Елизабет Лоуел
Никога не е късно да умреш (39)

38

Таос

Понеделник сутринта

Дан паркира пред къщата на родителите си, до старата кола, която бяха видели последно пред къщата на Лусия Сандовал.

— Няма да се бавя — каза той на Карли. — Чакай тук. Ще оставя двигателя включен, за да ти е топло.

Тя го погледна странично.

— Опитваш се да се отървеш от мен ли?

— Предлагам ти възможност да избегнеш евентуална неприятна семейна кавга.

— По какъв повод?

— Опиатите.

Тя посегна към дръжката на вратата си и слезе.

Дан изруга тихо, слезе и задържа отворена малката портичка. Карли тръгна, но той я хвана за ръката и я спря.

— Каквото и да чуеш, няма да влезе в историята на Уинифред без позволението на майка ми.

— Не мисля, че майка ти ще ми го даде.

— Тя има право на личен живот. Също и Лусия, чиято единствена грешка е, че се е влюбила в погрешния мъж.

Карли погледна Дан в очите — мрачни, зелени и решителни.

— Ще оценя и твоето право на личен живот.

— Благодаря. — Той се размърда сърдито и я пусна. — Това не ми харесва.

— Искаш да цензурирам семейната история?

— И това също.

Дан почука на вратата и извика. Отговори му гласът на баща му.

— Страхотно — измърмори Дан. — Това ще придаде допълнителен блясък на събитието.

Карли прехапа устни, за да скрие усмивката си. Идеята, че мъж като Дан ходи на пръсти около майка си, й допадаше много.

— Пипнах те.

Вратата се отвори и Джон се усмихна, когато ги видя.

— Вие сте отговор на молитвите ми. Майка ти и Лусия са в парника и си говорят за разни женски работи.

— Карли е твоят отговор — каза Дан и й направи знак да влезе в стаята. — Трябва да говоря с мама.

Усмивката на Джон изчезна.

— Дано да не е за прадядо ти.

— Не е. — Този път.

— В кухнята има прясно кафе — каза Джон на Карли. — Искаш ли, Дан?

— Не, благодаря. Разговорът ми с нея ще бъде кратък и сладък. — Надявам се.

Дан прекоси кухнята и отиде в свързания с нея парник. Температурата бе почти същата като в кухнята. Влажността бе много по-висока.

— Здрасти, мамо — прегърна я бързо той. — Лусия, как са децата?

— Оздравяха и са на училище — каза тя и направи облекчена гримаса. — Лекарствата на майка ти помагат много.

— Сигурно. — Усмивката на Дан се стопи и той поглед на майка си. — А понякога вредят.

Даяна си пое рязко дъх, шокирана.

— Кой ви доставя опиатите за лекарствата на теб и на Уинифред? — попита той. — Армандо ли?

Лусия издаде неясен стон.

— Какво знаеш ти за опиатите? — попита Даяна.

— Много повече, отколкото искаш да чуеш. — Той погледна Лусия. — Не е ли така? — Тя се изчерви и отмести поглед. — Армандо ти е казал, нали? — настоя Дан.

Тя кимна леко.

— Какво? — попита Даяна. — Какво говорите?

— Част от работата ми е да проследявам мръсни пари — каза Дан спокойно. — Незаконни пари. Такива, каквито Армандо Сандовал и брат му печелят с купища от контрабандата на мексикански кафяв и колумбийски кокаин, в зависимост от това с кой клон на семейството работят в дадения момент.

Даяна сви рамене. Всички знаеха какво прави Армандо.

— Така че когато стигнах прекалено близо до тях, колумбийските му роднини ми пратиха убийци. — Дан разсеяно потърка крака си. — Историята с инцидента в планината беше пълна измислица.

Този път Даяна не беше единствената, която реагира шокирано. Карли стоеше на прага и слушаше. Очите й бяха широко отворени и ужасени.

Лусия се прекръсти и погледна засрамена към пода.

— Знам.

Той знаеше, че тя съжалява, както знаеше и че тя обича съпруга си въпреки всичко. Беше се изолирала от реалността, така че да възприема Армандо само като свой съпруг и баща на децата си.

— Ти нямаш нищо общо с това — каза Дан и докосна леко Лусия. — Но въпросът ми има много общо.

— Защо? — попита Джон спокойно. — Да не си дошъл да арестуваш майка си за пласиране на наркотици?

— Знаеш, че не е това.

— Тогава какво те интересува? Тя използва толкова малко опиати, че никаква апаратура не може да ги открие.

— Предположих, че Карли е била целта на дрогирането по време на траурната служба — каза Дан. — Но може да съм бил аз. Армандо може да се е досетил, че това е лесен и чист начин да се довърши започнатото.

Лусия притисна с длани ушите си и поклати глава.

— Не! Не е казвал нищо такова! Само се разсмя, когато казах, че си наранил крака си при инцидент в планината. Чувала съм този смях и преди. Знам, че е свързан с… бизнеса му.

Дан погледна майка си. Очите й бяха станали мрачни и той съжали, че изобщо си е отворил устата.

— Двете с Уинифред имате един и същ източник на опиатите.

— Да — каза Даяна. — Алма.

— Тя със сигурност би се възползвала от възможността — обади се Карли от вратата. — Но тя също е била зле, нали?

— Да — кимна Лусия.

— Никога не питам откъде Алма взема лекарствата — каза Даяна. — Предполагам, че всъщност идват от Армандо.

— Лекарства — присви устни Дан. — Интересно название.

— Аз използвам опиатите като лекарство, точно както беше по-рано, преди да сменят правилата за това кое е законно и кое не. Законът се промени, но бедността и болестите си останаха същите. Лечителките съществуват, защото има нужда от тях. Ние използваме това, което сме използвали винаги — даровете на земята, мак, мескалин, грамофончета и гъби. — В тъмните очи на Даяна блестеше гняв и нетърпение. — Никой наложен отвън закон няма да промени това.

Това беше стар спор и той никога не водеше до никъде, но Дан всъщност не оборваше това мнение.

— Въпросът е, че някой е поставил свръхдоза опиат в чашките, от които пихме на службата — каза Дан.

Даяна вдигна ръка към гърлото си.

— Но аз чух, че било от храната.

— Не, беше опит за убийство на Карли и може би на мен. Тъй като никой не ме е предупреждавал за нови заплахи за убийство срещу мен, трябва да приема, че мишената е била Карли. Поне докато Армандо не ми каже нещо друго. — Дан погледна Лусия. — Обади му се. Кажи му да ме чака в „Пико де Гайо“ в Лас Трампас след половин час.