Барбара Делински
Нещата от живота (2)

Втора глава

Бурята може и да бе стихнала над водата, но Диърдри не забеляза промяна на брега. Дъждът я мокреше до кости, докато тя куцаше с патериците си към колата, която, по указание на Томас, бе паркирала в най-отдалечения край на улицата. Прехвърлянето на голямата туристическа чанта от колата в пикапа бе малко изпитание, което в последния момент бе облекчено от Томас, който хвърли чантата в пикапа, след това се върна да натовари кашони с прясна храна в задната му част. Другият мъж бе изцяло погълнат с паркирането на колата си и после — с натоварването на чантата си.

Като скърцаше със зъби, тя с усилие се намести в кабинката на пикапа. Щом двамата мъже седнаха, тъмният, който за нейно огорчение бе толкова едър, колкото и ловецът на омари, я избута и пътуването й до пристанището бе неприятно и неудобно. Когато вече беше в моторницата на Томас, подпряна на дървена пейка в затворената кабинка на кормчията, тя почувства, че се е схванала и че всичко я боли. Маратонката й бе наквасена с вода. Якето и панталонът й бяха мокри. Бе премръзнала.

Кошмарът продължава — помисли си тя, но поне краят му се виждаше. Докато падне нощта, тя щеше да бъде на острова на Виктория — сама и на спокойствие. Само тази мисъл я крепеше.

Моторът изпръхтя при запалването и продължи равномерно да ръмжи, когато моторницата излезе от пристанището и се насочи навътре в океана. Диърдри се показа през отворената задна част на кабинката и за известно време наблюдаваше как Спрус Хед се отдалечава и накрая изчезва в мъглата. Като още повече се сви в якето си, тя погледна напред и решително се взря в посоката, в която отиваше. Представяше си острова покрит с борова гора, обрасъл с мъх и миришещ на земя, море и небе, облян от слънце. Представяше си как там ще се възстанови, ще възвърне силите си, духът й ще се възроди. Ще възвърне спокойствието си. Призоваваше в съзнанието си картини на безметежност.

Също както и Нийл. Спокойствие… самота. Скоро, казваше си той, скоро. Той се бе сврял в един ъгъл на кабинката не толкова, за да бъде по-далеч от пътничката на Най, колкото да поддържа тялото си изправено. Денят бе уморителен, нощта преди него — също. През последните седмици беше свикнал на безсъние, но то не бе му се отразявало така зле, както сега.

Макар че умората беше предимно физическа, в нея имаше и емоционален елемент. Той бе далеч от кантората, свободен от задължения, откъснат от професията си. Това не бе отпуска. Беше прекъсване на работата. За кратко, но може би бе отстраняване. И му действаше много потискащо.

Един тих вътрешен глас го обвиняваше в бягство. Със сигурност някои щяха да приемат внезапното му заминаване от Хартфорд именно като бягство. Може би трябваше да избяга. Може би това бе поражение. Може би… Може би. Това бе много потискащо.

Пулсът му равномерно се ускоряваше, както ставаше винаги когато мисълта му се насочваше в тази посока. Той се чудеше дали вече не бе вдигнал кръвно налягане. Това нямаше да го изненада, като се има предвид напрежението, на което бе подложен през последните дни. Имаше нужда от отдушник. Какъвто и да е.

Погледът му се спря върху жената на пейката.

— Не ви ли се струва, че е малко глупаво да тръгвате в това състояние? — той посочи с брадичка към удебеления й крак, който тя с усилие придържаше към себе си на твърдата пейка.

Диърдри тревожно се чудеше дали сега, когато вече бяха излезли от пристанището, ритмичните движения на лодката нагоре-надолу ще се усилят. Погледна към него, невярваща на ушите си.

— Моля?

— Попитах ви дали според вас не е малко глупаво да тръгвате на път в това състояние.

При повтарянето на въпроса той изпита някакво нездраво задоволство.

— Точно това си помислих, че казахте, но не можех да допусна, че сте толкова груб. — Тя нямаше търпение. Не сега, не тук. — Майка ви не ви ли е учила на добри обноски?

— О, да. Но точно сега тя не е тук и мога да правя каквото си искам. — Какво удоволствие беше да говори каквото му дойде на езика. Не си спомняше кога за последен път бе правил това на воля. — Не отговорихте на въпроса ми.

— Не заслужава да му се отговаря. — Тя извърна глава и погледна към Томас, който стоеше на кърмата и здраво държеше кормилото. Тялото му се полюляваше в синхрон с движението на моторницата. На Диърдри й се щеше и тя така да се отдаде на течението, но тялото й сякаш се съпротивляваше на движението. Радваше се, че скоро не беше хапвала нищо.

Опитвайки се да отклони мислите си от най-различни възможни неприятности, тя се вторачи в бейзболната шапка, която Томас носеше още когато излязоха навън. Бе го предпазила невероятно добре от дъжда.

