Елизабет Лоуел
Никога не е късно да умреш (38)

37

Таос

Петък сутринта

Карли се събуди от първите лъчи светлина, които се промъкнаха покрай завесата в спалнята на Дан. За момент се почувства объркана от топлата тежест покрай лявата й страна и през кръста й. После си спомни какво се беше случило предната нощ.

Част от нея още не можеше да повярва, че някой желае смъртта й.

По-голямата част вярваше.

И това изобщо не й харесваше.

— Будна ли си, сладурче? — попита нежно Дан.

Усети дъха му върху косата си.

— Да.

— Как се чувстваш?

— Като себе си. Общо взето.

Ръката му се пристегна около кръста й и я придърпа по-близо. Той издаде нисък звук, когато тялото й се допря в неговото.

— Кое не ти е наред?

— Изплашена съм.

Той застина.

— От мен ли?

Тя погледна през рамо и съзнателно раздвижи ханша си до слабините му.

— Не.

— Добре. Щях да те пусна, ако се налагаше, но… — Той издиша продължително. — Искам те, Карли.

— Значи това в джоба ти не е огромна краставица? — полита тя иронично.

— Нямам никакви джобове. Нито дрехи.

— Странно. Аз също нямам.

— Ти даде тази идея.

— Така ли?

— Да. Ти реши, че трябва да се изкъпеш. В три часа през нощта. Стоя трийсет минути под душа. Изразходва всичката топла вода и въпреки това не успя да се стоплиш. — Той зарови глава в корема й. — После тръгна към леглото увита само с мократа хавлия.

— Трябва да е станало нещо по пътя. Това е твоето легло, не моето.

— Беше ти студено и беше тръгнала боса към стая, в която вероятно още има стъкълца по пода. Не можех да те оставя да си нарежеш краката, нали?

Карли се усмихна. Тя не беше искала да спи сама, но не беше готова да бъде нечие котенце за игра, дори и на Дан. Той не я беше притискал. Просто я беше увил в суха хавлия и я беше бутнал в леглото си, после се беше свил до нея, за да я топли… и тя беше заспала. По някое време през нощта хавлията й се беше развила.

— Като си легнахме — продължи Дан, целувайки топлия й врат, — не исках да се чувстваш по-съблечена от мен, така че си свалих дрехите.

Тя измърмори нещо, наслаждавайки се на усещането от тялото на Дан, което се притиска към нейното. Харесваше й как гъстата му коса се допира до кожата й. Харесваше й мирисът му.

Нямаше търпение да усети вкуса му.

Тази мисъл я стресна. Никога не се бе възприемала като особено чувствен човек. Харесваше мъжете, наслаждаваше се на физическите разлики между половете, но никога не бе попадала на мъж, без когото не би могла да живее. Но Дан събуждаше някакво горещо любопитство в нея. Искаше да разбере какво е да прави секс с него, как ще се държи самата тя в неговите прегръдки, дали горещината, която се трупаше в тялото й, накрая щеше да се отприщи.

— Сега си спомням — каза тя бавно. — Горещата вода свърши и ми стана студено и после електрическото одеяло ме сгря.

— Електрическо одеяло? Да не би току-що да ме обиди?

— Беше страхотно електрическо одеяло. — Той ухапа нежно рамото й. — Хей, по това време още не бях на себе си — посочи тя. — Просто предположих, че всичко топлещо е включено в контакта.

По-скоро усети, отколкото чу смеха на Дан.

— Значи затова не ме целуваше — каза той. — Не си искала да си напълниш устата с жици и изолация.

— Не, просто вкусът в устата ми беше ужасен. Дори адски лютите ментови бонбони, които ми купи, не можаха да премахнат гадния вкус в устата ми. — Тя направи гримаса. — Смътно си спомням, че пъхнах един ментов бонбон под езика си, преди да заспя. Което обяснява всичко.

— Напълно ме обърка. Какво обяснява?

Тя облиза устните си и преглътна. Всичко си работеше нормално, включително слюнчестите й жлези.

— Обикновено сутрин не се събуждам с дъх на фабрика за мента.

— Наистина ли? — Той повдигна брадичката й и я целуна бавно, опитвайки аромата. — Всъщност е градинска мента. Любимата ми.

— Сигурен ли си?

Той я целуна отново, наслаждавайки се на усещането.

— О, да. Сигурен съм.

— А не с обикновена мента? — Опушено златистите й очи пламтяха и го гледаха закачливо.

— Може би трябва пак да проверя вкуса.

Карли обърна лицето си към неговото.

— Може би трябва.

Той затаи дъх, когато усети как гърдите й се притиснаха към него.

— Сигурна ли си? — повтори въпроса й той.

— Напълно. Но не пия нищо, така че ще трябва да измислим нещо, докато не посетим аптеката.

— Да измислим нещо. — Усмивката му бе като целувката, бавна и гореща. — Може и да измислим, но аз си купих презервативи още след първия път, когато те видях.

Тя примигна.

— Трябва да съм ти се сторила много лесна.

