Елизабет Лоуел
Никога не е късно да умреш (4)

3

Таос

Неделя следобед

Семейство Дюран живееше в покрайнините на Таос, отвъд туристическия район с остарели кирпичени къщи и модерни паркинг метри, отчитащи минутите със сребърни монети. Семейство Дюран обитаваха една част на Таос, която малцина виждаха. Място със скромни къщи, сгушени сред оголени от зимата пасища, заобиколени от върбови плетове и огради от бодлива тел.

Джон вкара колата в тесен схлупен гараж, който някога е бил част от конюшнята, и изгаси двигателя на камиона си. Въпреки че къщата бе на повече от двеста години, бяха прокарани модерни алармени инсталации. Датчици за движение палеха лампи, които осветяваха всяка изтъркана от времето кирпичена тухла. Самото място бе чисто. И двамата родители на Дан не понасяха боклуци, вехтории и счупени машини, разпилени из двора. Някои от съседите смятаха, че всеки си има право на собствено сметище в двора, но никой не се трогваше от това. В Ню Мексико хората бяха свикнали всеки да живее според разбиранията си.

— Мама дали се е върнала? — попита Дан.

Джон погледна часовника си. Два часът.

— Би трябвало. Тя преподава след обедната служба.

— Още ли ги учи на английски?

— Това е най-необходимо на децата. Учи ги и на проста аритметика.

Дан поклати глава.

— Никога не се отказва, нали.

— За това я обичам. Има огромно сърце. И ти трябва да си намериш някоя добра жена, която да те направи щастлив.

— Вече съм щастлив.

— Така ли? По-добре си сложи табела с надпис. Иначе изражението ти може да изплаши малките деца.

— Да, да, да — съгласи се Дан, без да се ядосва. Знаеше, че баща му е прав, но това не променяше спомените му от последните дванайсет години, годините, през които се бе убедил сам колко много е животинското в него.

Прогони спомените. Те не можеха да го научат на нищо ново. Затова се беше върнал у дома с надеждата да намери нещо различно, нещо, заради което болката да живееш си струва.

Джон изчака с надежда, но Дан не каза нито дума по вече.

— Същият си като майка си. Таиш всичко в себе си.

Дан не отговори. Джон и не очакваше отговор.

Задната врата се отвори, преди кракът на Дан да докосне първото стъпало към тясната веранда. Косата на Даяна беше къса и тъмна, освен един голям бял кичур на лявото слепоочие, наследство от незнаен прародител. Тъмните й очи бяха ясни както винаги, а усмивката й огряваше неочаквано сериозното й лице. Леко закръглена и решителна като мъж, майката на Дан бе светлина в живота на много хора, включително и на сина си.

— Това определено беше дълга разходка — каза тя, докато го наблюдаваше как се изкачва по стъпалата. Загрижеността заради нараняването му личеше в очите й и напрегнатата й челюст. — Сигурно сте измръзнали.

Дан я прегърна силно, после я пусна внимателно.

— Прекалено голям съм, за да замръзна — той подуши аромата, който се носеше откъм кухнята. — На какво мирише?

Даяна погледна Джон разтревожено. Той леко поклати глава.

— Супа и пресни царевични питки — каза тя и се намръщи. — Запалих печката. Влез да си стоплиш… Да се стоплиш — поправи се тя бързо. — Дан не искаше да се споменава за ранения му крак и се преструваше, че не се е случило нищо. Въпреки това тя копнееше да облекчи болката, която понякога виждаше изписана на лицето му. — И свинско задушено. На закуска не хапна почти нищо.

Усмивката на Дан никак не се връзваше с дълбоките бръчки от мръщене край устата му.

— Вече не съм момче, мамичко. Възрастен съм.

— Но… — тя преглътна възражението си. Синът й вече не бе дете, за да се суети около него, но майчиният й инстинкт я подтикваше да го прегърне и утеши. — Има и кафе. Точно каквото го харесваш.

— Адски горещо и два пъти по-горчиво — каза Джон нещастно. — Супер.

Даяна се надигна на пръсти и целуна мустака на съпруга си.

— Направих отделна кана кафе за теб.

Дан чу как майка му се киска като момиче зад него и се досети, че баща му я целува по врата. Дан се усмихна леко, почти тъжно. Колкото повече остаряваше, толкова повече се чудеше дали някога ще си намери жена или — както подозираше — бе по-подходящ за самотен живот.

