Елизабет Лоуел
Никога не е късно да умреш (59)

58

Ранчото „Куинтрел“

Събота следобед

Мелиса приготвяше куфарче с багаж за една нощ, когато Пийт я извика.

— Губернаторът е тук — каза Пийт. Той стоеше на вратата на апартамента им в голямата къща.

— Какво говориш? Никакви хеликоптери не летят в такова време.

— Дошъл е с кола. Обзалагам се, че ни носи заповедите за уволнение.

Мелиса се намръщи.

— Знаехме, че това ще се случи още когато ни каза да започнем да опаковаме личните вещи.

— За колко време можем да си съберем багажа и да отпътуваме към земята на вечното слънце? — попита Пийт. — Писна ми от това място.

— Мебелите, които притежаваме, не си струват местенето — каза тя. — Както и посудата, и другите от тоя род. Ще бъде по-лесно да тръгнем без вещи и да си купим каквото ни трябва там, вместо да се суетим с местене на толкова неща в чужбина.

— Няколко дни? Повече? — продължи да настоява Пийт.

— Защо е това бързане?

— Губернаторът не е като Сенатора. Много ми е трудно да се сдържа да не избухна пред него. Време е за промяна, време е да започне остатъкът от живота ни.

Тъмните очи на Мелиса се вгледаха в лицето на съпруга й и откриха само нетърпение.

— Една седмица — каза тя. — Трябва ни поне толкова, иначе самолетните билети ще ни струват цяло състояние.

Пийт кимна.

— Добре. Седмица. После заминаваме. И да не са готови балансите, губернаторът да се оправя. Писна ми от тази работа и от ранчото. Твърде много хора умряха.

— Те всички бяха стари като света. — Тя сви рамене. — Какво очакваш?

Звънецът на входната врата иззвъня.

— Аз ще отворя — каза Пийт. — Ти довърши приготвя нето на багажа за уикенда ни в града. — Вече вали много силно. Ако не потеглим до час, може изобщо да не успеем да тръгнем.

Мелиса се поколеба, но последва Пийт към входната врата, вместо да остане да събира багажа. Чу как мъжете си размениха безсмислени фрази за времето и колко е тъжно, че Уинифред е починала, и така нататък.

Губернаторът явно също като Пийт нямаше търпение. Само след няколко минути той стигна до същественото: от полунощ всички в ранчото били освободени от работа. Веднага щом освободели ранчото, щели да получат като обезщетение тримесечната си заплата.

— Съжалявам — каза губернаторът. — Знам, че сте служили дълго и предано на семейство Куинтрел. Вие с Мелиса ще получите заплатата си за шест месеца. И разбира се, с удоволствие ще ви дам препоръки за следваща работа.

— Оценявам това — каза Пийт и успя да се усмихне престорено. — Ще кажа на останалите от персонала, когато се появят на работа в понеделник, освен ако не предпочитате вие да го направите.

Джош затвори очи за момент.

— Би трябвало аз да го направя, но нямам време. Нямах време и да идвам дотук, но просто не можех да го направя по телефона. Не и за вас двамата. — Той вдигна глава, забеляза Мелиса и бързо се доближи до нея. — Много съжалявам, Мелиса. Иска ми се да имаше друг начин.

— Няма нищо. — Тя се усмихна почти искрено. — Напоследък станаха толкова много промени, че това не е неочаквано.

След няколко минути Пийт и Мелиса видяха как губернаторът потегля с колата си. Обикновената бяла наета кола се загуби в снега.

— Той не може да ни уволни, ние напускаме — каза Мелиса и се засмя горчиво. — Просто не го знаеше.

— И по-добре. Не получаваш обезщетение, когато напускаш сам. — Пийт се усмихна доста свирепо. — Рио де Жанейро, очаквай ни, идваме!