един душ.

Тя погледна нагоре, но се усети.

— Трябва да се изкъпя.

— Снощи имаше тази възможност, но я пропусна. Сега е мой ред.

— Използвай някоя от другите бани. В тях има душове.

— Тази ми харесва.

— Но само в нея има вана!

— Можеш да я ползваш веднага след мен.

— Къде изчезна кавалерството?

— Приказки за кавалерство от съвременна жена? — упрекна я той и тръшна вратата на банята след себе си.

Тогава Диърдри погледна нагоре. Той имаше последната дума. Поне така си мислеше. Като се преобърна на една страна, тя сграбчи патериците от пода и изкуцука от стаята. През малкия коридор от другата страна на дневната имаше една стаичка и там беше радиото за свръзка.

Погледна часовника си. Десет и четирийсет и пет. Десет и четирийсет и пет? Не можеше да повярва, че беше спала дванайсет часа и отгоре! Но на нея й бе необходимо. Тя беше изтощена. И бе спала непробудно веднага щом кракът й бе повдигнат и аспиринът подейства.

Десет и четирийсет и пет. Беше ли изпуснала Томас? Дали той ще си бъде у тях, или ще е излязъл с моторницата? Вярно, че валеше, но дали бе ветровито?

Проучи указанията до радиото и след няколко безуспешни опита, успя да се свърже. Отговори млад мъж, явно не ловецът на омари.

— Трябва спешно да се свържа с Томас — каза тя.

— Злополука ли има?

— Не злополука в буквалния смисъл на думата, но…

— Добре ли сте?

— Да, добре съм…

— А господин Хърси?

— Хърси? Нийл? И той е добре, но се налага да говоря с Томас.

— Ще му кажа да ви се обади при първа възможност.

Тя стисна навитата жица на слушалката.

— Според вас кога ще стане това?

— Не знам.

— С моторницата ли е?

— В Аугуста е по работа.

— Днес ли трябва да се върне?

— Да, струва ми се.

Удари на камък. Диърдри въздъхна.

— Моля ви, предайте му, че съм го търсила.

След като младежът я увери, че ще му предаде, тя остави слушалката и изключи уредбата. В Аугуста по работа Диърдри се чудеше. Томас щеше да разбере защо се бе обаждала. Вчера е бил съвсем наясно какво прави, оставяйки двамата нищо неподозиращи пътници на острова на Виктория.

Диърдри помисли за това, което бе казал. Беше хитър, трябваше да му се признае. Говореше колкото бе необходимо и достатъчно мъгляво. Не бе лъгал, а бе давал умни и добре обмислени отговори на въпросите й.

Изобщо не бе сигурна, че Томас ще се обади.

Намръщена, тя се обърна при шума от стъпките в коридора. Значи Нийл си бе взел душ. И какво щеше да прави сега? Диърдри се ослуша. Стъпките спряха. Чу се звук от отваряне и затваряне на вратата на хладилника. Той беше в кухнята. Добре. Сега тя щеше да се изкъпе с най-голямо удоволствие.

Всъщност, не би могла да отиде бързо, дори да искаше. Придвижването й до банята бе точно толкова трудно, колкото си го представяше. Особено неудобно и обезпокоително бе това, че ваната бе на една стена и за да вдигне гипсирания си крак на ръба, трябваше да се облегне на крановете. Реши да влезе вътре, преди да пусне водата, но за това се наложи многократно да се извива, да не говорим за това, че когато се опита да легне, удари главата си в кранчето. Най-после успя да се намести в един ъгъл, което означаваше, че легна във ваната по диагонал. Все пак беше нещо, каза си Диърдри, отказвайки се от намерението си да се отпусне и да се съсредоточи върху къпането. Това също бе изпитание. Двете й ръце бяха заети със сапуна и с гъбата, която застрашително се подхлъзна надолу във водата. И така е добре — помисли си тя. Косата й, както и цялото й тяло, имаше крещяща нужда от миене. Откога не бе виждала хубав шампоан? От седмица ли?

— Ух!