— Томас, ти привърженик на „Янките“ ли си? — надвика тя бученето на мотора.

Томас не се обърна.

— Когато печелят.

— Честна констатация — промълви тихо тя и после пак повиши глас — От Ню Йорк ли си?

— Точно така.

— От коя част?

— От Куинс.

— Имаш ли близки там?

— Няколко.

— Какво си правил, преди да станеш ловец на омари?

От ъгъла се чу ръмжене.

— Оставете човека на мира. На него никак не му се говори. Не смятате ли, че това означава нещо?

Диърдри го погледна.

— Той е ловец на омари в Мейн. Те всички са много мълчаливи.

— Но той не е от Мейн, което означава, че предпочита да не говори.

— Аз предпочитам вие да не говорите — заяде се тя. — Никога не бях срещала толкова неприятен човек. — Тя пак се обърна към ловеца на омари. — Как се насади на този, Томас? Той е нахалник.

Томас не отговори, а продължи да наблюдава вълните с бели гребени.

Нийл подпря лакът на облегалката на пейката, отпусна буза на дланта си и затвори очи.

Диърдри се съсредоточи пред себе си върху една дъска, която бе започнала да се лющи, и се замоли стомахът й да се успокои.

Мина известно време. Моторницата бе навлязла в океана и равномерно пореше вълните сред странно уединение. Миризмата на риба се смесваше със силна миризма на мухъл, която Диърдри не можеше да определи откъде идваше — от мокрите дрехи, мократа кожа или от старото дърво, но това изобщо не промени вътрешното й състояние. Тя започна да прави йогистко дишане, прочисти ума си и се съсредоточи върху отпускането. Не постигна кой знае колко голям успех.

Най-после отново проговори, като явно се обърна към Томас.

— Каза около два часа. При такова време повече ли ще продължи?

Дъждът не бе спрял и океанът бе бурен, но въпреки че нямаше опит, прецени, че се придвижват успешно.

— Имаме късмет. Вятърът е в гърба ни.

Тя кимна, благодарна и за малкото окуражителни думи. После се отмести, като повдигна здравото си коляно и го обви с ръце.

— Позеленели сте — дойде от ъгъла оценка, за която не бе молила.

Диърдри въздъхна.

— Благодаря.

— От морска болест ли се разболяхте?

— Нищо ми няма.

Тя присви устни и се обърна.

— Харесва ви, нали? Приятно ви е да виждате, че ми е лошо. Какво има? Да не би да ви се гади?

— Аз съм стар моряк.

— И аз — излъга тя и се обърна. Изправяйки крака си, седна в предната част на пейката. После, с пръсти, вкопчени в края й, с усилие се изправи и закуцука към Томас.

— Колко по-дълго? — попита възможно най-любезно. Не искаше мъжът в ъгъла да усети безпокойството й. За съжаление, Томас изобщо не чу въпроса й. Когато се обърна глава към нея, тя трябваше да го повтори.

— Почти на половината път сме — най-после отвърна той. От една страна, това беше окуражително — половината път е по-добре, отколкото нищо. От друга страна, беше потискащо — трябваше да изтърпи още половин час.

— И неговият остров ли е до Матиникъс? — Лекото натъртване на „неговия“ даде на Томас да разбере кого има предвид.

— Наоколо има няколко островчета.

Тя още се приближи към него и го попита още по-тихо:

— Ще оставите ли първо мен? Не знам дали ще мога да понеса дълго това пътуване.

— Насочил съм се право към остров Виктория.

Тя успя да се усмихне вяло и да пророни „благодаря“, преди да се отправи към мястото си. Не погледна към мъжа в ъгъла. Той я караше да настръхне. Нямаше нужда от допълнителни поводи за раздразнение, след като миналата седмица бе изпълнена с такива.

Нийл бе потънал в мисли, връщайки се назад във времето, когато за последен път се бе возил на моторница. „Печен“ моряк? Май беше вярно. Нанси имаше лодка. Тя обичаше лодките. Може би обичаше и него, но когато той беше на върха. При първия признак за проблеми, Нанси се отдръпна. Вярно, че брат й беше член на борда на „Уитнауър-Дъглъс“, така че тя изпадна в неловко положение, когато Нийл бе набързо отстранен. Все пак… любовта си е любов. Така ли беше?

Той не обичаше Нанси. Знаеше го от месеци и се чувстваше виновен винаги когато тя му казваше, че го обича. Сега усещаше особено горчив вкус в устата си. Думите й не са отговаряли на истината. Тя бе обичала не него, а това, което е представлявал. Ласкаела се е от връзката си с проспериращ адвокат на корпорация, от влиянието и престижа. Сега, когато всичко бе поставено под съмнение, се бе отдръпнала. Той знаеше, че може би в случая беше всяко зло за добро. Най-малко му трябваше любовница, която да е с него само когато няма проблеми.

