Елизабет Лоуел
Никога не е късно да умреш (29)

28

Таос

Сряда сутринта

Телефонът в къщата иззвъня и събуди Дан от неспокойния му сън. Отегченият заместник на шерифа си бе тръгнал почти на разсъмване с още едно оплакване, което щеше да остане пренебрегнато. Въпреки това Дан не успя да заспи веднага. Карли спеше в съседната стая и му беше съвсем лесно да си представи какво ли ще е да провери колко е топло тялото й под дрехите, какво ще е на вкус и на допир, преплетено с неговото.

Беше опитал да се увери, че за нея ще е по-безопасно да бъде с него, но никога не се беше справял добре със самозаблудите. Тя се нуждаеше от сигурност и сън, не от секс. Точно това бе потърсила от него. Сигурност.

По дяволите!

После, по някое време, засънува как от небето се спускат неочаквано хеликоптери „Блек Хоук“ и сеят смърт с всеки изстрел. Събуди се изпотен, чу заглъхващия шум от хеликоптер, прелитащ над долината на Таос, и накрая успя отново да заспи.

Единствената добра новина бе, че ако се съдеше по сутрешната му ерекция, беше напълно оздравял.

Причината за доброто му здраве се обади, когато босите крака на Карли докоснаха ледения под в дневната.

— Внимавай за стъкла — извика той. — Може да съм пропуснал някое парче.

— Мислех, че тези лъскави неща са лед — отвърна тя.

Телефонът продължаваше да звъни. Дан посегни към него и събори една купчина със снимки.

— Гадост — изруга той, събра снимките и същевременно допря слушалката до ухото си.

— Така ли поздравяваш брат си? — попита Гас Салвадор.

— Колко е часът?

— Слънцето се събуди.

— Аз също. Е, и? — Погледна часовника си и видя, че е почти единайсет. Беше спал по-дълго, отколкото предполагаше. — Всичко наред ли е?

— Ако под всичко имаш предвид жена ми, децата и родителите ни, да.

— Тогава защо ме събуди?

— Мислех, че ще искаш да научиш последните новини от ранчото „Куинтрел“.

Дан седна в леглото, без да забелязва студа в стаята.

— Какво. — Настоя да знае, не попита.

— Уинифред има пневмония. Силвия ще бъде преместена в клиника в Санта Фе. Ранчото „Куинтрел“ се продава.

Дан поклати глава, сякаш са го зашлевили.

— Сигурен ли си?

— Колкото мога да бъда сигурен, без да съм говорил с губернатора, което ще направя в два часа. Той се съгласи да ми даде интервю, преди следобед да отлети обратно за Санта Фе.

— Уинифред как е?

— Чух само, че е на антибиотици, течности, кислород и е на легло, но тя все пак става да наглежда Силвия през няколко часа.

— Кога пускат ранчото за продан?

— Губернаторът е поръчал да приготвят нужните документи в града и в момента го правят. Така чух.

— Нещо друго?

— Ще ти кажа, ако науча.

— Ами мама? — попита Дан. — Ще й кажеш ли, или ще изчакаш да научи от градските клюки? — Последва дълга пауза. — Гас — въздъхна Дан, — аз ще се погрижа за това.

— Благодаря. Не искам да пострадам, задето съм споменал забраненото име.

— Но нямаш нищо против да го споменеш пред мен? — попита Дан.

— За какво друго са братята? Освен това обичаш децата и те те обичат. Не можеш дълго да ми се сърдиш.

— Изнудвач.

— Да, от класа — засмя се Гас и затвори.

Дан остави слушалката и погледна към вратата. Там стоеше Карли, облечена в любимия му стар черен пуловер, избелял и с откъснати ръкави. Ако носеше още нещо, то не се виждаше.

— Какво се е случило? — попита Карли. — Не мога да повярвам, че съм спала до толкова късно.

Имаш фантастични крака, искаше да й каже Дан. И толкова сладки пръсти. И колене, и бедра. И…

— Дан?

Той се отърси от сексуалните си фантазии. Проблемът с възвръщането на сексуалния нагон беше как да го държи под контрол. Не му се беше случвало да се възбужда толкова бързо, откакто бе тийнейджър и хормоните бушуваха в тялото му.

— Обади се Гас. — Дан издърпа одеялото върху скута си с надеждата да прикрие всичко, което трябваше. — Уинифред има пневмония, Силвия ще бъде преместена в Санта Фе и губернаторът продава ранчото.

Карли издиша продължително.

— Кога се е случило всичко това?

— Вероятно тази сутрин. Тогава чух звук от хеликоптер, който летеше към ранчото.

— Но… — Тя разпери ръце, натъжена от края на нечии семейни традиции. — Ранчото е принадлежало на семействата Кастийо-Куинтрел в продължение на векове.