Като отметна глава назад, Диърдри потопи косата си във водата, сложи шампоан и я разтри. За съжаление, бе отляла твърде много шампоан. Многократно потопи косата си във водата, за да го отмие и водата се замърси. Изпита отвращение. Накрая източи ваната, пусна крана за топлата вода силно изви гръб, за да пъхне главата си под струята, надявайки се, че всичко ще се оправи.

Когато с голямо усилие се запъти към вратата на банята, Диърдри бе силно напрегната. Ваната я освежи, мислеше си тя. Поне бе чиста. В това имаше известно удовлетворение. Изпита удовлетворение и когато втри овлажняващ лосион по цялото си тяло — ежедневен ритуал, временно прекъснат по време на престоя й в болницата. Ароматът му бе лек, но познат. Когато затвори очи, тя си представи, че е у дома, здрава и читава, очакваща хубави неща.

Но не можеше завинаги да остане със затворени очи и когато ги отвори, действителността я порази. Не беше нито у дома, нито здрава и читава, нито очакваше хубави неща. По-скоро беше в изгнание на острова на Виктория, което сама си беше наложила. Левият и крак бе в тежък гипс, лицето й бе силно пребледняло и се чувстваше безнадеждно слаба. Не очакваше нищо хубаво, защото той беше там.

Ядосано намъкна бельото, после ментовозелената грейка, която си бе донесла. Тя бе широка, по-голяма от ръста й и панталона и горната част бяха комплект. Днес той нямаше да има повод негодува по отношение на облеклото й.

Като се подпря на тоалетната чиния, навлече две вълнени гети върху гипса и върху здравия крак, обу един бял къс чорап на здравия крак и после — една бяла маратонка. Изсуши с хавлиена кърпа косата си с колкото енергия можа да събере и после, облягайки се на мивката, я търка, докато заблестя от чистота.

Диърдри разгледа внимателно лицето си. Загубена работа. Идеално чисто, но въпреки това на нищо не приличаше. Беше бледо, иронично, детинско. Винаги бе изглеждала по-млада за годините си. Когато беше на около двайсет, това й бе неприятно. Сега, когато жените на нейната възраст правеха всичко възможно да изглеждат по-млади, в някои случаи тя оценяваше тези свои качества. Но този не бе от тях. Изглеждаше ужасно.

Нацупено дете? Може би, но това беше само заради него. Поемайки дълбоко въздух, Диърдри се извърна от огледалото и започна да чисти банята. Него. Колко неприятен човек в такава неприятна ситуация. И имаше ли някакъв изход? Никакъв, докато не се свърже с Томас и не го убеди, че дори само заради нейното душевно равновесие Нийл Хърси трябваше да бъде преместен от този остров.

След няколко минути влезе в кухнята — във въздуха се носеше миризма на бекон, на печката имаше два мръсни тигана, плотът бе отрупан с отворени кутии от сок и мляко, форма за яйца, кутия с маргарин, отворено пликче кифлички и много трохи. Нийл Хърси невъзмутимо довършваше закуската си.

— Голям готвач си — отбеляза тя с кисела физиономия. — Уменията ти включват ли и разтребване, или очакваш да дойде прислужницата?

Нийл остави вилицата, облегна се назад и я погледна изпитателно.

— Затова Виктория е изпратила теб. Знаех си, че трябва да има някаква причина.

Диърдри се изкикоти.

— Ако си мислиш, че ще се докосна до това опустошение, значи си луд. Ти си разбутал, ти ще си оправиш.

— А ако не си оправя?

— Тогава следващия път, когато седнеш да се храниш, сокът и млякото ще са вкиснали, кифличките — изсъхнали и ще трябва да ползваш мръсни чинии — тя погледна към мазните тигани. — Всъщност какво си правил?

— Бекон с яйца. Изкушава ли те?

Устата й се напълни със слюнка.

— Можеше и да ме изкуши, ако не беше с толкова мазнина. Мисля, че на твоята възраст трябва да внимаваш с тези неща, особено за холестерола от многото яйца, които си изял.

— Четири. Бях гладен. Ти не си ли гладна? Не си вечеряла.

— Снощи мислих за други неща. — Тя го погледна с подигравателно извинение и заговори с най-милия си глас. — Извинявай. Ти чака ли ме да вечеряме заедно?

Той присви устни.

— Не съвсем. Имах по-добра компания от твоята.

