Елизабет Лоуел
Никога не е късно да умреш (51)

50

Ранчото „Куинтрел“

Събота сутринта, много рано

Пийт Мур се събуди със схванат врат и следи от слюнка по таблицата с цифри, която проверяваше, преди да заспи в кабинета на Сенатора. Изстена, изправи се и посегна към чашата е кафе, което бе студено като стаята.

Сега, след смъртта на стария негодник, може би щеше да успее да вкара незабелязано една микровълнова печка в кабинета — много мразеше студено кафе. Но и студеното кафе беше по-добро от никакво кафе. В последните дни Мелиса бе прекалено заета с грижите за Уинифред и опаковането на личните вещи от къщата заради продажбата, за да му носи редовно горещо кафе.

Той отпи глътка от горчивата напитка, потрепери и отпи отново. Часовникът удари три. В тишината звънът отекна почти като църковни камбани. Сенатора обожаваше този звук.

Пийт се взря в цифрите на таблицата, която беше използвал за възглавница. И цифрите, и значението им бяха замъглени в съзнанието му. Време беше да се откаже и да си легне.

Той изгаси лампата в кабинета и излезе. В широкия коридор лунната светлина грееше достатъчно ярко. Дори и да не виждаше нищо, Пийт беше изминавал това разстояние много пъти нощем, когато всички в къщата спяха, а Мелиса го чакаше в малкия им апартамент и гледаше телевизия. Остъкленият преход беше студен като нощта навън. Пийт закрачи бързо.

Отвори вратата на апартамента, бързо влезе вътре и я затвори след себе си. Примигващата синкава светлина и сумрачните цветове на телевизионния екран осветяваха стаята. Смеховете от някаква стара комедия заглушаваха самотния вятър и тишината на нощта.

Мелиса лежеше на канапето и похъркваше заедно със звука от телевизора. Пийт се наведе и леко я разтърси за рамото.

— Време е за лягане — каза той.

Тя се събуди и прозя.

— Трябва да проверя как е Уинифред. Чу ли още изстрели?

— Не. Сигурно някой глупак със заредена пушка се е препънал в собствените си крака.

Мелиса поклати глава.

— Бракониерите не трябва да пият.

Пийт се усмихна.

— Може да е гръмнал себе си вместо някоя пума. Но ще дойда с теб, за да проверя дали всички врати са заключени, да не би нашият бракониер да е запланувал и някоя кражбичка.

— Джим Снийд ще го открие и ще го одере като койот, а всички хора наоколо знаят това.

Мелиса потърка очи и отново се прозя, после тръгна след Пийт към голямата къща и апартамента. При всяка външна врата тя изчакваше той да провери дали е заключена. Накрая Пийт бутна двойната врата на апартамента и отиде да провери най-отдалечената външна врата.

— Каква миризма — оплака се той, докато заключваше вратата. — Тя да не е почнала да се изпуска?

— Надявам се, че не.

Слабата светлина огряваше стоманения цилиндър на кислородната бутилка. Мелиса отиде тихо до лежанката, видя, че тръбичката се е разместила, и посегна да я оправи. Кожата на Уинифред беше студена. Твърде студена.

И в стаята беше прекалено тихо.

— Уинифред? — извика Мелиса със странен глас.

Пийт бързо се доближи.

— Какво има? Треската й се е влошила ли?

— Мисля, че е мъртва.

Той измърмори нещо и се наведе над Уинифред. Не се чуваше дишане. В тънката китка не се долавяше пулс. Нямаше напрежение на мускулите.

И миризмата.

— Обади се на лекаря — каза Пийт. — Аз ще се обадя на губернатора.