Нийл погледна към жената на пейката. Тя самата беше като възел от напрежение. Дребна и безформена, необщителна, неженствена — съвсем противоположна на Нанси.

— Какво е станало с крака ви? — попита я той.

Диърдри повдигна глава.

— На мен ли говорите?

Той огледа кабинката на кормчията.

— Тук не виждам друг с патерици. Счупихте ли го?

— Очевидно.

— Не е очевидно. Може да са ви правили операция заради дефект по рождение, или да сте го наранили при спортуване.

При спортуване. Де да беше така. В това имаше някакво достойнство. Но да падне по стълбите?

— Счупих го — отвърна рязко тя.

— Как?

— Няма значение.

— Кога?

Диърдри се намръщи.

— Няма значение.

— Боже мой, и казвате, че аз съм неприятен!

Тя уморено въздъхна.

— Не ми се говори. Това е.

— Все още имате зеленикав цвят. — Той изкуствено се усмихна. — Стомахът ви ли се бърка?

— Нищо му няма на стомаха ми! — отвърна заядливо тя. — И не съм зеленикава, а бледа… просто бледа. Такъв цвят придобива човек, когато дни наред е бил обкръжен от хора с болнични бели престилки.

— Искате да кажете, че току-що сте изписана? — попита той с нескрита изненада.

— Тази сутрин.

— И сте хукнали в дъжда към отдалечен остров? — Изненадата отново отстъпи място на сарказма.

— Само кракът ми е счупен! Останалите части от тялото ми функционират нормално. — Не беше съвсем вярно, но лъжата бе разбираема. — И ако искате да знаете, не аз съм молила да завали. Просто си заваля.

— Вие сте побъркана, че сте излезли. Майка ви не се ли опита да ви спре?

Тя усети подигравателния тон в гласа му и се сети как преди малко се заяде с него. Нейната забележка бе шеговита, както и неговата, и въпреки това той засегна болна тема.

— Разбира се, че се опита, но аз съм достатъчно възрастна, така че няма защо да я слушам! — Тя извърна глава, но това не помогна.

— Нямате вид на възрастна. Приличате на нацупено дете.

Тя го погледна с укор.

— По-добре нацупено дете, отколкото жива напаст! Вижте, защо не си гледате работата? Вие не ме познавате, аз не ви познавам, след малко, слава Богу, това пътуване ще приключи. Няма защо да си изкарвате върху мен лошото настроение. Просто си стойте в ъгъла и си размишлявайте, ясно?

— Но на мен ми е приятно да се заяждам с вас. Вие се оказвате на висотата на положението.

В това бе проблемът. Тя допускаше той да я напада. Такива мъже само трябваше да бъдат пренебрегвани и тя започна да прави точно това. Не бе сигурна дали подейства или не, защото подозираше, че той самият бе решил да не разговаря повече.

Но той продължи да я гледа. Диърдри усети как погледът му бе прикован в гърба й, но упорито не се обръщаше. Този човек бе нахален, трябваше да му се признае. Не бе безгръбначен, какъвто беше Сет…

Сет. Сладкият Сет. Сет — паразита. Той се бе намъкнал в живота й, като се възползваше от дома й, от работата й, от чувствата й, но когато започна натискът на семейството върху нея, подви опашка. Сет не искаше връзки. Не искаше отговорности. Но най-малко искаше жена, чиято кариера и семейни задължения бяха с предимство пред него.

Иронията в това бе, че той много малко я разбираше. Диърдри никога не бе искала „Джойс Ентърпрайзис“ и многократно му го бе заявявала. Но той продължаваше да се смята за застрашен и я напусна. Всъщност без него тя се чувстваше по-добре.

Мечтанията й бяха прекъснати, когато мъжът в ъгъла се надигна от пейката, пресече кабинката на кормчията и се приближи до Томас. Той говореше тихо и Диърдри, колкото и да се напрягаше, не можеше да чуе думите му поради тътена на мотора.

— Колко остава? — попита Нийл.

Томас погледна към един от циферблатите.

— Половин час.

— Тя закъде пътува? — Нийл леко натърти на „тя“.

— Близо до Матиникъс.

— Има много острови, нали?

— Има.

— Кого ще оставиш първи?

— Поел съм курс право към острова на Виктория.

Нийл размисли.

— Виж, нямам нищо против да оставиш първо нея. Много е изнервена.

Погледът на Томас остана прикован към океана.

— Мислех, че тя не ви допадна.

— Така е. Ужасно ме дразни. Освен това — той разтри врата, тъй като го болеше, — точно сега всичко ме дразни. Просто се случи, че тя е тук.

Нийл се чувстваше виновен, но дори това го ядосваше. От една страна, изпитваше голямо задоволство, когато спореше с жената. Беше му необходимо да изпусне пара, а тя беше идеалният обект. От друга страна, тя имаше право. Той беше груб. Обикновено не беше такъв.