— Губернаторът е градски човек. Той няма никаква емоционална връзка е ранчото.

— Но е израснал в него — възрази тя.

Дан поклати глава.

— На седемгодишна възраст е бил изпратен в първото от поредица военни училища, от тези, в които учениците стоят дори по празниците. Не ми се вярва да е прекарал в ранчото и две седмици общо от тогава до сега. По-големият му брат, Ей Джей Четвърти, беше подготвян за наследник на ранчото. Той прекарваше времето си е баща си и хората от Ню Мексико.

— Какво е станало, че везните са се наклонили в полза на Джош?

— Виетнам. По-големият брат беше убит.

Карли разтри замръзналите си ръце.

— Слисана съм какви неща, свързани с Куинтрелови, според Уинифред не заслужават внимание.

— Сама каза причината. Куинтрел, а не Кастийо.

— О, това са глупости. В наши дни това на практика е едно и също семейство.

— Не и според нея. Уинифред си представя историята по собствен начин.

— Е, не съм имала възможност да говоря много с нея. Може да е възнамерявала да ми разкаже повече за семейството на сестра си. Въпреки това… — Тя поклати глава. — Като се замисля за всички битки, за цялото това богатство, за живота и смъртта на всички тези хора, за цялата история… и всичко да свърши с едно безполезно парче месо като Ей Джей Куинтрел Пети.

Дан повдигна вежди.

— Не го познавам.

— Радвай се.

— Защо си настроена срещу него?

— Според него жените са една безкрайна ролка тоалетна хартия, създадена само за да му бърше задника.

— Значи прилича на дядо си.

— Защо става така, че най-лошите оцеляват най-дълго, а най-добрите умират млади?

— Ако откриеш причината, можеш да станеш следващото телевизионно гуру.

Вятърът продължаваше да духа силно както през цялата нощ. Кирпичената част от къщата не трепереше под напора на сменящия посоката си вятър, но през счупения прозорец влизаше студен въздух. Карли пак потърка ръцете си.

— Може ли да запаля огън в камината? — попита тя.

— Купчината с дърва е отвън.

— Това „да“ или „не“ беше?

— Температурите пак паднаха. Навън е адски студ. Аз ще донеса дърва, а ти сложи вода за кафе.

Очите й грейнаха и тя въздъхна.

— Кафе. Какво още чакаш?

— Чакам да излезеш, за да мога да се облека. Или… — каза той и посегна към одеялото си — можеш да останеш и да се стоплим по старомодния начин.

— Под одеялото ли? — попита тя и почти запърха с мигли.

Завивката му пак започна да се надига.

Карли се обърна и изтича в кухнята, ухилена до ушите. Беше й забавно да дразни Дан, да вижда как мрачните линии на лицето му се отпускат в усмивка. Не знаеше какво е правил той, преди да се върне в Таос, но знаеше, че не е било никак лесно.

Освен това възприемаше оръжията като нещо естествено.

Докато тя направи кафе, затопли царевични питки и сготви бъркани яйца, огънят вече пукаше и танцуваше върху замръзналите цепеници. Отоплението също беше включено, но електрическата му сила изобщо не можеше да се пребори със студения въздух, който вятърът вкарваше в дневната. Карли потрепери, сервира на Дан кафето и закуската и отиде до огъня.

— Кажи ми пак защо нае това място — измърмори тя.

— Заради тополата… Мислех, че обичаш историята и старите къщи.

— Мразя след сън да стъпвам по студен под.

— Няма нищо. Компенсира си хленченето с това, че приготви и закуска заедно с кафето.

— Не съм хленчила.

— Само изпищя.

Тя размаха ръка.

— Това е съвсем различно.

— После скимтя, докато ходилата ти не изтръпнаха съвсем.

— Какво искаш да кажеш?

Той й се усмихна.

— Нямам представа.

Карли направи възмутена гримаса и се усмихна, надвесена над чашата. Дори и с ледени крака, й беше забавно да се събуди близо до Дан. Бе прекарала много неспокойна нощ, защото й се искаше да е още по-близо до него, но това си беше неин проблем. Беше му изпратила сигнали, казващи: „Мисля, че още не съм готова“, и той беше уважил това. Фактът, че той не настояваше, не я притискаше, не бързаше и не се цупеше, й подсказваше за него повече, от колкото би могла да научи от една нощ на див секс.

А мисълта за такъв секс с него й спираше дъха.

— Кога заминаваш? — попита той.

— Да заминавам? Искаш да се преместя на хотел ли?

— Не, искам да се прибереш вкъщи, където ще бъдеш в безопасност.

— Снощи вече проведох този разговор със заместник-шерифа. Изтъкнах му, че щом те самите не са си изпотрошили краката да се грижат за моята безопасност, няма нужда да го правя аз.

