Елизабет Лоуел
Никога не е късно да умреш (67)

66

Таос

Вторник, по обед

Звукът от хеликоптери огласи тишината на снежните пасища и проникна през старинните кирпичени стени.

— Третата световна война ли започва? — попита Карли саркастично.

Дан отмести поглед от компютъра си, на който пишеше докладите си, и я погледна. Тя изглеждаше изтощена, сломена и загубила войната. Той изглеждаше и се чувстваше по същия начин. Това ще ме научи да не се влюбвам в бляскавата верига на косвените доказателства.

— Вероятно губернаторът и медиите са се отправили към ранчото за „задушевното“ интервю, което рекламираха на всеки петнайсет минути през последните четири часа.

Карли направи гримаса. Телевизорът на Дан беше малък, но гръмогласен. Беше чула всяка една дума от всяка реклама за ексклузивното интервю на Дженсън Уърди с губернатор Джош Куинтрел в родното му ранчо, плюс намеците за сензационна ексклузивна новина, ексклузивно по този канал, ексклузивно за вас.

— Ти си мазохист — каза Карли на Дан, като посочи телевизора.

— Така по-добре ще запомня колко погрешни могат да бъдат косвените доказателства. Което подчертава потока от съвпадения и произволност в обикновения живот. — Той поклати глава. — Трябва да призная, че за първи път инстинктът ми за модели на поведение ме отвежда в погрешна посока. Като в напълно различна вселена.

— Аз бях плътно до теб.

Той й се усмихна дяволито.

— Това беше най-приятната част.

Мобилният му телефон иззвъня. Той погледна екрана и видя, че е получил текстово съобщение.

Провери си имейла, сладур.

— Нещо интересно?

— Предполагам, че е дошъл файлът с резултатите от „Джийндайн“.

— Ще ги разпечаташ ли?

— Кой сега е мазохистът, а? — попита той.

— Освен резултатите на майка ти останалите са част от историята, за която Уинифред плати.

Дан отвори имейла си и започна да разпечатва резултатите, които не приличаха на нищо, което беше виждал досега.

— Ако можеш да разбереш това, ще станеш компютърен програмист.

— Ще оставя програмирането на теб. — Тя събра разпечатаните резултати, всеки означен с името на човека, чиято бе пробата.

Карли разпростря таблиците на леглото. Сенатора и Джош имаха едно и също у ДНК, доколкото тестът можеше да определи. Той беше син на Сенатора. Тя издърпа ДНК тестовете на Силвия и Джош, сравни ги и въздъхна. Много слабо вариране на хаплотипния брой, от онези леки, незначителни мутации, които се случват в ДНК на ембриона.

— По дяволите!

— Надяваше се Черил да е сбъркала?

— Да.

— Но не е.

Карли не отговори. Тя подреди резултатите на Силвия и Уинифред и провери хаплотипния брой. Абсолютно еднакъв. Мутацията в ДНК се бе получила в зародиша на Силвия и бе предадена на сина й. Освен ако не беше предадена и на дъщеря й, Лиза…

След като бързо прелисти резултатите, Карли събра тези на Силвия и Лиза. Техните хаплотипни редици бяха абсолютно еднакви.

— Добре — измърмори Карли. — Единият е наследил мутацията, а другият — не, което означава, че мутацията е присъствала само в едната яйцеклетка. Така че Даяна няма да я има.

Карли сложи последната диаграма до останалите и я погледна.

После я погледна отново и започна да усуква кичур коса на пръста си.

— Какво има? — попита Дан.

Тя размести някои от листовете, без да отговори. После взе жълт маркер и започна да подчертава части от всяка диаграма.

— Карли?

— Хаплотипите…

— Говори на английски, ако обичаш.

Тя вдигна глава.

— Няма да е лесно. Все едно да превеждам компютър на програма на английски.

— Опитай.

— У-ДНК, ДНК, всяка ДНК е просто серия от поредици от съставки. Видът и подреждането на тези съставки определят дали ще се получи мъж, жена, слон или златна рибка.

— Ясно.

— Очевидно има много безсмислени поредици в ДНК-то на зародиша, поредици, което не влияят по никакъв начин на крайния организъм. Някои от тези безсмислени поредици се наричат хаплотипи. Доста често се получава мутация, когато една поредица се репродуцира и се получават две идентични поредици там, където преди е имало само една. И ако моят професор по генетика ме чуе сега, ще започне да си скубе косата заради всички неща, които не споменавам.

— Продължавай да се движиш по повърхността — усмихна се Дан.

Карли издиша отчаяно.

— Промяната в поредицата се предава на следващото поколение. Ако го представим съвсем опростено, получават се пет хаплотипа там, където е имало четири, тоест пет повторения на специфична поредица вместо четири, но нищо материално не се променя в организма, който се ражда. Това е мутация, която няма значение за никого, освен за генетиците. Следваш ли мисълта ми?

— Можеш да ме изпиташ.

Тя присви очи.

— Ей, нали ти ме помоли да ти обясня. Правя каквото е по силите ми.

— Слушам те, Каролина Мей.

Тя се вгледа в напрегнатите му наситенозелени очи и му повярва.

— Цифрите, които са записани в най-дясната колона на всяка страница, са различните хаплотипи на ДНК. Тези на Уинифред, Силвия и Лиза са абсолютно еднакви. На Сенатора са съвсем различни, разбира се. Той е наследил ДНК от собствената си майка. Джош е наследил своите от Силвия. Виждаш ли числото? А после това?

Дан се наведе да погледне оцветеното с маркер число.

— Не е същото.

— Да. Всички други хаплотипи си съвпадат напълно, освен този, което означава, че в яйцеклетката на Силвия е имало мутация, която се предала на сина й, Джош.

— Ами Лиза?

— Не. Но твоята майка има същата мутация.

Дан погледна листовете, опитвайки да осмисли значението на подчертаните числа.

— Това възможно ли е?

— Всичко е възможно. Но това е вероятно, колкото е вероятно двама души да имат еднакви отпечатъци на пръстите.

— На практика невъзможно.

— Да.

— Какво ти трябва, за да обясниш това?

— Искам да видя дали и ти имаш същата мутация.

— Няма проблем. — Той набра един познат номер на мобилния си телефон. — Черил? Да, всичко се получи идеално. Сега ни трябва и моят за сравнение. — Той примигна, като чу отговора на Черил. — Един килограм натурален шоколад? Бутилка шампанско за двеста долара? И двете. Добре. — Той затвори.

— Подкупи, а? — попита Карли усмихната.

— Смазката кара колелото да се върти.

— Ще ти донеса един от наборите за проби.

— Няма нужда. — Той отиде при компютъра си. — Моят генетичен профил е в архивите на лабораторията.

— Наистина ли? Как така?

— За да е напълно сигурно, че ако намерят нечии останки на някое затънтено място, ще могат да проверят със сигурност дали са моите.

— Това не ми звучи добре.

— Засега не се е налагало. Трябва да внимавам повече, като се катеря в планината. — Електронната поща на Дан изпиука, че е пристигнал имейл. Той отвори файла и го разпечата. — Готово… И без да подчертаваме с маркера, всичко изглежда съвсем същото.

Карли грабна листа и го погледна. Погледна го пак. Провери датата на файла. Беше отпреди три години.

— Защото наистина е — намръщи се тя.

— Какво?

— Съвсем същото. — Карли сложи генетичния профил на Дан до този на Джош.

Бяха абсолютно еднакви.