С наведена глава Нийл се запъти към ъгъла си.

Диърдри, която в момента си мислеше колко силно желаеше, колко имаше нужда да се изкъпе и колко невероятно трудно щеше да й бъде да не намокри гипса, го спря по средата на пътя. Тя се чувстваше особено свадлива.

— Ако си мислите, че можете да придумате Томас да остави първо вас, не се надявайте. Той вече е поел курс и първо ще спре на острова, на който отивам аз.

— Много знаете — промърмори тихо Нийл. Той мина покрай нея, отпусна се в своя ъгъл на пейката, скръсти ръце върху гърдите си и се загледа пред себе си.

Диърдри прие забележката му като плод на лошо настроение. Той бе мрачен човек. Скоро щеше да се освободи от компанията му. Много скоро щеше да бъде на острова.

— Ето го — извика след малко Томас през рамо. — Островът на Виктория.

Диърдри се надигна на здравото си коляно и надникна през стъклото.

— Нищо не виждам.

Нийл също не стана.

— Не е беда — промърмори той.

— Виждате ли нещо?

— Разбира се. Там има тъмно възвишение. Как различаваш островите от вълните?

— На острова има дървета.

Логиката бе неоспорима.

Чудесно, помисли си тя, отпускайки се на мястото си. Значи вече са стигнали до острова. Щеше да има достатъчно време да го разглежда, когато нямаше да бъде уморена, нямаше да й бъде неудобно и да е без никакво настроение.

Нийл застана до Томас, наблюдавайки как тъмното възвишение се уголемява, издига се и се превръща в суша. Не бе голяма — може би половин квадратна миля, но с изненадващо буйна растителност. Нито дъждът, нито облаците, нито спускащият се залез можеха да скрият наситеното зелено великолепие на боровете. Къщата бе там — построена в смесица от стилове с посивели от времето дъски, сгушена в полянка с изглед към пристана.

Диърдри отново се изправи на коляно.

— Колко е красиво — въздъхна тя.

Нийл, който по-скоро изпита самодоволство от мястото, на което отиваше, я погледна снизходително.

— Съгласен съм.

— За първи път. Тъкмо бях започнала да се чудя дали изобщо имате някакъв вкус.

Снизхождението му изчезна.

— О, имам вкус. Проблемът е в това, че цял ден не видях нещо, което дори слабо да го предизвика. Погледът му не се откъсна от лицето й и бе твърде красноречив.

Това бе обида, която Диърдри не можеше да отмине.

— Чувството е взаимно. Всъщност…

— Извинете — прекъсна на висок глас Томас. — Трябва да ми помогнете. Още вали като из ведро, така че да действаме бързо. — Той вече изключваше мотора и насочваше моторницата успоредно на малкия дървен док. — Нийл, излезте и хвърлете въжетата на дока — едното към носа, другото — към кърмата. После скочете на брега и ги завържете за един от тези колове. Ще подам продуктите на вас и на Диърдри. Внимавайте на дока, Диърдри, пързаля се.

Диърдри кимна и се зае с мокрия цип на мушамата си, като мислеше колко жалко е да се дава такова хубаво име като Нийл на толкова противен човек. Но поне помагаше. Почти очакваше той да иска да остане на сухо, докато Томас я свали на брега.

Нийл вдигна ципа на якето си и тръгна към отворената част на кърмата на моторницата, като си мислеше колко странно беше жена със звучното име Диърдри да бъде толкова опърничава. Но поне помагаше. Това го изненада. Разбира се, Томас не й бе дал възможност за избор.

— Въжето, Нийл. Ние сме тук.

Викът на Томас потъна в тишина.

С лице срещу дъжда, Нийл изтича да завърже моторницата за носа и за кърмата.

Като хапеше устни заради неприсъщата си тромавост, Диърдри успя да слезе тежко на дока само с помощта на Томас. Когато искаше да му благодари, той вече се бе обърнал и разтоварваше. Подаде първо нейния багаж, после на Нийл, когато той отиде до нея.

— Ще дойда след една седмица с пресни продукти — бързо даде указания ловецът на омари. Дотогава тези ще ви стигнат и останат. Ключовете от външната врата са в плика с яйцата. Ако имате някакъв проблем, нещо спешно, можете да се свържете с мен чрез радиото в къщичката. До него има лист с информация.

Диърдри кимна, но беше изцяло съсредоточена да запази равновесие, за да отговори. Когато голямата й пътна чанта вече бе извън лодката, намести патериците и някак успя да закрепи широката дръжка на чантата на рамото си, после да върне патериците по местата им, без да падне.

Нийл, зает с подреждането на кашоните с продукти един върху друг, за да ги запази по възможност по-сухи, вдигна поглед, когато Томас подаде неговата брезентова пътна чанта. Постави я на дока, приключи с подреждането на провизиите, взе кашон в едната си ръка, преметна дългата дръжка на чантата си през рамо и се обърна да благодари на Томас.

