Елизабет Лоуел
Никога не е късно да умреш (6)

5

Ранчото „Куинтрел“

Неделя вечерта

Карли вървеше по един коридор в стария дом на семейство Кастийо и шепнеше в ревера си, където носеше невидим микрофон, свързан с диктофона на кръста й.

— Защо тези стени не могат да говорят — каза тя тихо.

Стените бяха от кирпич, повече от половин метър дебели в основата и по-стари от Съединените щати. Поне една от стените беше толкова стара — някога тя бе служила като предна фасада на къщата в ранчото „Кастийо“. Другите стени датираха от първата четвърт на деветнайсети век, когато родът Кастийо бе станал важна част от новата нация на Мексико. С новите задължения и власт бе дошъл и просперитетът. Правоъгълната форма на грациозната къща в испански стил бе разположена около вътрешен двор с плодни дървета и сребристи танцуващи фонтани.

Според това, което Карли бе открила, завидното положение на семейство Кастийо бе продължило едва две десетилетия. След преотстъпването на Ню Мексико на Съединените щати с Договора при Гуадалупе Идалго всичко се беше променило. Обичаите на испанците, индианците и техните смесени потомци, наричани хенисарос, бяха отстъпили пред нашествието на навахосите, Кит Карсън и гладните за земя граждани от Източното крайбрежие на младите, шумно разрастващи се, Съединени щати.

— Струва ми се, че това е било толкова отдавна — си каза Карли тихо, прокарвайки пръсти по множеството слоеве на мазилката върху стената. — Но всъщност не е. Бабата на Уинифред е била свидетел на това.

Какво ли е да знаеш кои са били прадедите ти, какво са изпитвали, как са живели? Но това бе просто една мисъл, която Карли не прошепна в микрофона си.

— Семейство Кастийо или поне някои негови членове винаги са обитавали тази къща от построяването й — продължи тя. — После, след като Сенатора и жена му построили новата сграда, старата станала къща за гости. От вида на мебелите, старинни и в относително добро състояние, макар и леко прашасали, може да се заключи, че къщата за гости не е била много използвана.

Тя продължи по коридора, после се поколеба пред една врата, която водеше към вътрешния двор.

— Човек се чувства много странно при вида на тези дървени каси, износени и издълбани от поколенията, преминавали през тях, тези врати, които са толкова малки, че изпитвам желание да сниша глава, когато минавам през тях, а аз съм едва метър и шейсет. По-добра храна, по-добри лекарства и изведнъж във всяко поколение се раждат все по-едри хора.

Карли дръпна силно вратата, отвори я, после я затвори зад гърба си. Докато прекосяваше бързо двора, вятърът вдигна няколко сухи листа и те се увиха край глезените й като котка. Можеше да остане на топло, ако беше минала по дългия път по коридора, който обикаляше от вътрешната страна на правоъгълната сграда, но имаше нужда от малко свеж въздух.

Уинифред я беше поканила да живее в старата къща, докато пише историята на семейство Куинтрел, но Карли имаше смущаващото чувство, че всички останали биха предпочели да я няма.

Когато Карли пристигна, къщата за гости изобщо не бе приготвена и не ставаше и плъх да се настани в нея — а според една от прислужниците в ранчото имало предостатъчно плъхове. Уинифред ужасно се ядоса, защото всички знаели за пристигането на Карли. Но вместо да се извинят за недоглеждането си, прислужниците се държаха намусено и повтаряха, че им било казано, че гостенката ще пристигне след един месец. Карли бе дочула прислужниците да говорят на безупречен английски с Уинифред, но когато трябваше да общуват със забравената гостенка, те се правеха, че знаят единствено испански.

Отначало Карли се опитваше да се държи мило с тях, но после реши, че и тя може да играе играта „не разбирам какво ми казваш“. Така че ако на Карли й липсваше нещо в къщата за гости — например тоалетна хартия, — тя отиваше в голямата къща и си го вземаше или молеше Уинифред да каже на прислужниците да й го занесат. Това положение бе малко неловко, но вършеше чудесна работа, след като Карли си изясни играта. Хавлиите и чаршафите, които поиска, дори бяха чисти, макар и със сигурност навършили пълнолетие.

Освен това като подслушваше русокосата испанска прислужница и нейната приятелка, Карли просто попълваше по още един начин празнините в познанията си за местната история. Поне се надяваше да е така. Дългите тиради и хленчене за пропадналия приятел на Алма, който бил изпечен престъпник, бяха по-подходящи за някой сапунен сериал, отколкото за семейната история на Куинтрелови.