— Бутилка уиски ли? — Той вдигна вежди и тя уточни.

— Тя е в дневната и до нея има полупразна чаша. Това е гениално. Винаги ли удавяш тъгата си в алкохол?

Предните крака на стола шумно тропнаха по пода.

— Аз не пия — заяви веднага той.

— Значи тук е дошло някакво дяволче, което по някаква случайност се е оказало при питиетата.

Лека руменина заля Нийл.

— Снощи пийнах малко, но не съм пияница. — Той се намръщи. — А какво става с теб? Аз дойдох тук, за да правя каквото искам и ако това включва да се напивам всяка вечер, защо не?

Нийл започна да преминава в отбрана и Диърдри забеляза, че това й се понрави. Не защото в момента тя бе по-силната. Имаше нещо друго, нещо, свързано с червенината, която плъзна по врата му. — Знаеш ли, не изглеждаш чак толкова зле. — Погледът й падна върху голямата му блуза за ръгби в червеникавокафяво и бяло и прилепналите джинси. — Като изключим оредяващата ти коса и тези израстъци по брадата ти.

Нийл моментално реагира. Присви очи и сключи челюст.

— Косата ми не оредява. Такава си е от години, само че не го крия, както повечето мъже. А що се отнася до „израстъците ми“, това са бакенбарди, в случай че не знаеш.

— Можеше да ги избръснеш.

— Защо?

— Например, защото аз съм тук.

— Значи нямам избор. Дошъл съм на почивка, ти ми се натрапваш и ми се струва, че нямаш думата за това какво правя или как изглеждам. Разбра ли?

Диърдри безмълвно го погледна.

— Разбра ли? — повтори той.

— Не съм глуха — отвърна тихо тя.

Нийл завъртя очи.

— Слава Богу поне за това.

— Но имаш грешка. Тук ти си натрапникът и ще съм благодарна, ако можеш да направиш така, че да станеш максимално невидим, докато Томас дойде да те вземе.

При тези думи Нийл се надигна, изправи се и бавно се приближи до нея.

— Да стана невидим, а? И как предлагаш да го направя?

Той се приближаваше все по-близо. Дори бос бе по-висок от нея. Диърдри отметна глава, упорито гледайки го в очите, без да се оставя да бъде сплашена.

— Например можеш да почистиш кухнята, когато приключиш.

— И без това щях да го направя… когато приключа.

— Освен това, можеш да се заемеш да проучиш острова.

— В дъжда?

— На трето място, можеш да се преместиш с вещите си в някоя от другите спални.

Гласът му изведнъж стана по-мек.

— Значи не ти хареса как се грижих за теб снощи?

Въпросът му увисна във въздуха. Не че думите му я шокираха или пък бяха особено многозначителни, но някак близостта му спря дъха на Диърдри. Да, той беше едър, но не беше това. Да, изглеждаше закачлив, но не беше и това. Той изглеждаше… изглеждаше… топъл… мил… искрен.

Нийл също за момент бе смаян. Когато се приближи толкова много, той не бе очаквал… какво? Че тя ще ухае така свежо, така женствено? Че леката, почти прозрачна мрежа от бръчици в основата на носа й ще го заинтригува? Че тя има пепеляво кафяви очи — очи на жена?

Преглъщайки, отстъпи назад и откъсна поглед от нея. Прикова го върху разхвърляния плот. След съвсем малко започна да затваря кутиите и да ги прибира в хладилника.

— Как е кракът ти?

— Добре — отговори предпазливо Диърдри.

— По-зле ли е от вчера?

— Не.

Нийл кимна и продължи да действа. Диърдри пое въздух и с изненада откри, че леко трепери.

— Опитах се да се свържа с Томас. Нямаше го.

— Знам.

Значи и той бе опитвал. Трябваше да се сети. Като закуцука с патериците към високото столче до плота, тя се облегна на ръба му.

— Трябва да намерим някакво разрешение.

— Точно така.

— Имаш ли предложения?

Главата му беше близо до отворения хладилник, но се чуваше какво казва.

— Знаеш ги.

Разбира се, че ги знаеше.

— Значи сме в задънена улица.

— Така изглежда.

— Според мен, можем да обвиняваме единствено Виктория. Тя е причината. Нека тя да намери разрешението.

