Елизабет Лоуел
Никога не е късно да умреш (50)

49

Ранчото „Куинтрел“

Събота сутринта, много рано

Луната огряваше в нежното си великолепие стъклената стена, отвъд която се извисяваше планината. Единствената светлина в предната част на къщата идваше от кабинета на Сенатора — тънка жълта ивица между вратата и полирания мраморен под.

Една сянка се плъзна по коридора. Стъпките бяха заглушени от персийските килими. Сянката продължи към задната част на къщата. Под голямата двойна врата, водеща към апартамента, проникваше слабо сияние. Тишина, леко отъркване на дреха до стената, ропот на тежките панти на врата, поддаваща се на уверен натиск.

Сянката влезе вътре, оставяйки вратата открехната. Нощната лампа в банята осветяваше съвсем смътно стаята, но всички краища тънеха в мрак. Уинифред беше на лежанката. На всеки няколко секунди тръбичката за кислорода проблясваше леко, раздвижвана от слабото вдишване и издишване на старицата. Тежки одеяла покриваха тялото й. В съня кислородната тръбичка бе изпаднала от носа й.

Лесно. Става съвсем лесно.

Ръцете в ръкавици издърпаха завивките нагоре и внимателно и непоколебимо се притиснаха към лицето на Уинифред.

Ноздрите й се разшириха, търсейки кислород, но намериха само плата, който бе твърде дебел, за да може да се диша през него. Устата й се отвори, пресъхнала като самата възглавница. Главата й се изви. Нищо не се промени, освен гладът на тялото за кислород. Той я прониза, забушува в нея. Тя опита да освободи ръцете си, да рита, но беше твърде късно.

Най-после движенията й секнаха напълно.

Ръцете в ръкавици дръпнаха одеялата надолу, както бяха в началото. Пръстите се поколебаха върху прозрачната гъвкава тръбичка, свързана с кислородната бутилка. После ръката се отдръпна, оставяйки тръбичката така, както беше, да изпуска кислород със слаб съскащ звук някъде около врата на Уинифред.

Вече ми е длъжник заради двама.

Сянката се оттегли, вземайки със себе си живота на жената.