— Ти беше като огън, а аз бях замръзнал до дъното на душата си. Нуждаех се от теб толкова много, че не можех да дишам. Все още е така.

Погледът и тонът му предизвикаха гореща вълна, която заля тялото й. Никой не я бе желал така, както я желаеше Дан. Карли протегна ръце към него, разбирайки в този момент, че и тя се нуждае от него по същия начин, без въпроси, без несигурност, с увереност, която изместваше всички съмнения в живота й.

— Искам те толкова много, че не знам какво да направя първо — призна тя дрезгаво.

Клепачите му се притвориха леко в чувствен рефлекс, който бе неконтролируем също като ускореното биене на сърцето му.

— Ела тук. — Той се претърколи по гръб и я дръпна върху себе си. — С теб ми е трудно да действам бавно.

— Карала ли съм те да си бавен?

— Искам да ти е хубаво. — Ръцете му обхванаха гърдите й и ги погалиха. — Искам да ти бъде по-хубаво от всеки друг път.

Копията на удоволствието пронизаха тялото й. Тя усети как я залива гореща вълна. Пръстите му изучаваха всяка гънка на тялото й, носейки й такава наслада, че тя вече не можеше да мисли, да вижда, да диша, усещаше само нужда, нужда, нужда да се слее с него.

Телефонът иззвъня.

Той не му обърна внимание.

Звънът продължи.

Дан протегна ръка да потърси слушалката на нощното шкафче.

— Какво?

— Просто исках да съм сигурен, че сте се прибрали благополучно — каза Гас. — Двама от гостите на траурната служба са свършили в спешното отделение. Очевидно е имало нещо в храната. За Уинифред е било доста опасно, защото и без това е слаба, но сега е стабилизирана. Губернаторът си е изповръщал червата, но се е съвзел и от ново се е посветил на кампанията.

Карли позна гласа на Гас. Тя се дръпна от Дан и легна до него. Той наклони телефона така, че и двамата да чуват разговора.

— Някой друг? — попита Дан.

— Алма и Мелиса също са били зле. Алма е била най-зле, почти е загубила съзнание, но Уинифред й дала нещо, преди самата тя да почне да повръща.

— Ами свещеникът?

— Той се е почувствал леко зле, но нищо повече. Също и Пийт. Лусия казва, че тя повърнала веднъж и толкова. Никой в ранчото не е бил болен, включително и жените, които са приготвили храната и питиетата. Същото се отнася и за братята Снийд, които са опитвали храната по време на приготвянето.

Карли потрепери и зави себе си и Дан. Той я дръпна до себе си и намести главата й до шията си.

— И ние с Карли бяхме зле, но вече се оправихме — каза Дан. — Ще проверят ли напитката от прощалния тост за Силвия?

— От нея не е останало нищо.

— Нито капка?

— Шишето го няма. Също и чашките. Една от прислужниците видяла Уинифред да ги чупи и хвърля в огъня. Казала, че е част от ритуала. Но това не трябва да се разчува — предупреди го Гас.

Дан погледна Карли. Тя кимна, нямаше да разгласи тайната.

— Какво каза шериф Монтоя? — попита Дан.

— Официално ли?

— Майната му на официалното.

— Аха — продължи Гас. — Монтоя каза, че старата знахарка е объркала нещо в отварата, сложила е нещо, което предизвиква повръщане, и затова на всички им е било зле.

— Така ли го третира? Като случайно отравяне?

— Изобщо не се споменава за отравяне. Според доклада е развалена храна. Може би дори грип.

— Ще ти кажа нещо неофициално — каза Дан.

Карли погледна навъсената физиономия на Дан и изчака Гас да отговори.

— Добре — съгласи се Гас с неохота.

— Не знам какво е поразило останалите, но ние с Карли бяхме погълнали солидна доза опиат.

Гас подсвирна тихо.

— Ти добре ли си?

— Аз имам достатъчно телесна маса, за да понеса дозата. Но Карли — не. Ако беше сама, щеше да припадне край пътя и да умре от замръзване. Някой е очаквал, че тя ще бъде сама.

Карли долови напрежението, макар то да не се усещаше в гласа на Дан. Усети как я побиват тръпки. Не й харесваше да си припомня колко близо е била до смъртта.

— Какво? — попита Гас. — Откъде си сигурен? Чакай. Забрави какво казах. Ти си като мама. Винаги знаеш какво е станало. Гадост, брат ми. Гадост. Защо му е на някой да причинява това на госпожица Мей?

— Някой не иска семейната история на Сенатора да се проучва и да излиза на книга. Откакто е пристигнала, й се случват разни неща. Заплахи, вандализъм.

— Да не казваш, че губернатор Куинтрел стои зад всичко това? — попита Гас предпазливо.

Самата Карли бе любопитна да чуе отговора.

— Той е на първо място в списъка ми — каза Дан. — Но трябва да има още някой, който работи с него.

— Защо?

— Той не е имал възможност да сипе каквото и да било в напитката, която Уинифред беше приготвила — обясни Дан.