Вратата на хладилника се затвори. Нийл се изправи и плесна с ръка по бедрото си.

— Това е страхотно. Но щом не можем да се свържем с Томас, как ще успеем да се свържем с Виктория?

— Трябва да постоянстваме.

— А междувременно?

Тя се усмихна.

— Ще трябва да продължим да се караме.

Нийл я погледна. За първи път я виждаше да се усмихва. Зъбите й бяха малки, бели и равни. Устните й бяха меки и щедри.

— Обичаш разправиите.

— Досега не съм го правила, но май ми харесва. — Тя наклони глава встрани и повдигна отбранително брадичка. — Приятно е.

— Ти си странна — промърмори той, като премести мръсните тигани в умивалника по-енергично, отколкото беше необходимо. — Странна.

— Повече от теб ли?

— У мен няма нищо такова.

— Шегуваш ли се? Не съм се карала сама. Дори си призна, че ти е приятно да се заяждаш с мен. Предполагам, че ще ми кажеш с какво то е по-различно от това, което казах, че обичам разправиите.

Нийл поля обилно гъбата с течен сапун.

— Остави ме на мира.

— Ти ме остави на мира и побързай. Чакам да използвам кухнята, или може би си забравил? Не съм яла от двайсет и четири часа.

— И кой е виновен за това? Ако си беше останала у вас, където ти е мястото, щеше редовно да се храниш.

— Вероятно, но ако си бях останала у нас, щях да се побъркам!

Нийл я погледна през рамо, Диърдри отвърна на погледа му. Въпросът беше, че той бе на границата да я попита. Тя го бе предизвикала, знаейки, че ще й бъде приятно да откаже да му отговори.

В края на краищата, той не попита. Не беше сигурен, че искаше да узнае от какво толкова ужасно бе избягала. Не му се слушаше за чужди проблеми. Не беше убеден, че имаше желание да изпита съчувствие към тази жена-дете.

Разочарована, Диърдри се надигна от високия стол, намести патериците под мишниците си и с олюляваща се походка отиде в дневната. Въпреки че беше най-просторното помещение в къщата, в него се усещаше уют. Обстановката бе луксозна — от лакиран с тъмен лак боров дървен материал — ламперии, греди и колони, голяма ниска кръгла маса за сервиране на кафе, около която имаше солиден диван с възглавници и столове. В средата на една цяла стена имаше изградена с тухли огромна камина. На Диърдри много й се искаше да я види запалена.

Като подпря бедро на един от столовете, тя бързо огледа стаята. Нямаше никакво съмнение, помисли си тя. Къщата, стаята, острова — всичко беше много романтично. Отдалечено на някакво неизвестно изолирано място — бягство на уединено кътче, пращене на огъня, примесено със звуци от дъждовни капки. Това би било чудесно в подходящ момент с подходящ човек. Тя разбираше, защо толкова много приятели на Виктория бленуваха за това място.

— Твоя е — каза Нийл. Объркана за момент, Диърдри го погледна намръщено. — Кухнята. Мислех, че умираш от глад.

Кухнята.

— Да, умирам.

— Тогава е твоя.

— Благодаря.

Той отстъпи назад, оставяйки й предостатъчно място, за да мине.

— В кафеничето има горещо кафе. Налей си.

— Благодаря.

Точно когато минаваше покрай него, той се наведе напред.

— Направих го силно. Някакви възражения?

Тя мълчеше с наведена глава.

— А ти как мислиш?

— Според мен, имаш.

— Прав си. Предпочитам го слабо.

— Прибави вода.

— Така вкусът му става отвратителен.

— Тогава си направи друго.

— Ще си направя. — Диърдри вдигна поглед. Лицето й бе на сантиметри от неговото. Опасно. — Ако нямаш нищо против…

Разбрал намека, Нийл се изправи. Тя мина покрай него, влезе в кухнята и за първи път от една седмица се зае да си приготвя ядене.

Това бе предизвикателство. Започна да изважда разни неща от хладилника, но видя, че не може едновременно да държи патериците и още нещо. Стоеше пред отворения хладилник, като се подпираше на вратата, изваждаше едно, после друго и ги подреждаше на плота. Когато извади това, което й бе необходимо, облегна се на плота и премести всичко едно по едно на печката. Една от патериците падна. Диърдри старателно с усилие се наведе да я вземе, но пак я изпусна, когато за втори път повдигна ръка.