Моторницата вече се отдалечаваше от дока, което не изненада Нийл. Томас каза, че ще действат бързо. Но имаше нещо, което наистина го изненада…

Диърдри, с широко отворени от ужас очи, се изкашля.

— Томас?

Когато моторницата се отдалечи още повече, той повтори по-силно:

— Томас?

Моторът изръмжа, после запали. Сега Нийл извика.

— Най! Забрави жената! Върни се!

Моторницата заобиколи края на дока и се насочи към океана.

— Томас!

— Най!

— Има грешка! — изкрещя Диърдри, като отметна от очите мократа си капеща коса и посочи към Нийл. — Той още е тук.

— Разбира се, че съм тук — нахвърли се Нийл върху нея. Цялото му лицето му бе мокро, но погледът му беше твърд като стомана. — Разбира се, че още съм тук! Този остров е на моя приятелка!

— Островът е на Виктория и тя е моя приятелка.

— Моя е и не ми е споменавала за вас. Каза, че всичко ще бъде само на мое разположение.

— Точно това каза и на мен!

Те се втренчиха един в друг под проливния дъжд.

— Виктория коя? — попита Нийл.

— Виктория Лесър. А вашата Виктория коя е?

— Същата.

— Не ви вярвам. Кажете ми къде живее.

— В Манхатън. На Парк Авеню.

— Тя е госпожа Артър Лесър. Кажете ми нещо за Артър.

— Той почина. Тя е вдовица. Чудесна, ексцентрична…

— Затваря очите си пред някои неща…

Мръщейки се един на друг в настъпващия мрак на ветровития док в дъжда, Диърдри и Нийл едновременно стигнаха до едно и също заключение.

— Ние сме подведени — констатира той и ядосано повтори — Подведени сме!

— Не вярвам — промърмори Диърдри и сърцето и заби по-бързо, като погледна към океана. — По дяволите! Той си отива!

Те едновременно започнаха да крещят.

— Томас, върни се!

— Най, обърни!

— Томас, не постъпвай така с мен! Томас!

Но Томас се беше отдалечил толкова, че не можеше да ги чуе, и уверено се движеше към континента.

— Гадина такавааа! — изрева Нийл. — Той е знаел! Виктория сигурно е била съвсем наясно какво прави и той й е съдействал.

Диърдри не си спомняше някога да се е чувствала толкова нещастна. Всичко, което бе преживяла у дома, всичко, от което бе избягала, бе нищо в сравнение с това, че бе манипулирана. Чувството на безсилие направо я парализираше. Тя пое неравномерна глътка въздух и се опита да мисли ясно.

— Изминала съм целия този път, минала съм през ада… — Диърдри избърса дъждовните капки от бузата си и погледна към Нийл. — Не може да останете. Това е.

Нийл, който усещаше как дъждът капе във врата му, беше почервенял от яд.

— Какво искате да кажете с това, че не мога да остана? Не знам какво ви води тук, но каквото и да е то този остров ми трябва повече на мен и нямам намерение да го деля със заядлива и недъгава… гаменка!

Диърдри поклати глава, сигурна, че всичко това беше плод на въображението й.

— Не съм длъжна да понасям такова отношение — изсъска тя. Обърна се, постави патериците пред себе си и тръгна по мрачния док към една още по-мрачна пътека.

Нийл вървеше до нея.

— Права сте. Не трябва да го понасяте. Ще се обадя на Томас и ще му кажа да дойде утре да ви вземе.

Диърдри гледаше мокрите дъски, после калната мръсна пътека.

— Не възнамерявам да ме взима, докато не се оправя и мога да си тръгна. Може да се обадите на Томас и да му кажете да дойде да вземе вас.

— Изключено! Тук дойдох на спокойствие и тишина и точно това ще имам.

— Може някъде другаде да имате спокойствие и тишина. — Със сигурност това няма да стане, когато аз съм близо до вас, нито пък когато вие сте около мен. Не знам доколко познавате Виктория, но тя от години е приятелка на семейството ми и естествено, че ще ми даде право на това място.

— Право на това място? Я се вижте! Вие и до вратата не можете да стигнете!

Той донякъде беше прав. Пътеката бе толкова мокра и хлъзгава, че значително затрудняваше придвижването й. Единствено волята й я караше да върви.

— Ще се справя — ядосваше се тя, правейки усилие да задържи крака си на хлъзгавия наклон. — И щом вляза в къщата, няма да мръдна.

Те стигнаха стъпалата пред входната врата. Диърдри изкуцука нагоре, после пресече верандата и стигна до вратата. Нийл, който бе изкачил стъпалата две по две, стоеше там и ругаеше.

— Пъхнал ги при яйцата…

Той остави чантата си под стряхата на сухо, сложи на земята кашона, който носеше, и започна да рови в него. Отново изруга, обърна се и изтича обратно.

