Елизабет Лоуел
Никога не е късно да умреш (37)

36

Ранчото „Куинтрел“

Четвъртък вечерта, късно

Уинифред не обръщаше внимание на забавените реакции на тялото и ума си, на загубената заради наркотика сила, която тя не можеше да си позволи да загуби.

Кой беше? Кой ни е дрогирал? Защо?

Въпросът тормозеше главата й така, както болестта тормозеше тялото й.

Може да е бил всеки. Откакто докторът ме докара в стаята, аз стоях с гръб към бутилката с прощалния тост. А може да е бил сложен в празните чаши. Всеки. Абсолютно всеки.

С рязко движение на главата старицата преглътна стимуланта, който си бе приготвила, веднага щом разбра какво се е случило. Докато фалшивата сила навлизаше в тялото й, тя изостави старите въпроси и си зададе един нов.

Кой не може да ни е дрогирал?

Това бе човекът, на когото щеше да довери изпращането на пликовете.

Със стабилен ритъм на сърцето си и несигурни ръце тя се придвижи с инвалидната количка по широките коридори на къщата до кабинета на Сенатора. Не виждаше картините и скулптурите, скъпите украшения от едно минало време; мислеше единствено за членовете на домакинството, за хората, които имаха достъп до нейните билки, и за тези, които нямаха.

Нищо не се променяше. Все още би могъл да е всеки. Тя трябваше сама да се погрижи за копирането и изпращането.

Отвори вратата на кабинета и бутна количката си напред. В другия край на стаята старомодният часовник тиктакаше между снимките на Сенатора, очите му — загледани усмихнато в обектива, а ръцете — вечно готови да сграбчат нечий женски задник.

Трябваше да го убия преди години.

Но не го беше убила. Страхуваше се от сина му, страх, който се бе оказал съвсем основателен.

Тя се приближи до бюрото. Всичко, от което се нуждаеше, беше там — копирната машина, компютърът, канцеларските материали… Мелиса поддържаше кабинета, сякаш Сенатора още е жив, сякаш още можеше да диктува писма и да наблюдава как ги печатат. Различни документи, които щяха да бъдат изпратени — сметки, чекове, поръчки за доставки, — лежаха струпани върху полираната дървена табла в ъгъла на старото бюро, а на друга купчина, както винаги, бе пощата на ранчото.

Уинифред включи копирната машина и се зае за работа, размножавайки стария документ, който беше извадила от една заключена кутия, скрита в стаята й. Когато приключи с копирането, изключи машината и се обърна към бюрото. Инвалидната количка малко я затрудняваше да достига навсякъде, но старицата нямаше избор.

Страничното чекмедже заяде, но тя продължи да дърпа и накрая то се отвори със скърцане. Уинифред съзнателно преброи три плика с логото на ранчото „Куинтрел“ и започна да ги адресира. Във всеки от пликовете постави по едно копие от стария документ. Поколеба се, после постави разписката от пратката с ДНК пробите в плика, предназначен за Каролина Мей. Постави в този плик и оригиналния документ, като безмилостно сгъна крехката хартия.

С премерени движения, които контрастираха с трескавото биене на сърцето й, Уинифред затвори пликовете и им сложи марки. После внимателно разбърка трите плика с обичайната изходяща поща на ранчото, оправи купчината да изглежда недокосната и я остави на таблата. Който и да ги занесеше в града утре сутрин — някой от братята Снийд, Алма или Лусия — нямаше да забележи допълнителните писма.

Уинифред се поколеба, но не можа да устои. Искаше синът на Сенатора да научи. Искаше той да разбере, че тя е победила. Мрачно набра мобилния телефон на губернатора. Той отговори след четири позвънявания.

— Какво има, Пийт? — попита Джош. — Още проблеми с отчетите ли?

— Не е Пийт — каза Уинифред. — Но имаш повече проблеми от счетоводните баланси на ранчото.

— Уинифред? Да не е станало нещо лошо?

— Не, нещо хубаво. — Тя се закашля, но успя да си поеме дъх. — Най-после ще има справедливост.

— Виж, късно е. Трябва да редактирам речта си, да хвана самолета след четири часа и още ми е зле от онова, което…

— Късно е, няма спор — прекъсна го тя. — Късно е за теб и за плановете на Сенатора. Аз ги оправих, погрижих се и за теб. — Искаше да се засмее, но се боеше, че смехът ще прерасне в кашлица.

В другия край на линията Джош стисна основата на носа си, отърси се като куче, което излиза от водата и се зачуди какво, по дяволите, става. Дали старицата не бе превъртяла окончателно?

Точно това ми трябва сега — шантава леля.

— Уинифред — каза той рязко, — говориш безсмислици. Кажи на Мелиса да се обади и…

— Прабабата на Силвия, майката на Изобел, е била ясновидка — каза Уинифред, като пренебрегна опита на Джош да вземе думата. — Тя е знаела, че земята не може да бъде поверена на Сенатора. Накарала го е да подпише документ, с който той се съгласява да…

— Изобел? Коя Изобел? — попита Джош нервно. — На къде изобщо биеш?

— Кастийо — каза през зъби Уинифред. — За брака между Кастийо и Куинтрел.

— Това е било много отдавна, много преди Сенатора да се роди. Как би могъл някой да решава дали може или не може да повери нещо на човек, който ще се роди след четирийсет години?

Уинифред си пое леко и предпазливо дъх. Трябваше да се съсредоточи, за да я разбере губернаторът. За да осъзнае той, че тя е спечелила.

— Подписали са предбрачен договор — каза Уинифред. — Силвия и вторият Куинтрел. Едно от нещата в това споразумение е, че само деца с кръвта на Силвия Кастийо могат да наследят земята. Нейни деца, не негови.

— И какво искаш да кажеш с всичко това? — попита саркастично Джош. — Силвия и Сенатора имаха деца и само едно от тях оцеля. Това съм аз. Аз наследих ранчото и целият този разговор е безсмислен.

— Можеш ли да го докажеш? — попита Уинифред е дрезгав, но триумфиращ глас. — Можеш ли да докажеш, че Силвия Кастийо Куинтрел е твоя майка?

— Разбира се, аз…

— Не, не можеш — прекъсна го Уинифред с глас, който трепереше от победата, от гнева и болестта. — Ти си Кастийо, колкото аз съм Куинтрел.

— Ти си се побъркала. Не ме карай да го доказвам и да те пратя под ключ в лудницата. Не вярвам да искаш да прекараш времето, което ти е останало, в усмирителна риза и стая с тапицирани стени. А точно това ще се случи, ако продължиш да разправяш тези небивалици.

Губернаторът затвори, преди Уинифред да успее да каже и дума повече.

Ти си се побъркала. Не ме карай да го доказвам и да те пратя под ключ в лудницата.

— Можеш да ме заплашваш и да ме гониш като досадна муха — каза Уинифред в слушалката, — но не можеш да направиш същото с Джанет Дикстра.

Тази мисъл накара Уинифред да се усмихне, после да се засмее, после да се закашля, докато съвсем премаля. Излизането от кабинета се оказа по-трудно от идването тук. Уинифред чувстваше възрастта, греховете и болестта като хиляди кървящи рани, през които изтичаше силата й, а също и гневът и омразата. Смъртта идваше при нея в тялото на гарван, който се рееше от вятъра. Не знаеше кога ще дойде, но беше сигурна, че ще е скоро.

Ако пневмонията не я убиеше, щеше да го направи синът на Сенатора.