За жена, която винаги се гордееше, че извършва колкото може по-малко ненужни движения, това бе истинско разочарование. Накрая тя окончателно се отказа от патериците и започна да се обляга на плотовете, надявайки се да не падне. Всеки етап от подготовката на яденето беше изпитание, което ставаше още по-мъчително, когато си представяше колко бързо би го направила, ако беше в нормално състояние. Когато най-после изсипа продуктите за омлета в тигана, едва не се разплака.

Изтегнат удобно на дивана в дневната, Нийл слушаше как тя се бори с предметите. Така й се пада — мислеше си самодоволно той. Да си беше останала вкъщи — където и да беше това. А всъщност къде беше? Той се почуди какво би я побъркало, ако не бе заминала, после се укори за това, че се чуди, при наличието на толкова много свои проблеми. Замисли се за тях и настроението му се помрачи. С идването му тук нищо не се промени. В Хартфорд положението щеше да остане същото, независимо от това колко време него го нямаше. Трябваше да мисли. Трябваше да анализира кариерата си, способностите си и амбициите си. Налагаше се да предприеме нещо положително.

Засега нямаше представа какво.

Звукът от счупване на чаша го извади от това състояние.

— Какво, по дяволите…

Той скочи и след миг бе в кухнята.

Диърдри се бе хванала с една ръка за печката, а другата бе на челото й. Гледаше парчетата от счупената чаша, които се валяха на пода в локва портокалов сок.

— Какво ти става, за Бога! — изкрещя той. — Не можеш ли да се справиш с една дреболия?

Към него се отправиха очи, изпълнени със сълзи.

— Не, не мога. И не съм много радостна от този факт! — Ядосана, тя грабна гъбата от умивалника и коленичи на здравото си коляно.

— Нека аз да избърша — изръмжа Нийл, но Диърдри вдигна ръка, за да го спре.

— Не, сама ще се справя!

Тя започна да събира едно по едно парченцата от счупената чаша.

Нийл бавно се изправи. Диърдри бе вироглава. И независима. И глупавичка. Бе закрепила нестабилно гипсирания си крак встрани и равновесието й бе максимално неустойчиво. Той си представи как тя го губи и пада напред, подпира се на дланта си, с която хваща стъклените отломки.

Нийл сграбчи няколко парчета хартиена кърпа, коленичи, избута ръцете й и започна да чисти.

— Станалото, станало. Няма защо да се съжалява — каза внимателно той.

— Аз не съжалявам. — Тя стана, опирайки се на здравия си крак. Мускулите на бедрото й се напрегнаха и Диърдри се сви при мисълта колко безпомощна бе станала за по-малко от седмица. — Не трябва да чистиш.

— Ако не почистя, ще направиш още по-голяма беля.

— Мога сама да се грижа за себе си — заяви тя и се обърна към печката. Омлетът загаряше. — По дяволите! — Като грабна плоската лъжица, тя обърна наполовина сместа с яйцата и изключи котлона. — Омлет с коричка — точно какъвто исках. — Като се опря с ръце на ръба на печката, тя отметна глава назад. — По дяволите! Защо аз!

Нийл хвърли напоените със сок хартиени кърпи в кошчето за боклук и се пресегна за други.

— Ругатните няма да помогнат.

— Така ли? — Очите й блеснаха, когато го погледна. — Така ми олеква и затова ще ругая колкото си искам!

Той вдигна поглед от напоените кърпи.

— Боже мой! Не сме в настроение!

— В настроение сме, но ти не правиш нищо, за да допринесеш за това.

— Почиствам.

— Караш ме да се чувствам като безпомощен инвалид. Казах ти, че аз ще почистя. Не съм съвсем саката, по дяволите!

Той въздъхна.

— Някой казал ли ти е, че една дама не бива да ругае?

Тя присви устни.

