Елизабет Лоуел
Никога не е късно да умреш (7)

6

Таос

Понеделник сутринта

Дан затвори олющената врата на „Таос Морнинг Рекърд“. Кимна на секретарката, чиято невероятно червена коса правеше невидими бръчките на лицето й. Жената работеше във вестника отпреди раждането на Дан и цветът на косата й не се беше променял никога.

— Дано това да не са понички — каза тя, като подуши въздуха с надежда. — Лекарят ми каза да внимавам със захарта.

— Никога не пипвам понички — излъга Дан и се отправи към вратата на редактора.

— Хм. На устните ти е полепнала пудра захар.

— Ами. Това е сняг. Точно така — сняг.

Жената се усмихна, поклати глава и продължи да печата.

Дан тръгна по коридора. Неравният под бе следствие от многовековната му употреба и неравномерното слягане на земята под сградата. Вратата на редактора стоеше леко открехната поради простата причина, че касата на вратата бе изметната.

Гас вдигна глава. Както обикновено, към ухото му бе притисната слушалката на телефона. Той вдигна два пръста.

Две минути.

Дан постави кутията с поничките на бюрото, наля си чаша от черната мътилка, която Гас наричаше кафе и се загледа в поставените в рамки първи страници на стената в кабинета на редактора. Освен тези, които проследяваха кариерата на Сенатора и на сина му, губернатора, най-големите заглавия датираха отпреди повече от век. В Таос рядко се случваше нещо, което да се нуждае от бомбастично заглавие.

Печатарските преси бяха пристигнали през 30-те годи ни на XIX век и испанският вестник, впоследствие станал известен като „Таос Морнинг Рекърд“, бе започнал да излиза. Мексиканският губернатор бе раздал най-големите парцели земя през 1842-а и най-печеливши от това бяха сеньор Баубиен и сеньор Миранда от Таос. Скоро след това Лусиен Максуел се беше оженил за дъщерята на Баубиен и бе създал предпоставките за войната в окръг Линкълн. Кит Карсън и Лусиен Максуел, и двамата от Таос, се бяха сражавали за Джон Фремон през 40-те години. Мексиканско-американската война бе избухнала през 1846-а, Гражданската война бе заслужила бегло споменаване, защото бе запазила територията на новосъздадената държава Ню Мексико и бе попречила тя да стане щат. Били Кид и Пат Гарет бяха изживели своите бурни съдби през 80-те години. Присъединяването към Съединените щати през 1912-а бе заслужило заглавие, голямо колкото вестника.

След това почти нищо заслужаващо внимание не се беше случило до 60-те години на XX век, когато отново бе отворен един ски курорт, най-големият син на Сенатора бе убит във Виетнам, а другият му син бе ранен, хипитата бяха завладели окръг Таос, един троен убиец бе заловен с кървав нож в ръката. Фактът, че една от убитите жени бе необузданата дъщеря на Сенатора — клинично доказана патологична лъжкиня и известна наркоманка, — бе споменат съвсем дискретно, без да се подчертава излишно. Просто една от трите жертви.

Много повече мастило бе изхабено за скръбта на Сенатора за смъртта на най-големия му син и обещанието му да открие и увековечи вярната служба на всеки таоски войник от Виетнам. Вместо да лобира за мемориал единствено за загиналия си син, Сенатора бе бръкнал у собствения си джоб и бе поръчал изработването на статуя, увековечаваща имената на всеки герой от Таос, загинал в тази война.

Друга важна местна новина бе големият мост над клисурата на Рио Гранде край града, който спестяваше на местните едно голямо отклонение и значително насърчаваше туризма. Най-скорошното вълнение бе преди години, през 1998-а — четиристотната годишнина на Ню Мексико, родината на много нации.

За това ли се върнах тук? — запита се Дан. — Да науча как хората от тази селска земя е трябвало да отидат на другия край на света, за да намерят смъртта си?

Няма значение кой умира и кой остава жив. Нищо не се променя.

Гас затвори телефона и се пресегна към поничките.

— Благодаря. Умирам от глад. Марш стоя будна цяла нощ заради бебето, а мен никак не ме бива в кухнята. Татко още ли го боли гърбът?