Диърдри, останала без сили, се облегна на мократа табела със звънци до вратата. Като притисна чело до дървото, почувства приятна студенина върху изненадващо горещите си слепоочия. Цялото й тяло бе измръзнало и влажно. Тя трепереше и имаше опасност всеки момент да се разплаче. Как се провали това идеално решение?

Нищо не можеше да се направи, поне не до утрешния ден. Това беше най-лошото.

И все пак като че ли не беше толкова лошо. Щом влезе в къщата, тя веднага щеше да се пъхне в леглото. Не я интересуваше, че беше едва седем часа. Бе капнала от умора, измръзнала, може би я тресеше. Нийл, който и да беше той, можеше да прави каквото си иска. Тя щеше да спи цяла нощ. Когато на другия ден станеше, щеше да може да мисли ясно.

Нийл бързо изкачи стълбите, носейки кашони.

— Не мога да повярвам, че го направихте — извика тя. Всички сте ги донесли. Истинско чудо е, че не сте ги изпуснали по пътеката и тогава какво щях да правя?

Той отметна глава назад, махайки косата от очите си и пръскайки водните капки от косата.

— Бъдете благодарна, че го свърших сам. Можеше да ви помоля да ми помогнете.

На нея не й беше до благодарности.

— Можете ли да намерите ключа?

Той бе оставил на земята пакетите и проверяваше съдържанието им.

— Търся, търся.

След малко измъкна един плик, отвори го, извади ключа и отключи.

Тъй като Диърдри се опасяваше, че ако още малко почака, ще припадне, веднага изкуцука вътре. Беше тъмно.

Опипа стената, търсейки ключ за лампа, и бързо го щракна. Бързо огледа просторната дневна и кухнята към нея. Отляво имаше къс коридор, отдясно — по дълъг. Като прецени, че десният коридор сигурно води към спалните, целенасочено тръгна по него.

Имаше три отворени врати. Мина през първата, после — през втората, като правилно реши, че това бяха по-малките спални за гости. Третата… Тя отново щракна ключ на лампа. Да, права е била. Беше почти както си я представяше — гледка за изтерзани.

Като се вмъкна вътре, тръшна вратата с патерицата и се насочи право към леглото. Едва стигна до него и коленете й се подгънаха, тя се свлече, патериците й паднаха на пода. С клюмнала глава, Диърдри вдиша няколко пъти дълбоко и неравномерно. Краката й трепереха от слабост, изтощение, студ или от трите заедно. Беше мокра и прецени, че трябва да се възползва от ситуацията. Макар че в стаята беше студено, засега нямаше как да разреши този проблем.

С треперещи пръсти свали ципа на якето си, с мъка свали мократа до краен предел дреха и я пусна на килимчето до леглото. Мислено започна да се извинява на Виктория, че разхвърля, после се усети. След това, което й причини Виктория, не й дължеше абсолютно нищо!

Изрита наквасената маратонка и смъкна мократа гета от гипсирания крак. Гипсът бе невредим. Внимателно докосна гипса там, където покриваше стъпалото й. Мокър ли беше? Или просто студен? Несъмнено беше много твърд. Засега всичко беше наред.

Като мъчително се наведе от кръста, тя отвори ципа на пътната си чанта и започна да рови из вещите си, като си търсеше пижамата. Обикновено най-щателно си подреждаше нещата, но тази сутрин направо ги бе нахвърляла в чантата, защото се приготвяше по време на кавгата с майка си. Беше ядосана й уморена. За щастие, всичко, което бе донесла, беше практично.

Когато най-после забеляза пижамата, вратата с тласък се отвори и в стаята нахълта Нийл. Той вече бе свалил якето, обувките и чорапите си, но джинсите му бяха мокри до колене. Като хвърли чантата си до долната част на леглото, той постави ръце на бедрата си.

— Какво правите тук? Това е моята стая.

Диърдри сгуши пижамата към гърдите си, силно стресната от внезапното му появяване.

— Не видях на вратата да пише името ви — контрира спокойно тя.

— Това е най-просторната спалня. — Той посочи към леглото. — Това е най-голямото легло. — И посочи с палец гърдите си — И аз по една случайност съм най-едрият човек в тази къща.

Диърдри разтвори ръце и пижамата и всичко, което държеше, падна върху скута й. Тя придоби безлично изражение, което, като се има предвид състоянието и, не бе трудно при такова емоционално претоварване.

— И значи?

— Значи… аз искам тази стая.

— Но тя вече е заета.

— Тогава я освободете. Другите две стаи са изключително приятни.

— Радвам се, че ги намирате за такива. Изберете си, която желаете.

— Искам тази.