Вратата, която водеше от вътрешния двор към къщата за гости, не се отключи с ключа, който бяха дали на Карли. Тя опита още веднъж, огледа провисналата каса и блъсна вратата точно под ключалката. Вратата се отвори покорно.

Дали същият трик няма да свърши работа и с прислужниците?

Карли се подсмихна, затвори вратата след себе си, откри че ключалката е счупена, а не заяла и сви рамене. Старата къща не бе магнит за гости или крадци.

Предният коридор бе изтъркан и чист под праха и това подсказа на Карли, че занемаряването на къщата датира сравнително отскоро.

— Чудя се дали наетите прислужници не са използвали болестта на Сенатора, за да си спестяват усилията — каза тя в микрофона. — Оставам с впечатлението, че гласът на Уинифред не се чува особено тук. Това може да се окаже проблем. Ако живите не искат да ми съдействат, ще трябва да се зарина с фотографии и изрезки от вестници. Какво пък. Няма да е за пръв път.

За разлика от останалите врати в къщата входната врата бе много внушителна и впечатляваща — огромна двойна врата с красиво резе, ръчно изработено от ковано желязо и преминаващо по цялата ширина на вратата. Дръжката на резето бе излъскана от безбройните пъти, в които някой я беше хващал и дърпал настрани. Ключалката на входната врата бе много стара, но работеше по-добре от всяка съвременна ключалка в къщата. Огромният ключ, който й бяха дали, се завъртя лесно и гладко.

Карли се поколеба, после отново заключи вратата зад себе си. Вятърът нахлуваше откъм обвитите в облаци върхове. Тя придърпа по-плътно към тялото си вълненото си сако с ярки, типично югозападни шарки. Платът му беше от градчето Чимайо, известно с качеството на вълнените си дрехи. Вълната беше дебела, но вече не беше твърда. Карли го носеше от години и възнамеряваше да го носи още дълго. Тъканите на Чимайо се изработваха от хора, които познаваха климата на Северно Ню Мексико и Южно Колорадо.

Новата къща се намираше на неколкостотин метра. Ако можеше да се съди по изсъхналите или занемарени растения, пътеката между къщите се виеше през градината на кухнята, една розова градина и семейната овощна градина. В момента всичко, което не бе побеляло от сняг, беше кафяво и запуснато.

— Забележка: Да поискам от Уинифред да ми покаже снимки и/или да ми разкаже спомени за градината през пролетта, лятото и есента. В топлите сезони това сигурно е било любимо място за партита и тихи закуски.

Карли приведе глава, за да се предпази от вятъра, и закрачи възможно най-бързо, като внимаваше за заледени места под снега. Гладките й кожени обувки й бяха напълно неподходящи за престой на открито на такава надморска височина през зимата. Когато се сближеше малко със страховитата госпожица — не госпожа — Уинифред, Карли щеше да я помоли за някакви по-топли обувки. Дотогава трябваше да носи тези, вълнен панталон и кашмирен пуловер под някое от трите вълнени сака, които си бе донесла.

Новата къща бе с впечатляващо модерна архитектура, с една цяла стена от трипластово стъкло, обърната към планината Сангре ди Кристо, която се издигаше на две хиляди и сто метра над дъното на долината Таос. Формата на къщата напомняше на бумеранг със стъклен външен ръб и вътрешен ръб, сключващ се около две от страните на вътрешния двор, в който имаше басейн, осветяван от скрити лампи. От едната страна, свързан със стъклен пасаж, се намираше апартаментът за гостуващи големци, където сега живееха Пийт и Мелиса Мур.

— Интересно — измърмори Карли в микрофона. — Повечето хора покриват басейните си през зимата. Чудя се дали зад това не се крие някаква история или просто е недоглеждане вследствие на продължителното боледуване на Сенатора.

На късата страна на бумеранга се намираше апартаментът на госпожица Уинифред и специалните стаи за сестра й, Силвия Куинтрел, вдовицата на Сенатора. Не че Силвия знаеше, че е вдовица. Тя не бе говорила с никого и не бе проявявала никакви признаци да познава някого от 60-те години на XX век.

— Забележка: Да проверя дали има заснети филми или видеокасети с госпожа Куинтрел преди болестта й.

