Елизабет Лоуел
Никога не е късно да умреш (5)

4

Ранчото „Куинтрел“

Неделя следобед

Анди Куинтрел Пети посегна да си вземе поредната бира, но баща му издърпа кутийката от ръката му.

— Трябва да изтрезнееш — каза Джош.

— Защо? — Анди махна небрежно с ръка. — Наоколо не се виждат камери.

— Историчката на Уинифред има камера и диктофонът й е постоянно включен.

— На кого му пука?

Ан Куинтрел влезе в кухнята.

— На мен. На баща ти. И на теб би трябвало да ти пука.

— Защото искате да стана сенатор, като навърша трийсет ли? — Анди се оригна шумно, резултат от двете изпити на един дъх бири. — А някой да се интересува какво всъщност искам аз, а?

Ан приглади черната си коса, която и без това имаше идеална форма.

— И какво искаш ти?

— Да изчукам някоя.

Върху лицето на Ан проблесна отвращение.

Джош се засмя грубо.

— Крушата не пада далече от дървото, а?

— Ами дядо чукаше всяка срещната, която му спираше погледа, и въпреки това го преизбираха на всички избори.

— Това беше едно време — каза Джош. — В наши дни женкарството влияе зле на общественото мнение.

— Да му го начукам на общественото мнение.

— Само него не си чукал още — каза Ан уморено. — Толкова ли е трудно да си държиш панталона закопчан?

Анди забели очи.

— Говориш като монахиня.

— Тогава се ожени — предложи Ан. — Момичето на Мериуедърови ще бъде отлична съпруга.

Анди изсумтя презрително.

— Даже някои кучки имат по-хубави задници от нейния. Само защото баща й е сенатор, не значи, че тя става.

— Става? — Джош небрежно се протегна и дръпна сина си да се изправи. — Чуй ме, Анди, чуй ме добре. Писна ми от твоята разюзданост.

— Джош… — започна Ан.

— Не сега — спря я Джош, без да отделя поглед от сина си. — Имаш два варианта. Или да пораснеш, или да постъпиш във флота. Там се справят и с по-големи лигльовци от теб.

Анди затвори очи.

— Само не и поредната лекция за това колко е важно да се служи на родината.

— Това не е лекция. А факт. Няма повече да те издържам и няма да позволя на майка ти да ти даде и петак.

Анди рязко отвори очи. От това, което видя в погледа на баща си, го побиха тръпки.

Джош кимна.

— Точно така. Затварям кранчето. Сенатора виждаше в теб себе си на младини и се забавляваше от това как прекарваш живота си в пиянство и чукане.

— Той ме разбираше — каза Анди.

— Той е мъртъв. Положението се промени. — Джош пусна сина си. — Промени се и ти или разкарай разглезения си задник от живота ми. — Анди погледна майка си. — Не — каза Джош. — Тя не може да ти помогне. Сенатора, който те разбираше толкова добре, остави всичко на мен.

— Какво ще си помислят хората, ако ти просто изхвърлиш на улицата единственото си дете? — попита Ан тихо.

— Ще му платя да се подложи на лечение в Санта Фе. След това да се оправя сам.

— Лечение? — възкликна Анди. — Ти си луд. Аз не съм алкохолик или…

— Ако откажеш да се лекуваш — прекъсна го Джош, — ще дам едно изпълнено е печал и гняв интервю на Джанет Дикстра в сълзливото й телевизионно шоу. Има повече родители с провалили се деца, отколкото стабилни граждани. От това рейтингът ми даже ще скочи.

— Само от това се интересуваш! — извика Анди. — Винаги си се интересувал единствено от това!

Джош сви рамене.

— А ти се интересуваш само от чукане. И какво?

Смесица от сълзи и гняв блесна в очите на Анди. Той блъсна Джош настрани и затръшна задната врата на кухнята зад гърба си.

— Записал съм му час в „Ню Дей Клиник“ в Санта Фе в понеделник сутринта, в десет — каза Джош на жена си. — Ако не отиде, да се оправя сам.

— Но това е толкова… внезапно — промълви тя и поклати глава.

— Само за теб. Аз бях готов да го изхвърля още преди десет години. Но ако бях казал и дума на Анди, той щеше да изтърчи да се жалва на Сенатора или на теб.

— Той е толкова млад — прошепна тя.

— Мъжете на неговата възраст воюват и загиват на фронта.

— Казваш го като нещо хубаво.

Джош изруга тихо.

— Водили сме този разговор безброй пъти. Или Анди ще влезе в пътя, или не искам да го чувам. Край на дискусията.

— Кралят е мъртъв, да живее кралят, така ли?

— Точно така.

Очите й станаха по-големи заради сълзите.

— Ще се разведа с теб.

Той се усмихна леко.

— Не, няма. Ти искаш да станеш Първа дама не по-малко, отколкото аз искам да стана президент. Работиш в името на тази цел, откакто сме женени, направила си толкова жертви. Няма да изхвърлиш всичко на боклука само заради едно разглезено дете, което се е разврещяло.

Две сълзи се плъзнаха по страните й. Не искаше да се съгласи с него, но знаеше, че е прав.

— Познаваш ме прекалено добре.

— Точно това е номерът. Да познаваш хората. Когато знаеш какво искат, можеш да ги въртиш на малкия си пръст. — Той допи кафето си и остави чашата настрани. — Отивам в кабинета на Сенатора да прегледам документите.

Тя въздъхна.

— Трябва ли ти помощ?

— Ще те извикам, ако ми потрябва.

Но преди да позволеше на някого да пристъпи в кабинета, той щеше да се увери, че Сенатора не е признал греховете си в някакъв личен дневник.