Дан погледна упоритото й изражение и разбра, че няма да постигне нищо различно от шерифа.

— Освен това — добави Карли — всичко досега е само показност, нищо съществено.

— Яростта нищо ли не означава?

— Няма вреда, няма пострадали. — Тя сви рамене пресилено небрежно. — Пък и никога не съм била силна в бягането.

— Как мога да те убедя да промениш решението си?

Тя се замисли.

— Никак. Но ако искаш да излезеш от опасната зона, напълно те разбирам. Ще платя за поправката на прозореца и…

— Опитваш се да ме ядосаш ли? — прекъсна я Дан.

Тя се вгледа в лицето му, глътна от прекалено горещото кафе и примигна.

— Не. Опитвам се да не те притискам в ъгъла. Това е мой проблем, не твой.

— Глупости!

— Това се казва спор между възрастни.

— Спорехме ли?

— Дан, не е нужно да правиш това. Ти не ме познаваш и…

— Наистина се опитваш да ме ядосаш. — Той се наведе към нея, придърпа я и я целуна така, че й се подкосиха краката, после вдигна глава. — Няма да стане, Каролина Мей. Знам всичко, което трябва да знам за теб, освен колко добре ще си паснем в леглото. Рано или късно ще науча и това. — Той й се усмихна с усмивката на майка си, тази, която можеше да стопли зимата.

— Сигурен ли си? — попита тя.

— Напълно.

— Не за секса. За другото.

— Да.

Тя издиша продължително.

— Добре. Но ако пострадаш заради мен, ще ти извия врата.

— Звучи забавно.

— Ти си голям образ. — Карли се дръпна от масата и отмести поглед встрани, за да не му се нахвърли и да направи най-различни неща е тялото му. — Ще работя върху стереографите^[1].

Изражението на Дан подсказваше, че предпочита тя да работи върху самия него.

— Разпечатах списъка на нещата, които искаше от архива — каза той, докато си наливаше още кафе.

— Благодаря. Остави ги до чантата ми и…

— Не — прекъсна я той, — ще го направим заедно, след като се обадя на майка си. Но си мислех, че снощи вече описахме стереографите, или съм халюцинирал от недоспиване?

— Направихме всичко, освен да опитаме да ги датираме според типа им. Форма, цвят, такива неща. Ако те съвпадат с облеклото и предположенията, които някой е написал отзад, тогава можем да сме сравнително сигурни, че датата е вярна.

Дан погледна часовника си. Майка му навярно си беше вкъщи по това време, освен ако нямаше извънредни часове.

— Как искаш да си вземеш душ — първа, втора или екологично?

— Екологично?

— Заедно. — Зелените му очи блестяха закачливо.

— На мен не ми звучи екологично.

— Ще спестим вода, как да не е екологично.

— Иди си вземи един неекологичен душ.

Той се засмя и отиде в спалнята. Тя слушаше интимните, интригуващи звуци, които съпътстваха къпането на Дан, и си каза, че постъпва правилно, като остава суха. Не беше сигурна, че си вярва, но беше сигурна, че сексът с него нямаше да се окаже неангажиращ.

Точно това я възпираше.

Не беше сигурна дали е готова за нещо, което ще разбие сърцето й.

С въздишка Карли си сложи бели памучни ръкавици и взе купчината стереографи от нощното шкафче на Дан. Въпреки че от 1880-а вече имаше албуми със снимки, очевидно никой от семейство Куинтрел не бе научил за тях до началото на XX век. След това имаше няколко албума. През 40-те години някой от семейството беше направил един или няколко опита да идентифицира хората в колекцията от по-стари снимки.

Карли чу с половин ухо как Дан спира душа и говора тихо с някого.

Тя отново насочи вниманието си към стереографите. Нищо не се беше получило. Който и да се беше опитвал да подреди хронологията на семейната история, беше разчитал колкото на факти, толкова и на предположения, оставяйки една плетеница, която Карли трябваше да разплете, като се пребори с гъстия, но равен почерк на тайнствения историограф.

— Защо се мръщиш?

Тя стреснато вдигна глава. Дан стоеше на прага на спалнята, избръснат, гол до кръста, бос. Фактът, че беше благопристойно обут в стари дънки, не попречи на пулса й да прескочи, а после да се ускори двойно. Продължи да го гледа, докато той навличаше една тениска, не по-малко избеляла от дънките. След като и последната част от съблазнителния мъжки изглед изчезна от погледа й, Карли преглътна трудно и се опита да не обръща внимание на бушуването на кръвта в тялото си.

— По-трудно е с лоши семейни хроникьори, отколкото с никакви — каза тя продрано.

Той погледна купчината снимки в ръката й.

— За собственика на несигурния почерк ли говориш?

— Мога да се справя с почерка. Дразнят ме глупавите дати.