За първи път, откакто бе влязла в стаята, Диърдри се огледа наоколо. Две почти цели стени бяха направени от многобройни дебели стъклени плоскости, разкриващи изглед, който на дневна светлина несъмнено щеше да открие фантастична гледка. Огромното легло с месингови рамки бе на третата стена. На четвъртата бе вратата, от двете страни на която имаше ниски шкафове в колониален стил и в единия край — едно от най-важните неща — голяма изградена камина. Една странична лампа хвърляше топла светлина върху цялата камина.

Диърдри погледна Нийл право в очите.

— И аз.

Нийл, който никога не бе изпадал в подобна ситуация, излезе от равновесие от спокойната й решителност. Бе по-различно, когато тя крещеше. Странно, спокойствието й бе по-заплашително. Диърдри, която и да бе тя, знаеше какво иска. За съжаление, той искаше същото.

— Вижте — започна Нийл, като внимателно потискаше раздразнението си — няма смисъл. Това легло ми е необходимо само защото е по-дълго. Аз съм метър и осемдесет и пет, а вие сте — колко? — метър и петдесет и два или и три. Физически ще ми бъде неудобно в някоя от другите стаи. Те са с двойни легла.

— Аз съм метър и петдесет и три, но това няма значение. Със счупен крак съм. И на мен ми трябва повече място. Да не говорим за банята. Както ми казаха, само голямата баня е с вана. Не мога да се къпя с душ. И без това къпането ще ми бъде трудно.

— Опитайте — заяде се Нийл.

— Моля?

— Казах да опитате.

— Какво да опитам?

— Да се изкъпете.

— Какво означава това?

— А вие как мислите? — попита реторично той. — Вие сте мръсна.

Той не може да не си го каже. Когато се стараеше да й говори логично, тя така извърташе нещата, както на нея й бе удобно. Това не му харесваше, особено при положение, че нямаше намерение да се предава, щом ставаше въпрос за голямата баня.

Тя погледна надолу към изкаляната си гета и хвана противната мокра вълна.

— Разбира се, че съм мръсна. Вън е кално и в моторницата никак не беше чисто. — Тя вдигна глава, очите й искряха. — Но няма защо да се извинявам. Вижте се, самият вие на нищо не приличате!

Нийл нямаше защо да се поглежда, за да разбере, че е права… Той бе с най-старите си и най-удобни джинси и дебел пуловер и ако тя можеше да види фланелката под пуловера… Бурното пътуване и при него бе взело своето.

— Изобщо не ми пука как изглеждам — изръмжа той. — Точно затова дойдох тук. За първи път през живота си ще правя каквото искам, когато искам и където искам. И това ще започне с леглото.

Със стиснати челюсти, Диърдри се пресегна за патериците си.

— Само през трупа ми — измърмори тя, но борбеността й почти я бе напуснала. Каквато и енергия да бе събрала да спори с Нийл, се бе изпарила. Като метна пижамата си върху рамо, Диърдри стана. — Трябва да отида в банята. Денят бе тежък.

Нийл видя как тя закуцука до банята и затвори вратата. Отново усети, че предпочиташе тя да крещи. Когато говореше тихо и уморено, му ставаше мъчно за нея. Изглеждаше много изтощена.

Но по дяволите, и той беше изморен!

Като взе пътната си чанта от долната част на леглото, той я постави там, където бе седяла Диърдри. После вдигна мокрото й яке за яката, сграбчи чантата й за колана и ги отнесе в една от спалните за гости, която повече подхождаше да бъде за жена.

Тя щеше да разбере намека. Ако той имаше късмет, тя щеше да бъде прекалено уморена, за да спори. А може би като излезеше от банята, щеше отново да се нахвърли върху него и те щяха пак да се спречкат.

Нийл въздъхна, затвори очи и разтърка пулса върху челото си. Аспирин. Имаше нужда от аспирин. Не. Имаше нужда от питие. Не. Това, от което всъщност имаше нужда, бе храна. Той много отдавна бе закусил, а на обяд точно за шейсет секунди хапна един сандвич в „Бъргър Кинг“ на бариерата.

Като спря за малко в коридора, за да нагласи термостата, той се върна в кухнята, където бе натрупал кашоните с храна. Много е за двама, помисли си иронично. Трябваше да заподозре какво става още когато Томас подаваше продуктите. Но беше дъждовно и мъгливо и той не помисли за това. Бързаха. Просто реши, че когато свършат всичко, жената щеше да се качи отново на моторницата.

Бе преценил погрешно. Като прокара свити пръсти през косата си, той се загледа към кашоните и започна да изважда продуктите от тях. Скоро вече затопляше кутия със супа и приготвяше огромен сандвич с шунка и сирене.

Кухнята беше приятна. Макар и малка, беше модерна и с всички удобства, които имаше вкъщи. Не бе очаквал друго от Виктория. Поне когато става въпрос за уреди. Това, което не беше очаквал, е, че тя ще му натрапи компания и то точно когато изрично й бе казал, че иска да бъде сам.

