Елизабет Лоуел
Никога не е късно да умреш (8)

7

Таос

Понеделник сутринта

Карли огледа чистата, но овехтяла приемна на „Таос Морнинг Рекърд“. Два стола, които изглеждаха като забравени от испанската инквизиция, стояха един до друг вляво от бюрото на секретарката. Сгънат макет на днешния вестник лежеше на ниската масичка пред тях. През стъклената врата вдясно се виждаше тесен коридор, който вероятно водеше към стаята на репортерите и кабинета на редактора.

Беше толкова тясно, че човек нямаше къде да се завърти. Също като старата кирпичена къща това място бе построено за хора, които са били по-дребни на ръст от днешните обитатели.

— Госпожица Мей?

Карли спря да зяпа старата сграда и откри едно много по-съвременно творение. Огледа го със скоростта на човек, който си изкарва прехраната е умението бързо да преценява хората. Трийсет и пет, може би четирийсетгодишен. Метър и осемдесет, може би повече. Здрави рамене под полото и коженото яке, дълги крака, обути в износени дънки „Ливайс“ и очукани туристически обувки, тъмна коса, ангелско лице и зелени очи, които бяха видели ада. Каквато и да бе историята на този мъж, тя не бе написана с усмивки.

— Господин Салвадор? — Тя се отправи към него усмихната и с протегната ръка. — Много мило от ваша страна да…

— Аз съм Дан Дюран — прекъсна я той и стисна ръката й делово и кратко. — Гас говори по телефона. Последвай те ме.

Карли забеляза известна скованост в първите му крачки. Левият му крак беше напрегнат.

— Вие репортер ли сте? — попита тя, когато го настигна и закрачи до него в тесния коридор.

— Не.

Карли изчака няколко секунди, после пренебрегна нежеланието на мъжа за разговор.

— От местните земевладелци ли сте? Художник? Скиор? Полицай?

— Не.

— Месар, хлебар, грънчар?

Той й хвърли кос поглед. Нещо подобно на усмивка промени линията на устните му под наболата поне от един ден тъмна брада.

— Нищо такова.

— Охо, цели две думи — каза Карли. — Внимавайте. Може да ми отнесете главата от приказки.

Той погледна главата й, после я огледа цялата и се запита как някой толкова жизнерадостен и енергичен като Каролина Мей бе избрал за професия разкопаването на гробове. Мисълта за нея редом с кокалестата кисела госпожица Уинифред го накара да поклати глава.

— Какво? — попита Карли.

— Просто си ви представих с онази стара лечителка.

— Коя?

— Госпожица Уинифред. Тя прави отвари и лекове за половината Таос. — Освен това за нея се говореше, че може да прави магии и отрови, но Дан не сметна за необходимо да споменава това пред една любопитна непозната. Често говореха за майка му по същия начин — като за Уинифред. По тези места и двете жени бяха уважавани лечителки.

— Не знаех, че Уинифред е знахарка — каза Карли.

— Не съм казал, че е.

В този момент Дан отвори вратата към кабинета на Гас и покани Карли да влезе.

Тя се намръщи и попита:

— Какво означава това?

Той не й отговори.

Гас вдигна един пръст.

— Редакторът ще свърши с разговора след минута — обясни Дан. — После посочи с ръка поставените в рамка първи страници. — Забавлявайте се.

Той се обърна.

Карли хвана ръкава му.

— Чакайте — каза тя тихо, за да не смущава редактора на таоския вестник. — Отдавна ли познавате госпожица Уинифред?

— Да.

— Тук ли сте израснали?

— Да.

— Ще разговаряте ли с мен по въпроса за…

— Не.

— Не си тръгвай още — извика Гас на Дан.

Когато Дан сви рамене и се облегна на стената, Гас заговори бързо в слушалката. После затвори телефона, изправи се и протегна ръка през бюрото с усмивка, чиято топлина трябваше да уравновеси студенината на брат му.

— Госпожице Мей, аз съм Гас Салвадор. Не обръщай те внимание на Дан. Той е загубил чувството си за хумор някъде в Афганистан, Африка или Колумбия, там някъде са пропаднали и добрите му маниери.

Карли отмести поглед от Гас към Дан и обратно.

— Радвам се да се запознаем, господин Салвадор.

— Гас. Да си говорим на ти.

Тя се усмихна.

— Гас, госпожица Уинифред не се чувства добре днес, така че ме изпрати тук да потърся статии за родовете Куинтрел и Кастийо. Може ли да го направя?

— Разбира се — кимна Гас.

— Архивът компютъризиран ли е? — попита тя.

Гас се засмя.

— Изглеждаме ли компютъризирани?

— А микрофилми?

— Използваме стандартния метод за архивиране. Всъщност голяма част от информацията може да се търси в компютърни файлове благодарение на Дан. Той проведе истински кръстоносен поход, за да постигне това, когато беше на тринайсет години. По онова време беше истински компютърен маниак.

Карли погледна предпазливо мъжа, облегнат на стената. Въпреки че изглеждаше отпуснат, се усещаше, че всъщност е много напрегнат. Но не можеше да отгатне защо.