Потисна стенанието си и се отпусна върху стола, издърпан близо до старата печка с дърва. Цепениците пукаха и горяха ярко, изпълвайки въздуха с аромат, който съперничеше на уханието от храната, къкреща на печката. Свали якето си и го провеси на облегалката на стола. Черното поло под дънковата му риза бе от високотехнологична материя, която дишаше, когато беше горещо, и задържаше топлината при студ. Поне така бе на теория. Винаги имаше разни неудобни моменти, когато платът сам решаваше какво трябва да прави.

Точно сега му беше толкова горещо, че бе готов да се върне в гаража отвън.

— Е, видяхте ли госпожа Ринкън, докато се разхождахте? — попита Даяна.

— Не ходихме в тази посока.

— А, значи сте видели сеньор Монтес. Как е подаграта му?

— И в тази посока не ходихме — обясни Джон.

Даяна бе започнала да сипва супа в чиниите и сега спря за момент.

— Така ли? Поне сте видели семейство Милър. Бебето им вече…

— Не ходихме там — прекъсна я Джон.

Дан зачака напрегнато майка му да попита къде са ходили.

Тя не попита. Понякога и с най-близките си бе толкова сдържана, колкото с всички останали, освен с децата. Тя сложи чиниите пред мъжете и се зае да добавя дърва в огъня.

Дан видя напрегнатия й гръб и въздъхна. Нямаше нужда да пита къде са ходили. Вече знаеше. Той не можеше да разбере как го правеше тя, но беше свикнал с тези й способности. Беше наследил от нея умението да чуе две-три думи и да зърне нечие изражение, след което да стигне до нужното заключение, докато всички останали се чудеха как той е разбрал нещо, за което никой друг не се е сетил. Това бе дарба, която идваше от лечителската кръв, от природните лекове, но Дан изобщо не се интересуваше от билки и отвари.

— Мамо… — започна той нещастно.

— Не — гласът й бе съвсем равен. Тя бръкна в джоба си за кърпичка и я допря до носа си. Появи се червено петно. После още едно. От сухия зимен въздух винаги й течеше кръв от носа. Не много, но колкото да досади. Тя отметна глава назад и притисна силно носа си. — Не желая да чувам името на злото в тази къща.

— Той беше просто…

— Той беше самото зло — прекъсна го Даяна и се прекръсти. — Не изричай името му в мое присъствие.

— Той ти беше дядо — настоя Дан.

Тя изправи глава, не усети повече кръв и напъха салфетката в джоба си. Изми ръцете си, взе изпускащи пара царевични питки и ги сложи пред Дан така решително, че те се разместиха в чинията.

Мълчание.

— Хората вършат зло — каза Дан, — но пак си остават хора. — Мълчание. — Той ми беше прадядо. Исках да… — Гласът на Дан секна. — Не знам какво исках. Просто знаех, че трябва да отида.

— Отишъл си и толкова — каза Даяна. — Сега яж.

Дан погледна баща си. Джон имаше умореното нещастно изражение, което неизменно се появяваше на лицето му всеки път, когато ставаше дума за Сенатора.

Как издържа татко да живее с болката й, с този дълбоко вкоренен страх от миналото, който тлее под повърхността на мълчанието й?

Времето лекуваше някои хора. Но при майка му ставаше все по-зле.

Дан се изправи рязко. Беше му писнало да заобикаля на пръсти семейните табута, горчивите потоци, които течаха дълбоко под спокойната повърхност на майка му. Кракът му се възпротиви на внезапното движение и остро му напомни за раняването. Чистият въздух на Таос помагаше много повече за възстановяването му от всички болници, операции и лекарства.

— Мълчанието няма да промени нищо — каза Дан спокойно. — Иначе отдавна да си се освободила. Защо искаш да позволиш на един жесток човек да съсипе остатъка от живота ти така, както е съсипал живота на майка ги?

— Защо разравяш тези стари истории? — попита Джон сина си грубо. — Яж или иди да се разходиш.

— По дяволите! — изруга Дан тихо.

— Не ругай пред майка си.

— Извинявай, мамо — каза Дан спокойно. — Все забравям, че фактите не са добре дошли тук.

— Даниел… — В гласа на Джон прозвуча предупреждение.

Дан взе якето си от облегалката на стола и каза на баща си:

— Извикай ме, когато решиш да палиш трактора.

После внимателно затвори вратата зад себе си и си внуши, че не чува плача на майка си.

Но го чуваше.