Елизабет Лоуел
Никога не е късно да умреш (62)

61

Ранчото „Куинтрел“

Неделя сутринта

Дан не беше доволен, че Карли тръгна с него, но идеята да я остави сама при майка си също не му харесваше. Освен това Карли имаше разрешението да ходи в ранчото. Така че тя не влизаше без позволение. Все още имаше ключове от къщата, носеше и копие от завещанието на Уинифред.

Дан беше планирал нещо много по-рисковано от законова гледна точка. Не смяташе да споменава на Карли за него. Ако работата се оплескаше, искаше тя да може да каже, че не е имала никаква представа за неговите планове и че е шокирана, наистина шокирана.

Добре беше, че снегът ту спираше, ту отново започваше да вали внезапно, вместо да трупа обилно и непрестанно, покривайки всичко. Двайсет и петте сантиметра сняг бяха напълно достатъчни. Ако бурята спреше по-късно вечерта, както се очакваше, вятърът щеше да започне да духа и сухият сняг щеше да се вдигне във въздуха. Дан искаше да се върне в Таос преди това.

Освен това ако въведеше още една снимка в компютъра или попълнеше още един генеалогически формуляр, или се замислеше още веднъж за думите на майка му, щеше да превърти.

Неговата личност имаше две страни, сега другата страна искаше възможност да се поупражнява.

Имаше само едно заледено място по пътя, но тъй като Дан шофираше сякаш всеки сантиметър от пътя е заледен, владееше колата без проблем. Големите гуми с грайфери за сняг също помагаха.

— Ох! — извика Карли и се хвана за таблото, когато камионът подскочи.

— Да, ще трябва да внимаваме на това място, когато се връщаме.

Чистачките на предното стъкло се движеха бавно, трупайки снега отстрани. Камионът зави около края на Кастийо Ридж и се отправи към долината, в която бе разположено ранчото „Куинтрел“. Постепенно снежната буря утихна. На небето се показаха няколко бледи ивици синьо и едно меко сияние там, където облаците обвиваха слънцето.

Освен осветлението на пътя и алеите всички сгради в ранчото бяха тъмни въпреки мрачния ден.

— Изглежда, Лусия е била права — каза Карли. — В неделя всички почиват.

Лусия толкова се беше зарадвала, че Карли и Дан не искат да се виждат с нея, че бъбри весело няколко минути, преди Дан да успее да затвори телефона.

Дан спря пред къщата и изгаси двигателя.

— Готова ли си?

— Дори и с разрешението на Уинифред, пак се чувствам като крадец.

— Затова ще влезем през входната врата, ще светнем всички лампи и ще се държим като господари на имението.

Карли слезе с фотоапарата си, компютъра и кутия, където да сложи всичко особено интересно, което реши да вземе със себе си. Дан я следваше и носеше собственото си електронно оборудване в един куфар. Тя беше видяла как той опакова нещо, което й приличаше на хард диск, различни кабели, преносим компютър, огромен фотоапарат и някои неща, които тя не разпозна. Преди да тръгнат от Таос, Дан беше прекарал петнайсет минути, говорейки по мобилния си телефон с някакви хора от „Сейнт Килда Кънсалтинг“.

— Ти започваш от стаята на Уинифред — каза той.

— После стаята на Силвия и кабинета на Сенатора — кимна Карли. — Запомнила съм. А ти какво ще правиш?

— Не ми задаваше този въпрос преди.

Карли се замисли за това, понечи да възрази и пак се замисли.

— Кой въпрос?

Тя отиде в стаята на Уинифред, като светваше всички лампи по пътя си.

Веднага щом Карли изчезна, Дан си сложи ръкавиците. Без да светва каквито и да било лампи, той бързо отиде в кабинета на Сенатора, включи компютъра, справи се с детинската защита за по-малко от три минути и започна да копира съдържанието на хард диска върху своя.

Докато компютрите си контактуваха, той провери цялото бюро с компетентност, която щеше да притесни Карли ужасно. Нищо не привлече погледа му. Нямаше ключове за шкафове с документи. Нямаше ключове за пощенски кутии. Нищо, освен обичайните кламери и химикалки. Папките бяха изпразнени от всичко, освен няколко покани за местни събирания. Най-скорошната беше отпреди девет месеца.

Със съвсем икономични движения Дан провери малкото книги в кабинета. Бяха само за декорация. Нямаше пъхнати листчета между страниците, нямаше подвити краища на страници, нищо скрито в кориците. В килера намери само офис консумативи. Отключи за секунди шкафа, там имаше спретнато подвързани папки с надпис Сканирани. Очевидно счетоводните документи на ранчото бяха напълно компютъризирани.

Това щеше да направи работата му много по-лесна. И по-бърза.

Дан се върна при компютрите, видя, че прехвърлянето на информация продължава, и отиде в края на къщата, където се намираше апартаментът на Пийт и Мелиса. Остъкленият проход беше леденостуден. Заключената врата можеше да бъде отворена и от маймуна с кредитна карта. Нямаше кабинет, само голяма спалня. Чекмеджетата на нощните шкафчета бяха натъпкани с обичайните неща. Нищо не бе залепено с тиксо отдолу на чекмеджетата. Нямаше изненади между матраците и под леглото. В дрешника имаше дрехи, обувки, ботуши, кутии от обувки…

Бинго.

Една от кутиите за обувки беше стегната с ново гумено ластиче. Кутията беше протрита по ъглите и капакът беше смачкан. Дан внимателно издърпа кутията и свали капака. Имаше купчина картички, писма и снимки.

Той извади на леглото всичко в реда, в който бе сложено в кутията. После светна лампите и започна да фотографира. Дигиталният фотоапарат „Никон“ имаше вградена безжична връзка с компютъра му. Безжичната връзка вършеше работа на стотина метра. Кабинетът на Сенатора беше на много по-малко. Дан фотографира всяко нещо в кутията отпред и отзад.

Веднага щом направи и последната снимка, прибра всичко вътре в правилния ред, сложи капака, нахлузи гуменото ластиче и върна кутията точно на мястото, където я беше намерил. Всичките му движения бяха бързи, икономични и резултат от много практика. Наистина много. Това, което не бе научил от федералните, беше усвоил от другите членове на „Сейнт Килда“.

Той изгаси лампите и отново се отправи към кабинета на Сенатора. Компютрите бяха приключили копирането. Дан разкачи своя, въведе в компютъра на Сенатора нужните команди, за да заличи това, че е бил включван, изключи го и го разположи точно в бледия чист правоъгълник на бюрото, където го беше намерил. Прислужниците не си даваха зор с чистенето на праха. Това не беше изненадващо. Тук вече не живееше никой, освен Пийт и Мелиса.

Веднага щом Дан провери, че направените снимки са прехвърлени в компютъра му, той прибра всичко в куфара си и се отправи към камиона. Остави куфара и взе един колан за инструменти, на който имаше бормашина, работеща на батерии, и различни бургии, предназначени да пробият всичко — от бетон до стомана. Имаше и няколко малки контейнера от „Джийндайн Лаб“, които бяха пъхнати като големи патрони в гайките на колана за инструменти.

Дан взе кирката и лопатата от каросерията на камиона и се отправи към гробището на Куинтрелови.