— О, да. Майка ми, баща ми, сестра ми, чичовците ми — години наред трябваше да ги слушам как се жалват. — Тя направи гримаса и поклати глава. — „Не казвай това, Диърдри… Не прави това, Диърдри… Диърдри, усмихни се и бъди любезна.“ Или: „Дръж се като дама, Диърдри.“ — Гласът й възвърна нормалния си тембър, но в него остана гневът. — Е, ако това, което правя, не е присъщо за една дама, значи е грубо! — Тя бързо пое въздух и продължи, сякаш размишляваше — Щом искам да ругая, ще ругая!

Казвайки това, закуцука към високия стол до плота и се отпусна тежко на него с гръб към Нийл.

Той безмълвно доизчисти пода. Наля чаша сок. Препече филията, която тя бе извадила, намаза я с конфитюр и постави пред Диърдри чашата и чинията.

— Искаш ли яйца? — попита тихо той.

Тя поклати глава и остана за няколко минути неподвижна. После взе една от филиите и започна да хрупка.

Нийл, който се бе облегнал на плота с крака, кръстосани при глезените и със скръстени ръце на гърдите, наблюдаваше пораженския й вид.

— Със семейството си ли живееш?

Тя внимателно сдъвка залъка и после го глътна.

— Слава Богу, не.

— Но сигурно си недалеч от тях.

— Огромна грешка. Трябваше отдавна да се преместя. Дори Калифорния ми изглежда, че е близо. Може би по-добре е в Аляска — в Северна Аляска.

— Толкова ли е зле?

— Толкова. — Тя отпи голяма глътка от сока, концентрирайки се върху охладителния ефект, който имаше върху гърлото, което я драскаше. Може би се разболяваше. Нямаше да се изненада, като имаше предвид как предишния ден дъждът я бе наквасил. Може пък да се беше заразила от нещо в болницата. Това беше по-вероятно. Болниците гъмжаха от микроби и нищо чудно да бе имала късмет да прихване някой. Просто късмет. — Защо си толкова любезен?

— Може би съм с добро сърце.

Тя не можеше да понесе тази мисъл, особено когато беше в такова отвратително настроение.

— Ти си лош човек с неприятна физиономия.

Като се надигна от плота, той промърмори:

— Щом казваш…

Върна се в дневната, седна и втренчи мрачен поглед в студеното огнище, докато Диърдри довършваше леката закуска, която й бе приготвил. Чу я как разтребва, направи му впечатление, че не се долавяха някакви аварии и ругатни и се усети, че бе започнал да разсъждава що за човек всъщност беше тя. Той беше наясно със себе си. Не беше лош човек, само бе станал жертва на обстоятелствата. И при нея ли беше същото?

Нийл се зачуди на колко години е тя.

Когато приключи в кухнята, Диърдри се почувства малко по-добре. Тялото й бе реагирало на храната. Въпреки че се цупеше и отказа, бе изяла дори част от омлета. Той беше повече препържен, отколкото изгорял и беше почти хладък, когато успя да стигне до него, но все пак съдържаше протеин. Гласът на разума й подсказваше, че има нужда от храна.

Като се обърна към дневната, видя как Нийл се бе проснал на стола. Диърдри не го харесваше. По-точно, не искаше да е там. Той бе свидетел на нейната тромавост. Това, на всичко отгоре, я притесняваше.

Подсъзнателно чувстваше тайно подозрение, че всъщност той може и да е добър човек. Беше й помогнал през нощта. Беше й помогнал сутринта. Но си имаше свои проблеми, които като го налегнаха, ставаше навъсен, лаконичен и груб. Толкова ли бе саможив, колкото нея?

Зачуди се какво работи той.

Здраво сграбчила патериците, Диърдри тръгна към дневната, отиде най-напред до живописния прозорец, после отстъпи назад, докато се подпря на дивана. От това удобно място можеше да наблюдава света извън къщата. Островът бе сив и влажен. Зеленината му смело, но безуспешно се опитваше да оживи пейзажа.

— Отвратителен ден — отбеляза Нийл.

— Ммм.

— Имаш ли някакви планове?

— Всъщност — каза тя, като пое дълбоко въздух, — имах намерение да се облека и да отида на театър.

Той поклати глава.

— Билетите са продадени. Има места само за правостоящи. Няма да можеш на един крак.

— Благодаря.

— Не съжалявай. Постановката не струва.