Може би мрази жени.

— Значи работиш в архива? — попита тя Дан.

— Не. — Той определено не възнамерявайте да насърчава решителната млада жена, която бе готова да премине през всичко, попаднало пред погледа й.

— Да, не, изобщо — каза тя. — Като интервюирам хора като теб, ми се приисква да сритам нещо.

— Например мен ли? — попита Дан, макар да знаеше, че е по-добре да си мълчи.

— Да. — Тя се усмихна, свали шала от косата си и люшна водопада от червеникавокафяви къдрици. — Стискаш си думите, сякаш са стодоларови банкноти. Добре че не си от семейство Куинтрел.

Гас понечи да каже нещо, но изражението на брат му го накара да замълчи.

— Архивите на вестника винаги са достъпни за проучвания — каза Гас след малко. — Единственото правило е вътре да не се пуши, пие или яде.

— Аз не пуша и обещавам да не ям и пия в архива.

Гас погледна часовника си.

— Мен ме чака вестник за правене. — Той се обърна към Дан. — Заведи я и й покажи това, което търси. Ти си по-запознат с архива от всеки друг.

Дан понечи да откаже, но замълча. Въпреки усмивката и топлотата, която излъчваше, Гас всъщност бе уморен, работеше прекалено много и се тревожеше за семейството си.

— Добре — съгласи се Дан. — Ключът на същото място ли си стои?

— Загубихме ключа. — Телефонът иззвъня. — Счупихме ключалката. — Той посегна към слушалката. — Така и не я оправихме. Ало? Мано? Успя ли да хванеш закопчаването?

Карли изчака двамата да излязат в коридора, преди да попита:

— Какво е…?

— Закопчаването? — Тя кимна. — Това е, когато полицаят щраква белезниците на предполагаемия престъпник и го повежда към колата пред очите на репортерите — обясни Дан.

Карли асимилира тази информация, докато вървяха по коридора и се отдалечаваха от приемната. Стигнаха до дъното на сградата и излязоха в малък изоставен и занемарен вътрешен двор. Може би през лятото той служеше като място за отдих на служителите от околните сгради, но точно сега не криеше никаква притегателна сила.

— Закопчаване — повтори тя. — Разбрах. А кого са закопчали?

— Армандо Сандовал. Устройва боеве с петли и контрабанда с наркотици.

— Наркотици? Значи ще остане на топло дълго време.

Дан поклати глава.

— Арестуван е заради боевете с петли. Ще плати глоба и ще се прибере вкъщи още за вечеря.

Карли затвори очи, защото вятърът вдигна снега от двора. Не усещаше глезените и ходилата си от студа. Дръпна шала върху главата си и го стисна с ръка, за да не отлети.

— Постоянно ли става така?

— С вятъра ли?

— Не, със закопчаването и глобата.

Дан сви рамене.

— Колкото често се налага.

— Какво означава това?

— Задаваш много въпроси.

— И ми трябват много отговори. Това ми е работата. Аз съм нещо като репортер, само дето повечето хора, за които пиша, вече не са сред живите, за да се защитят сами.

— Значи разчиташ на слухове, клюки, намеци и недомлъвки.

— Винаги можеш да се върнеш към едносричните отговори.

— Добре.

Той стисна дръжката на една врата, която стоеше някак изкривена в рамката си, и я дръпна силно. Замръзналото дърво изстърга по ледения камък. Карли бързо мина покрай него, нетърпелива да се скрие от вятъра.

— Чакай.

Тя спря, защото пръстите му стиснаха силно ръката й.

— Какво?

— Подът е опасен.

Вместо неравния дървен под, който имаха почти всички стари едноетажни сгради, от входа човек попадаше направо на паянтова врата в пода, която водеше към мазето. Върху вратата бе опъната мушама, за да задържа топлината в стаята долу. Дан дръпна мушамата настрана и натисна ключа на лампата.

Карли се ококори, виждайки старинната врата. Процепите между гредите бяха достатъчно големи, за да пропадне кракът й между тях. Дан може и да не беше най-общителният мъж, когото познаваше, но я бе предпазил от много неприятно падане.

— Едно време това е бил градският хладилник — обясни той, докато отваряше вратата. — По време на сухия режим тук е бил тайният бар на града. А сега е архивът на вестника. Направиха друг вход към първия етаж от другата страна на сградата, но оттук най-лесно се стига до мазето.

Тя го погледна с лешниковите си очи, които искряха в златисто от голата крушка над главата й.

— Благодаря. — Лявата му вежда се повдигна в мълчалив въпрос. — Че не ме остави да падна — обясни тя и посочи дупката в пода. — Знам, че присъствието ми тук ти е неприятно.

Дан погледна опушено златистите отблясъци в очите й, пълните и леко разтворени устни, лъскавите живи къдрици, които падаха върху зачервените от студа бузи. Тя беше прекалено интелигентна, прекалено привлекателна, прекалено невинна и прекалено пълна с живот. Дан не искаше тя да пострада заради това, че щеше да зададе твърде много въпроси и щеше да стигне до отговори, които не си струват цената. Той бе специалист по такива отговори.