— Върви в банята. Там е приятно и топло.

На Карли й беше горещо.

Тя остави снимките и обърна една таблица върху малката масичка, за да може да я погледне Дан.

— Това са най-общо категориите за датиране на стереографи. Използвай салфетки, за да ги хващаш, докато ги подреждаш. Няма да се бавя.

Дан кимна разсеяно. Вече четеше таблицата. Насили се да се съсредоточи. Каза си, че не може да я чуе как съблича пуловера. Беше паднал много ниско, щом завиждаше на един пуловер, достигнал възрастта за пълнолетие.

Като в унес дръпна нагоре завивките върху матрака, където беше спала тя. После взе кутия със салфетки, издърпа една и вдигна първата снимка.

Ако приятелите ми можеха да ме видят сега, щяха да умрат от смях. Зелени салфетки. Това някакъв нов на чин за провеждане на специална операция ли е?

Той погледна ръцете си, загрубели и осеяни с белези от тренировките, и фината зелена салфетка, която се бе за качила за ръба на един мазол върху дясната му длан.

Разсмя се. Просто отметна глава назад и се смя като луд, докато вече не можеше да си поеме дъх. Накрая вдиша дълбоко, избърса очи с ръкава си и започна да сортира избледнелите стереографи от времето, когато човечеството още не е можело да раздели атома, да стъпи на Луната и да умира в кървавото анонимно благо на специалните операции.

— Добре — каза си той. — Тези с формат осем на петнайсет сигурно са по-стари. После са се появили десет на тринайсет.

Въпреки че салфетките му пречеха, той бързо разпредели снимките на две купчини според размера. Провери таблицата и ги сортира допълнително според вида на ъгълчетата — закръглени или прави. — После сортира поотделно всяка категория според цвета на картона, върху който бе поставено съответното изображение.

Когато Карли се появи на пръсти в дневната, увита в голяма бяла хавлия, за да извади чисти дрехи от куфара си, Дан беше попълнил първия лист от таблицата с бележки. Малко по-късно тя отново се появи откъм спалнята, облечена с панталон, пуловер и ботуши, с които можеше да гази в снега. Косата й бе като мокра вихрушка от къдрици, завита назад и вдигната нагоре с дървена шнола. Тя погледна множеството малки купчинки.

— Много си бърз.

Той се усмихна леко и устоя на изкушението да й отвърне подобаващо. Почти.

— Неизвестният хроникьор и твоята таблица в повечето случаи са на различни мнения. Според написаното отзад на снимките нещата са много по-стари, отколкото всъщност са. Или по-нови. Някога мислила ли си да използваш прозрачни джобове за тези?

— Не и преди да съм по-сигурна за датите. Досадно е, като трябва да нареждаш и пренареждаш нещо, което е в такива джобове. Но очаквам доставка на джобове от всякакви размери.

— Свърши ли ги?

— Загубиха се по време на полета ми. Страшно обичам самолетите и багажните ленти.

— И ВА не са по-добре.

— ВА?

— Военни авиолинии — каза той разсеяно, докато поставяше последната снимка на мястото й.

— Значи си военен?

Дан рязко вдигна глава.

— Откъде ти хрумна това?

— От ВА.

— Не, не съм. — Не точно. Но със сигурност съм получил пълна военна подготовка, чак до последния сантиметър от живота ми. — Напълно цивилен съм.

Тя наклони глава, усети как от косата й се стича вода по гърба и реши все пак да изрови сешоара си. И да замери Дан с него. Напълно цивилен, как ли не.

— Това е истината — каза той, сякаш Карли беше изрекла на глас мислите си. — Никога не съм влизал в армията и никога не съм я напускал. Нямам подходяща нагласа. Прекалено си падам по книгите.

— Стига си чел мислите ми.

— Не се налага. Изражението ти казва всичко.

— По книгите? — попита тя невярващо.

Той прие променената тема без коментар.

— Да. Разсеях се, преди да довърша докторската си дисертация, иначе сега щеше да ме наричаш доктор Дюран.

В първия момент тя си помисли, че той се шегува. После погледна колко внимателно беше систематизирал различните снимки, спомни си способността му да се концентрира, да запаметява странни факти и осъзна, че той не я дразни.

— Доктор, а? Добре, изненада ме — каза Карли. — Какво стана, че се разсея?

— Не помня.

— Не ти вярвам.

— Ти си и умна, не само секси. По дяволите, пада ми се. Какво да правя с картичките, които са целите кръгли, а не само със заоблени ъгли?

— Раздели ги на черни, сиви и кафяви.

Той бързо ги разпредели.

Тя седна до него, включи компютъра си и започна да записва предполагаемите дати според използваните материали.

Чак по-късно, много по-късно, Карли осъзна, че Дан беше насочил разговора така, че да не засяга миналото му. Отново.