Дан се обърна и видя как доведеният му брат отхапва юнашки от поничката.

— Аз също умирам от глад, така че остави поне една за мен. И да го боли гърбът, не му е проличало. Вчера извървяхме десет километра.

— Така ли? Защо?

— Прииска ми се да походя. На него му скимна да дой де с мен.

— Аха. — Гас дояде поничката и веднага се протегна за друга. — Има ли кафе?

— Освен помията, която държиш в тази кана ли?

Гас намигна.

— Да.

— Съжалявам. — Дан вдигна наздравица с чашата, от която бе отпил едва глътка. — Няма нищо по-добро.

— Все си мисля, че ако е достатъчно гадно, няма да пия толкова много.

— И действа ли тази система?

Гас вдигна предпазливо капака на каната.

— През повечето време. Но снощи не успях да спя много, така че… — Той сви рамене и напълни захабената чаша, която никога не напускаше бюрото му. — Как е кракът ти?

— По-добре.

— Ти все така казваш.

— Защото е вярно.

Гас отпи от кафето, направи гримаса и бързо отхапа от поничката.

— Ако се вземе предвид, че крака ти никакъв го нямаше, когато пристигна тук, сигурно си прав, че сега е добре. — Той погледна крадешком стойката на по-големия си брат. Изправена и отпусната едновременно. Това сигурно бе някакъв номер, на който ги учеха в специалните части, защото армията със сигурност не бе повлияла на обичайно изгърбената стойка на Гас. — И докъде вървяхте? — попита Гас.

— Кастийо Ридж.

— Там е хубаво. През лятото.

Дан сви рамене и не обърна внимание на загатнатия въпрос в думите на брат си.

Гас отново се зае с поничките. През последните няколко месеца беше научил, че когато Дан приемеше някоя тема за приключена, тя повече не подлежеше на обсъждане.

Телефонът иззвъня.

Гас вдигна слушалката, заслуша се и машинално погледна през прозореца към съседната стая, за да види дали някой от тримата репортери на вестника, които работеха на половин ден, не мързелуваше на бюрото си.

— Благодаря, ще пратя някого до десет минути. — Той затвори телефона, натисна бутона на интеркома и бързо изреди на Мано нарежданията си. Репортерът нахлупи шапка върху червената си коса, грабна якето и фотоапарата и излетя навън.

— Сбиване в някой бар ли? — попита Дан небрежно.

— Бой с петли. Шерифът пак е прибрал Армандо.

— Сандовал?

— Да.

— Мислех, че той е в затвора за пласиране на дрога.

— В затвора е най-големият брат. Майка им убеждава всички, че Армандо е добро момче, че ходи на църква всеки ден, а в неделя два пъти, и така нататък.

— А той в играта ли е? — попита Дан.

— И още как. Обаче никога не са го пипвали. Испанците са били тук много преди янките и границата е нещо като шега на майката природа към американците. Ако шерифът доближи на по-малко от петнайсет километра до складовете за дрога на клана Сандовал, из цялото поле на Мексико зазвъняват звънчета. — Гас се прозя и разтри лицето си с една ръка. — От време на време подхвърлят на шерифа по някое кокалче и го оставят да ги пипне, че правят боеве с петли. Чудо голямо.

— Май тук нищо не се е променило, откакто свят светува.

— Сменят се само имената на играчите. — Гас внезапно се ухили. — Луд съм по тази работа.

Дан се поколеба, после попита:

— Не ти ли писва понякога?

— От кое?

— От мошениците, ченгетата, от дебелите задници, които преследват собствените си дебели задници.

— Не.

— Но ти не пускаш във вестника дори половината от това, което знаеш. Това не те ли потиска? Не ти ли се иска да сграбчиш някого, да го разтърсиш и да кажеш: Огледай се около себе си, глупако. Всичко, което мислиш за истина, е лъжа.

Тъмните очи на Гас се разшириха.

— Не мога да го направя. — Дан поклати глава. — Виж — каза Гас спокойно, — във вестника се пускат новини за избори, пияници, правителства, светофари и боеве с петли. Каквото знаят хората за всички останали е най-добре да не се появява напечатано. А някои тайни ги знаят само един-двама души, от тези тайни, заради които стават убийства. Не ми трябва да знам такива тайни. Никой, дори и с малко мозък в главата, не иска да ги знае.