— Права си — каза Дан и я пусна. — Предпочитам да не си тук. Но човек невинаги получава това, което иска, нали? Аз ще вървя напред.

— Защо? Има плъхове и змии? — попита тя на шега.

— Змии? Не и през зимата. Ще вървя напред, така че ако се препънеш и политнеш, да мога да те хвана, преди да си счупила любопитния си врат. Внимавай с петото стъпало. Сцепено е.

Любопитен врат? Карли би се усмихнала, но знаеше, че мъжът пред нея не се шегува. Зачуди се дали той мрази всички новодошли или само жените.

Дори и някога да е имало парапет, той не бе оцелял до двайсет и първи век. Подът около отвора също не изглеждаше особено надежден.

— Какво се съхранява там? — тя посочи щайгите и кутиите, струпани край стените на първия етаж.

— Материали.

Дан вече бе слязъл до средата на стълбището към мазето с лекота, която изненада Карли. Кракът може и да го тормозеше от време на време, но не пречеше на равновесието му.

Добре, той ще ме хване, ако падна.

Но тя предпочиташе да не проверява рефлексите му в действие. Завъртя се настрани и заслиза внимателно по десетте циментови стъпала, като пристъпи особено внимателно на петото. Мисълта как се спъва по стъпалата и се претъркулва върху Дан като топка за боулинг я накара да се усмихне. Ако не друго, това със сигурност щеше да го изтръгне от хладната му резервираност. Или може би не. И в двата случая тя щеше да научи нещо за него.

Забрави. Той не е част от проучването.

Много жалко. Той е интересен мъж. Много интересен.

Тази мисъл я изненада толкова много, че тя пропусна последното стъпало. Преди Карли да успее да реагира, Дан я хвана. Беше толкова бърз, че тя усети как я вдига, слага я на краката й и я пуска, докато тя едва успя да извика стреснато.

— Аз съм си виновна. Замислих се, когато трябваше да се оглеждам. — И си мислех глупости. Последното нещо, от което имам нужда сега, е грамаден мрачен мъж, кой то да ми обърква живота.

— Няма проблем. — Той се пресегна покрай нея и натисна един ключ. Мазето се обля в светлина. Шкафове от неръждаема стомана блеснаха наоколо.

— Уха! — възкликна Карли. — Аз очаквах купчини прашасали вестници.

— Имаме и такива.

— Ще ги оставя за накрая.

Дан отвори един шкаф и посочи множество редици с тънки класьори.

— Това са микрофилмите. Най-скорошните са най-отгоре. Най-старите са на дъното. Не съм сканирал нищо през последните шест години — добави той и посочи към един компютър. — Качеството на снимките не е особено добро, но мишките не могат да си снасят яйцата в хард диска.

— За разлика от вестниците и микрофилмите?

— Там го правят преспокойно.

Тя огледа сенчестите ъгли и пътеки между редиците с шкафове.

— Трябва ви една голяма котка. Или по-добре няколко.

— Има твърде много койоти.

— Дори и в града ли?

— Особено в града. Нищо не може да се мери с капан от няколко кофи за боклук, за да се напълни търбуха на някой мързелив ловец.

Дан мина по една пътека покрай далечната стена. Наведе се два пъти към нещо, което тя не можеше да види, после се изправи отново.

— Какво правиш? — попита Карли.

— Проверявам капаните за плъхове.

Когато той се върна, от лявата му ръка висяха на опашките си два големи мъртви плъха.

— Пфу! — потрепери Карли. — Мишките поне са симпатични. Това постоянно ли се случва?

— Сега е късно да се ловят плъхове. Те обикновено пристигат след първото застудяване. Сигурно последната голяма буря ги е прогонила от дупките им. — Дан погледна компютъра. — Ще се отърва от тях и ще ти покажа как да използваш програмата. Не рови наоколо, докато ме няма. Има още капани. Може да си счупиш някой пръст, ако не внимаваш.

— За това ли в ранчото „Куинтрел“ използват само малки капани?

— Един от домашните любимци на Силвия Куинтрел умрял в такъв капан преди доста време. От тогава използват само капани, които не убиват.

— Разумно. Може ли да използвам компютъра?

— Програмата на архива е доста трудна, докато я разучи човек. На първо време се придържай към микрофилмите.

Тя проследи с поглед как Дан се изкачи с лекота по опасните стъпала. Мъртвите плъхове се полюшваха в ритъма на стъпките му.

— Да не забравиш да си измиеш ръцете — извика Карли след него.

Стори й се, че го чу да се смее, после реши, че това е бил звукът на ботушите му по цимента. Външната врата се отвори със стон и стържене и се затвори по същия на чин, оставяйки я сама с миналото в стая, пълна с капани за плъхове.

Сега разбирам защо вестниците наричат архивите си „моргата“.

Като се опита да прогони тръпките, които я побиха, тя стисна зъби и се отправи към първия шкаф.