— Днес няма голям избор — отговори тя. Ако искаше да се заяжда, можеше веднага да започне.

По природа беше оптимистка и предпочиташе да разкрасява отрицателните страни на живота. Но знаеше, че въпреки това те съществуват. За разнообразие искаше да ги види и да се оплаче. Струваше й се, че бе заслужила това право.

— Не мога да си спомня кога съм гледала нещо хубаво, например филм — започна тя подчертано жлъчно. — Повечето от тях са отвратителни. Сюжетите са толкова плоски и измислени, че се отегчаваш до сълзи, или са толкова заплетени, че не разбираш какво става. Постановките са изкуствени, музиката е тъпа, а играта на актьорите — превзета. Искам да кажа, че Траволта беше прекрасен в „Треска в събота вечер“. Той направи крачка напред в сравнение с Барбарино — много учтив, много приятен, много чувствителен и като че ли роден за танц. Но репортера в „Перфектно“? Моля те! Единствената сцена, която можеше да стане хубава, бе заснета в залата за танци, но камерата толкова дълго се задържа на таза на Траволта, че беше отвратително!

Нийл я гледаше, като бе поставил един пръст върху устните си.

— Не съм експерт по таза на Траволта — независимо дали е отвратителен, или не.

— Ти гледал ли си нещо хубаво напоследък?

— Тазове ли?

— Филми.

— Нямам време да ходя на кино.

— И аз нямам, но когато искам да видя нещо — филм, изложба, концерт, намирам време. Ти не правиш ли така?

— Аз намирам време за баскетбол.

Тя се зачуди дали той изобщо бе играл баскетбол. Имаше необходимия ръст и телосложение.

— В кой отбор?

— В „Келтите“.

— От Бостън ли си?

— Не, но се запалих по тях, когато тръгнах там на училище. Сега щом си намеря билети за мач, заминавам с колата за Бостън. Намирам време и за лекции.

— Какви лекции?

— По съвременни проблеми. Изнасят се от политици или бизнес супер специалисти като Кисинджър.

Тя присви очи.

— Сигурна съм, че би отишъл да чуеш Джон Дийн.

Нийл сви рамене.

— Не съм ходил. Но бих могъл. Той е много тясно свързан с един невероятен период от нашата история.

— Дийн е криминален престъпник. Лежа в затвора.

— Плати необходимата сума.

— Определи цената си с книги, телевизионни мини сериали, поредици лекции. Не те ли дразни фактът, че престъплението може да бъде толкова доходно?

Преди малко разговорът беше на абсолютно случайни теми. Сега изведнъж попадна точно в целта.

— Да — каза той, — дразни ме.

— И въпреки това би платил, за да чуеш как някой говори за опита си, който е в разрез със закона?

Да, той би платил и би осмислил лекцията с констатацията, че лекторът прави голяма услуга, като разказва за всичко това. Въпреки това, като си помисли за опита си в „Уитнауър-Дъглъс“, у него се надигна гняв.

— Говориш прекалено много — отсече той.

Диърдри остана като гръмната.

— Какво съм казала?

— Нищо — измърмори Нийл, облягайки се още по-назад. — Нищо съществено.

— А-ха. Веднага щом госпожичката засегне „болна“ тема, става „нищо важно“.

— Не в смисъла, в който го казваш.

— Не виждам голяма разлика. Това са чертите на мачо у теб. Както при страхливците.

Нийл се надигна от стола и я загледа втренчено.

— Ще ме оставиш ли на мира? Исках само да си седя тук мирно и тихо и да си гледам работата.

— Ти заговори пръв.

— Точно така. Опитах се да бъда вежлив.

— Очевидно, нищо не стана.

— Щеше, ако ти не започна кавгата.

— Аз да съм започнала кавга? Ние само обсъждахме проблема за етиката при финансирането на отявлени политически престъпници, когато ти избухна. Зададох ти един най-прост въпрос. Трябваше да ми дадеш само един прост отговор.

— Но аз нямам такъв отговор — изкрещя той. Една вена затуптя на слепоочието му. — Напоследък нямам отговор за много въпроси и това направо ме побърква!

Устните му плътно се свиха, той се втренчи в нея и изхвърча към стаичката.