Елизабет Лоуел
Никога не е късно да умреш (61)

60

Кастийо Ридж

Събота следобед

Петно ярка рубинена светлина проби падащия сняг, когато снайперистът погледна през мерника си. Голямото количество вода, което бе излял на разширението на пътя, сега бе невидимо — пласт лед, замръзнал под трупащия се сняг. Ако ледът не накараше колата им да поднесе и да излети в дълбоката няколко десетки метра пропаст, тогава той трябваше да свърши малко прецизна работа, за да довърши започнатото. Като цяло би предпочел катастрофата. Така щеше да има по-малко въпроси.

Фаровете блеснаха по пътя от къщата в ранчото. Подскачаха и се клатеха, но напредваха. Въпреки че тесният път бе в частна собственост, окръгът успяваше да го ремонтира достатъчно често, за да не секва трафикът към ранчото. Фаровете се приближаваха с изненадваща скорост. Очевидно шофьорът принадлежеше към тази част от американското население, което вярваше, че колите 4×4 могат да се справят с всичко, което времето им поднесе.

Ще поживее и ще се научи. Или ще умре.

Снайперистът чакаше, невидим на билото, облечен в бяло върху белия сняг, търпелив.

Малкият камион се носеше през следобедния сумрак и наближаваше все повече. Коловозите обясняваха друсането на колата, но имаше толкова много коловози, че гумите се заклещваха за тях от време на време.

Снайперистът разчиташе на това.

Когато колата наближи смъртоносния завой, пръстът на снайпериста бавно, бавно обра спусъка.

Предните гуми на камиона се блъснаха в ледените коловози и той залитна към пропастта. Шофьорът се бореше да овладее колата и почти успя, когато червената точка блесна от вътрешната страна на дясната предна гума и заглушеният от снега гръм тресна. Гумата се слука, фаровете подскочиха и се наклониха на една страна.

Колата се подхлъзна диво върху леда, после изскочи от пътя и се превъртя надолу по стръмния склон.

Снайперистът чакаше, наблюдавайки как вали снегът.

И чакаше.

Когато беше сигурен, че никой не е видял катастрофата, си сложи снегоходките и се спусна на пътя долу, а после към мястото, където колата беше спряла да се търкаля.

Първо намери мъжа. Умрял на място, разбира се. Глупакът не си беше сложил предпазния колан. Снайперистът продължи надолу към смачканата кола. Жената беше още жива, замаяна и кървяща, счупените парчета от страничното стъкло бяха разранили лицето й. Той седна на колене, напипа пулса й и въздъхна. Хвана брадичката й с едната си ръка и челото й от страни с другата, после внимателно потърси правилния ъгъл.

Очите й се отвориха и бавно се фокусираха върху него в сумрака.

— Ти — промълви тя немощно. — Но аз ги убих и двамата заради теб… Сенатора и Уинифред… за да се запази тайната.

— Това е добра идея.

Последва един-единствен хрущящ звук. Снайперистът се изправи и се плъзна със снегоходките си в прикритието на снежното було.