— А какво правиш, когато се получи пресичане на фактите, които се знаят от хората, и фактите, които са известни на малцина?

— Това са моментите, в които не харесвам работата си, защото тогава страдат хора, които познавам.

Дан пак поклати глава.

— Кланът Сандовал продава дрога и си плаща на човек, заемащ един от най-високопоставените изборни постове в Мексико, сводничи на малолетни проститутки, понякога против волята им, и между другото търгува с бебета. Куинтрелови използват положението си, за да забогатяват за сметка на бедните и невежите — търгове за земя, търгове за гори, замени на земя, така че собствеността на семейството да става все по-скъпа, наемане на нелегални имигранти, законодателни услуги за своите…

— Кажи ми нещо, което не знам — прекъсна го Гас. — Даже ми кажи нещо, което не е известно на всички. Да си чувал за някой прочут политик, който да е напуснал поста си по-беден, отколкото го е поел?

— Но защо това не го пише във вестника ти?

— Моя вестник?! Как ли не! Познай кой е собственик на вестника?

— Куинтрелови?

— За бога, не. Щеше да е прекалено нагло. Един добър приятел на един богат спонсор, който…

— Няма значение — прекъсна брат си Дан. — Мога да си попълня празните места. Затова се печатат само добри новини за Куинтрелови.

Гас сви рамене.

— Да не мислиш, че с другите вестници по света е различно? Всички вестници имат редакторска страница. Злободневните новини, които противоречат на възгледите на редактора, просто не се публикуват или се сбутват някъде отзад при личните мнения. — Той се прозя. — Истории, които подкрепят възгледите на редактора, получават челно място на първа страница. Такава е човешката природа. Няма нужда от конспирации или тайни ръкостискания.

Дан грабна една поничка и я захапа, сякаш тя е най-големият му враг. Знаеше достатъчно за редакторските възгледи и човешката природа и отричането на очевадната истина.

— Чувал си всичко това и преди — каза Гас. — Тогава за що се ядосваш сега?

Дан сви рамене и продължи да дъвче.

— Понякога ми идва до гуша, затова.

— Откакто се върна, все ти е дошло до гуша.

— Ами много съм се натъпкал.

— Още ли не ти се говори за това?

— Защо да си губим времето. Никой не иска да знае.

— Аз искам.

Дан изтупа ръцете си.

— Не, не искаш. Всъщност изобщо не ти трябва. На никой не му трябва да знае. И не ги виня. Ще ми се и аз да не знаех. — Той изтри ръцете си в дънките. — И какво, Лила грип ли е пипнала?

Гас преглътна смяната на темата заедно с горчивото кафе.

— Изглежда. Всичките деца се изредиха да го карат.

— Това са радостите на бащинството. Вие с Марти вече боледувахте ли?

— Засега не. — Той се усмихна хитро. — Искаш ли да дойдеш на вечеря?

— Разбира се. Ще сготвя.

— Шегувам се. Не искам да те заразим.

— Няма. Ваксиниран съм за болести, дето даже не си ги чувал.

— Сигурен ли си? Опасявам се, че и Марти е на път да се разболее. Тази сутрин беше много бледа.

— Какво искаш да сготвя?

— Чесново пиле — отговори Гас незабавно.

— Кога искаш да вечеряме?

— В шест. Ако се забавя…

— Ще прибера яденето ти в печката — каза Дан. — Точно както правеше мама.

— Няма нужда да готвиш. Наистина. Само се шегувах.

Подобие на усмивка пробяга по устните на Дан.

— На мен ми е приятно. Не мога да спра, нито дори да забавя упадъка в международната политика, но мога да се погрижа брат ми и семейството му да получат топла храна, когато са болни.

Гас не знаеше да се смее ли или да плаче. Бръмченето на интеркома му спести чуденето. Той се прокашля и натисна бутона.

— Да?

— Някоя си госпожица Каролина Мей иска да те види.

— Какво иска?

— Госпожица Уинифред Симънс и Кастийо я е наела да напише семейната история на рода Кастийо.