Карли прекоси вътрешния двор, заобиколи басейна и пристигна пред вратата на Уинифред с един порив на вятъра, който я разтресе. Повдигна старинното чукче — обърната нагоре подкова, за да задържа късмета вътре — и почука три пъти.

От вътрешността на къщата не се чу никакъв звук.

Тя зачака, треперейки от вятъра. Реши да почука отново, този път по-силно, когато вратата се отвори. Ъгловатото, надменно лице на Алма се появи в тесния процеп. Прислужницата не каза нито дума.

— Госпожица Уинифред ме очаква — осведоми я Карли.

Алма се поколеба достатъчно дълго, за да разгневи Карли, преди да отстъпи настрани и навъсено да пусне гостенката вътре. Алма изглеждаше объркана и раздразнена, сякаш я бяха прекъснали по средата на някаква много важна задача.

— Щеше да изглеждаш много по-привлекателна, ако се усмихваше — каза Карли мило на езика, който Алма се преструваше, че не разбира. — Може би щеше да се усмихваш повече, ако беше омъжена. — Алма присви леко очи, подсказвайки на Карли нещо, което тя и без това знаеше — прислужницата говореше английски съвсем добре. — Но не всички жени са родени за брак, нали? — продължи Карли със същия приятелски тон. — Въпреки че е жалко, че не си богата като госпожица Уинифред. Да си прислужница на седемдесет години, звучи много потискащо. — Карли се ухили съчувствено.

Алма бе принудена да се усмихне и да кимне в отговор, типичният отговор на човек, който не разбира езика — или иска да изглежда, че не го разбира.

— Много добре — каза Карли. — Много си хубава, когато се усмихваш. — Като за кучка си хубава.

Прислужницата се обърна рязко и я поведе през дневната, покрай малка кухня с трапезария и през двойната врата, която свързваше спалнята на Уинифред със стаите на сестра й. После с рязък жест се обърна и се отдалечи, с изпънат гръб и измачкан панталон.

Карли бързо огледа стаята. Силвия Куинтрел бе малка неподвижна издутина под одеялата на едно болнично легло. На ръката й имаше система. Сонда за хранене се криеше под завивките. Леглото бе разположено така, че обитателката му да може да гледа към градината и басейна във вътрешния двор. Приглушените гласове от скандалното токшоу на Джанет Дикстра се чуваха от стария телевизор.

В стаята бе достатъчно горещо да се отглеждат орхидеи.

Уинифред седеше на една кожена лежанка до леглото. Беше облечена в черно — блуза, сако, панталон и обувки. Не от уважение към наскоро починалия сенатор. Просто предпочиташе да се облича в този цвят. Очите й бяха затворени и дясната й ръка беше сключена около тънките пръсти на сестра й. Старинна масивна гривна и индиански пръстен с тюркоаз тежаха върху крехката й ръка. Среброто грееше с меката патина на бижу, което се носи постоянно.

Тя бавно отвори очите си — тъмни и пълни с емоции. Карли се зачуди дали старата жена би споделила тези емоции със семейната историчка, която бе наела, очевидно въпреки протестите на останалите Куинтрелови.

— Седнете — каза Уинифред и махна с ръка към един тапициран стол. — Свалете си сакото. — Тя се наведе напред и хвърли цепеница в огъня. — Нарочно държа стаята топла заради Силвия.

Карли внимателно свали сакото си и го провеси на облегалката на стола.

— Благодаря. — Тя погледна към леглото. — Как е тя днес?

— Както всеки ден.

Добре, каза си Карли. Засега ще оставя настрана темата за Силвия Куинтрел.

Уинифред дръпна ръчката на лежанката, така че да повдигне нивото на краката си. Подметките на грубите й обувки бяха протрити и износени. Кожата й беше бледа под обичайния си маслинен цвят. Старицата изглеждаше едновременно изтощена и решителна. Сякаш дори дишането й костваше усилие.

— Може да направим това утре — каза Карли. — Погребението сигурно ви е изморило.

Уинифред махна с тънката си ръка, сякаш за да отхвърли загрижеността на по-младата жена.

— Добре съм.

Карли завъртя микрофона така, че миниатюрната му главичка да стои обърната към Уинифред. Записът щеше да бъде с различна сила в зависимост от това кой говореше, но Карли беше свикнала. Тя отвори лаптопа си, извика файла за Куинтрелови и се приготви да пише, ако се наложи.

— Нали знаете, че диктофонът ми е включен? — попита тя.

