Елизабет Лоуел
Никога не е късно да умреш (28)

27

Ранчото „Куинтрел“

Сряда сутринта

Мелиса покри лицето си и изчака, докато хеликоптерът кацна на малката площадка и бръмченето му утихна. Тя пристъпи напред чак когато перките му спряха да се въртят и въздухът се успокои.

— Губернаторе, какво неочаквано удоволствие — каза тя, но изражението й по-скоро питаше какво не е наред. После вдигна ръка и направи знак на един работник от ранчото. — Джим току-що донесе пощата от Таос. Той ще се погрижи за багажа ви.

Джош уморено разтърка лицето си. Двамата с Ан бяха стояли до късно предната нощ, умувайки кой е най-малко пагубният за политическата му кариера начин да се справят със ситуацията с Джанет Дикстра. Не беше възнамерявал да действа толкова бързо след смъртта на Сенатора, но сега нямаше избор.

— Благодаря, Джим — каза Джош и се ръкува с работника. — Как е ловът?

— Не е зле. Сушата много силно засегна хищниците.

— Добра новина. Ще ми се и аз да можех да половувам.

— Да, приличате на кон, когото са яздили дълго и после са прибрали мокър.

Джош почти се засмя.

— Имаш късмет, че си такъв добър ловец. Защото изобщо не ставаш за политик.

— Така е повелил Бог. — Джим вдигна единствената пътна чанта, която пилотът свали от хеликоптера. — Пътувате без багаж.

— Да.

С тона си Джош показа, че не желае да продължава разговора, но знаеше, че Джим няма да се засегне. Ловецът и без това прекарваше повечето време без компания. Ако не обичаше самотата, щеше отдавна да си е намерил друга работа.

Мелиса прехапа устни и последва губернатора към къщата с присвит от страх стомах.

— Лекарят приключи ли прегледа на Силвия? — попита Джош.

Тя погледна часовника си и после пътя. Мерцедесът на доктора още стоеше паркиран отстрани, прашен от пътуването до ранчото.

— Скоро ще свърши — каза тя. — Казах му да ви изчака, както пожелахте.

Джош изсумтя недоволно. Веднага щом влязоха в къщата, той се отправи към апартамента на Силвия. Стигна до него и влезе, без да почука.

Уинифред вдигна поглед, намръщи се, после отново се обърна към Силвия и продължи да я маже с миризливия си мехлем. Нямаше търпение всички да си тръгнат. В пощата, която Джим беше донесъл, чакаше пакет е набори за ДНК тестове. Тя искаше да вземе пробите и да ги изпрати в лабораторията възможно най-бързо.

И незабелязано.

Доктор Сандс свали стетоскопа, преметна го през врата си и стана от леглото на пациентката.

— Е? — попита го Уинифред.

— Гасне. Сравнително бавно, но сигурно. Пулсът й е повърхностен и ускорен, също и дишането, кожата й е суха, почти не е останала плът.

— Казахте същото и миналата седмица.

— И тогава бях убеден в това. Както и сега. Цяло чудо е, че е още жива. Трябва да изпратя този вонящ крем, който използвате, в лабораторията за анализ.

Уинифред затвори очи. Знаеше по-добре от лекаря колко близо до смъртта е сестра й. Само целодневните, ежедневни грижи на Уинифред я поддържаха жива. Дано онзи кучи син и женкар да гори в най-долния кръг на ада. И синът му също да върви по дяволите. Тя отвори очи след миг и погледна Джош мрачно.

— Мисля, че е време да настаним Силвия на място, където се грижат за хора в нейното състояние — каза той.

Каквото и да беше очаквала Уинифред, със сигурност не бе това.

— Не!

— Да. — Гласът на Джош приличаше на самия него, спокоен и непоклатим, глас на човек, който е свикнал да го слушат без възражения.

Докторът се зае да прибира апарата за кръвно налягане и другите си неща.

— Аз я поддържам жива от години — настоя Уинифред.

— Благодарни сме ти за това. За съжаление ти пожертва своето здраве заради нейното. Повечето нощи спиш на стола до леглото й. Дори от метър и половина разстояние мога да чуя колко е затруднено дишането ти. — Джош погледна доктора, който кимна.

— Ще прегледам госпожица Уинифред, преди да си тръгна — каза д-р Сандс.

— Няма ми нищо — настоя тя. — Просто дробовете ми изстиват, когато излизам за още дърва за камината, това е.

Лекарят я погледна и се намръщи.

— Ако не се погрижите за себе си, ще развиете пневмония. Струва ми се, че вече почти сте я развили.

— Не бива да стоиш близо до Силвия, когато си болна — каза Джош. — Здравето й е твърде крехко. Доктор Сандс, искам възможно най-бързо да уредите медицински транспорт за Силвия до клиниката „Оазис“ в Санта Фе. Определено трябва да стане до три-четири дни.

— Ще… — започна докторът.

— Не, няма да го позволя! — прекъсна го Уинифред яростно. Решителността на думите й обаче се провали от последвалия пристъп на кашлица.

Лекарят поклати глава угрижено и попита:

— Пазите ли още кислородния апарат, който използваше Сенатора?

Джош се обърна и погледна към вратата, където Мелиса чакаше, в случай че я повикат за нещо.

— Да — отвърна тя. — Задържах го, за да ни е подръка, ако дишането на Силвия се влоши още повече.

— Донесете го тук, моля — каза докторът. — Ще го сложа в стаята на госпожица Уинифред, след като преслушам дробовете й. — Той погледна Уинифред. — Елате с мен в стаята ви, освен ако не искате да ви прегледам тук.

— Не ми трябват никакви прегледи.

— Докато доктор Сандс не обяви, че не си болна от някаква заразна болест, не мога да позволя да стоиш близо до сестра си — каза Джош невъзмутимо.

Уинифред остана напълно неподвижна. После бавно тръгна към Джош. Въпреки че той беше висок, очите й бяха на почти едно ниво с неговите. Тя го гледа дълго и напрегнато. После каза тихо:

— Мелиса е права. Искаш да ни разкараш оттук, за да продадеш ранчото.

— Поддържах ранчото заради Сенатора. Той е мъртъв. Не можем да си позволим повече загуби.

— Искаш да кажеш, че предпочиташ да харчиш парите си в града. Но това е ранчото на Силвия.

— Аз съм неин настойник. Ако смятам, че най-доброто за майка ми е да бъде настанена в първокласна клиника в града, където за нея ще се полагат нужните медицински грижи, тогава ще продам ранчото и ще използвам парите, за да облекча дните, които са й останали.

— Казваш го, сякаш се упражняваш за пред камерите — процеди Уинифред с горчивина.

Джош не си направи труда да отговори.

Старицата се вгледа в сините му очи, същите като на Сенатора — толкова решителни, толкова студени. Закашля се и не можа да спре. После осъзна, че всичко й се изплъзва — плановете, надеждите, победата, справедливото отмъщение на Кастийо срещу Куинтрел.

Стаята започна бавно да се върти и да изсветлява.

— Ще се срещнем в ада — каза тя дрезгаво.

Джош не се съмняваше в това.