Какво я бе прихванало, та да се шегува така? Но Нийл знаеше. Знаеше. Тя от години се опитваше да го подреди.

Защо сега, Виктория? Защо сега, когато животът ми е такава бъркотия?

В къщата беше спокойно. Това му се стори странно, когато приключи с яденето и разтреби. Диърдри положително вече бе излязла от банята. Той не бе чул да се пуска вода. Нито пък бе чул тъпия звук от патерици в коридора.

Възможните причини за тишината никак не му харесваха и тръгна към по-малката спалня, където бе оставил багажа й.

Тя беше празна.

С разширени от яд ноздри, Нийл тръгна с широка крачка към голямата спалня.

— По дяволите! — изруга той и внезапно спря на прага. Тя беше в леглото, от другата страна на чантата му. Беше в неговото легло!

Стъпалата му шляпаха по пода, когато пресичаше стаята и спря на килимчето от другата страна на леглото.

— Хей, ти! Какво си въобразяваш, че правиш? Тялото й приличаше на няколко малки буци под юргана. Нито една от тях не помръдна. Завивките я покриваха до челото. Показваше се само косата й кафява като мишка на фона на възглавницата.

— Не може да спиш тук. Казах ти!

Той почака. Тя издаде тих стон и раздвижи това, което Нийл реши, че е здравият й крак.

— Трябва да станеш, Диърдри — изръмжа той. — Преместил съм багажа ти в другата спалня.

— Не мога — дойде слаб приглушен отговор. — Много съм… изморена, много… ми е студено.

Нийл погледна безпомощно към тавана. Защо на мен? Защо тук и сега?

Той наведе поглед към купчината буци.

— Не мога да спя в нито едно от другите легла. Вече говорихме за това.

— Ммм…

— Значи се преместваш?

Последва дълга пауза. Той се зачуди дали Диърдри не беше заспала. Най-после изпод завивките дойде едва доловим глас.

— Няма.

Той пак изруга и енергично прекара ръка през косата си, гледайки към купчината на леглото. Можеше да я премести. Можеше да я вдигне и да я пренесе в съседната спалня.

— Не прави опит да ме местиш — предупреди купчината. — Ще крещя така, като че ли ме изнасилваш.

— Никой няма да те чуе.

— Ще се обадя на Томас. Ще вдигна такава врява, каквато не си чувал.

Изнасилване. Най-глупавата заплаха. Така ли беше? В къщата бяха само двамата. Тя щеше да го набеди и обвинението щеше да е „изнасилване“. Ако бе толкова жестока да представи нещата така, наистина можеше да направи сцена. А точно такава сцена бе последното, което той желаеше точно в този момент от своя живот.

Разярен и разстроен, Нийл се обърна и изхвръкна от стаята. Когато стигна до дневната, той се хвърли в най-близкия стол и потъна в мрачни мисли. С какви ли не епитети нарече Виктория, с много от тях нарече и Томас, а после и жената, която лежеше в неговото легло. За съжаление, всички епитети на света не можеха да променят положението, в което бе изпаднал.

Бе уморен до мозъка на костите си и въпреки това имаше достатъчно адреналин, който да го държи буден още часове наред. Тъй като чувстваше нужда да върши нещо, той скочи от стола и запали треските, много внимателно подредени под дървата в камината. След минути огънят се разпламтя. Това му донесе известно успокоение. Още по-добре му подейства бутилката „Шивас Регал“, която измъкна от бара. Няколко здравословни глътки и вече се чувстваше по-добре. Още няколко глътки и ядът му отслабна до такава степен, че можеше да мисли.

След няколко часа Нийл се чувстваше много по-благоразположен, отколкото би могъл да си представи. Отиде до стаичката отстрани на по-малкия коридор и проучи указанията, написани на машина до радиото, което свързваше къщата с брега. Фасулска работа.

За съжаление, от дома на Томас никой не отговаряше.

Копеле.

Добре, Хърси. Може би още не се беше върнал. В края на краищата, продължаваше да вали и мъжът се придвижваше в пълна тъмнина. Точно така. А междувременно…

Нийл подреди огъня, върна се безгрижно в голямата спалня и започна да се съблича. Нека да крещи, че я изнасилват — реши замъгленият му мозък.

Останал само по гащета — нещо, за което после щеше да се чуди, че е бил достатъчно трезвен, за да го направи, той загаси лампата, легна от своята страна на леглото и се изтегна.

— А…

Леглото бе твърдо, чаршафите — чисти. Щеше да си представи, че е в собственото си легло у дома, ако не беше леката миризма на пушек, по въздуха си личеше, че е извън града. Дъждът равномерно удряше по покрива, но и това беше приятно. Навсякъде цареше блажена тишина.

Той бе на един отдалечен остров далеч от града и разправиите. Като пое дълбоко въздух, Нийл се усмихна, после отпусна глава върху възглавницата и скоро заспа дълбоко.