— Сигурен ли си? От това, което каза лекарят, Уинифред е била на косъм. Ако тя умре, историята няма да бъде написана.

— Губернаторът не се е доближавал до шишето, освен когато изпи своята чашка. Впрочем Карли заяви категорично, че ще довърши историята, независимо от всичко.

Тя закима енергично.

— Не може да я довърши, ако е мъртва — изтъкна Гас. Дан изсумтя. — Какво мога да направя? — попита Гас.

— Направи списък на всички, родени в този окръг три години преди и след удара на Силвия. — После се сети за снимките и добави: — Също и мъртвородените, и жените, които са правили аборти.

Гас не каза нищо.

Дан погледна Карли и видя в очите й същия въпрос, който Гас не се сдържа да не зададе:

— Ще ми кажеш ли защо?

— Не знам.

— Не знаеш? Тогава откъде…

— Да кажем, че е предчувствие, ясно? — прекъсна го Дан.

— Предчувствие. Хайде, братле. Ти и жената със сребърния кичур ще ме побъркате. Сигурен ли си, че сте добре?

Дан целуна леко устните на Карли.

— Никога не съм бил по-добре.

— Тогава се обади на мама. Тя знае къде си бил. Вече всички знаят, че в храната е имало нещо. Ще се разтревожи, а е прекалено голям инат, за да ти се обади и да пита. Ще ти се обадя, когато направя списъка.

— Благодаря, И, Гас…

— Да?

— Не казвай не никого какво правиш за мен. На никого.

— Да не ми казваш, че нямаш доверие на никого, дори и на нашите? — Дан изчака. — Добре. Устните ми са заключени.

Разговорът приключи.

— Защо ти е това с ражданията? — попита Карли, кога то Дан затвори.

— Нещо е накарало Силвия да превърти. С историята на Сенатора, мисля, че е било заради някоя от любовниците му. Въпросът е защо? И коя? Когато разберем това, може би ще знаем кой толкова иска да ти попречи и дори желае смъртта ти.

Тя примигна.

— Наистина смяташ, че трябва да замина, нали?

— Да — каза Дан веднага.

— И просто така да оставя кучият син да победи? — попита тя заплашително.

— Не съм казал нищо такова.

— Шерифът със сигурност няма да направи нищо по въпроса. Или ти ще говориш с него?

— Ще бъде загуба на време.

— Ти искаш да направиш всичко сам — обвини го тя. — Просто пъхаш бедната жена в килера и тръгваш да преследваш с голи ръце убиеца?

— Няма да бъда с голи ръце.

Тя си го спомни как стои до прозореца и държи пистолета край крака си. Дъхът й прозвуча накъсано.

— Не искам да пострадаш заради нещо, което няма нищо общо с теб — каза тя.

— Всичко е свързано, Каролина Мей. Особено ти и аз.

— Тогава спри да се опитваш да се отървеш от мен.

— Опитвам се да те предпазя.

— А аз се опитвам да предпазя теб.

Дан отвори уста. Затвори я. Поклати глава.

— Не вярвам, че водя този разговор.

— Тогава не го води.

Той се засмя почти безпомощно.

— Какво? — попита Карли.

— Представям си реакцията на… приятелите си, ако могат да чуят това. — Устните на Дан се извиха в усмивка. — Ще ти помогне ли, ако разбереш, че съм обучаван на различни видове самозащита, говоря добре пет езика и съм живял в пропаднали или пропадащи държави в продължение на десет от последните дванайсет години?

— Радвам се за теб, макар да ми се струва, че работата ти е много опасна.

— Понякога. В повечето случаи не е.

— Може би трябва да те спася — усмихна се тя.

— Пропускаш основното.

— Основното е, че оставам.

Дан погледна опушено златистите й очи и разбра, че няма да спечели този разговор.

— Ако останеш, ще има някои неоспорими правила — каза той.

— Няма никакво „ако“. Оставам. Чакай — прекъсна го тя, усетила, че той се кани да продължи спора. — Изчакай да довърша. Не съм луда или наивна. Знам колко близо бях до смъртта снощи. Но ако избягам, този, който стои зад това, няма да се откаже. В момента Уинифред е в опасност. Всеки, който зададе неправилните въпроси, е в опасност. Не мога да свия рамене, да кажа: „Това не е мой проблем“, и да си отида. Ти го каза съвсем точно. Всичко е свързано. Не мога да понеса аз да бъда брънката, заради която нечий живот се е разпаднал.

Дан не опита да спори с Карли. Той се чувстваше по същия начин. Това бе една от причините да продължава с опасната си работа.

— Добре — каза той.

Карли примигна.

— Това ли е всичко? Без спорове? Просто добре?

— Не го забравяй, когато започнеш да се противиш на напълно разумните ми съвети.

— Ти не съветваш, ти заповядваш. — Той я изгледа. Тя издиша шумно. — Добре.

Дан се усмихна, целуна я бързо и скочи от леглото, преди да е размислил.

Или преди тя да е размислила.