— Казахте ми, че винаги, когато ви виждам, трябва да приемам, че думите ми се записват — кимна Уинифред. — Имам добра памет, госпожице Мей. Не се нуждая от сложна апаратура, за да ми припомня какво съм чула преди няколко часа.

Карли също нямаше проблеми с паметта, но записите със сигурност й спестяваха спорове кой какво е казал и кога.

— Завиждам на паметта ви — каза Карли, докато проверяваше дали всичко с компютъра й е готово. Тя си носеше и цифров фотоапарат, но не искаше да започне да снима, преди всички да са достатъчно свикнали с присъствието й.

— Откъде искате да започнем? — попита Уинифред.

— Зависи от това какво искате да постигнете. Колко далече искате да проследите историята на рода Куинтрел…

— Не ми пука изобщо за историята на Куинтрелови — прекъсна я Уинифред. — Искам да съхраня историята на нас двете със Силвия. Нашият род е много по-стар от този на Куинтрелови. Успях да проследя историята ни чак до Фернандо Велики^[1].

— Това е невероятно — каза Карли, като се опита да потисне въздишката си. Повечето връзки с далечни прочути предшественици се оказваха само плод на нечия фантазия. Съвременните издънки на родовете не се радваха да научат, че впечатляващото семейно дърво съществува единствено във въображението на някой прадядо. — Разполагате ли с документи?

— Майка ми го е научила от нейната майка, която го е чула от сестрата на баща си, която пък го знаела от нейната майка.

— Ясно. Преданията от уста на уста са интересна част от историята на всяко семейство — отговори Карли предпазливо. — Но физическите доказателства, като нотариални актове за земя, свидетелства за раждане и брак, военни документи за служба в армията, църковни…

— Имам и такива — прекъсна я Уинифред рязко. Ръката с големия тюркоазен пръстен махна по посока на огромното старинно бюро. — Всякакви документи назад чак до седемнайсети век.

Чудесно, помисли си Карли без никакъв ентусиазъм. Това оставя празнина от шестстотин години до единайсети век и Фернандо Велики.

Тя бързо затрака по клавиатурата на лаптопа си.

— Нямам търпение да прегледам тези документи, но не съм съвсем наясно какво искате да направя. Колко назад в миналото искате да се върне моето описание на живота на прадедите ви?

Нещо неприятно проблясваше в черните очи на Уинифред. Усещаше се и в гласа й, дрезгав, почти неприятно груб.

Клавишите на компютъра тракаха тихо, докато бързите пръсти на Карли документираха тези мрачни емоции.

— Първоначално земята е била дадена на съпруга на Игнасиа Изабел Мария Веласкес и Оняте преди възвръща нето на териториите.

Карли прерови в паметта си познанията за ранната история на тези земи, преди те да станат Ню Мексико, и установи датата.

— В края на седемнайсети век?

— Прадедите ми са притежавали земя в Таос преди бунта на индианците.

— Това прави проучването много вълнуващо за самата мен. — Карли се наведе напред с неприкрито въодушевление. — Обожавам да проучвам историите на родове, чиито корени са толкова дълбоко в историята на съответния щат. Знаете ли името на човека, на когото първоначално е била дадена земята?

— Хуан де лос Диос Оняте.

Карли се зачуди дали възрастната жена знаеше, че фамилията Де лос Диос в повечето случаи означаваше незаконородено дете. Де Хесус бе друго често срещано име сред децата без баща. Този обичай датираше от по-ранните векове, когато само благородниците са сключвали брак, макар жените от всички класи да са зачевали. Най-големите късметлии сред незаконородените деца на благородниците получавали благоразположението на своите бащи аристократи. Очевидно Хуан де лос Диос Оняте е бил от късметлиите. А земя получавали само хора, които са имали влияние пред испанския кралски двор.

— Вие… — започна Карли.

Уинифред я накара да млъкне с един рязък жест. Тя се наведе към леглото и се вгледа напрегнато. Главата на Силвия се обърна бавно към стаята. Тъмните й очи бяха отворени, но празни и безизразни.

— Какво има, скъпа? — попита Уинифред нежно сестра си. — Чу новия глас ли? Това е госпожица Каролина Мей. Тя е тук, за да напише историята на нашето семейство. Цялата. — Усмивката на Уинифред бе толкова хищническа, колкото гласът й бе ласкав. — Ще има справедливост, сестрице. Заклевам се в гроба на нашата майка, лечителката.